Линда Хауърд
Онази нощ (4)

Четвърта глава

Грей измина почти километър, когато така силно се разтрепери, че беше принуден да спре. Подпря глава на кормилото и затвори очи, като се мъчеше да отблъсне паниката, която го заливаше. Господи, какво да прави? Никога през живота си не е бил толкова изплашен.

От болката, която го изпълни, изгуби присъствие на духа и се почувства като дете, което тича да скрие лице в скута на майка си, както най-малкият Девлин се гушеше в тънките крака на сестра си. Но той не можеше да отиде при майка си. Дори когато беше дете, тя се отдръпваше от протегнатите му безпомощно ръчички и той се беше научил да тича при баща си за утеха. И да беше по-нежна, нямаше как да търси опора у нея, тъй като самата тя щеше да очаква същото от сина си. Сега беше негов дълг да се грижи за майка си и сестра си.

Защо Ги постъпи така? Какво го е накарало да замине? Баща му изчезна, измени им и Грей се почувства така, сякаш сърцето му беше изтръгнато. Ги и така беше с Рене; какво чак толкова предлагаше тя, че да го изкуши да обърне гръб на децата си, на бизнеса и на своето наследство? С баща си бяха много привързани един с друг, израсна обграден с обичта му, винаги беше чувствал подкрепата му като здрава скала, на която се опира, а ето че това любещо, успокоително присъствие изчезна, а с него и основата на живота му.

Скова го безумен страх. Беше само на двайсет и две, а проблемите, пред които се изправи, му се струваха като недостъпна планина. Моника и Ноел още не знаеха и той трябваше някак си да събере сили да им каже. На него се падаше да бъде скала за тях, да забрави за своята болка и да се съсредоточи върху семейните финанси, иначе можеха да изгубят състоянието си. Положението не беше същото, ако Ги беше умрял, тъй като в този случай Грей наследяваше ценните книжа, парите и правото на контрол. Както стояха нещата в момента, баща му притежаваше всичко, а него го нямаше. Богатството на семейство Руйяр щеше да рухне с гръм и трясък, измамните инвеститори щяха да се оттеглят, членовете на борда на директорите да го разграбят. Грей трябваше да се бори безскрупулно, за да запази поне половината от онова, което имаха в момента.

Е, Моника и Ноел притежаваха някакви авоари на свое име, но нямаше да бъдат достатъчни. С интензивен курс на обучение Ги въведе Грей в управлението на финансите, но по закон не го упълномощи, освен ако не е оставил писмо. Отчаяна надежда мина за миг през съзнанието му. Но ако имаше писмо, то щеше да бъде на бюрото в кабинета.

Отказа се от тази несъстоятелна вероятност. Трябваше да се обади на Алекс и да го помоли да му помогне да планират стратегия. Алекс беше дяволски добър корпоративен адвокат и другаде щеше да направи доходна кариера, но зад гърба си имаше парите на своето семейство и не напусна Прескът. Водеше всички бизнес дела на Ги, беше и най-добрият му приятел, така че сигурно беше наясно със ситуацията от правна гледна точка.

Грей си помисли мрачно, че ще трябва да се осланя изцяло на неговата помощ. Щом няма писмо, което да го упълномощи, ще бъде истински късметлия, ако задържи покрива над главите им.

Когато вдигна глава от кормилото, беше възвърнал самообладанието си и болката му беше изместена от твърда решителност. Само един Господ знаеше колко трудно щеше да им бъде, но проклет да е, ако допусне да изгубят дома си.

Запали мотора на колата и потегли, а зад гърба му в прашния, изровен път се изгубиха последните останки от неговите момчешки дни.

* * *

Отиде първо в Прескът в кантората на Алекс. Налагаше се да действа бързо. Андрея засия, когато той влезе. Жените почти винаги се държаха така, щом го видеха. По кръглото й приятно лице плъзна лека руменина. Тя беше на четирийсет и пет, достатъчно възрастна да му бъде майка, но годините нямаха нищо общо с инстинктивната женска реакция към високата му мускулеста фигура.

