Линда Хауърд
Онази нощ (2)

Втора глава

Три години по-късно

— Фейт — каза Рене раздразнено, — накарай Скоти да престане. Подлудява ме с това хленчене.

Момичето остави картофите, които белеше, избърса ръцете си и отиде до вратата с мрежа, по която Скоти пляскаше, издавайки някакви сумтящи звуци, за да го пуснат навън. Никога не му разрешаваха да излиза сам, защото не разбираше какво значи „стой само в двора“ и щеше да тръгне нанякъде и да се изгуби. Вратата беше винаги затворена с резе, което той не достигаше, за да са спокойни, че няма да се измъкне незабелязано. Фейт приготвяше вечеря, въпреки че както се очертаваше, само тя и Скоти щяха да вечерят, и в момента не можеше да го изведе.

Отдръпна ръцете му от мрежата и го попита:

— Искаш ли да играеш на топка, Скоти? Къде е топката?

Лесно отвлече вниманието му и детето се затича да търси червената си топка, но Фейт не се заблуждаваше, че спокойствието ще трае дълго. Въздъхна и продължи да бели картофи.

Рене се появи от своята спалня. Тази вечер беше облечена убийствено, отбеляза Фейт — с къса червена рокля, от която се виждаха дългите й стройни крака, а нюансът на цвета подхождаше на косата й. Рене имаше страхотни крака; всичко у нея беше страхотно и тя го знаеше. Гъстата й червена коса като облак обграждаше главата й, мускусният й парфюм беше полепнал по нея с плътен, богат, червен аромат.

— Как изглеждам? — попита тя, като се завъртя на високите си червени токчета, слагайки на ушите си обици от изкуствени диаманти.

— Прекрасна си — отвърна дъщеря й, тъй като знаеше какъв отговор очаква тя, а и беше самата истина. Рене имаше морал колкото една котка, но същевременно беше поразително красива жена със съвършено и леко екзотично лице.

— Е, тръгвам.

Тя се наведе и целуна небрежно Фейт по главата.

— Приятно прекарване, мамо.

— Ще прекарам приятно — тя дрезгаво се изсмя. — О, и още как! — дръпна резето на вратата и прекрачи прага на съборетината с ослепителните си дълги крака.

Фейт стана, за да пусне резето, и се загледа как Рене се качва в крещящо безвкусната си малка спортна кола и отпрашва. Майка й беше влюбена в тази кола. Един ден се появи с нея без дума обяснение, не че някой се съмняваше в произхода й. Ги Руйяр й я беше купил.

Като я видя до вратата, Скоти се залепи отново на нея и поднови скимтенето си, което означаваше: „Искам да изляза“.

— Не мога да те изведа — обясни му Фейт с безкрайно търпение, въпреки че той почти нищо не разбираше. — Трябва да сготвя вечерята. Какви картофи предпочиташ — пържени или на пюре?

Въпросът беше риторичен, тъй като той ядеше по-лесно пюрето. Тя приглади черната му коса и за пореден път се зае с картофите.

Напоследък Скоти не беше така жизнен както обикновено и устните му посиняваха все повече, когато играеше. Дейността на сърцето му се влошаваше, точно както бяха казали лекарите. Чудотворна сърдечна трансплантация за Скоти нямаше да има дори семейство Девлин да можеше да си я позволи. Малкото годни детски сърца бяха твърде ценни, за да се жертват за момченце, което никога няма да може само да се облича, да чете или да произнася повече от няколко неразбираеми думи. „Тежък случай на умствено изоставане“, беше диагнозата. Буцата, заседнала в гърлото на Фейт при мисълта за смъртта на Скоти, не я задушаваше така, както безсилието пред влошаващото му се здраве. Ново сърце нямаше да помогне на Скоти. Лекарите не даваха надежда, че той ще живее дълго, и тя просто трябваше да се грижи за него, колкото дни му оставаха.

