Линда Хауърд
Онази нощ (7)

Седма глава

— Да, точно така. Искам цялата сделка да стане от името на агенцията. Благодаря ви, господин Байбъл — усмивката на Фейт стопли гласа й и господин Байбъл положително усети, защото каза нещо, което я разсмя. — По-добре внимавайте — пошегува се тя, — забравихте ли, че познавам жена ви.

Затвори телефона и асистентката й Марго Стенли я погледна мрачно.

— Сваля ли те този стар козел? — попита.

— Разбира се — отвърна добродушно Фейт. — Никога не пропуска да се пробва. Това му дава самочувствие на голям сваляч, а той всъщност е сладко старо чучело.

Марго изсумтя:

— Сладък ли? Харли Байбъл е сладък колкото гърмяща змия. Нека да си го кажем направо: знаеш как да се държиш с мъжете.

Фейт се въздържа да не реагира. Ако Марго беше видяла как Грей я изхвърля от града… отново… нямаше да си мисли, че знае как да се държи с мъжете.

— Просто съм любезна с него, нищо повече. А той едва ли е чак толкова лош, колкото твърдиш, иначе нямаше да се задържи в бизнеса.

— Задържал се е, защото старият козел е хитър бизнесмен — отбеляза Марго. — Притежава страхотна дарба да надушва перспективни имоти, точно преди да станат перспективни, и да ги купува на безценица. Да го вземат дяволите, хората отиват при него само защото той притежава земята, която искат.

Фейт се усмихна.

— Както сама каза — хитър бизнесмен. Винаги е мил с мен.

Марго възрази:

— Досега не съм виждала мъж да не се държи мило с теб. Колко пъти са те спирали за превишена скорост?

— Изобщо ли?

— И за последната година ще свърши работа.

— Ммм… четири пъти, струва ми се. Но това е изключение, само защото ми се случи да пътувам повече.

— Аха! И колко пъти ти връчиха талон за превишена скорост?

— Нито веднъж — призна Фейт и я погледна учудено. — Това е случайност. Нито веднъж не съм се държала по-особено.

— Вярвам ти и това е моята теза. Ченгето се приближава до колата ти, ти му подаваш шофьорската си книжка и казваш: „Съжалявам, наистина карах много бързо“, и случаят приключва, като той ти връща книжката със съвета да намалиш скоростта, тъй като нямало да понесе да види хубавичкото ти лице размазано, ако катастрофираш.

Фейт се разсмя, защото Марго беше с нея в колата, когато това се случи. Тексаският конен полицай, за когото ставаше въпрос, беше джентълмен от старата школа и говорът му беше бавен и провлечен като захарен сироп.

— Този беше единственият случай, когато полицай се е произнасял за „хубавичкото ми лице“, край на цитата.

— Да, но си го мислят. Признай си. Глобявана ли си за превишена скорост?

— Ами, не.

Сдържаше се да не покаже колко й е смешно. Марго получи през последните шест месеца два талона за превишена скорост и трябваше да спазва стриктно ограниченията за скорост. Затова негодуваше, защото при трето нарушение щяха да й отнемат временно книжката.

— Можеш да бъдеш сигурна, че нито едно от ченгетата, които ме спряха, не намекна нещо от рода на: „Намали скоростта, преди да катастрофираш и да размажеш хубавичкото си лице“ — мърмореше Марго. — Не, нищо подобно, направо на въпроса. „Дайте си книжката, госпожо. Карахте с осемдесет при разрешена шейсет и пет. Глобата ви е еди-каква си и трябва да я платите тогава и тогава.“

Такова възмущение имаше в гласа й, че Фейт се извърна настрана, за да не се изсмее в лицето й. А Марго не виждаше нищо смешно в двата талона за превишена скорост.

— През целия ми живот не са ме глобявали за превишена скорост преди това — продължаваше да нарежда намръщено Марго. Фейт беше чувала историята толкова пъти. — Освен талон за паркинг досега друг не бях получавала и изведнъж всичко ти се изсипва на главата.

— Говориш, като че ли можеш да облепиш стените си с талони вместо с тапети.

— Не се смей! Два талона са ужасно сериозна неприятност, а третият ще бъде катастрофа. Две години ще пъпля с шейсет. И знаеш ли какво ще ми струва това? Ще ставам по-рано, независимо къде ще се наложи да ходя, защото ще се влача с часове.

Такава обида прозвуча в гласа й, че Фейт не издържа и се засмя.

Марго беше истинска находка. Беше на трийсет и шест, разведена, без абсолютно никакво намерение да се задоволи с това социално положение, Фейт не знаеше какво би правила без нея. По времето, когато събра достатъчно пари, за да купи агенцията, беше наясно как да управлява потребителската част от своята работа, но въпреки че получи степен в университета по бизнес администрация, оказа се, че има голяма разлика между учебниците и реалния живот. Марго беше асистентка на предишния собственик на туристическата агенция и с радост пое същите задължения. Опитът й се оказа безценен. Предпази Фейт от някои грешки с тежки финансови последици.

Освен това й стана приятелка. Беше висока, стройна жена с платиненоруса коса и драматичен вкус за тоалети. Най-безцеремонно си търсеше нов съпруг. „Мъжете са истинска напаст, но си имат и предимства, и по-точно едно голямо.“ Толкова бързо се запознаваше, че постоянно си уреждаше срещи. Социалният й живот би изтощил всяка дебютантка. Твърдението й, че Фейт знае как да се държи с мъжете, беше пресилено, след като рядко излизаше, а Марго почти не се задържаше вкъщи.

— Не се смей! — заплаши я приятелката й. — Някой ден ще те спре ченге жена и тогава ще видиш какво е да нямаш късмет.

— Това ли е късметът?

— Точно това е — отсече Марго и я погледна любопитно. — Е, каква е тази история с къща в забравената от бога Луизиана.

— Прескът — уточни с усмивка Фейт. — Малко градче на север от Батън Руж, почти на границата с щата Мисисипи.