Грей отвърна машинално на усмивката й, докато в главата му кръжаха най-различни идеи.

— Има ли някой при Алекс? Трябва да говоря с него.

— Сам е. Влизай, сладурче.

Грей мина покрай бюрото й, влезе в кабинета и затвори плътно вратата след себе си. Алекс вдигна поглед от камарата книжа и стана. Хубавото му лице беше изопнато от притеснение.

— Намери ли го?

Грей поклати глава.

— Рене Девлин също е изчезнала.

— О, Боже! — адвокатът се отпусна на стола и затвори очи. — Слушах го с половин ухо! Не вярвах, че говори сериозно. Господи, и защо да обръщам внимание на приказките му? Той и така… — не се доизказа, отвори очи и леко се изчерви.

— … си я чукаше — довърши без заобикалки Грей.

Отиде до прозореца и се загледа към главната улица. Прескът беше малък град, само около петнайсет хиляди жители, но днес на площада пред Съдебната палата беше оживено. Съвсем скоро всички щяха да научат, че Ги Руйяр е напуснал съпругата си и децата си и е избягал с онази курва Девлин.

— Майка ти знае ли?

— Още не. Ще кажа на нея и на Моника, когато се прибера вкъщи.

Преодоля първоначалния стрес и болка и след празнотата, която почувства, го изпълни безжалостно самообладание, като че ли се гледаше отстрани хладно и безпристрастно. Тази студенина се промъкна и в гласа му и той попита с твърд, резервиран тон:

— Баща ми оставил ли е пълномощно при теб?

До този момент Алекс очевидно се беше тревожил само за емоционалните последствия от постъпката на Ги. Мисълта за правния аспект на въпроса го порази като гръм и очите му се разшириха от ужас.

— Мамка му! — изруга той с необичайна вулгарност, без да се усети. — Не, не е. Ако беше оставил, щях да се досетя, че намеренията му са сериозни.

— Може да е прибрал документа в бюрото си вкъщи. А може и да се обади. В този случай няма да имаме проблем с финансовата страна на нещата. Но ако няма писмо и не се обади… не мога да си позволя да чакам. Трябва да ликвидирам колкото успея повече от сделките, преди новината да срути цената на акциите.

— Той ще се обади — рече неуверено Алекс. — Длъжен е. Не може ей така да зареже подобни финансови задължения. Говорим за крупни суми.

Грей сви рамене с добре изиграно безразличие.

— Той избяга от семейството си. Едва ли бизнесът е по-ценен за него — направи пауза, преди да продължи: — Не вярвам, че ще се върне или че ще се обади. Според мен той е пожелал да избяга от всичко и никога да не се върне. Учеше ме упорито и сега зная защо. Ако е смятал да продължи работата си, нямаше да постъпи така.

— В такъв случай сигурно има пълномощно — настоя Алекс. — Ги е добър бизнесмен, за да пропусне подобно нещо.

— Възможно е, но сега аз съм отговорен за мама и Моника. Не мога да чакам. Трябва да ликвидирам всичко, да взема колкото мога повече пари, за да имам известен капитал, с който да работя наново. Ако не го направя и ако той не е уредил по законен път въпроса, няма да ни остане и гърне, в което да пикаем.

Адвокатът преглътна и кимна.

— Добре. Започвам веднага да действам за узаконяване на позициите ти, но съм длъжен да те предупредя, че ако Ги не се върне или не се обади, ще е много трудно. Всичко ще се уреди само в случай, че Ноел поиска развод, и съдът й присъди половината от авоарите, но процедурата изисква време.

— Трябва да предвидя най-лошото — каза Грей. — Отивам вкъщи да потърся някакъв документ, но ти започвай, не ме чакай. Ако не намеря пълномощно, ще се обадя на брокера да започне да продава незабавно. И в двата случая ще те уведомя. Пази го в тайна, докато не ти се обадя.

Алекс се изправи.

— Няма да казвам дори на Андрея — той зарови ръце в косата си с нервен жест, който никак не му беше присъщ. Сивите му очи бяха помръкнали от мъка. — Съжалявам, Грей. Чувствам се все едно аз съм виновен. Трябваше да предприема нещо.

