Линда Хауърд
Онази нощ (17)

Седемнайсета глава

Телефонът днес я подлуди. Мина й през ума да го изключи, но все пак се налагаше и да работи. Нямаше отделна линия за факса, така че телефонът й беше необходим. Остави телефонният секретар да регистрира обажданията. За жалост повечето бяха от Грей.

Тонът му при първото съобщение беше хем ядосан, хем утешителен.

„Исках да те видя днес, но рано сутринта трябваше да замина за Ню Орлиънс. Сега съм тук и както изглежда, ще се върна късно вечерта.“

Е, поне се успокои. Нямаше да очаква всеки момент да се появи на верандата й.

Съобщението имаше и продължение, изречено с по-дълбок и интимен тон:

„Трябва да поговорим, сладурче. Искаш ли да дойда при теб, когато се върна? Ще ти се обадя по-късно.“

— Не! — извика Фейт на телефона.

След около половин час й хрумна идеята. Грей е в Ню Орлиънс. Ако отиде в лятната вила, няма да се притеснява, че ще бъде забелязана. Сега имаше възможност, която сигурно нямаше да се повтори, пък и щеше да си спести пътя през гората.

Само че не биваше да чупи прозореца, тъй като Грей я хвана точно там и веднага щеше да се досети, че е ходила. А между другото, без стълба едва ли щеше да го достигне, а тя нямаше. Но сега беше ясен ден и тя беше отличен плувец. Онова, което й се струваше невъзможно през нощта, в слънчевата утрин не изглеждаше страшно.

Телефонът звънеше, когато излезе. Задоволи се с най-необходимото за подобна авантюра. Сложи си бански костюм, после панталони и блуза. В един сак напъха кърпи, фенерче, опаковано във водонепропусклива торбичка, както и най-големия кухненски нож, за да се чувства по-сигурна, ако попадне на змия или друг звяр, въпреки че едва ли би го използвала.

Едва ли не ликуваше по пътя към лятната вила. Два пъти вече се опитваше да претърси мястото и двата пъти Грей я хващаше. Третият път й беше на късмет.

Стигна до езерото, но не посмя да погледне към къщата и въпреки това не успя да избегне съвсем спомена за онова, което се случи на верандата. И как ли би могла, след като при всяка крачка усещаше болка между краката си! Но същевременно усещаше и плахо пулсиране на желание, заради което се мразеше.

Съблече се на бърза ръка и удари по вратата на заслона за лодки, за да разгони обитателите му. Не чу никакъв шум, нито плясък във водата, значи нямаше от какво да се плаши. Независимо от това издумка още веднъж, после отиде на пристана и застана точно срещу портите, откъдето излизаха и влизаха лодките.

Грей, Моника и техните приятели плуваха често тук през лятото, Фейт също се беше промъквала да поплува неведнъж, но когато нямаше никого. Не се страхуваше да влиза във водата съвсем сама и знаеше колко е дълбоко до кея. Взе опакованото фенерче, скочи във водата и излезе на повърхността, задъхана от студ. През юли и август водата щеше да стане приятно топла, но сега, в края на май, още беше доста студена. Направи няколко кръгчета, за да свикне с температурата и да се раздвижи, и след малко се по чувства доста по-добре.

Сигурно беше тъмно под заслона. Включи фенерчето и без да се двоуми повече, пое дълбоко дъх и се гмурна под портите.

Видимостта беше слаба и дори при светлината на фенерчето беше доста страшно. Над нея се мержелееше светло петно и тя бързо се издигна към повърхността, и се хвана за една лодка, за да излезе от водата. Едва когато стъпи на земята, се огледа.

Вътре беше мрачно и почти празно. Едно време тук беше пълно с надуваеми дюшеци и всякакви принадлежности за воден спорт. Всичко това вече го нямаше. Беше изхвърлено и заслонът беше почистен. Виждаше се косачка и някои други инструменти. Нямаше и най-слаба възможност да е останала някоя гилза след дванайсет години.

Знаеше, че е безполезно, но все пак се огледа. Освети всеки ъгъл, опипа с ръка пода, но не откри нищо.