Марго изсумтя:

— И аз това казах — забравено от бога.

— Това е родният ми град. Там съм родена.

— Не думай! Защо си го признаваш на висок глас? — попита Марго със скептицизма на истинска коренячка от Тексас.

— Отивам си у дома — каза Фейт. — Искам там да живея.

Не предприе тази стъпка лекомислено. Връщаше се с пълното съзнание, че семейство Руйяр ще направи всичко възможно, за да й попречат. Умишлено се постави още веднъж в близост до Грей и това опасно положение я държеше будна по цели нощи. Вместо да се опита да разбере какво се беше случило с баща му още преди години, сега трябваше да се изправи срещу призраците от миналото, а най-опасният беше Грей Руйяр. Беше я измъчвал по един или друг начин през целия й живот и тя още се понасяше в безнадеждния хаос на детските чувства, щом станеше въпрос за него. В съзнанието й той беше постоянна величина, по-голяма от живота, със сила да я унищожава или екзалтира и последната им среща не допринесе нищо, за да смекчи това душевно предразположение. Трябваше да погледне на него като на обикновен мъж, да се срещне с него на равна нога, а не като уязвимо, ужасено, невръстно момиче. Искаше да се отърве от властта, която той имаше над нея, да го забрави веднъж завинаги.

— Онова пътуване до Батън Руж те подтикна да го направиш, нали? Отиде, само че не ти понесе.

Марго не знаеше нищо за случилото се преди дванайсет години, нито пък за детството й, освен че е израснала в приемно семейство и е много привързана към приемните си родители. Фейт никога не говореше за миналото си или за семейството си.

— Предполагам, че онова, което се говори за корените, е истина.

Приятелката й се изтегна в стола.

— Ще продадеш ли агенцията или нямаш такива намерения?

Фейт се сепна и я зяпна.

— Естествено, че нямам.

На лицето на Марго се изписа облекчение и Фейт внезапно осъзна какъв смут е всяла всред служителите си със своето решение.

— Всичко ще бъде както досега с две незначителни изключения.

— Колко незначителни? — попита подозрително Марго.

— Като начало ще се преместя да живея в Прескът, щом господин Байбъл ми намери къща. Ще инсталирам факс, компютър и всичко необходимо, за да бъдем в постоянна връзка.

— Разбрах, това е първото. Какво е второто?

— Ти ще отговаряш за всички клонове. Главен координатор, както би се изразила, с тази разлика, че освен теб друг няма да има. Нали нямаш нищо против да пътуваш? — притесни се изведнъж Фейт. Не беше съгласувала плановете си с нея.

Марго вдигна недоумяващо вежди.

— Аз, да имам нещо против да пътувам! Скъпа, да не си полудяла? Аз обожавам да пътувам. Не се тревожи, ще разширя ловния си периметър и без друго наоколо не останаха много истински мъже, подходящи за силни усещания. На друго място на някого ще му излезе късметът с мен. Освен това не е кой знае какво да се отиде до Ню Орлиънс.

— Ами Хюстън и Батън Руж?

— Каубоите на Хюстън и креолите на Батън Руж! Ммм… — облиза тя устни. — Ще се връщам в Далас, за да си почина.

* * *

Замисълът вървеше по план, но пък Фейт доста се измъчи, за да бъде съвсем сигурна, че няма пропуски. Резултатът от нейните усилия я удовлетвори. На четиринайсет години беше безпомощна, но сега вече притежаваше всички необходими качества, а четирите години работа й създадоха много контакти.

С помощта на господин Байбъл откри малка къща, която се продаваше. Не беше в Прескът, а на няколко километра от града, точно до землището на семейство Руйяр. Покупката щеше да намали чувствително спестяванията й, но тя плати цялата сума, за да се предпази от евентуална намеса на Грей в ипотечен заем. Знаеше достатъчно, за да предвиди какво би предприел той, затова се постара да не му остави никаква вратичка. Мисълта, че го е надхитрила, й достави голямо удоволствие, както и това, че когато се усети, ще бъде късно да я спре.

Цялата сделка беше направена от името на агенцията, тъй като появата на нейното име щеше да бъде сигнал за тревога. Къщата беше подготвена и почистена по същия начин, преди мебелите й да бъдат доставени. Само месец след като Грей я изгони за втори път от града, Фейт зави по алеята пред къщата и я погледна с възхищение.

Не я беше купила слепешката. Господин Байбъл й показа снимки на къщата отвън и отвътре. Беше малка, с пет стаи, построена през петдесетте, но беше ремонтирана и модернизирана с цел продажба. Предишният собственик беше свършил добра работа: верандата беше нова и опасваше цялата фасада, а в единия й край имаше люлка, която мамеше новите обитатели да се радват на хубавото време. Имаше също така вентилатори на тавана, което означаваше, че жегата рядко ще бъде непоносима. Вентилатори имаше и на таваните във всяка стая.

Двете спални бяха еднакво големи, така че избра тази, която гледаше към задния двор за себе си, а другата я превърна в домашен офис. Имаше само една баня, но пък и тя беше сама, така че това не беше проблем. Дневната и трапезарията бяха приятни, но най-хубавото в къщата беше кухнята. Вероятно е била модернизирана преди няколко години, защото не можеше да си представи, че човек ще вложи толкова пари в мебелировка по поръчка, след като и стандартните модели щяха да свършат работа в случая. Всички уреди бяха вградени, а на едната стена имаше долапи и рафтове от пода до тавана. По средата имаше огромна маса, където можеше да се вихри кулинарната фантазия. Не обичаше да готви, но тази кухня й харесваше. За пръв път живееше в къща, която беше нейна. Апартаментите не се брояха, тъй като обикновено ги наемаше. Тази къща беше нейна. Имаше си истински дом.

Душата й ликуваше, когато тръгна към Прескът, за да напазарува и да свърши още две важни неща. Първата й спирка беше областният административен център, където си купи регистрационен номер за щата Луизиана и съответната шофьорска книжка. Следващата беше бакалницата. Изпита удоволствие, че ще пазарува, без да мисли колко ще похарчи, в магазин, където някога собственикът я следеше неотлъчно, за да не задигне нещо. Казваше се Морган, спомни си тя, Ед Морган. По-малкият му син беше съученик на Джоди.

