Линда Хауърд
Онази нощ (13)

Тринайсета глава

Агенцията на господин Плезънт беше на втория етаж в една двуетажна сграда, Фейт се надяваше на чудо, докато изкачваше стълбите. Очакваше да го на мери в добро здраве, но просто телефонът му да е бил повреден. Все пак повредата не беше правдоподобно обяснение, тъй като нищо не му пречеше да се обади от друг телефон. Може би беше поел нов случай и беше забравил за нея.

Съмняваше се, че Франсис П. Плезънт ще забрави каквото и да било.

Първата врата вляво беше на неговия офис. Горната й половина беше остъклена, но от вътрешната страна имаше спуснати щори. Когато дойде предишния път, щорите бяха вдигнати. Натисна дръжката, вратата беше заключена, но все пак почука. Отвътре не се чу никакъв шум. На вратата имаше прорез за пощата, Фейт се наведе и надникна. Виждаше се ограничено пространство с голям куп писма и съобщения, струпани на пода.

Не беше вътре, а неприбраната поща показваше, че от няколко дни не е идвал.

Фейт се разтревожи и отиде до съседната врата. Според табелата се намираше пред юридическата кантора на Хюстън Мейнджис. Чуваха се чаткане на пишеща машина и гласове и тя влезе.

Помещението беше тясно и задръстено с рафтове с папки и картотеки. Очевидно се намираше в приемната, населена от слаба белокоса жена и три каучукови растения, едното от които беше стигнало гигантски размери.

Вратата на другата, също толкова малка стая беше отворена. Библиотеката беше претъпкана с книги. Набит мъж, настанил се зад очукано бюро, разговаряше с клиент, който седеше на изтъркан фотьойл от изкуствена кожа.

Слабичката жена я погледна и й се усмихна въпросително.

— Клиентка съм на вашия съсед господин Плезънт — обясни Фейт. — От няколко дни се опитвам да се свържа с него, но той не ми отговаря. Случайно да имате представа къде е?

— Да — отвърна жената. — Замина преди около седмица за едно градче близо до Мисисипи, не си го спомням. Беше нещо с П. Предполагам, че е още там.

— Не е там, тръгна си на следващия ден. Той има болно сърце и аз се тревожа за него.

— О, скъпа! — жената се натъжи. — Той не се оплакваше, но аз знаех, разбира се. Жена му Вирджиния — често обядвахме с нея и смъртта й беше голямо нещастие — ми беше казала за заболяването му. Било наистина сериозно. Изобщо не съм се сетила да проверя как е — посегна към телефона. — Ще позвъня в дома му. Номерът не е вписан указателя, нали разбирате? Не обича работата да разстройва личния му живот.

Фейт знаеше, тъй като не успя да открие номера на домашния му телефон.

След минута дребничката дама се отказа.

— Никой не отговаря. О, скъпа! Разтревожих се и аз.

— Ще проверя в болниците — каза Фейт. — Мога ли да използвам вашия телефон?

— Разбира се, мила. Имаме две линии, така че говорете спокойно. Но ако някой позвъни, ще трябва да затворите, за да отговоря.

С благодарност към южняшкото гостоприемство Фейт взе указателя и прелисти до раздел „Болници“. Бяха повече, отколкото очакваше. Започна от първата.

След трийсет минути приключи с обажданията. Господин Плезънт не беше постъпвал в нито една от местните болници. Ако се е почувствал зле някъде по пътя, имаше вероятност да е другаде, но къде?

Или пък нещо друго му се беше случило. Съществуваше една възможност, за която не искаше и да си помисли, но се налагаше да я допусне. Ако Ги Руйяр е бил убит и господин Плезънт е задавал въпроси, които са изплашили някого… Прилоша й от тази мисъл. Ако се беше случило нещо лошо с този мил, възрастен човек, вината щеше да бъде нейна. А тя нямаше за какво да се хване, освен за твърдението на Рене, че изобщо не е била с Ги онази нощ преди дванайсет години и оттогава не го е виждала.

Повечето хора нямаше да заподозрат убийство. Нямаше и да се страхуват, че горкият господин Плезънт е попаднал по някакъв начин на същия човек, убил Ги. Но пък повечето хора не са били влачени посред нощ и изхвърляни от дома им в прахта. Преди Рене и Ги да изчезнат, животът й беше предсказуем, макар и малко мрачен. Но през онази нощ вярата й, че в живота има известен порядък, беше разбита и тя завинаги се прости с наивното убеждение, че има неща, които не се случват на обикновените хора. Като че ли завесата пред очите й се вдигна и след онази нощ тя осъзна с пределна яснота, че на света има много опасности и несигурност. Лошите неща не само бяха възможни; през нейния живот те се случваха. Държа ръчичката на Скоти, докато умираше, идентифицира трупа на Кайл в моргата… Да, случваха се много лоши неща.

— Какво ще направите? — попита секретарката съвсем естествено, сякаш Фейт беше длъжна да предприеме нещо.