Младият мъж поклати глава.

— Не се обвинявай. Както сам каза, на кого ще му хрумне, че е говорел сериозно! Не, единствените хора, които обвинявам, са татко и Рене Девлин — усмихна се смразяващо. — Не мога да си представя, че има каквито и да е качества, толкова неустоими, че да го накара да избяга от семейството си, но очевидно е имала — замлъкна за момент, потънал в мрачните си мисли, после се опомни и тръгна към вратата. — Ще ти се обадя, веднага щом открия нещо.

След като излезе, Алекс рухна на стола си. Жестовете му бяха сковани и безсилни. Едва овладя изражението си, когато Андрея надникна през вратата.

— Какво става с Грей?

— Нищо особено. Лични проблеми, които искаше да обсъди с мен.

Тя остана разочарована от отказа му да сподели с нея.

— Мога ли с нещо да помогна?

— Не, всичко е наред — въздъхна и потърка очите си. — Иди да обядваш и ми донеси някакъв сандвич. Чакам да ми се обадят.

— Готово. Какъв да бъде сандвичът?

Той махна с ръка.

— Какъвто и да е. Знаеш предпочитанията ми. Изненадай ме.

Тя се позабави малко в другата стая, за да изключи компютъра и да подреди чантата си. След като излезе, Алекс отиде да заключи вратата. После седна пред нейния компютър, включи го и започна да пише припряно.

— Да те вземат мътните, Ги! — промълви. — Копеле такова!

* * *

Грей паркира корвета пред широките стълби, водещи към покритата веранда и парадния вход, въпреки че Ноел винаги се сърдеше, когато членовете на семейството не прибираха колите си в гаража. Алеята беше за гости, които не знаят кой си е вкъщи и кой отсъства. По този начин лесно биха отпращали нежеланите посетители. Някои от схващанията на Ноел бяха подчертано викториански и той обикновено й угаждаше, но сега го вълнуваха много по-важни неща, освен това бързаше.

С два скока изкачи стълбището и отвори вратата. Моника сигурно го беше чакала на прозореца на спалнята си, защото го посрещна тичешком със сгърчено от страх лице.

— Татко още го няма! — изсъска тя, хвърляйки поглед към трапезарията, където Ноел закусваше. — Защо разби прозореца в кабинета му и после излетя като котка с подпалена опашка? И защо паркира отпред? Мама ще се сърди.

Грей не й отговори и закрачи бързо по коридора към кабинета, а токовете на ботушите му се забиваха с глух тропот в паркета. Моника се втурна след него и влезе в кабинета, когато той започна да прехвърля един по един документите върху бюрото на баща си.

— Не вярвам, че са играли покер, както ти е казал Алекс — каза тя с треперещи устни. — Обади му се пак, Грей! Накарай го да ти каже къде е татко!

— Почакай малко — промърмори той, без да я поглежда. Върху бюрото нямаше пълномощно, затова започна да отваря чекмеджетата.

— Грей! — гласът й беше остър. — Много по-важно е да открием татко, отколкото да ровиш в бюрото му!

Той престана да търси, пое дълбоко дъх и се изправи.

— Моника, миличка, седни някъде и замълчи — каза й ласкаво, но все пак твърдо. — Търся един много важен документ, който се надявам татко да е оставил тук. След минута ще ти обърна внимание.

Тя отвори уста, за да възрази, но погледът му я накара да се откаже. Мълчаливо седна и Грей продължи да търси.

След пет минути седна и той, усещайки горчиво разочарование. Нямаше писмо, нито пълномощно. Нямаше и логика. Защо Ги си даде толкова труд да го научи, след като не го упълномощава? Както отбеляза Алекс, баща му е много умен, за да не помисли за това. Ако е възнамерявал да продължи сам да носи отговорност, защо се нагърби да го въведе толкова интензивно в работата? Може би е смятал да прехвърли управлението на Грей, но после е размислил. Друго обяснение нямаше. В такъв случай съвсем скоро щяха да го видят отново, след не повече от ден-два, тъй като финансовите му операции бяха толкова сложни, че не търпяха по-дълго отлагане.