Бавно и спокойно си избра плодовете и продуктите. Посивял мъж с престилка излезе от склада, понесъл банани към изпразнения рафт. Погледна я мимоходом, но после се вторачи в нея, сякаш не вярваше на очите си.

Въпреки че косата му беше значително оредяла, а онази, която беше останала, имаше различен цвят, Фейт веднага позна човека, за когото току-що си мислеше.

— Здравейте, господин Морган — поздрави тя кокетно, подминавайки го с количката. — Как сте?

— Р-Рене — изпелтечи той и нещо в начина, по който произнесе името на майка й, смрази Фейт. „Боже мой, и той ли? Е, добре, защо пък не?“ Ги Руйяр не е бил винаги на разположение, а Рене не беше от онзи тип жени, които ще подсмърчат.

Усмивката й угасна, а тонът й стана леденостуден:

— Не, не съм Рене. Аз съм Фейт, по-малката й дъщеря.

Ядоса се заради детските години, когато се отнасяха към нея като към крадец, подобно на този човек, който я следеше из целия магазин и същевременно е тичал след майка й заедно с цялата глутница настървени мъже.

Продължи с количката, но магазинът не беше голям и тя чу възбудено шушукане. Морган побърза да съобщи на жена си коя е и малко след това й стана ясно, че е разбунила духовете. Не познаваше момчето с дълга престилка, което се изчерви от неудобство, когато го погледна. Очевидно му бяха заръчали да наблюдава дали ще остави всички покупки в количката или в чантата си.

Пламна от гняв, но продължи да пазарува, без да бърза. Когато набави всичко от списъка си, закара количката до касата и започна да я изпразва.

Госпожа Морган работеше на касата, когато Фейт влезе, но в момента съпругът й я беше сменил, докато тя наблюдаваше какво ще стане от прозорчето на канцеларията. Той следеше стоките, които тя натрупа на тезгяха.

— Няма да е зле да платиш в брой — отбеляза той враждебно. — Внимавам много от кого взимам чек.

— Аз винаги плащам в брой — отвърна хладно Фейт. — Внимавам много кой ще види номера на моята сметка.

Той след миг се усети, че това всъщност е обида, и се изчерви като рак.

— Внимавай какво говориш! Няма да разреша подобно нахалство в собствения ми магазин, особено от такава като теб.

— Нима? — усмихна му се тя и прибави тихичко: — Не си бил толкова придирчив, когато се е отнасяло до майка ми, нали?

Лицето му пребледня и се изпоти, докато поглеждаше към жена си.

— Не зная за какво говориш.

— Чудесно. Отваряй си очите, за да не подхващаме никога повече тази тема.

Извади си портфейла и застана в очакване той да свърши маркирането на покупките, Фейт следеше цените и по едно време го спря:

— Тези ябълки струват долар и двайсет и девет килограма, а не долар и шейсет и девет.

Той пак се изчерви, ядосан, че е го е хванала на тясно. Предположи, че е грешка, а не умишлена измама, но реши да провери сметката, преди да напусне магазина. Нека да види как се чувства човек, когато несправедливо го вземат за мошеник. Някога щеше да се изниже унизена, но това време отдавна мина.

Той чукна цялата сметка и тя извади шест банкноти по двайсет долара. Обикновено пазаруваше за половината от тази сума, но сега се запасяваше, за да не мисли по този въпрос. Забеляза как той се вторачи в дебелия й портфейл и й стана ясно, че клюката за дебелата пачка в чантата й веднага ще обиколи града. Никой нямаше да повярва, че ги е спечелила честно.

Не можеше да си каже, че не я интересува какво си мислят хората тук за нея; винаги я беше засягало. Точно тази беше една от причините да се завърне: да докаже на тях и на себе си, че не всички от семейство Девлин са боклуци. Знаеше, че е достойна за уважение, но още беше неуверена и докато хората от родния й град не я приемеха, това нямаше да се промени.

Тя не се беше разделила с Прескът по свое желание. Този град й беше помогнал да стане такава каквато е и беше свързана с него. Но желанието хората да я приемат, не означаваше, че ще разреши да я обиждат безнаказано. Като дете се свиваше скромно, но порасна и се научи как се защитава.

Същото момче, което я преследваше в магазина, отнесе торбите до колата й. Беше на около шестнайсет години, предположи тя. Движенията му още бяха по детски неориентирани, а краката и ръцете му прекалено големи за неговия ръст.

— Роднина ли си на Морган? — попита тя, докато вървяха през паркинга.

Той се смути:

— Ами, да, те са ми баба и дядо.

— Как се казваш?

— Джейсън.

— А пък аз се казвам Фейт Харди. Едно време живеех тук и току-що се завърнах.

Стигнаха до нейната кола и тя отключи багажника. Като всеки тийнейджър и той се заплесваше по всичко, което се движи на четири колела, и хубаво я огледа. Беше си купила сигурен и издръжлив автомобил, а не спортен. Седанът беше по-подходящ за бизнес, освен това спортната кола предполагаше известна поза, каквато не беше присъща на Фейт. Винаги се беше чувствала по-възрастна от годините си и сигурността и устойчивостта бяха за нея по-важни от високата скорост и фалшивия блясък. И нейната кола беше точно такава — надеждна, тъмнозелена на цвят, но изглеждаше много изискана.

— Хубава кола — почувства се длъжен да каже нещо Джейсън, докато подреждаше покупките в багажника.

— Благодаря.

Тя му даде бакшиш и той погледна изумено долара. Тогава Фейт заключи, че хората в Прескът или не дават бакшиш, или сами си товарят покупките, или момчето е било накарано да я съпроводи, за да провери каква е колата и какво има в купето. Заподозря, че става въпрос за последното предположение. Любопитството на хората от малките градчета не знаеше граници.