— Ще съобщя в полицията за изчезнало лице — отговори тя, тъй като това беше най-логичното. Господин Плезънт беше изчезнал така внезапно и безследно също както Ги. Съвпадение ли беше това? Едва ли, но тя нямаше никакви улики, за да предизвика разследване. Така че най-разумното беше да съобщи в полицията. По този начин поне щеше да се започне някакво дирене.

Попита къде се намира полицейското управление и го откри само след два погрешни завоя. Сержантът в приемната я упъти към съответната служба, където я прие изморен детектив, облечен със също толкова изтощен от носене костюм, и въпреки всичко съумя да покаже заинтересуваност.

— Проверихте ли в мотела дали е заминал? — попита детектив Амброуз и отегчените му очи се оживиха донякъде, когато я погледна.

— Служителят на рецепцията всъщност не го е видял да си тръгва, но ключът бил оставен на нощното шкафче. Вещите на господин Плезънт също не били там.

— А платил ли е предварително?

Фейт кимна.

— В такъв случай няма нищо необичайно. Нека да обобщим. Никой не го е виждал, след като си е заминал от Прескът, пощата не е прибирана дни наред, не отговаря на домашния си телефон и има болно сърце — детективът поклати глава. — Ще намина към дома му, да видим дали ще открия нещо, но… — запъна се и я погледна със съчувствие.

Сигурно предполагаше, че сърцето на възрастния човек не е издържало. Щеше да съжалява, ако господин Плезънт е починал и тя не е била до него, за да държи ръката му и дори да присъства на погребението му. Той беше наясно със здравословното си състояние, беше подготвен, дори очакваше да се събере със съпругата си. На Фейт щеше да й бъде мъчно и все пак би било в реда на нещата. Но ако детективът не го намереше, щеше да бъде истински кошмар и щеше да очаква най-лошото.

Извади визитна картичка и я подаде на детектива:

— Моля ви, обадете ми се, щом научите нещо. Не бях близка с него, но много ми допадна. Беше мил човек.

За свой ужас осъзна, че говори в минало време, и се сепна.

— Бих искал да ви попитам нещо, госпожо Харди. Какво му бяхте поръчали да разследва?

Очакваше този въпрос и му каза истината:

— Преди дванайсет години моята майка избяга с любовника си. Помолих го да ги издири, ако е възможно.

— И издири ли ги?

Тя поклати глава.

— Нямаше резултат, когато говорих за последен път с него.

— Което беше кога?

— Вечеряхме заедно вечерта, преди да напусне мотела.

— След това някой виждал ли го е?

— Нямам представа.

Целта на въпросите й беше ясна. Най-малкото детективът се отнасяше сериозно към сведенията й.

— Добре ли беше, когато си тръгна?

— Изглеждаше в отлично здраве. Но се появи неканен гост и господин Плезънт си тръгна веднага след вечерята.

— В такъв случай не само вие сте го видели.

Тя се усмихна вяло.

— Не, не само аз.

— Кой беше вашият посетител?

— Един съсед, Грей Руйяр. Иска да купи моята къща, затова дойде.

Колко странно звучаха голите факти извън контекста на събитията. Беше се научила умело да разкрива само върха на айсберга.

— Грей Руйяр — повтори детектив Амброуз, явно досещайки се кой е. — Същият Руйяр ли, който преди около десетина години играеше в студентската футболна лига?

— Преди тринайсет години — уточни тя. — Да, същият е.

— Семейство Руйяр са голяма работа. Виж ти! Значи ще му продадете къщата си.

— Не. Не желая да я продавам.

— В добри отношения ли сте с него?

— Тъкмо напротив.

— О!

Той като че ли се разочарова. Фейт го загледа за миг и леко се подсмихна. Преди всичко се намираха в Южните щати. Професионалният футбол донякъде вече представляваше интерес, но на почит бяха главно университетските отбори.

— Не съм близка с него, за да ви осигуря билети — обясни тя.

Той сви рамене и се усмихна.

— Струваше си да опитам — изправи се, с което сложи край на въпросите. — Ще видя какво мога да разбера за господин Плезънт. Ще останете ли в града по-дълго или веднага се прибирате?

— Тръгвам си. Дойдох само за да го потърся.

Тя също стана. Беше благодарна за отношението на детектива.

— Нали се досещате, че ще проверя първо некролозите — предупреди я той внимателно — и ще ви се обадя.

Фейт прехапа устни и кимна.

Почти през цялото време, докато пътуваше към Прескът, плака. През изминалите дванайсет години беше плакала малко — само за Кайл и за Скоти, и при мисълта да изгуби господин Плезънт я заболя сърцето. В нейния живот нямаше много поводи за оптимизъм и тя очакваше най-лошото.

Детектив Амброуз беше експедитивен. Щом се прибра, завари съобщение от него на телефонния секретар:

„Отидох в дома на господин Плезънт. Нямаше го. Пощата също не беше прибирана и съседите не са го виждали — последва кратка пауза. — Не е издаван смъртен акт. Ще продължа да го търся и пак ще ви се обадя.“

Не си е бил вкъщи. Думите отекнаха в главата й. Никой не го е виждал, откакто е напуснал Прескът. Ако изобщо го е напускал.