Беше наясно, че изгледите за успех са минимални, но беше длъжна да провери. Поне се порадва на приятно сутрешно плуване.

Гмурна се обратно във водата, мина под портата и изплува към ярката слънчева светлина. Този път нямаше никакви изненади. Излезе спокойно на пристана, съблече банския си костюм, избърса се и се облече. Като се изключи мократа й коса, изглеждаше съвсем нормално, когато се прибра вкъщи.

На телефонния секретар имаше още две съобщения от Грей.

„Къде се губиш, миличко? Още ли спиш или си изключила телефона? Ще се обадя пак.“

Закри лицето си с ръце. Машинката изпиука и прозвуча следващото съобщение:

„Не можеш да отлагаш вечно. Ще трябва да разговаряш с мен рано или късно. Вдигни телефона, сладурче!“

Влезе в банята да се изкъпе. Чуваше как телефонът не престава да звъни и се помъчи да не се дразни от мисълта, че Грей я преследва, но не й беше лесно. Звъненето не престана през целия ден и всяко следващо съобщение беше все по-нервно. Най-накрая престана да я моли и започна да заповядва:

„Фейт, мамка му, вдигни телефона! Ако си мислиш, че ще ти разреша да ме разиграваш…“

Затвори, преди да чуе края на заплахата.

Между обажданията на Грей успя да потърси детектив Амброуз, но не го намери и сега очакваше той да я потърси.

Позвъни й късно следобед, Фейт веднага вдигна слушалката, щом чу гласа му.

— Фейт Харди е на телефона, детектив Амброуз. Открихте ли господин Плезънт?

— Не, госпожо Харди. Съжалявам. Колата му също липсва — гласът му прозвуча меко: — Честно да ви кажа, предчувствията ми не са хубави. Не е от хората, които изчезват изведнъж. Няма от какво да бяга. Възможно е да е заспал на волана или да е получил инфаркт и колата му да е излетяла в някое от блатата или в реката…

На Фейт повече обяснения не й бяха необходими.

— Ще ме уведомите ли, когато го намерите — прошепна тя, преглъщайки сълзите си.

— Да, мадам, веднага щом имам новини.

Той също нямаше желание да уточняват подробностите. Фейт затвори телефона. Ги Руйяр е бил убит. Вече не беше само предположение. Майка й е присъствала на сцената на убийството. Господин Плезънт е задавал въпроси за изчезването на Ги. Дали убиецът си е кротувал, убеден, че няма да бъде открито нито едно доказателство, или фактът, че господин Плезънт е детектив, го е изнервил? Толкова ли го е изнервил, че да се реши на още едно убийство?

Милият човек беше мъртъв по нейна вина.

Но веднага отхвърли тази мисъл. Не, вината не беше нейна, а на убиеца. Нямаше да му прости.

Щеше да бъде много трудно след дванайсет години да намери доказателство за убийството на Ги. А господин Плезънт изчезна само преди две седмици. По-разумно беше него да търси. С времето уликите щяха да се заличат.

Ако беше убила, къде щеше да скрие трупа? В случая с Ги най-вероятно в езерото. По онова време лодките са били там. Какво по-лесно от това да го откара до най-дълбоката част, да прикрепи тежести към трупа и да го преметне във водата. Но подобни обстоятелства липсваха при случая с господин Плезънт. Първо, не беше ходил на езерото и второ — сега там нямаше лодки. Тогава как убиецът се е отървал от трупа?

Откарал го е на някое усамотено място. Наоколо беше много гористо и много подходящо за бързо погребение. Понякога ловци се препъваха в труп, неоткрит с месеци, дори години. Но убиецът вече успешно беше прикрил едно убийство и тогава защо да не си послужи със същия метод и при второто? Ако е разсъждавал така, значи се налагаше да се претърси частното езеро на семейство Руйяр.

Сама нямаше да се справи. Беше готова да се залови с всякаква работа, но имаше достатъчно здрав разум да прецени кога се нуждае от помощ. Дъното на езерото трябваше да бъде претърсено с драга. Това изискваше плавателен съд, хора, екипировка. Беше работа на шерифа, но как да го убеди, без да му разкаже какво знае за Ги.