Точно когато Фейт си отключваше вратата, в паркинга влезе малък бял кадилак и закова почти до нея. Вдигна поглед и видя, че една жена се взира в нея. Трябваше й малко време, за да познае Моника Руйяр, или каквото и да беше името й сега. Двете жени се гледаха и Фейт си спомни как Моника винаги се бе държала отвратително към семейство Девлин, за разлика от Грей, който до изчезването на Ги се отнасяше към тях горе-долу нормално. Независимо от това изпита състрадание. Ако предположенията й се окажеха верни, баща им беше мъртъв и през всичките тези години те бяха живели, без да знаят какво се е случило с него. Нейното семейство страда заради Ги, но неговото семейство също беше страдало.

Дори през стъклото на колата се виждаше колко бледа и напрегната е Моника, докато се взираше във Фейт. Би било по-добре, ако сблъсъкът се беше позабавил. Въпреки че нямаше да отстъпи от позициите си, не беше нужно да парадира с присъствието си пред Руйяр. Обърна се, качи се в колата и запали. Потегли, а Моника остана, загледана след нея.

Прибра се вкъщи и завари няколко факса, всичките от Марго. Първо разпредели и подреди покупките и после се настани в кабинета, за да види какви проблеми са възникнали. Работата в туристическия бизнес й доставяше голямо удоволствие. Случваха се и неприятности, имаше и кризи, но клиентите бяха оптимистични и възторжени, тъй като самото естество на работата беше забавлението. Задължение на нейната агенция беше да осигури приятно пътешествие във всяко отношение и служителите й много внимателно подбираха програмата за всяка една ваканция, Фейт се занимаваше с безкрайната документация и финансовите въпроси и макар отдалеч, реши, че може да продължи работата, като получава документите в понеделник, обработва ги и ги връща в сряда. Решението се оказа добро и да работи вкъщи й беше приятно.

Най-голямото затруднение беше, че цялото финансиране — лично и служебно — ставаше в банките в Далас, но не смееше да прехвърли средствата си в Прескът или даже в Батън Руж. Семейство Руйяр беше много влиятелно. Не беше проверила дали новата банка в Прескът не е тяхна собственост, но това всъщност нямаше значение, тъй като Грей държеше много козове. В банковото дело си имаше правила и закони, но в тази част на щата семейство Руйяр беше законът. За Грей нямаше да бъде трудно да получи информация за сметките й, даже за анулираните чекове. Не се съмняваше, че може да й създаде пречки при кредитиране на бизнеса й, дори би обявил за невалидни личните й сметки. Не, по-добре да си държи средствата в Далас.

Чакълът по алеята изхрущя, тя надникна през прозореца и видя, че пред входа спира сив ягуар. Примири се, спусна пердето и стана. Не й беше необходимо да види кой слиза от колата, за да разбере кой е дошъл, както знаеше, че не е Комитетът по посрещане.

Отиде в дневната и отвори вратата, щом чу стъпките на верандата.

— Здравей, Грей. Моля, заповядай. Виждам, че си се отказал от спортните шевролети.

Погледна я изненадано и докато прекрачваше прага, веднага я прецени от глава до пети. Не беше очаквал толкова спокойно да го покани, все едно заекът да предложи гостоприемство на вълка.

— Сега съм по-бавен в много отношения, за разлика от едно време — отвърна провлачено той. Беше готов да добави: „И много по-готин“, но се въздържа.

Съмняваше се, че Грей Руйяр влага неприличен подтекст в думите си, както биха сметнали хората, и ако ги възприемеше по този начин, той щеше да си помисли, че точно това се очаква от една Девлин. Не можеха да си позволят да флиртуват.

Беше горещо в този пролетен ден и Грей беше с широка бяла риза и ленени панталони в цвят каки. Горните копчета на ризата му бяха разкопчани и Фейт си забрани да поглежда там, когато внезапно усети липса на въздух. Той донесе със себе си свеж земен мирис на чисто тяло и на животинската чувственост на мускуса. „Никога не можах да определя цвета на неговия мирис“ — помисли си замаяно Фейт, вдъхвайки силния изтънчен аромат, физическото съприкосновение с него подлуди сетивата й, точно както винаги е било. Нищо не се беше променило. При последната им среща се разлюля не от неочакваното му появяване, а защото откакто се помнеше, реакцията й към него беше една и съща. Погледна го с прикрит, безпомощен гняв. Господи, този мъж я захвърли в калта и нямаше да се поколебае да го направи отново. Какво не й е наред, та не може да го срещне, без това горещо чувство да я извади от равновесие?

Стоеше съвсем близо до нея и я гледаше с присвити тъмни очи. Тя се отдръпна, за да има възможност да диша. Беше изключително внушителен — с трийсет сантиметра по-висок от нея и със стройно, атлетично тяло. Даже на пръсти да се надигне, за да го целуне, щеше да стигне само до мускулестата му шия. Тази безумна мисъл я шокира и тя инстинктивно обузда въображението си. Никога нямаше да се издаде пред него, в противен случай щеше да му даде оръжие с унищожителна сила.

— Каква изненада! — каза тя безгрижно, въпреки че положението никак не беше розово. — Заповядай, седни. Искаш ли кафе или студен чай?

— Спести си любезностите — отвърна той, приближавайки се към нея и тя усети хладния гняв в приглушено дрезгавия му глас. — Какво правиш тук?

— Живея тук — вдигна вежди Фейт с подигравателно учудване. Не беше очаквала сблъсък толкова скоро. Явно беше по-експедитивен, отколкото предполагаше. Отдръпна се на безопасно разстояние от него. Погледът му се изостри, после проблесна доволно и потресена от ужас, осъзна, че той е усетил нейната свръхчувствителност от близостта им. Престана да отстъпва и твърдо решена да не му дава възможност да я манипулира по този начин, застана пред него. Вдигна брадичка с невъзмутим израз в зелените си очи. Трудно се получи, но си струваше усилията.