Обхвана я истински гняв. Преди дванайсет години майка й и Ги бяха създали хаос, който още опустошаваше. Рене нямаше нищо общо с изчезването на господин Плезънт, тъй като дори не подозираше, че съществува, но беше в дъното на тази история.

При Фейт действието следваше бързо мисълта. Тя взе телефона и набра номера на баба си.

Звъня дълго, но никой не отговори. Малко по-късно най-после баба й се обади и повика с дрезгав глас майка й.

— Кой е? — чу Рене да пита.

— Оназ твойта дъщеря, по-малката.

— Не ща да говоря с нея. Кажи й, че ме няма.

Фейт присви очи и стисна слушалката. Не дочака баба си да повтори като папагал извинението.

— Кажи на мама, че ако не говори с мен, ще отида при шерифа.

Блъфираше, разбира се, поне засега. От реакцията на Рене щеше да разбере много. Ако майка й не криеше нищо, нямаше да обърне внимание на заплахата. Но в противен случай…

Най-накрая майка й се обади:

— Какви ги дрънкаш Фейти? Какво му влиза в работата на шерифа?

Тонът й беше прекалено безгрижен, прекалено весел.

— Говоря за Ги Руйяр. Мамо…

— Няма ли да престанеш да ми опяваш за Ги Руйяр? Още по-преди ти рекох: ни съм го виждала, ни съм го чувала.

На Фейт й прилоша, но все пак продължи по-кротко:

— Да, мамо, зная. Но смятам, че нещо лошо се е случило с него през онази нощ, когато ти замина.

Майка й не трябваше да си помисли, че я подозира, в противен случай щеше да стисне устата като скъперник кесията си.

— Нищо не знам и ако ти си толкова умна, колко то си въобразяваш, госпожичке, ще престанеш да си вреш носа в хорските работи.

— Къде се срещна с него онази вечер, мамо? — попита Фейт, пренебрегвайки съвета на майка си.

— Не разбирам какво толкова се тръшкаш за него — каза сърдито Рене. — Ако беше направил, каквото трябваше, щях да подредя работите. Вас децата също — сети се тя да добави. — Ама той все отлагаше за едно или за друго. Да завършел Грей… Е, вече няма значение.

— В мотела ли отидохте или се срещнахте на друго място?

Рене изсумтя.

— Знаеш ли, влезе ли ти нещо в главата, захапваш като булдог. И едно време беше най-голям инат от всичките ми деца. Като си наумиш нещо, не се отказваш, даже и да знаеш, че ще изядеш боя от баща си. Срещнахме се в лятната вила, където винаги се срещахме, щом толкова питаш. Върви там да душиш и много бързо ще ти стане ясно, че Грей съвсем не е добряк като Ги.

Тя тресна телефона и Фейт трепна, после с дълбока въздишка затвори. Рене знаеше какво се е случило онази нощ. Тя се водеше само от своите егоистични интереси, така че сигурно имаше причина да се страхува от евентуален разговор на Фейт с шерифа. В такъв случай трябваше да предприеме нещо.

Разбира се, че са се срещали в лятната вила. Защо да ходят в мотел — само за да спазят американската традиция ли? Спомените й за вилата бяха сладостно болезнени, както всичко свързано с Грей Руйяр. Не искаше да ходи там, защото щеше да си припомни живо какво дете е била и дългите часове, когато се спотайваше в края на гората само за да зърне Грей. Просваше се по корем върху боровите иглички и с опиянение наблюдаваше него и приятелите му, чуваше смеха им и се унасяше в мечти как един ден и тя ще се забавлява заедно с тях. Глупави мечти. Глупаво дете.

Също така там видя Грей да прави любов с Линдзи Партейн. И днес сцената беше пред очите й, и стомахът й се сви от безсилен гняв и ревност. По онова време само красотата му я вълнуваше. Но сега беше жена, изпитваше необходимост и желание на жена и дори мисълта, че прави любов с друга, беше непоносима, камо ли да го види.

Това се случи преди петнайсет години, но образът му беше ясен, като че ли беше вчера. Чуваше дълбокия му, дрезгаво приглушен глас да шепти любовни думи на френски, пред очите й беше силното му младо тяло между разтворените крака на Линдзи.

Да го вземат дяволите! Защо я целуна тогава в Ню Орлиънс? Да мечтае за целувките му беше различно от истинското усещане на нежните му устни, на прегръдката, на неговата ерекция. Не беше честно от негова страна да разпалва жаждата й и после да се опитва да се възползва от страстта й срещу самата нея. Но пък и нищо, отнасящо се до Грей, не беше честно. Защо косата му не беше оредяла, а беше още по-гъста и лъскава? Защо не беше пуснал корем, ами беше по-строен и по-хубав даже от годините на активно спортуване? И ако той не се беше променил, защо тя не се промени, за да не я вълнува така жестоко и сърцето й да бие нормално, когато застане до нея?