По едно време се чудеше дали не е син на Ги Руйяр и се вбесяваше, че не го е прибрал да живее в голямата бяла къща, където щеше да получи най-добри грижи и краткият му живот щеше да бъде щастлив. „Но след като Скоти е бавноразвиващ се — помисли си тя, — Ги е доволен, че не се мярка пред погледа му.“

В действителност Скоти можеше съвсем естествено да бъде син и на баща й, но беше невъзможно да се каже със сигурност. Той не приличаше на нито един от двамата мъже; приличаше на себе си. Беше на шест години, кротко момченце, което се радваше на най-простички неща и изцяло зависеше от четиринайсетгодишната си сестра. Фейт се грижеше за него от деня, когато Рене го доведе от болницата, пазеше го от пиянския гняв на баща си и от Ръс и Ники, които го дразнеха безжалостно. Рене и Джоди не му обръщаха внимание, което за Скоти беше добре.

Джоди беше поканила Фейт да излезе с нея и сви рамене, когато Фейт отказа, тъй като някой трябвало да остане вкъщи да се грижи за Скоти. А тя във всички случаи нямаше да излезе с Джоди. Представите им за забавление бяха коренно различни. За Джоди веселото прекарване представляваше да докопа отнякъде незаконно алкохол, понеже беше на шестнайсет, да се натряска и да прави секс с момчето, с което беше излязла, или с група момчета, които същата вечер са се навъртали около нея.

Цялото същество на Фейт се разтърси от погнуса. Беше виждала Джоди да се прибира, смърдяща на бира и секс, със скъсани и кални дрехи, глуповато кикотеща се каква веселба била паднала. Никога не показваше смущение, че същите тези момчета, ако я срещнеха, щяха да се направят, че не я познават.

А Фейт се смущаваше. В душата си изпитваше изгарящо унижение от презрението, което забелязваше в очите на хората, когато поглеждаха нея или който и да е от семейството й. Онези боклуци Девлинови, така ги наричаха. Пияници и курви, цялата банда са от един дол дренки.

„Но аз не съм такава!“ Безмълвният вик се надигаше у Фейт, но тя го сдържаше. Защо хората не можеха да отделят човека от името? Изобщо не се гримираше, не носеше много къси и много тесни рокли като Рене и Джоди. Не пиеше, не се мотаеше из долнопробните барове, за да си хване всеки, само да е с панталони. Дрехите й бяха евтини и грозни, но винаги чисти. Никога не отсъстваше от училище и оценките й бяха добри. Жадуваше за почтеност, да влезе в магазин, без продавачите да я следят с ястребов поглед само защото е от онези боклуци Девлинови, а всеки знаеше, че те ще откраднат, преди човек да се усети. Не искаше хората да започват да си шушукат, щом я видят.

Приличаше на Рене много повече от Джоди и това несъзнателно ги настройваше. Фейт имаше същата гъста тъмночервена коса, жива като пламък, и същите порцеланова кожа, високи скули и екзотично зелени очи. Лицето й не беше така съвършено съразмерно като на Рене; беше с по-фини черти, а челюстта й по-четвъртита, устните й бяха добре очертани, но не така плътни. Рене беше пищна; Фейт беше по-висока, по-стройна и по-деликатно сложена. Гърдите й най-после бяха пораснали, твърди и вирнати, но на нейната възраст Джоди носеше сутиен две мерки по-голям.

Понеже приличаше на Рене, всички приемаха, че Фейт ще се държи като нея, и не променяха мнението си. За тях беше същата стока, както и цялото й семейство.

— Но някой ден ще се измъкна, Скоти — промълви меко тя. — Ще видиш.

Той не реагира на думите й, като все така пляскаше по мрежата.

И както винаги, когато почувстваше необходимост от утеха, си представи Грей. Болезнените й чувства към него не бяха угаснали през трите години, които изминаха, откакто го видя да прави любов с Линдзи Партейн. Дори със съзряването й ставаха по-силни. Радостното благоговение, с което го гледаше на единайсет, нарасна и се промени, както и самата тя порасна и се промени. В мечтите й за него сега се преплитаха остро физически усещания и романтични чувства, а от възпитанието, което беше получила, знаеше много по-ясно и по-точно какви са подробностите, отколкото другите четиринайсетгодишни момичета.