— Няма да е за дълго. Напразно си пропиляла време и усилия да се върнеш.

Фейт отговори със сарказъм:

— Дори ти навярно ще имаш проблеми да ме изхвърлиш от собствената ми къща.

Той огледа с изострено внимание елегантната и уютна всекидневна.

— Купих я — уточни тя. — Не е ипотекирана, изцяло моя е.

Той се изсмя грубо и я стресна.

— Сигурно си се развела с господин Харди и си го обрала? До шушка ли го оскуба?

Фейт настръхна.

— Всъщност, да, взех му всичко, но без да се развеждам.

— Как го постигна? Подмами някой престарял дядка, който след година-две е ритнал камбаната ли? Хванала си го в капан и той те е направил своя наследница, нали?

Цветът се отдръпна от страните й и тя стана бледа като платно.

— Не, подмамих здрав, млад мъж на двайсет и три години, който загина при автомобилна катастрофа след по-малко от година от сватбата ни.

Той стисна устни.

— Съжалявам — изрече мрачно. — Беше излишно.

— Да, наистина, но досега не съм забелязала чувствата на другите хора да са тревожили един Руйяр.

Той изсумтя раздразнено:

— Една Девлин трябва да внимава какво говори.

— Не съм наранила никого — отвърна тя с горчива усмивка. — Озовах се между два огъня, когато битката започна.

— Каква невинност, виж ти! Беше малка, когато това се случи, но аз имам силна памет и си спомням как се носеше наперено пред очите ми и пред очите на всички мъже с онази прозрачна нощница, през която всичко се виждаше. Каквато майката, такава и дъщерята си казах.

Очите й се разшириха, изпълнени с обида и възмущение, а лицето й пламна. Пристъпи бързо към него и забоде пръст в гърдите му.

— Как се осмеляваш! — извика, задавяйки се от гняв. — Извлякоха ме от леглото посред нощ и ме изхвърлиха на двора, сякаш съм боклук. Да не си посмял да го изречеш — сряза го тя, когато той се накани да отвърне, че е била боклук, и забоде отново показалеца си в гърдите му. — Всичките ни вещи бяха изхвърлени, малкият ми брат се беше вкопчил в мен и плачеше истерично. Какво трябваше да направя — да поискам извинение и да се оттегля в гората, за да се преоблека ли? Защо вие, така наречените благоприлични мъже, не се извърнахте, щом видяхте малко повече плът?

Той се взря в лицето й със странно застинало изражение, очите му се притвориха — съсредоточени и напрегнати. Хвана ръката й и я отмести от гърдите си, но не я пусна.

— Изглежда, имаш огнен темперамент, а? — рече заинтригуван.

Допирът му я разтресе като удар от електричество. Опита се да се отскубне, но той я задържа без всякакво усилие.

— Не се тръшкай толкова — каза той. — Може би се надяваш, че нямам нищо против да ме мушкаш с нокът, но за да ми е приятно, трябва да съм в друго настроение.

Фейт го погледна свирепо. Имаше две възможности: или да се извива унизително в ръцете му, или да изчака сам да я освободи. Беше готова за битка срещу жаркия му допир, но запази спокойствие, предчувствайки, че ще му достави удоволствие, ако вземе да се дърпа. И тогава схвана сексуалния намек, и очите й се разшириха от възмущение. Този път беше съвсем ясен.

— Умно момиче — похвали я той, а погледът му се плъзна към гърдите й. Без да бърза проучваше формата им, напираща под зелената коприна на блузата й. Тя стаи дъх, а от погледа му гърдите й настръхнаха като от реален физически допир. — Нали не искаш да започваш с мен схватка, която не можеш да спечелиш… или се лъжа? Майка ти сигурно те е научила, че един мъж много бързо се възбужда, когато някоя жена е до него. За да тръгнеш по стъпките на майка си ли се върна? Искаш ли да бъдеш моята курва, както тя беше на баща ми?

Очите й проблеснаха гневно и тя замахна с все сила със свободната си ръка. Бърз като гърмяща змия, хвана и другата й ръка, без да й даде възможност да го удари. Подсвирна тихичко, учуден от силата, с която щеше да го удари.

— Какъв темперамент! — смъмри я той, сякаш гневът й го забавляваше. — Зъбите ми да избиеш ли искаше?

— Да! — избухна тя, стисна зъби и забрави за намерението си да не му доставя удоволствието от една битка. Задърпа ръцете си, но от това само я заболяха китките. — Махай се! Махай се от дома ми!

Той се изсмя и с лекота я принуди да стои мирна, като я привлече грубо до себе си.

— Ако те пусна, какво ще направиш, ще ме изхвърлиш ли?

Тя се вцепени, усещайки, че реакцията му от нейните опити да се освободи е точно такава, каквато я описа той. Нямаше как да се обърка, след като възбуденият му член се притискаше до корема й. Възползва се от единственото оръжие, което имаше на разположение — думите.

— Ако ме освободиш, неандерталец такъв, онова, което ще направя, е, да си сложа незабавно лед на китките, за да не посинеят! — отвърна ожесточено.

Той погледна към пръстите си, вкопчени в тънките й китки, пусна я и се намръщи при вида на червените петна.

— Не исках да те нараня — промълви за нейна изненада. — Кожата ти е като на бебе.

Тя се отдръпна, масажирайки китките си и отбягвайки да поглежда към панталона му. На това също нямаше да обръща внимание.

— Смятам, че не ти пука дали ще ме нараниш. А сега се махай оттук.

— След минута. Имам да ти казвам няколко неща.

Тя го погледна хладно.

— Тогава казвай, за бога, и се махай.

Черните му очи блеснаха опасно и преди да разбере, той беше отново пред нея и едва ли не закачливо я щипна по брадичката.