Напротив, тя си беше същото момиченце, което го обожаваше, и прекарваше часове, седмици, месеци от детството си, стаена в гората, само за да зърне своя герой. Дори откритието, че нейният герой може да бъде жесток и безскрупулен, не премахна тази болезнена пристрастеност.

Не искаше да стъпва отново в лятната вила, сцена на детското й безразсъдство. И какво щеше да намери там? Нищо.

Но пък и никой нямаше да я огледа през нейните очи. Защото никой не подозираше, че Ги Руйяр е прекарал навярно последните часове от живота си там.

Фейт се ядоса на себе си. След дългия път от Ню Орлиънс беше изморена, гладна и изтощена от тревогата за господин Плезънт. Не й се ходеше в лятната вила, но току-що сама се убеди, че се налага. И щом се налагаше, трябваше веднага да тръгне, докато слънцето не беше залязло.

Взе ключовете и излезе.

Най-прекият път беше онзи, по който отиваше, когато беше на единайсет години. Имаше и друг, между къщата на Руйяр и езерото, но едва ли щеше да мине по него. От детските си години, когато обикаляше и шпионираше, познаваше землището на фамилията като петте си пръста. Подкара по един изоставен път, който минаваше покрай мястото, където някога беше тяхната къща, и когато стигна до завоя, спря колата. Не се решаваше да завие. Колибата сигурно беше съборена, но това нямаше да замъгли спомените й. Не искаше да преживява отново онази нощ.

В гърлото й заседна буца и се разплака. Тя никога не плачеше. За господин Плезънт, за Скоти, за Кайл плака, но за себе си не беше плакала от нощта, когато Рене изчезна.

С отлагане нямаше да постигне нищо, освен че щеше да забави вечерята си, а умираше от глад. Слезе от колата, заключи и пусна ключовете в джобчето на ризата си. От двете страни на пътя бяха избуяли гъсти шубраци, доста по-непроходими от едно време. Намери пролука покрай шипков храст и след като се озова в гората, вече й беше по-лесно. Взе пръчка, в случай, че попадне на змия, но всъщност изобщо не се страхуваше. Беше израснала и играла в тази гора, беше се крила всред дърветата, когато Еймъс се напиеше и се нахвърляше с юмруци върху всеки, който му се изпречеше пред очите.

Познатите миризми я заляха, свежи и силни, каквито са през пролетта, и тя се спря, за да ги вдъхне. Затвори очи и се концентрира. Усети богатия кафеникав мирис на пръст, свежия зелен полъх на листата, тръпчивия златен аромат на боровата смола. Потръпна, като го разпозна. В уханието на Грей имаше същата златиста жилка. Би било божествено да бъде гол до нея, тогава ще може да изследва неговия мирис. Щеше да се опияни от наслада…

Отвори очи. Пламналото й тяло свидетелстваше до къде могат да я доведат тези фантазии. Завладяха съзнанието й там, където се бяха породили. Миризмите на гората бяха свързани с Грей: надеждата да го види, шеметната радост, че го е видяла.

Тръгна решително. Ако не го изхвърлеше от ума си, щеше да се просне по корем върху боровите иглички.

Пътят до езерото беше кратък, около двайсет минути. Гората не беше същата. Времето не подминаваше и дърветата, както и хората, но тя налучкваше пътя като гълъб, който се връща у дома.

Приближи се към къщата от същата посока, както беше привикнала от малка. Видя пристана, както и заслона за лодки. Едно време се молеше сивият корвет да бъде пред къщата, но сега беше доволна, че ягуарът не се вижда наоколо. Щеше да бъде истинска ирония, ако Грей се появеше. Слава богу, сега беше доста зает, за да си позволи лукса по цели дни да мързелува, да плува или да лови риба.

Времето беше сложило своя отпечатък и върху лятната вила. Не беше изоставена, но я обгръщаше атмосфера на самотност. Постоянното човешко присъствие носеше нещо като сияние, което вече не се долавяше около къщата. Не всичко беше изрядно. По-рано моравата беше безупречна и макар че в момента тревата не беше избуяла, се виждаше, че скоро не е косена. Освен това наоколо винаги бяха разхвърлени най-различни неща, а сега беше прекалено чисто, нямаше следи от човешко присъствие, което оживяваше лятната вила. Изкачи се по задните стълби, същите, по които се промъкна, за да слуша как Грей прави любов с Линдзи Партейн. Резето на мрежестата врата към верандата не беше спуснато и когато я отвори, тя изскърца леко. Усмихна се, тъй като звукът я пренесе направо в детските й дни.