Но както каза и на Алекс, не можеше да си позволи да предполага и да изчаква, за да действа. Не можеше да си представи, че Ги няма да се погрижи за делата си, но до тази сутрин не можеше да си представи също така, че ще ги напусне заради Рене Девлин. Случи се невъзможното, тогава как да повярва в каквото и да е, което досега беше приемал за даденост у баща си. Отговорността за майка му и сестра му се стовари тежко на плещите му. Нямаше право да рискува благополучието им.

Посегна към телефона, но телефон нямаше. Спомни си как го хвърля и погледна към счупения прозорец. Стана и отиде в коридора, където до стълбището също имаше апарат. Моника го последва все така мълчаливо, но оскърбена до сълзи от нежеланието му да й даде някакво обяснение.

Обади се най-напред на Алекс. Още при първото позвъняване той вдигна телефона.

— Няма писмо или документ — съобщи Грей кратко. — Виж дали ще успееш да ми подготвиш пълномощно, което да узакони положението ми.

Да подготви подобен документ беше идеалният вариант, но изискваше време, и все пак може би щеше да успее да измисли нещо временно.

— Вече започнах — отвърна Алекс спокойно.

След това Грей се обади на своя брокер. Нарежданията му бяха лаконични и ясни. Ако положението се влоши, ще му бъде необходим всеки цент.

Предстоеше най-тежкото задължение. Моника не отместваше поглед от него, а големите й черни очи бяха изпълнени с тревога.

— Случило се е нещо лошо, нали? — попита тя. Даде си мислено кураж, после хвана Моника за ръка.

— Да отидем при мама.

Сестра му се опита да каже нещо, но той поклати глава.

— Мога само веднъж да го произнеса — отказа Грей с дрезгав глас.

Ноел пиеше с удоволствие своя чай и четеше светската хроника в нюорлиански всекидневник. В Прескът се издаваше малък седмичен вестник, в който името й постоянно се споменаваше, но появата му в пресата от Ню Орлиънс беше нещо друго. А то се появяваше достатъчно често там, за да предизвика завистта на местното общество. Облеклото й беше в нейното любимо бяло, лъскавата й гладка коса беше опъната назад във френски кок. Гримът й беше пестелив и безупречен, бижутата — скъпи, но ненатрапващи се. У Ноел нямаше нищо крещящо или фриволно, никакви фльонги и къдрички, никакви нехармонични цветове, само чисти, класически линии. Дори ноктите си лакираше само с безцветен лак.

Вдигна поглед, когато Грей и Моника влязоха, и очите й се спряха за секунда върху хванатите им ръце. Не попита, защото това би означавало, че проявява личен интерес и вероятно в отговор ще предизвика същото. Ноел можеше до смърт да мрази някого, но по тона й това никога нямаше да проличи; в него не се долавяше топлота, вълнение, гняв или каквито и да е друго чувство. Да се излагат на показ чувствата беше просташко, а тя не си разрешаваше с нито един жест да падне до такова ниско ниво.

— Да поръчам ли още чай?

— Не, благодаря, мамо. Трябва да говоря с теб и Моника. Случи се нещо много сериозно.

Усети, че ръката на сестра му се разтрепери, и я стисна успокоително.

Ноел остави настрана вестника.

— Не можеш ли да се изразяваш по-дискретно? — попита тя обезпокоена, че някой от прислугата ще дочуе нещо лично.

— Не е необходимо — Грей издърпа един стол, за да седне Моника, и застана зад нея, като сложи ръка на рамото й. Ноел щеше да се разстрои заради шума, който щеше да се вдигне в обществото, но болката на Моника щеше да бъде много по-тежка. — Няма начин да ви го спестя. Не е оставил нито бележка, нито писмо… нищо, но както изглежда, татко е напуснал града заедно с Рене Девлин. И двамата са изчезнали.

Нежната ръка на Ноел трепна към шията й. Моника остана вцепенена, дори не дишаше.