— Ти си дръзка малка кукличка, нали? Може би, твърде дръзка, но ти отива. Не ме предизвиквай, сладурче, защото ще пострадаш. Ще постъпиш най-разумно, ако си събереш парцалите и се изметеш оттук със същата бързина, с която дойде. Ще купя къщата от теб за същите пари, които си дала, така че няма да загубиш нищо. Не си добре дошла и аз не искам майка ми и сестра ми да страдат, като се перчиш пред очите им, като че ли нищо не се е случило, и съживявайки онзи стар скандал, да притесняваш всички. Ако останеш, ще ме принудиш да ти направя живота черен и пак ще се разкараш, но жестоко огорчена. Няма да си намериш работа и много бързо ще ти стане ясно, че тук нямаш приятели.

Тя се отдръпна.

— И как ще ми почерниш живота, като ме изгониш ли? — ядоса се тя. — Вече не съм безпомощно четиринайсетгодишно момиче и ще се увериш, че няма да ти е лесно насила да ме изхвърлиш. Дойдох и ще остана.

— Ще видим — нахалният му поглед се залепи отново за гърдите й и той внезапно се ухили. — За едно нещо си права: вече не си на четиринайсет.

След това си тръгна, като остави Фейт да гледа след него, обхваната от безсилен гняв и паника. Не искаше той да вижда жената у нея, да я поглежда с желание, защото не беше сигурна в способността си да му устои. Повдигна й се при мисълта да стане като майка си, да бъде такава, каквато той подигравателно й предложи да бъде — курва на Руйяр.

* * *

— Рене ли е била? — попита спокойно Моника, макар да беше изтъкана от нерви. Обади се на Грей от магазина на Морган ужасно разстроена, както от години не е била, всъщност от деня, в който й съобщи, че баща им ги е напуснал заради Рене Девлин. Оттогава сестра му се промени, но погледът й подсказваше на Грей, че болката дреме под външната сдържаност и тя не я е преживяла.

— Не, но определено е Девлин.

Наля си два пръста уиски и го изпи, после си наля още, тъй като чувстваше нужда от нещо по-силно след поредния сблъсък с Фейт Девлин. Фейт Девлин-Харди. Вдовица. Млада, прелестна, червенокоса вдовица, с толкова буен огън в себе си, че щеше да провери дали пръстите му не са опърлени, след като я докосна. На няколко пъти я смути, но тя показа вбесяващо хладна самонадеяност. Ни най-малко не се изплаши от заплахите му, макар да знаеше, че не блъфира.

Със сестра си се бяха настанили в кабинета, за да си изпият питието преди вечеря, но всъщност само Грей пиеше. Бяха поканили Алекс на вечеря и Ноел скоро щеше да слезе, затова дойдоха тук, за да поговорят на спокойствие.

Моника изглеждаше равнодушна.

— Не е ли била Рене? Приличаше много на нея и като че ли изобщо не беше остаряла. Даже ми се стори по-млада. О… разбрах — просветна й изведнъж. — Била е една от дъщерите й, нали?

— По-малката, Фейт. Тя прилича най-много на Рене.

— Какво търси тук?

— Твърди, че се е завърнала и вече ще живее тук.

Очите на Моника се изпълниха с ужас.

— Тя не може да живее тук! Мама няма да го понесе! Тъкмо Алекс успя да я накара да излезе малко от черупката си и ако чуе, че който и да е от Девлинови се е върнал в града, кой знае колко ще се влоши състоянието й. Трябва отново да се отървеш от нея, Грей.

Погледна намръщено уискито си и го изпи на един дъх. Целият град знаеше как е изхвърлил семейство Девлин от областта. Не се гордееше много с тази постъпка, нито пък съжаляваше, а случаят се превърна в нещо като местна легенда. Моника тогава не беше там и не видя цялата грозота. Знаеше резултата, но как се стигна до него, нямаше представа. Не я тормозеха неизличими спомени. Той никога не забрави ужаса на Фейт, истеричните писъци на момченцето, жалостивите му опити да я прегърне, отчаяните й усилия да събере вещите им… и силната, неприлична похот, с която мъжете я наблюдаваха, вечерните сенки, които изкривяваха нейната младост и подчертаваха само приликата с майка й.

С внезапна остра болка осъзна, че онази нощ ги свърза, него и Фейт, с веригите на общите спомени, които не можеха да бъдат разкъсани лесно. В действителност не я познаваше и дванайсет години деляха онова минало от настоящето, и все пак… не я възприемаше като непозната. Като че ли подновяваха отдавнашно запознанство. Не бяха чужди един на друг; помежду им стоеше онази нощ.

— Изглежда, този път ще бъде по-трудно да се отърва от нея — изрече рязко той. — Купила е къщата на Клибърн и както сама отбеляза, не мога да я изритам от собствения й имот.

— Щом я купува, сигурно има начин да й се попречи с ипотеката…

— Не казах, че я купува, а че я е купила. Има съществена разлика.

Моника се намръщи.

— Откъде някой от семейство Девлин има толкова пари?

— Вероятно от застраховка „Живот“. Тя е вдовица. Сега е Харди.

— Колко й приляга! — възкликна саркастично Моника.

— Доколкото разбрах, случаят е различен — каза Грей и пред очите му изплува пребледняващото лице на Фейт, когато намекна почти същото нещо. Чу звънеца на входната врата и гласа на Алекс, който пристигаше. Времето за лични разговори приключи. Потупа Моника по рамото. — Ще направя каквото мога, за да я изгоня, но въпросът не е предрешен. Тя не е типична Девлин.

Не, по никакъв начин не беше типична Девлин. Дори когато беше тринайсет-четиринайсетгодишна, само да я погледнеше и се възбуждаше. И сега не беше различно. Също така беше много по-достоен противник, отколкото цялото й семейство. Беше уравновесена и интелигентна и явно се беше измъкнала от калта, в която живееше семейството й. Този факт му вдъхваше уважение, но не променяше ситуацията — тя трябваше да си отиде. Моника се тревожеше как присъствието й ще се отрази на Ноел, но той се плашеше и за сестра си.