А не можеше да му разкаже, преди да говори по същия въпрос с Грей. Нямаше да позволи Грей да научи от чужд човек и семейството му да бъде замесено без предупреждение. Въпреки болката, която я задушаваше, въпреки че се срамуваше да го погледне в лицето, беше длъжна да намери начин да му каже, че баща му е бил убит, но се съмняваше дали ще намери сили.

Точно в този момент телефонът зазвъня, Фейт притвори очи.

— Мамка му, Фейт! — вече не прикриваше гнева си. — Ако не вдигнеш телефона, за да съм сигурен, че си добре, ще се обадя на Майк Макфейн да те провери…

Тя грабна слушалката.

— Добре съм! — изкрещя и затвори. Това мъжко упорство!

Телефонът звънна след толкова секунди, колкото бяха необходими да набере номера наново.

— Чудесно! — включи се секретарят и гласът му прозвуча овладян, въпреки че той кипеше от гняв. — Не биваше да казвам онова. Истински задник съм, съжалявам, извинявай.

— И аз съжалявам, че си задник — избъбри Фейт срещу телефона.

— Утре можеш да ме ритнеш или да ми удариш шамар, което си избереш — продължи той. — Но не си мисли, че ще ми се изплъзнеш, защото няма да го допусна.

Линията прещрака и тя се помоли да престане да се обажда.

Телефонът пак зазвъня, Фейт изпъшка. Включи се секретарят.

— Снощи нямах презерватив — съобщи спокойно той.

— Забелязах — отвърна тя саркастично.

— Обзалагам се, че не използваш никакви противозачатъчни средства. Позамисли се.

Линията прещрака отново.

— Ти, зъл демон! — изпищя Фейт и почервеня разярена.

Да си помисли! И как да мисли за каквото и да е друго, след като така любезно й обърна внимание върху въпроса чак сега.

Обикаляше къщата. Беше бясна и на Грей, и на себе си. Нямаха извинение. Не бяха тийнейджъри, ударени от хормона, но всъщност точно така се бяха държали. Как можаха да бъдат толкова небрежни? Би трябвало да помисли за евентуална бременност преди, но беше толкова тревожна и нещастна, че за последствия и през ум не й мина.

Е, сега се появиха в пълния смисъл на думата и дано да не е закъсняла с тревогите.

Така се изплаши, че чак след половин час се сети да провери датите на цикъла си и да отброи дните. Отдъхна си, след като си свери календара. Нищо не беше сигурно, но шансът беше на нейна страна.

* * *

На сутринта намери още една бележка, Фейт вече заключваше колата си и тази беше защипана под чистачката на стъклото. Забеляза я, когато надникна през прозореца, и веднага слезе да провери. Щом разбра какво представлява, не я докосна. Нямаше желание и да я чете. Очевидно беше стояла там цяла нощ, понеже беше влажна от росата и мастилото се беше размазало.

Не беше чула нищо, въпреки че спа неспокойно. Остави листа, където си беше, и влезе вътре. За петнайсет минути се облече, гримира, среса и излезе. Отключи колата, взе бележката внимателно с два пръста, прибра я и потегли право към Съдебната палата, където се помещаваше шерифството. Паркира на площада, взе листа по същия начин и се изкачи по стълбите към входа. На информацията попита една дребна жена със синкави коси къде се намира службата на шерифа.

— По този коридор, скъпа, и после вляво.

Миризмата в сградата беше изненадващо приятна и намали донякъде нервността й. Съдебната палата е била построена преди петдесет или шейсет години, когато всяка сграда се е строяла със своя физиономия. През годините, разбира се, е била модернизирана и оригиналните полилеи бяха заменени с луминесцентно осветление, явно за да страдат чиновниците от главоболие наред с по-малките разходи за електричество. Имаше и климатични инсталации, макар че тук-там бяха останали по таваните от старите вентилатори.

Стигна до края на коридора и зави наляво по още един дълъг коридор. След пет врати стигна до една двойна, отворена от едната страна, и надписът беше смешно разделен на две — „Шер“ и „иф“, така че само ако бяха затворени и двете крила, се четеше цялата дума. Стаята беше дълга, с гише от едната й страна, няколко бюра и радиостанция. Две врати водеха към други канцеларии и на едната стоеше името на шериф Макфейн.