— Сигурна съм, че няма да отиде на делова среща с подобна жена — каза с хладнокръвна логика Ноел. — Помисли си само как ще изглежда.

— Мамо… — Грей замълча, за да овладее раздразнението си. — Той не е заминал на делова среща. Татко и Рене Девлин са избягали. Той няма да се върне.

Моника възкликна тихо и притисна с две ръце устата си, за да не се разкрещи.

Ноел пребледня, но постави чашата си точно в средата на чинийката с премерен жест.

— Сигурна съм, че грешиш, скъпи. Баща ти не би рискувал своето социално положение заради…

— За бога, мамо! — избухна той грубо, а едва сдържаното му самообладание стана на пух и прах. — Дрън-дрън, на татко хич не му пука за неговото социално положение. На теб ти пука, не на него!

— Грейсън, не е необходимо да бъдеш вулгарен.

Той стисна зъби. Беше типично за нея да пренебрегне нещо, което й е неприятно, и да отклони вниманието към банални теми.

— Татко е офейкал — произнесе той отчетливо. — Напуснал те е заради Рене. Избягали са заедно и той не желае да се върне. Още никой не знае, но утре сутрин няма да остане човек в града и околностите, който да не научи новината.

Последното изречение я потресе и тя с разширени от ужас очи осъзна изведнъж в какво унизително положение ще се озове.

— Не — промълви. — Подобно нещо не би ми причинил.

— Вече ти го е причинил. Свършено е.

Тя стана като в мъгла, клатейки глава.

— Той… той наистина ли е заминал? — прошепна едва чуто. — Напуснал ме е заради онази… онази… — не намери сили да продължи и излезе от стаята, все едно някой я гонеше по петите.

Щом вратата се затвори и вече нямаше кой да й се скара за неприлично държание, Моника се отпусна върху масата и скри лице в ръцете си. Сподавено ридание разтърси слабичкото й тяло.

Грей се разгневи от поведението на Ноел почти толкова много колкото и на Ги и коленичи до сестра си, прегръщайки я.

— Ще ни бъде тежко, но трябва да изтърпим. През следващите няколко дни ще бъда много зает с нашите финанси, но ако се почувстваш зле, ще бъда до теб — не намери сили да й каже, че са изправени пред страхотна финансова катастрофа. — Зная, че сега боли, но ще го преживеем.

— Мразя го! — изхълца Моника глухо. — Да ни напусне заради онази… онази курва! Надявам се, че няма да се върне. Мразя го, не искам никога повече да го видя!

Отдръпна се рязко от него и скочи. Избяга от трапезарията с ридания, които се чуваха и докато тичаше по стълбите. След миг в цялата къща отекна затръшване на врата.

Грей изпита желание и той да скрие лице в ръцете си. Или да забие някъде юмрук, за предпочитане в носа на баща си. Изпита и желание да излее гнева си към небесата. Положението и без друго беше плачевно. Защо Ноел го утежняваше със своя снобизъм? Защо се тревожеше само какво ще кажат хората? Не можеше ли поне веднъж да даде малко нежност на дъщеря си? Нима не разбираше колко много Моника се нуждаеше от нея в този момент?

Никога не е била до тях, защо да бъде различно сега? За разлика от Ги, Ноел поне беше последователна.

Трябваше му питие, нещо силно. Отправи се към кабинета, където Ги винаги държеше бутилка скоч. Ориан, дългогодишната им камериерка, натоварена с хавлиени кърпи, отиваше към горния етаж. Погледна го любопитно. Тъй като не беше глуха, сигурно беше чула шумотевицата. Кой знае какво щяха да говорят помежду си Ориан, съпругът й Гарон, който беше градинар, и готвачката Делфин. Щеше да им каже, разбира се, но не точно в тази минута. Може би, след като изпие глътка уиски.

Отвори барчето, взе бутилката и си наля в една чаша два пръста от кехлибарената течност. Отпи парливата глътка с вкус на дим, после гаврътна питието на един дъх. Имаше нужда от успокоителния му ефект, а не от вкуса му. Тъкмо си наля отново, когато невъобразим писък прониза тишината и после Ориан закрещя неспирно името му.