Отидоха във фоайето, а в това време Ноел слезе грациозно по стълбите и поздрави Алекс, като му поднесе страната си за целувка и му разреши да вземе ръката й — леки докосвания, които някога рядко изтърпяваше от съпруга си. Предаността на Алекс се отрази благотворно на Ноел, като смекчи болката й, но, от друга страна, Грей се съмняваше, че беше добре за Алекс. Съпругата му почина преди петнайсет години и беше редно да се ожени пак. Тогава беше само на четирийсет и една години и сигурно щеше да се ожени, но после Ги замина и Алекс като добър приятел се посвети на семейство Руйяр. Дори след като се получи пълномощното, на Грей му трябваха две години, за да затвърди позициите си, и Алекс беше неотлъчно до него, като по цели нощи обсъждаха стратегии, превърна се в нещо като заместител на баща за Моника и малко по малко измъкна Ноел от нейната депресия. Влюби се болезнено в нея, факт, който тя изглежда не съзнаваше.

„Трябваше да се досетя, че ще се случи“ — мислеше си Грей, наблюдавайки майка си. Беше още невероятно красива, с класическа, хладна красота, която навярно разпалваше романтизма на Алекс. Черната й коса съвсем леко се беше прошарила и й отиваше много.

Кожата й още беше гладка, въпреки че възрастта й личеше. У нея не беше останало нищо от младостта, нито пък жизненост, и дълбоко в сините й очи винаги се таеше печал. Като гледаше майка си, Моника и Алекс, Грей свирепо прокле баща си за онова, което направи.

След като отведе Ноел до мястото й, Алекс се обърна към Грей:

— Чух любопитна клюка днес за някоя от семейство Девлин — Моника се вцепени и погледна тревожно Ноел, която се скова и пребледня. Алекс не забеляза предупредителния жест на Грей. — Минах през магазина на Ед Морган и научих, че едно от момичетата се е върнало в града.

Алекс погледна Грей в очите и той разбра, че умишлено не е обърнал внимание на предупреждението му. Нарочно беше повдигнал въпроса, за да принуди Ноел да се изправи пред проблема. Беше постъпвал и преди по същия начин, като например говореше за Ги, докато Ноел се държеше така, сякаш съпругът й не е съществувал и името му изобщо не се споменаваше. Може би тази тактика беше правилна, тъй като Алекс можеше да изтръгне от Ноел повече отговори, отколкото Грей или Моника са успявали някога.

Ръката й трепна към шията й.

— Върнала… се е!

— Става въпрос за най-малката дъщеря Фейт — обясни спокойно Грей. — Купила е старата къща на Клебърн и се е преместила там.

— Не! — Ноел обърна измъчен поглед към Грей. — Не мога… не мога да го понеса.

— Разбира се, че можеш — каза мило Алекс и седна. — Ти не излизаш и не разговаряш с хората, така че нито ще я виждаш, нито пък ще чуваш нещо за нея. Няма причини да се разстройваш.

Грей се облегна и се подсмихна едва забележимо. Двамата с Моника пипаха с кадифени ръкавици, когато се отнасяше до нея, и беше безсилен да се държи по друг начин дори когато тя го изкарваше извън кожата му. Алекс не страдаше от подобни скрупули. Правеше всичко възможно да я измъкне от черупката й и да я върне в обществото. Сигурно беше прав, като открито обяви злободневната тема, за разлика от Грей и Моника, които винаги предпазваха майка си.

Ноел поклати глава, без да отмества поглед от Грей.

— Не я искам тук — каза тя с недвусмислена молба. — Хората ще говорят… ще предъвкват стари истории. Не мога да го понеса.

— Теб това не те интересува — отвърна й Алекс.

Тя потрепери.

— Не е необходимо да ме интересува, за да зная какво става.

Сигурно имаше право. Всеки, който е живял в малък град, знаеше как клюките се предъвкват и нищо никога не се забравя.

— Моля те — обърна се тя към Грей, а сините й очи бяха напрегнати. — Накарай я да си отиде.

Грей отпи от виното със съвършено безизразно лице. До гуша му беше дошло хората да смятат, че може като с магическа пръчка да накара някого да изчезне. Като се изключат отвличане и убийство, по много начини можеше да затрудни живота на Фейт. Но този път нямаше законно основание, нито провинение, нито пък семейство от пияници и крадци, които шерифът с радост би изгонил от областта. Насреща си имаше само една упорита млада жена, твърдо решена да остане на своето място.

— Няма да бъде лесно — каза той.

— Но ти имаш толкова голямо влияние… а шерифът, банката…

— Няма сметка в банката, а шерифът няма да предприеме действия, ако не престъпи закона. Досега не го е направила.

Досети се, че тя няма и да си отвори сметка в неговата банка. Беше умна. Беше предвидила с какво точно ще се сблъска, като се върне в Прескът, затова беше купила къщата на Клибърн с пари в брой. Беше взела предпазни мерки, за да ограничи възможните му действия срещу нея. Заслужаваше уважение като противник. Определено го затрудняваше. Щеше да поразпита и да провери наистина ли не е теглила ипотека, но подозираше, че не го е излъгала.

— Все може да се измисли нещо — каза Ноел отчаяно.

Грей вдигна вежди.

— Отказвам убийство — отбеляза провлечено той.

— Грей! — погледна го тя ужасено. — Нищо подобно не съм намекнала!

— В такъв случай трябва да свикнем с мисълта, че тя ще живее тук. Мога да й създам много главоболия, но нищо повече. И да не би на някого да му хрумне блестящата идея за физическа саморазправа — поглед на той много сериозно и Моника, и Ноел, като ги предупреди за всеки случай. — Ако се отървем от нея по моя начин — чудесно, но не желая тя да пострада.

Тази защита в полза на член от семейство Девлин беше странна, Фейт много се беше страхувала и страдала в живота си, помисли си той, като си спомни ужасеното момиче, уловено в светлината от фаровете на наредените в полукръг коли.

— Говориш, като че ли се е случвало някога — обиди се Моника.

— Зная, че не бихте го направили, но искам да бъде съвсем ясно.