Униформена жена на средна възраст се обърна към Фейт:

— Какво обичате?

— Искам да говоря с шериф Макфейн, моля.

Служителката се взря във Фейт над очилата си и очевидно я позна от вчерашното й посещение, но само попита:

— Как се казвате.

— Фейт Харди.

— Почакайте да проверя.

Почука и влезе в кабинета на шериф Макфейн и Фейт дочу шушукане. Служителката излезе и я покани:

— Минете оттук.

Макфейн застана на прага, за да я посрещне.

— Добро утро, госпожо Харди. Как сте днес?

Вместо отговор тя му подаде бележката.

— Получих още една.

Доброто му настроение се помрачи и той веднага стана сериозен.

— Това никак не ми харесва — измърмори и подаде на Фейт един отворен плик за улики, където тя пусна листа с погнуса.

— Какво пише?

— Не съм я чела. Беше оставена под чистачката на предното стъкло на колата. Намерих я, когато станах. Пипала съм я само в крайчето, но вие имате моите отпечатъци. Хартията е влажна — обясняваше тя.

— От росата. Това означава, че е стояла там няколко часа. Всъщност вече разполагаме с няколко ясни отпечатъка от другата бележка и от кашона. Но проблемът е, че няма да открием сходство, ако на извършителя не са били сваляни пръстови отпечатъци.

Въведе я в кабинета си и остави бележката върху бюрото си.

— Щом не сте я чели, да видим какво пише. Отвори едно чекмедже и извади щипци, с които внимателно я разтвори.

„Не си желана тук махай се преди да пострадаш“

— Същото лице — отбеляза шериф Макфейн. — Няма пунктуация.

— Нещо като своеобразен подпис.

— Възможно е, но също така е възможно да преиначава собствения си стил, нещо като камуфлаж — погледна я намръщено. — Госпожо Харди… Фейт… и двамата с Грей ви казахме вчера, че е опасно за вас да живеете на толкова усамотено място.

— Няма да се преместя — повтори тя изречението, което беше казала може би двайсет пъти, когато дойде да попълни жалба за умрялата котка.

— Ами тогава защо не си вземете куче? Не е необходимо да бъде някое грамадно животно. Може да е малко. Достатъчно е да се разлае, за да ви предупреди.

Фейт от изненада го зяпна. Значи куче. Никога не беше имала какъвто и да е домашен любимец, затова не й беше хрумвало.

— Наистина, как не съм се сетила. Благодаря ви, шериф, чудесна идея.

— Вземете си веднага едно куче. Спрете при кучкарника и си изберете младо, здраво животно. Ама да не е някое мъниче — погледна бележката на бюрото. — Онова, което мога да направя в момента, е да наредя на моите служители да обикалят покрай вас по два пъти на всяка смяна. Засега няма още за какво да се хванем.

— Пък и няколко бележки, и една умряла котка не са кой знае какво престъпление.

Той й се ухили.

— Даже не можем да повдигнем обвинение за жестокост към животните. Ако това ще ви поуспокои, котката не е измъчвана. Била е улична котка. Някой я е смачкал. Това в случая и мен малко ме успокоява. Един истински психар ще се наслаждава да убие котка.

Този факт наистина й дойде добре. Повдигаше й се всеки път, щом си спомнеше горкото животно. След като е било ударено от кола, значи не е страдало.

Излезе от шерифската служба и тъкмо беше стигнала средата на коридора, когато мерна един висок мъж с яко телосложение и с дълга черна коса да разговаря със синьокосата дребничка дама.

Сърцето на Фейт почти спря да бие. Без да се замисли, тръгна в обратна посока, обхваната от паника при мисълта да го погледне след грубостта на последната им среща. Реакцията й беше инстинктивна. С разума си знаеше, че трябва да говори с него, но тялото й се противеше.

Дочу ниския му глас, който нямаше как да обърка, и забърза. Когато стигна края на коридора, хвърли поглед през рамо, преди да завие, и го видя да крачи бързо към нея, като с тревожно темпо скъсяваше дистанцията помежду им. Черните му очи бяха фокусирани върху нея.