Моника! Щом чу писъците на Ориан, разбра.

Хукна към втория етаж, вземайки по три-четири стъпала наведнъж. Ориан се втурна към него с разширени от ужас очи.

— Срязала се е, зле… много зле! Ох, мили боже, ох, мили боже, всичко е в кръв…

Грей профуча покрай нея и нахълта в спалнята на Моника. Тя не беше там, затова се спусна към отворената врата на банята, но на прага замръзна.

Моника сама беше решила какъв да бъде дизайнът на нейните спалня и баня и си беше избрала бледорозови и перленобели цветове, което изглеждаше абсурдно детински. Грей обикновено се чувстваше като в захарен памук, но сега по розовите плочки на пода имаше тъмночервени петна. Моника седеше притихнала върху капака на розовата тоалетната чиния, празните й черни очи се взираха през прозореца. Беше скръстила спокойно ръце в скута си. Кръвта й течеше на тласъци от дълбоките разрези на двете й китки, просмукваше се в полата й, течеше по краката й и се събираше на локви по пода.

— Съжалявам за суматохата — промълви тя със зловещо слаб глас. — Не очаквах, че Ориан ще сменя кърпите.

— Господи! — изстена той и грабна захвърлените от камериерката кърпи. Коленичи до Моника и хвана лявата й китка.

— По дяволите, Моника, заслужаваш да те напердаша!

Стегна колкото можа по-здраво с кърпа едната й китка.

— Остави ме — опита се тя да издърпа ръцете си, но вече беше тревожно слаба.

— Млъкни! — изрева той и се зае с другата китка. — Мамка му, как ти хрумна да направиш нещо толкова тъпо! — след всичко, което преживя през този ден, това му дойде повече, отколкото можеше да понесе. Задуши се от страх и гняв. — Няма ли да престанеш да мислиш само за себе си? Не ти ли хрумна, че може да имам нужда от твоята помощ, че на всички ни е тежко както на теб?

Почти пелтечеше през стиснати зъби, докато я вземаше на ръце, после изхвърча покрай Ноел, която стоеше като паметник в коридора с объркано изражение и пребледняло лице, понесе се по стълбите и тичешком извика на Ориан и Делфин, които стърчаха във фоайето притиснати една до друга:

— Обадете се в клиниката и съобщете на доктор Богард, че всеки момент ще пристигнем.

Излезе навън и понесе Моника към открития спортен автомобил.

— Ще ти изцапам колата с кръв — възпротиви се немощно тя.

— Казах ти да млъкнеш — прекъсна я той. — Говори само ако имаш нещо важно да казваш.

Може би беше редно да се държи по-кротко към човек, който току-що е направил опит за самоубийство, но ставаше въпрос за неговата сестра и проклет да бъде, ако я остави да отнеме живота си. Все повече се вбесяваше и вече едва се сдържаше. Само за няколко часа животът му отиде по дяволите, а най-скъпите му същества го побъркваха допълнително с тъпи постъпки.

Не загуби време дори вратата на колата да отвори, а направо положи Моника на предната седалка, после сам скочи в колата, запали мотора и натисна газта до дупка. Сестра му се свлече на една страна. Очите й бяха затворени. Погледна я ужасено, но не спря, за да не губи време. Беше мъртвешки бледа, около устните й се появиха синкави очертания. Кръвта вече се просмукваше през кърпите — ясночервена върху белотата на тъканта. Видя разрезите, не се беше порязала повърхностно, колкото да привлече внимание върху себе си, а наистина дълбоко, с недвусмислено намерение да отнеме живота си. Да, опитът на Моника беше напълно сериозен. Сестра му можеше да умре, защото баща им по най-безобразен начин не се беше сдържал и беше хукнал подир онази червенокоса курва Девлин.

Измина двайсет и петте километра до клиниката за по-малко от десет минути. Паркингът беше пълен, тогава заобиколи откъм задната врата на едноетажната тухлена сграда, натисна клаксона и се наведе, за да вдигне Моника. Тя беше съвсем отпусната, главата й се люшна на рамото му и горещи сълзи парнаха клепачите му.