Мечтите й не се оцветяваха само от нейното въображение; в онзи ден, когато видя Грей с Линдзи Партейн, сега Мутон, в лятната къща, получи почти пълна представа за тялото му. Гениталиите му на практика не видя, защото отначало беше с гръб към нея, а после се претърколи върху момичето. Но това нямаше значение, тъй като знаеше как изглеждат. Не само защото се беше грижила за Скоти, откакто се беше родил, но баща й, Ръс и Ники, щом се напиеха, сигурно за да не подмокрят панталоните си, не тичаха до клозета, а пикаеха направо от стълбите на верандата.

Освен това Фейт знаеше достатъчно подробности за тялото на Грей, за да подхранва фантазиите си. Знаеше колко мускулести са дългите му крака с деликатни черни косъмчета. Знаеше, че задните му части са малки, заоблени и стегнати, а над тях имаше две възхитителни, симетрично разположени трапчинки. Знаеше още, че раменете му са широки и силни, гърбът — удължен, с вдлъбнатина по протежение на гръбначния стълб, разположен между добре очертани мускули. Широките му гърди бяха съвсем леко окосмени.

Знаеше, че когато прави любов, шепне думи на френски, приглушено и монотонно, с дълбок и нежен глас.

Следеше успеха му в университета на Луизиана с тайна гордост. Тъкмо се беше дипломирал с магистърски степени по финанси и бизнес администрация. Някой ден щеше да поеме управлението на компанията на Руйяр. Колкото и добър да беше във футбола, не се поблазни от професионална кариера, а се прибра вкъщи, за да помага на Ги. Сега щеше да има възможност през цялата година да го зърва, а не само през лятото и по празниците.

За съжаление и Моника също се беше прибрала окончателно и беше злобна както винаги. Другите хора се отнасяха само с презрение към тях, но Моника мразеше всеки с името Девлин. Фейт не я винеше, дори понякога я разбираше. Никой не беше казвал, че Ги Руйяр не е добър баща. Обичаше и двете си деца и те го обичаха. Как ли понасяше Моника приказките на хората за дългогодишната връзка на Ги с Рене и изневярата му към майка й?

Когато беше по-малка, Фейт си фантазираше, че Ги е и неин баща. Еймъс не фигурираше изобщо в картината. Ги беше висок, мургав и интересен, а мършавото му лице толкова много приличаше на лицето на Грей, че тя не беше в състояние да изпитва ненавист. Винаги беше мил към нея и към всички деца на Рене, но понякога се спираше и заговаряше само Фейт, а един-два пъти даже я почерпи с нещо дребно. „Може би защото съм одрала кожата на Рене“ — предполагаше Фейт. Ако Ги й беше баща, Грей щеше да бъде неин брат и тя щеше да го боготвори, като го вижда всеки ден съвсем отблизо и живее с него под един покрив. Тези фантазии винаги будеха у нея чувство на вина спрямо баща й и след това се стараеше да бъде изключително внимателна към него. Но след някоя и друга година беше ужасно доволна, че Ги не е неин баща, тъй като не искаше Грей да й бъде брат. Искаше да се омъжи за него.

Най-интимните й фантазии бяха толкова скандални, че понякога се сепваше от своите безумно недостижими мечти. Един Руйяр да се ожени за някое от момичетата Девлин! Една Девлин да стъпи в грамадната стогодишна къща! Всички прародители от рода Руйяр щяха да се надигнат от гробовете си, за да изгонят нахалницата. Енорията щеше да бъде поразена.

И все пак продължаваше да мечтае. В мечтите си се виждаше как облечена в бяло пристъпва по широката пътека в църквата, а Грей я чака пред олтара и се обръща, за да я погледне с онези черни очи изпод натежалите клепачи със страст и копнеж, и освен нея друга за него не съществува. Мечтаеше как я вдига на ръце и прекрачва прага — не на семейния дом на Руйяр, това не можеше да си го представи, но някъде другаде в пълно уединение, може би във вила, където са отишли за медения им месец — и я отнася до огромното легло, което ги очаква. Представяше си, че лежи под него, а краката й са сплетени около тялото му както на Линдзи, представяше си как той се полюлява, чуваше прелъстителния му глас да нашепва любовни думи на френски в ухото й. Знаеше какво правят мъжете и жените един с друг, знаеше къде ще съвпадне онази част от неговата анатомия, но нямаше представа какво ще бъде усещането. Джоди твърдеше, че било най-прекрасното нещо на света…

Скоти нададе остър писък и изтръгна Фейт от бляновете й. Тя захвърли картофите и скочи на крака, понеже детето не пищеше, ако не го боли. То стоеше до вратата и стискаше пръстчето си. Фейт го взе на ръце, отнесе го до масата, седна на стола с него в скута си и разгледа ръката му. На показалеца имаше дълбока драскотина. Сигурно го беше пъхнал в някоя дупка в мрежата и се беше убол. Една-единствена капка кръв избликна от раничката.