Независимо от затрудненията детството й не беше ужасно. Много често то беше радостно, изпълнено с богата фантазия, особено в безкрайните часове, когато изследваше гората. Газеше в поточетата, ловеше раци с ръце, изпадаше във възторг от нежната плетеница листа, пронизани от слънчевите лъчи. Нямаше колело, но имаше свежия въздух, синьото небе, любопитството какви буболечки се крият под изгнилите дънери, които преобръщаше. Ядеше малини и къпини, откъснати направо от храстите, правеше си лък и стрели от гъвкави клони. Цялата тази радост й даваше сили да понася трудните времена.

Дъсченият под на задната веранда изскърца, когато пристъпи към вратата. Едно време тук имаше люлеещи се столове, за да се отпусне на тях човек и да се полюбува на хубавите летни нощи. Всички принадлежности за плуване и риболов се пазеха в заслона за лодки, но винаги някой забравен предмет се търкаляше наоколо — въдица, стръв, въдички, плувки. А сега верандата беше опустяла, вече не подслоняваше шумните тийнейджъри и не беше място за любовни срещи.

Приближи се до прозореца, през който беше наблюдавала как Грей и Линдзи се любят. Стаята беше празна и изглеждаше прашна и запусната. Спря се за миг, спомняйки си онзи далечен летен ден, озарен от магията на детството.

После пробва дали е отключена задната врата и за нейно учудване тя се отвори. Никога не беше влизала в лятната вила и никога не се беше приближавала, освен онзи път, когато се спотаи на верандата. Пристъпи в кухнята и огледа любопитно. Някога тук е имало хладилник и печка, съдейки по празните места и контактите. Отвори един шкаф после чекмеджетата, но бяха празни. Всеки звук отекваше в празното помещение. Беше чисто и нямаше следи от мишки, въпреки че от последното чистене очевидно бяха изминали две седмици. Обикаляйки стаите, видя, че се осветяват само с по една крушка. В двете спални имаше по един малък гардероб, но вътре не висеше нито една дреха. Вилата беше необитаема.

Коя от двете спални са използвали Рене и Ги? Нямаше значение. Тук нямаше да открие нищо; не забеляза потайни кътчета, където може да се скрие труп. Нищо в къщата не събуждаше подозрения. Всички улики отдавна бяха заличени. Стана й чудно, че нямаше следи от вандалщина, след като къщата не се заключваше, но все пак беше насред имението на Руйярови и наблизо не минаваха скитници.

Трябваше да провери и заслона за лодки, макар и да не се надяваше, че ще открие нещо там. Но за да е сигурна, че е направила всичко възможно, за да разбере какво се е случило с Ги и господин Плезънт, беше длъжна да погледне и там. Излезе от предната врата и се отправи към пристана. Пристанът и заслонът бяха разположени под ъгъл с къщата в нещо като малко заливче. През тези дванайсет години блатната растителност беше избуяла по брега. Върбите бяха израснали с широки корони. Едно време нищо не препречваше изгледа към езерото, а сега храстите и дървета растяха на воля.

Но пристанът се поддържаше и тя отиде до края му. Денят беше тих, съвсем лек ветрец къдреше от време на време повърхността на езерото и водата едва чуто се плискаше в дървените подпори. Беше един от онези горещи, лениви дни, които вдъхваха желание да легне на кея и да гледа плуващите в синьото небе облаци. Птичките се зовяха в клоните на дърветата, някъде подскочи риба, но тихият плясък не смути покоя. Вляво червен поплавък радостно потрепваше…

Вцепени се, очите й се разшириха от ужас и тя бавно се извърна. Щом имаше поплавък, значи някой, скрит от погледа й, ловеше риба. Като престъпник, измерващ с поглед пътя до бесилото, проследи кордата до въдицата. Въдицата се намираше в ръцете на Грей Руйяр, който беше застанал на брега от другата страна на заслона гол до кръста и я наблюдаваше с присвити очи.

Загледаха се за миг. Фейт, обзета от паника, трескаво търсеше обяснение за идването си, но този път пъргавият й ум блокира. Смяташе, че е съвсем сама, и изведнъж от всички хора на света да попадне на Грей, при това Грей гол до кръста! Не беше честно. Впрягаше всичките си умствени и физически способности, когато имаше работа с него. Нямаше начин да се отпусне и да се зазяпва с копнеж в неговата голота и в косата му.

Той започна да навива сръчно кордата. Тя прецени, че предпазливостта е за предпочитане пред храбростта, и хукна с все сили. Стъпките й глухо кънтяха по дъсчения кей. Той захвърли въдицата и заобиколи заслона, Фейт се затича още по-бързо, задъхвайки се. Само да стигнеше до гората, той нямаше да успее да я хване. Беше по-слаба, по-ниска и лесно щеше да се скрие. Но колкото и бързо да бягаше, той все още развиваше скорост на страничен защитник. Мярна го съвсем близо с крайчеца на окото и с всеки скок все повече я приближаваше. Стигна до нея за секунди и грамадното му тяло й препречи изведнъж изхода от пристана. Помъчи се да се спре, но връхлетя върху него и ударът й изкара въздуха. Той изпъшка и залитна, но я подхвана тъкмо навреме, за да не падне по лице. Стисна я здраво, вдигна я и се изсмя.