Делфин поднесе първото блюдо — крем супа от тиквички — и те млъкнаха, от което на Грей му стана смешно. Всичко, което се случваше в къщата, се знаеше от Ориан и Делфин, но Моника и Ноел спазваха строго старото правило да не се говори пред прислугата по лични въпроси. Съмняваше се, че има човек, който да работи за тях, и да смята себе си за слуга, особено Делфин. Откакто той се помнеше, беше в домакинството им и когато беше малък, го удряше по ръцете с дървената лъжица, щом го заловеше да отмъква от петифурите, които правеше за официалните обеди на Ноел.

Моника започна да разказва на Алекс някакъв интересен документален филм, който беше гледала по телевизията, и Грей погледна Ноел, за да й каже нещо. Застина, като видя, че по страните й се търкалят сълзи. Безмълвно поглъщаше супата си с изящен маниер и плачеше.

След вечерята Алекс и Грей се оттеглиха в кабинета и около половин час обсъждаха бизнеса, преди Грей да отбележи с кисела физиономия:

— С Моника бяхме решили да не казваме на мама за Фейт.

Алекс се намръщи.

— Досетих се. Зная, че не е моя работа да се намесвам, но… — Грей изпъшка и се захили, преди той да продължи мисълта си: — Но тя не може вечно да се крие от света.

— Нали? През изминалите дванайсет години доста се специализира в това отношение.

— В случай, че не пожелае да излезе в света на хората, решил съм да й го поднеса. Надявам се, че ако го почувства, ако не може да го избегне, ще се приобщи към него.

— Пожелавам ти успех — зарадва се Грей.

Алекс го погледна любопитно.

— Наистина ли ще накараш Фейт да напусне града?

Грей се изтегна с крака върху бюрото и заприлича на дремеща пантера — отпусната, но опасна.

— Със сигурност ще се опитам, но казах самата истина на майка ми. По законен път почти нищо не мога да направя.

— Защо не оставиш Фейт на мира? И без друго животът й не е бил розов, за да се опитваме умишлено да й навредим.

— Видя ли я?

— Не, защо?

— Приличат си с Рене, все едно са близначки — отговори Грей. — И името Девлин е достатъчна беда, но пък и да изглеждаш, както тя изглежда… — той поклати глава. — Ще събуди много спомени, не само в моето семейство. Рене Девлин обикаля наоколо.

— И все пак дай й възможност — възрази Алекс. — Ако се старае да постигне нещо, ще бъде срамно да й се попречи.

Грей поклати глава.

— Длъжен съм да мисля за мама и Моника. За мен те са по-важни от някакъв си бял боклук, който се опитва да се измъкне от калта.

Алекс го погледна разочаровано. Грей беше корав мъж и опасен неприятел, но винаги е бил честен. Изчезването на Ги го запрати стремително в ситуация, която стовари върху раменете му отговорността за финансите, благополучието и емоционалните кризи на семейството му. Той беше безгрижен и безотговорен младеж, но за една нощ се превърна в безмилостен и решителен мъж. Чувството му за хумор все така беше доста скандално, когато беше в настроение, но обикновено си оставаше много сериозен. Грей беше човек, който знаеше каква власт притежава и не се колебаеше да я използва. Ако във финансовите кръгове уважаваха Ги, към Грей се отнасяха със страхопочитание и предпазливост.

— Прекалено ги покровителстваш — каза най-накрая Алекс. — На Ноел и Моника нищо няма да им стане, ако Фейт Девлин живее в Прескът. Едва ли ще им бъде приятно, но ще трябва да го приемат.

Грей сви рамене. Може би… по дяволите, сигурно прекаляваше в грижите си за тях, но Алекс не беше видял как кръвта на Моника изтича, нито пък емоционалния срив на Ноел. По времето, когато Алекс се зае да убеждава Ноел да излезе от стаята си, тя поне говореше отново и се хранеше.

— Отказвам се — поклати глава Алекс. — И без това ще направиш каквото си решил. Но размисли и отпусни малко въжето около врата на момичето.

По-късно същата вечер остана сам в кабинета, заел любимата си поза — с крака върху бюрото, и започна да преглежда финансовите доклади за една сделка, но установи, че не може да се съсредоточи. Вината не беше в чашата скоч, която стоеше от два часа почти недокосната. Трябваше да си признае, че не можа да изхвърли Фейт Девлин от главата си. Безмълвните сълзи на Ноел го засегнаха много по-дълбоко, отколкото всякакви думи. Ако Фейт не заслужаваше да бъде наранена отново, същото се отнасяше за майка му и сестра му. И те бяха невинни жертви, а Моника едва не умря. Това не можеше да забрави, нито пък да ги види отново разстроени, така че беше длъжен да измисли нещо.

И беше очевидно, че ако Фейт Харди остане да живее в Прескът, те ще страдат много повече, отколкото в момента.

Разклати замислено чашата с уиски. Дали като го изпие, няма да забрави колко гореща и жизнена почувства Фейт в ръцете си, как този неин сладък, екзотичен аромат го побърка от желание. Навярно ако изпиеше цялата проклета бутилка, щеше да забрави желанието да зарови ръце в огъня на косите й, за да разбере дали ще се изгори, и жаждата да опита вкуса на устните й, напъпили като цвят. Представяше си кожата й така деликатна и прозрачна, чувствителна към най-лекото докосване, гърдите — кръгли и стегнати. Тя го притежаваше, същото неопределимо качество на Рене — естествена и непринудена чувственост, която привличаше мъжете като магнит. Само че у Фейт не беше така силно изразена; при нея беше облагородена с изискано облекло, нейната чувственост беше станала по-изтънчена. Фейт Харди приличаше на истинска дама, която обича дългата и здрава езда в леглото, и проклет да е, ако не желае да й я даде.

Ако тя не заминеше, по всяка вероятност еснафските разбирания на жителите на Прескът ще бъдат шокирани, а Ноел — стократно в сравнение с днес, от спектакъла, който ще наблюдават — друг мъж от семейство Руйяр в страстна и луда любовна история с жена от Девлиновото племе.