— Няма нищо — успокояваше го тя, като го прегърна и изтри сълзите му. — Ще му сложим лепенка и ще мине. И ти си лепенка.

И детето наистина заприличваше на лепенка. Щом се удареше, искаше Фейт да го облепи от глава до пети и докато пластирите не свършеха в кутийката, не мирясваше. Затова тя държеше в нея само два-три.

Изми пръстчето му и взе кутийката от най-горния рафт на шкафа, където я криеше от него. Малкото му кръгло личице светна от радост, подавайки пръста си. Фейт изнесе цяло представление, докато слагаше превръзката на раната.

Скоти се наведе и надникна в отворената кутия, после изсумтя и подаде и другата си ръка.

— И на тази ли имаш рана? Горката ръчичка! — целуна мърлявата му лапичка и залепи отгоре й една лепенка.

Той пак погледна в кутията и се засмя, повдигайки единия си крак.

— Боже мой! Целият си в рани! — възкликна тя и сложи лепенка и на коляното му.

Детето за пореден път провери кутията, но тя беше празна. Тогава се успокои и хукна обратно към вратата, а Фейт се залови отново с вечерята.

През дългите летни дни се смрачаваше чак към осем и половина, но още в осем часа Скоти беше уморен и очите му се затваряха. Фейт изкъпа детето и го сложи да спи, а сърцето й се сви от болка, докато го милваше по косите. Беше толкова мило мъничко момченце, несъзнаващо колко е болно и че никога няма да порасне.

В девет и половина чу, че Еймъс се прибира, а старата му камионетка спира с невъобразимо дрънчене. Отиде да му отвори. Той влезе, а заедно с него и воня на уиски — зеленикавожълта смрад.

Препъна се на прага, но не успя да падне.

— Къде е майка ти? — изломоти той с отвратително зъл тон, характерен за пиянските му състояния, а той почти постоянно беше пиян.

— Излезе преди няколко часа.

Той залитна към масата, а неравният под представляваше наистина опасност за равновесието му.

— Проклета кучка — избъбри. — Все я няма. Все е някъде навън и върти задник на оня неин нафукан, богат тъпкач. Веднъж да ми беше сложила вечеря! И какво да яде съпругът? — изрева той неочаквано, удряйки по масата с юмрук.

— Вечерята е готова, татко — промълви Фейт, като се надяваше виковете му да не събудят Скоти. — Ще ти сипя.

— Не ща да ям — отвърна той, както и бе очаквала тя. Когато се наливаше, баща й не си отвличаше вниманието с храна, търсеше само още пиячка. — Няма ли нещо за пиене в тая тъпа къща?

Като се клатушкаше, започна да отваря долапите и да ги затваря с трясък, щом видеше, че онова, което го интересува, не се намира там.

Фейт реагира бързо:

— Има една бутилка в стаята на момчетата. Ще я донеса.

Втурна се в тъмната стая и слепешком заопипва под походното легло на Ник, докато ръката й не попадна върху хладното стъкло. Извади бутилката и я отнесе в кухнята. В нея имаше само четири-пет пръста уиски, но колкото и да беше, щеше да успокои баща й.

Отвъртя капачката и подаде шишето на Еймъс.

— Ето, татко.

— Добро момиче — засия той, надигайки бутилката. — Ти си добро момиче, не си курва като майка си и сестра си.

— Не говори така за тях — разбунтува се тя, тъй като подобни приказки не можеше да понесе. Да знае е едно нещо, а съвсем друго да ги обсъжда. Не че баща й нямаше повод да хвърля камъни по невярната си жена.

— Ще говоря каквото си искам — разгневи се Еймъс. — Не ме ругай, момиче, иначе ще те нашибам с каиша.