— Добър удар за толкова лека категория. И добра скорост. Закъде си се разбързала толкова, червенокоса госпожице? И най-вече какво правиш тук?

Със сетни сили се опитваше да си поеме дъх. Боже, беше твърд като скала. Как не се контузи, блъскайки се в него. След известно време успя да промълви:

— Връщам се в миналото — и се отдръпна колкото можа от голите му рамене, намеквайки, че трябва да я пусне.

Той изсумтя и не обърна никакво внимание на намека.

— Навлязла си без разрешение в чужда собственост. Измисли по-благовиден предлог от този.

— Любопитствам — предложи тя друго обяснение. Ситуацията беше невъзможна — той я държеше във въздуха, тя се мъчеше да си поеме дълбоко дъх. Извиваше се, но се опомни и веднага престана.

— Виж, в това не се съмнявам — промърмори той. — А сега в какво си вреш носа?

Реши да я пусне и тя се плъзна по тялото му. Страните на Фейт поруменяха, когато се отдръпна от него. Грей носеше само прилепнали джинси и ботуши. Зяпна го като омагьосана. Раменете му бяха страшно широки, само мускули, гърдите — също. Къдрави черни косъмчета се виеха около зърната му, спускаха се покрай пъпа, който се виждаше от греховно плитките джинси. Кожата му лъщеше и той приличаше на оцветена в топли тонове статуя с изваяни форми.

— Как си дошъл дотук? — изтърси тя, вместо да отговори на въпроса му. — Не видях колата.

— На кон — посочи с глава към поляната. — Ето го там, пасе.

— Максимилиан ли? — попита тя, като си спомни името на състезателния жребец на Ги, абсолютен шампион.

— Един от синовете му — той я погледна озадачено. — Откъде знаеш за Максимилиан? И как дойде дотук?

— Предполагам, че няма човек наоколо, който да не знае, че отглеждате коне.

Както говореше, направи опит да се промъкне по край него.

Той се пресегна и я стисна за лакътя.

— Няма да се получи. Да, бе, всички знаят, че имаме коне, но малко хора знаят как се казва жребецът ни за разплод. Отново си разпитвала за нас, нали? — хватката му се затегна. — Сега с кого разговаря? Кажи, по дяволите! — разтърси я той леко.

— С никого — кипна тя. — Помня името от едно време.

— И откъде си го чула? На Рене не й пукаше, но се съмнявам, че е забавлявала семейството си с подробности от своя любовен живот.

Фейт стисна устни. Знаеше името на жребеца, защото попиваше като гъба всяка изпусната дума или разговор, щом се отнасяше за Грей. Но подобно нещо никога нямаше да си признае.

— Помня го от едно време — повтори тя най-накрая.

Не й повярва и лицето му потъмня.

— С никого не съм говорила — извика тя, дърпайки се. — Помня името на коня, нищо повече.

Защо всеки сблъсък с него като че ли заприличваше на игра със специални правила, които включваха дърпане на едната или двете й ръце.

Той внимателно се вглеждаше в лицето й.

— Добре, ще ти повярвам. А сега ми кажи защо душиш около моята лятна къща и как дойде дотук. Зная отлично, че ти нямаш кон.

Поне този очевиден факт можеше спокойно да признае.

— Дойдох пеша — отговори тя. — През гората.

Той погледна многозначително краката й.

— Не си облечена като за разходка сред природата.

Наистина не се беше преоблякла, след като се върна от Ню Орлиънс, и тоалетът й беше доста делови, а обувките — с ниски токчета. След като беше израснала, скитайки боса из тези гори, едва ли щеше да се притесни, че не е точно с кецове или маратонки. Сви рамене, за да покаже безразличие, и добави:

— Съжалявам, че се натрапих. Ще тръгвам…

— О, не. Ще си тръгнеш, когато аз кажа, и нито секунда по-рано. Все още не съм чул отговора на втория си въпрос.

Слава богу, умът й се проясни.

— Бях любопитна — изрече. — Те са се срещали обикновено тук, затова изпитах желание да видя каква е обстановката — не беше необходимо да уточнява кои са тези „те“.

За нейно изумление очите му станаха студени.

— Не ме баламосвай. Била си и преди тук. Виждал съм те.

Тя го погледна стреснато.

— Кога?

— Когато беше малка. Промъкваше се между дърветата като горско духче, но не се сещаше да скриеш косата си — хвана кичур коса и го прибра зад ухото й. — Все едно пламък подскачаше между храстите.

Знаеше, че се е прокрадвала насам. С ужас се почуди дали се досеща, че именно той я е привличал както светлината нощните пеперуди. Спомни си натъжена всички свои детски фантазии за това как един ден той ще я забележи и ще я повика да участва в техните забавления. Забелязал я е наистина, но покана не беше последвала. Една покана щеше да бъде голямата изненада. Осемте години разлика между двайсет и шест и трийсет и четири не се усещаха изобщо, но между единайсет и деветнайсет бяха непреодолима бездна. Даже и да не беше толкова малка, носеше името Девлин, което означаваше, че никога нямаше да бъде допусната в неговия кръг.