Зави бързо и влезе в дамската тоалетна. Затвори вратата и притисна с ръка гърдите си, за да се успокои. Друг нямаше в малкото помещение с две кабинки. Замръзна на място, ослушвайки се да чуе отминаващите му стъпки.

Вратата се отвори рязко и Фейт отскочи, за да не падне по очи. Грей изпълни рамката на вратата — огромен и застрашителен, с мрачна физиономия. Очите му просветваха като черен лед. Тя направи опит да се отдръпне, но се блъсна в умивалника. Нямаше много място за маневри в тясната тоалетна.

— Забранено е да влизаш тук.

Той пристъпи и затръшна вратата.

— Сигурна ли си?

Пое дълбоко дъх.

— Някой може да влезе.

— Може — приближи се още към нея и вече ги деляха само сантиметър-два. — Но може и да не влезе. Ти избра мястото, не аз.

— Нищо не съм избирала — сряза го тя. — Гледах да избягам от теб…

— Забелязах — прекъсна я сухо той. — За какво си дошла?

Нямаше причина да крие.

— Тази сутрин намерих поредната бележка. Донесох я на шериф Макфейн.

Лицето му стана още по-мрачно.

— Да му се не види, Фейт…

— Той ме посъветва да си взема куче — прекъсна тя конското. — Тъкмо се бях запътила към кучкарника.

— Идеята не е лоша, но остави кучкарника. Аз ще ти дам куче. Вчера защо не ми вдигаше телефона?

— Не исках да говоря с теб. Благодаря ти, но сама ще си взема куче. И не съм бременна.

Той вдигна вежди.

— Откъде знаеш? Да не би да ти е започнал цикълът?

— Не, но периодът не е благоприятен.

Той изсумтя.

— Скъпа, аз съм католик. Зная колко много бебета са заченати в неблагоприятен период.

— Навярно си прав, но в случая можеш да ми имаш доверие — докато говореше, се опита да се измъкне.

Грей сложи ръце на талията й.

— Стой мирна, за бога — изрече с раздразнение. — Все гледаш как да избягаш. Какво смяташ, че ще ти направя?

— Същото, което направи последния път, когато се сблъсках с теб — отвърна тя и се изчерви.

Въпреки че се плашеше от среща с него, почувства познатото вълнение. Нямаше значение какъв е поводът, никога нямаше да бъде равнодушна към него. Беше грамаден, много жизнен, поразително мъжествен и чувствен. Дори като дете реагираше на присъствието му, а сега, след като беше зряла жена, въздействието му върху нея беше болезнено силно. Мъчеше се той да не се досети, но себе си не можеше да лъже. Тялото й вече тръпнеше пламнало, почувства бликналата влага. Инстинктивна реакция, която нямаше нищо общо с разума.

Той вдигна вежди над тъмните си като среднощен час очи, които в момента проблеснаха.

— На теб ти хареса — отбеляза той и нежно, и опасно. — Не започвай да се преструваш, че не го желаеше. Почувствах и най-лекия трепет, сладурче.

Фейт усети как страните й пламват, при това не само от смущение. Само да не я беше докосвал, да не беше толкова близо до нея, за да не усеща мириса му — на топлина и мускус — възхитително мъжко благоухание.

— Не, не казвам подобно нещо — отговори тя също толкова нежно и замлъкна, за да събере смелост за най-голямата лъжа в живота си. — Но не искам да се повтаря. Беше грешка и…

— Лъжеш — погледът му се залепи върху гърдите й. Вдигна бавно очи и изразът му се изопна от сласт. — Зърната ти щръкнаха — прошепна той, — а аз даже не съм те целунал.

Дъхът й спря. Не беше необходимо да поглежда надолу, за да се увери, че казва истината. Тялото й пламна и горещината се събра в слабините й. Почувства се абсолютно безпомощна и го зяпна втренчено.

Червенина плъзна и по неговите страни и той си пое дълбоко дъх.

— Фейт — прошепна.