Доктор Богард изтича към тях, следван от двете си сестри.

— Внеси я в първата стая отдясно.

Старшата сестра Сейди Ли Фенчир ги въведе в приемната и Грей нежно положи Моника на кушетката.

Сестрата веднага й премери кръвното налягане, докато доктор Богард развързваше превръзките за първа помощ.

— Седемдесет и пет на четирийсет.

— Система с гликоза — нареди доктор Богард, докато преглеждаше китките на Моника. — Трябва веднага да й се прелее кръв и затова се налага да я отведеш в болницата в Батън Руж, тъй като тук нямам условия. Ще я стабилизирам, Грей, но повече не мога да направя.

Кити, другата сестра, сръчно вкара игла във вената на Моника и включи системата.

— Няма време да чакаме да ни пратят линейка — продължи лекарят. — Ще я закараме с моята кола. В състояние ли си да шофираш?

— Да — отговорът беше с равен и ясен тон.

Доктор Богард стегна здраво с бинтове китките на Моника.

— Много добре, кървенето спря. Кити, приготви две одеяла. Постели едното на задната седалка на моята кола, а с другото завий после Моника. Грей вземи я и внимавай със системата. Сейди Ли, обади се в болницата, за да ни очакват, после в шерифството и ги помоли да ни разчистят пътя.

Грей вдигна нежно сестра си. Лекарят вървеше до него с банката гликоза в едната ръка и с медицинската си чанта в другата. В колата влезе първо той и после помогна на Грей да настани сестра си на задната седалка. Закачи банката на закачалката за дрехи над стъклото, а сам той се настани на пода.

— Карай по-кротко, не удряй рязко спирачки — нареждаше лекарят, докато Грей сгъваше дългите си крака под кормилото. Богард беше много по-нисък от него и воланът опря в гърдите му, но нямаше как да дръпне седалката назад, тъй като лекарят седеше на пода.

— Поддържай равномерна скорост и така ще спечелим време. Постави сигналната лампа за бърза помощ.

Грей беше готов да изтърси нецензурна забележка за шофьора от задната седалка, но навреме се спря. Съобразявайки се с нарежданията, потегли много по-кротко, отколкото беше дошъл, въпреки че инстинктът му крещеше да натисне газта до дупка. Но мисълта, че големият крайслер не е за високи скорости, го накара да шофира разумно.

— Как се случи? — попита Богард.

Грей погледна към него в огледалото. Лекарят беше дребен, жив мъж с проницателни сини очи. Въпреки името си не беше нито креол, нито френски преселник от Акадия. Беше петдесетинагодишен, с прошарена червеникаворуса коса. Грей го познаваше откакто се помнеше. Ноел никога не се консултираше с него, тъй като предпочиташе един известен лекар в Ню Орлиънс, но всеки друг от семейството ходеше при Богард за какво ли не: като се започне от детските болести и гриповете и се стигне до счупената ръка на Грей по време на тренировки.

На младия мъж не му се искаше да казва всичко. Предпочиташе да запази в тайна подробностите, за да спечели време, докато брокерът му продаде акциите и Алекс узакони положението му, но нямаше как да премълчи напълно новините.

— Татко и мама се разделиха. Моника… — замлъкна колебливо.

— Да, разбрах.

Целият град знаеше колко безумно обича Моника Ги.

Грей караше внимателно. Крайслерът возеше меко и друсането на неравните места не се усещаше, а гумите пееха по настилката. Чувството за нереалност, което изпита преди, отново го завладя. Слънцето изливаше лъчи през стъклото и изгаряше краката му, а от двете страни на пътя се мяркаха, бързо високите борове, които се редяха от двете страни. Небето беше наситеносиньо. Лятото беше в разгара си и всичко му беше до болка познато. И това беше най-странното. Как беше възможно светът да остане недокоснат, след като неговият се срина с гръм и трясък за един ден!

Зад него Богард премери за пореден път пулса и кръвното налягане на Моника.

— Грей — обади се той тихо, — карай по-бързо.