— Ще те попитам само още веднъж — продължи той тихо, когато тя не проговори. По гърба й полазиха хладни тръпки от кадифения му тон. — Какво търсиш тук?

— Вече ти казах — вирна брадичка и го погледна право в очите. — Душа наоколо.

— Следващият ми въпрос е защо. Твърде много си навираш носа, където не трябва, откакто се завърна. Каква цел преследваш, Фейт? Предупредих те да не разбутваш старите клюки и да не разстройваш семейството ми, и бях съвсем сериозен.

Вече му отговори по единствения допустим начин и той не й повярва. Можеше да му каже цялата истина или да го излъже. В края на краищата предпочете да замълчи.

Той се вбеси и още по-силно я стисна, Фейт трепна от болка и погледът му попадна на сините петна, оставени от пръстите му върху нежната й кожа. Той изруга и я пусна. На секундата тя побягна като стрела към гората. Само след две крачки разбра, че е допуснала огромна грешка, но се беше оставила на чувствата си, а не на разума. Той реагира като хищник, какъвто си беше, и се спусна след нея. Догони я с няколко скока, тежестта на тялото му се стовари върху нея, както тигърът поваля газела. Той падна заедно с нея, но я хвана здраво и се извъртя така, че пое удара, а тя се озова върху него. Пред погледа й се завъртяха небето, дърветата, тревичките, докато се търкаляха.

О, Боже! Тя замръзна в шок, не смееше да помръдне, отдадена на насладата от това неизпитвано усещане. Да бъде в прегръдките му беше едно нещо и съвсем друго да лежи под него. Притискаше я с цялата си тежест и смачканата трева я обгърна с нежно зелено ухание, което се сля с упоителния мъжки мирис на влажната му кожа. При падането полата й се беше запретнала нагоре, единият му крак се озова между нейните. При първия удар тя се беше притиснала инстинктивно до него и под впитите си в голия му гръб ръце чувстваше горещата му плът. Позата беше недвусмислена и тялото й реагира бурно. Сетивата й се захласнаха от експлозията на сексуални сигнали.

— Добре ли си? — прошепна той.

Фейт отвори уста, но не издаде звук. Цялото й същество се беше сгърчило от копнеж да се прилепи към него със сляпо, безумно желание. Овладя импулса и обърна глава настрана, за да не прочете същото в черните му очи.

— Фейт!

— Да, добре съм — промълви тя.

— Погледни ме.

Грей се подпря на лакът, за да може да диша тя по-свободно, но все пак беше прекалено близо.

Изкушението затрептя помежду им още по-неустоимо. Беше необходимо съвсем малко да лумне невъздържано желание — целувка, лек допир — като искра в копа сено. Всеки път й ставаше по-трудно да го отблъсква и само отвращението към случайните сексуални връзки, както и ужасът да не бъде като майка си й даваха сили да го държи на разстояние. Но всяко докосване до него подкопаваше малко по малко самообладанието й и всеки отказ й струваше все повече усилия.

Дъхът му опари устните й и тя ги разтвори, сякаш да го вдъхне. Той склони глава към нейната.

Тя подпря с ръце гърдите му, за да го отблъсне. Къдравите косъмчета погъделичкаха дланите й, с върха на пръстите си напипа зърната му. Скрити под блузката и сутиена нейните също набъбнаха.

Той се надвеси над нея. Капчици пот се стичаха по лицето му. Зърната му бяха като шипчета. Искаше да ги погали, да ги целува, да ги вкуси, да усети как той се разтреперва от възбуда.

Съблазънта я разяждаше, остра и дръзка. Той въздъхна, гърдите му потрепнаха под дланите й и от съпротивата й не остана и помен, както от пясъчна кула, отнесена от вятъра. Помилва зърната му първо по-плахо, после още веднъж и още. Удоволствието я зашемети.

Зениците му се разшириха. Отпусна глава и косата му обгърна лицата им. Дъхът му свистеше. След като се предаде, тя ненаситно го милваше. Изследваше гърдите му и непрекъснато се връщаше към малките връхчета, които я подмамваха към опасна територия. Но не й беше достатъчно, за да почувства плътта му и да засити глада си.

После той отмести ръцете й от себе си и впи пламнал от страст поглед в нея.

— Край на джентълменската игра — каза и сложи ръце върху гърдите й.

Тя се изви към него с пламенна възбуда и изкрещя от удоволствие. Гърдите й бяха непоносимо чувствителни и напрегнати от милувката му и въпреки това щеше да бъде истинско мъчение, ако той отдръпнеше горещите си ръце. Дори през дрехите зърната й пулсираха под пръстите му.

Наведе се и я целуна бясно, издърпвайки блузата от колана на полата. После обхвана голата й гръд.

— Знаеш какво искам — изрече дрезгаво той, като се наместваше между бедрата й.