Напрежението помежду им беше като опъната струна. Сякаш бяха притеглени един към друг неумолимо. Изплаши се и го бутна по гърдите с две ръце, но нямаше ефект.

— Не можем — промълви тя нерешително. — Не тук, за бога!

Той не чуваше нищо. Беше впил поглед в устните й.

— Моля? — изрече отсъстващо и я притисна към себе си. Тя простена високо, когато усети тялото му до своето. Той се наведе, за да я целуне, и тя инстинктивно му поднесе устните си. Неговите бяха меки и горещи. Възбудата я заля, неудържима като морски прилив, престана да го отблъсква и се вкопчи в него. Прегърна я още по-силно, езикът му погали нейния и нахлу в устата й. Тя тихичко изскимтя от удоволствие и отвърна на милувката.

Той се разлюля и я подхвана за задните части, за да я повдигне и да я притисне към възбудения си член. Желанието експлодира и у двамата като опустошителен пожар и ги тласна един към друг. Той откъсна устните си от нейните, вдигна полата й и смъкна грубо бикините й.

Усети студения умивалник до голата си плът и примигна стресната. Изплува за миг от тъмния прилив.

— Почакай — избъбри.

— Не мога.

Гласът му беше дрезгав и тръпнещ. Наведе се и събу бикините съвсем. Преди Фейт да се усети, я вдигна и я сложи върху умивалника. После с неистова бързина свали ципа на панталоните си. Изсумтя, когато освободи превъзбудения си пенис и се допря до нея. Фейт впи нокти в раменете му, щом почувства горещината на голата му плът да напира през нежните гънки. Най-накрая навлезе в нея и тя изстена от първото усещане. Той се тласна по-навътре в нея, разпъвайки я почти непоносимо. Беше все още леко разранена от първия път и го усещаше дори по-едър от тогава.

После влезе целият и спря, като опря чело в нейното.

— Боже, стегната си като менгеме — изпъшка той.

Фейт трепереше неудържимо и той я прегърна още по-плътно, като галеше гърба й, за да се успокои. След миг направи опит да се раздвижи с леки тласъци, които предизвикаха спазми на бурно удоволствие и двамата обезумяха.

— Само да го сложа в теб и съм готов да свърша.

Гласът му беше дрезгав, а дъхът му опари ухото й. Направи още едно движение малко по-енергично и бързо. Тя чувстваше всяка извивка на неговия пенис и мускулите й се стегнаха от луда наслада. Тя изстена отново и впи нокти в раменете му, в желанието си да укроти малко това стремително нахлуване. Той изруга с тръпнещ глас от удоволствие.

Започна да я люби без задръжки и бяха на прага на върховното изживяване. Тя беше възбудена до край, извиваше се към него в екстаз, слабините й пулсираха бясно и тялото й беше завладяно от необуздано удоволствие.

Вратата изскърца, сякаш някой я отваряше. Грей реагира светкавично и я затисна с длан, преди да се отвори.

— Хей — обади се от другата страна някаква жена.

— Заето е — извика пресипнало той, без да спира нито за миг. — Идете в друга тоалетна.

Фейт онемя. Очите й станаха огромни от уплаха, но освен да го гледа безпомощно, друго не й оставаше.

Грей сведе глава и продължи с още по-бързи и буйни тласъци. От удовлетворението го делеше миг и лицето му пламна.

Фейт се разтрепери диво, когато изведнъж напрежението избухна и неимоверно силен, пулсиращ порой от усещания я разтърси. Притисна се към него и захапа ризата му, за да задуши виковете си.

Той затискаше с една ръка вратата, а с другата придържаше нея, за да свърши и той. Тласна се силно в нея веднъж и още веднъж, и тогава свърши бурно като стихия. Главата му се отпусна назад и от гърдите му се изтръгна гърлен вик.

На вратата се затропа настойчиво.

— Какво правите там вътре? — с писклив глас негодуваше жената отвън. — Това е дамска тоалетна!

Грей вдигна бавно главата си. Изразът в очите му беше неописуем, като че ли сам не знаеше какво се е случило. Пое дълбоко дъх и избухна:

— Да те вземат мътните, жено! Не разбра ли, че съм зает?

Фейт се засмя.