Тя знаеше. И тя го искаше толкова лудо, че желанието замъгляваше разума й. Той галеше с върховете на пръстите си зърното на гърдата й, а тя копнееше устните му да се впият там. Искаше да я обладае тук, на тревата, а слънцето да пари голите им тела. Искаше го, само него, завинаги.

— Кажи ми — промълви той. — Кажи ми защо.

Изрече думите между целувките, с които обсипваше лицето и шията й.

Тя примигна и се загледа объркана в облаците. После смисълът на казаното я обля като студен душ. Той я желаеше. По-красноречиво доказателство от превъзбудения му член, притиснат към слабините й, едва ли щеше да намери. Но докато тя изпадна почти в безсъзнание от страст, неговият ум бе останал бистър и той не забрави да пита.

Избухна яростно и започна да рита и да го блъска. Той се претърколи от нея и седна. Имаше вид на полугол дивак с дългата си разрошена коса и опасния блясък в присвитите си черни очи.

— Негодник! — изсъска тя разтреперана от гняв. Застана на колене със свити юмруци, като едва се сдържаше да не се нахвърли върху него. Но да го предизвиква физически щеше да бъде най-голямата глупост, особено в този момент, когато това огромно тяло беше напрегнато от нуждата за съвкупление. Овладяха се. И най-невинното предизвикателство щеше да опропасти примирието. Той очакваше нейната атака и тя видя едва сдържаното еротично предчувствие в очите му. Дълго се гледаха, докато тя най-после успя да уталожи гнева си. С яд нищо нямаше да спечели.

Не остана и нищо за казване. Може би не беше подпалила сама пожара, но със сигурност го раздуха със своите милувки и вината беше главно нейна.

Най-после се изправи сковано. Полата й беше скъсана, чорапогащникът — също. Извърна се настрани, като отново се почувства хваната натясно.

— Ще те отведа — каза той, — само почакай да докарам коня.

— Благодаря ти, но ще походя — отговори тя.

— Не те попитах какво искаш. Казах, че ще те отведа. Не бива да се скиташ сама из гората.

И тъй като й нямаше доверие, че ще го дочака, я поведе със себе си.

— Скитала съм наоколо през половината от живота си.

— Може би, но сега няма да го правиш — погледна я свирепо и добави: — Земята е моя и аз определям правилата.

Беше хванал здраво полата й, така че тя или трябваше да върви в крак с него, или да остане без дрехи. Минаха покрай заслона за лодки, заобиколиха и стигнаха до ливадата, където Грей беше спънал жребеца. Грей подсвирна и грамадното кафяво животно тръгна към него. За нейно учудване на гърба му нямаше седло.

— Без седло ли го яздиш? — попита тя притеснена.

Черните му очи проблеснаха.

— Няма да те оставя да паднеш.

Не знаеше кой знае какво за конете, тъй като никога не беше имала, но беше чувала, че жребците са раздразнителни и трудно се управляват. Понечи да се отдръпне, когато конят се приближи, но Грей я задържа до себе си.

— Не се страхувай. Той е най-кроткият жребец, който съм виждал, иначе нямаше да го яздя без седло.

Изричайки монотонно някакви нежни думи до щръкналите му уши, хвана юздата, която висеше от врата му.

— Никога не съм яздила — призна си тя, загледана в грамадната глава. Кадифените бърни докоснаха рамото й и жребецът разшири ноздри, когато улови миризмата й. Тя вдигна колебливо ръка и го погали по муцуната.

— В такъв случай първата ти езда ще бъде на гърба на чистокръвен жребец — отбеляза Грей и я повдигна на широкия гръб. Тя се вкопчи в буйната грива, изплашена от височината, на която се озова, като същевременно платформата под нея постоянно мърдаше.

Грей с подскок се метна зад нея и хвана юздите. Жребецът препусна нервно и на Фейт й секна дъхът, но Грей го потупа, заговори и гласът му успокои животното.

— Къде си оставила колата? — попита той.

— На завоя преди къщата — отвърна тя и това бяха единствените изречени думи, докато яздеха.

Грей подкара коня между дърветата, като избягваше ниските клони, Фейт чувстваше с болезнена острота голите му гърди, прилепени до гърба й. Бедрата му обгръщаха нейните и тя усещаше всяко тяхно движение, като насочваше коня. Стигнаха до пътя много бързо, но сякаш при това пътуване усети вечността.

Спря до колата й, скочи на земята, протегна ръце, подхвана я и я свали долу. Изведнъж тя се притесни, че е изгубила ключовете си, бръкна в джобчето на блузката си и тогава чу успокоително звънтене. Без да го поглежда, грабна ключовете и се обърна да отключи колата.

— Фейт!

Тя се поколеба, но отключи и отвори вратата. Той пристъпи към нея и изразът в очите му я стресна. Добре че помежду им беше отворената врата.

— Не се приближавай до моята земя — каза той с равен глас. — Ако те хвана още веднъж в имението, ще те чукам, точно както си го просиш.