— Не те ругая, татко.

Стараеше се гласът й да звучи спокойно, но предпазливо се отдръпна на безопасно разстояние. Ако не можеше да я пипне, нямаше да може и да я удари. Имаше вероятност да я замери с някой предмет, но тя беше пъргава и едва ли щеше да я уцели.

— Чудни деца ми народи тя — подигра се той. — Само Ръс и Ник са поносими. Джоди е курва като майка си, ти си префърцунена хитруша, а пък изтърсакът е шибан идиот.

Фейт обърна глава, за да не види бликналите й сълзи, седна на изтърбушения парцалив диван и се зае да сгъва прането, което беше изпрала през деня. В никакъв случай не биваше да допуска Еймъс да забележи, че я е разстроил. Ако надушеше слабост, щеше да се развихри, а колкото повече пиеше, толкова по-зъл ставаше. Най-добрата тактика беше да не му обръща внимание. Както всички пияници и той лесно се разсейваше, освен това тя предположи, че вече много бързо ще капне.

Не знаеше защо се измъчва. Много отдавна беше престанала да чувства каквото и да е към Еймъс, даже страх. Пък и той не й даваше абсолютно никакъв повод да го обича. Мъжът, който е бил някога, беше опустошен от безчет бутилки уиски. И да е имал качества, от нейното раждане те не съществуваха и все си мислеше, че е бил винаги горе-долу такъв, какъвто е сега. Просто беше от онези хора, които постоянно обвиняват другите за своите проблеми, вместо да се опитат да ги разрешат.

Понякога, когато беше трезвен, Фейт долавяше нещо от онова, което е харесала Рене у него. Еймъс беше малко над среден ръст, с жилаво тяло, без грам тлъстина. Нямаше нито един бял косъм още, само на темето му косата беше започнала леко да оредява. Дори можеше да мине за хубав мъж… ако беше трезвен. Пиян, необръснат, с разрошена и висяща на мръсни кичури коса, със зачервени, сълзящи от алкохола очи, с подпухнало лице, у него нямаше нищо привлекателно. Дрехите му бяха мръсни и смачкани и смърдеше ужасно. Като съдеше от киселата миризма, беше повръщал поне веднъж, а от петната отпред на панталона му, че не е бил достатъчно внимателен, когато се е облекчавал.

Изгълта мълчаливо съдържанието на бутилката, оригна се шумно и обяви:

— Отивам да пикая.

Жестовете на Фейт бяха отмерени, ръцете й не трепнаха, докато слушаше шуртенето на урината върху стълбите, където щяха да стъпят всички, които се прибират вкъщи тази нощ. На сутринта първото нещо, което щеше да направи, бе да измие пода.

Еймъс се прибра на зигзаг. Не беше закопчал цепката на панталона си, но поне атрибутът му не се виждаше.

— Лягам си — изломоти той и се заклатушка към задната стая.

Фейт го наблюдаваше как залита и с дрехите се просва на леглото. Рене ще се върне посред нощ и като види, че се е стоварил напреко на леглото с отвратителните си дрехи, ще вдигне ужасна врява и ще събуди цялата къща.

За броени секунди гръмкото хъркане на Еймъс огласи схлупената съборетина.

Фейт веднага се прибра в пристройката, залепена откъм задната страна на къщата, която обитаваше заедно с Джоди. Само Еймъс и Рене разполагаха с истинско легло. Всички останали спяха на походни. Запали осветлението — една-единствена гола крушка — бързо се съблече и облече нощницата си. После измъкна книгата си изпод дюшека. След като Скоти спеше и Еймъс беше повален в пиянски сън, щеше да има няколко спокойни часа, преди някой друг да се появи вкъщи. Еймъс винаги пръв се връщаше, но и пръв се събуждаше.

Беше се научила да не се колебае, когато има възможност да си достави радост, и да се възползва от всеки миг. Толкова рядко имаше такива моменти, че не допускаше нито един да й се изплъзне. Обичаше книгите и четеше всичко, което й попадне. Имаше нещо магическо в начина, по който думите се нанизваха една до друга, и от подредбата им изникваше цял един нов свят. Потънала в четивото, напускаше претъпканата съборетина и пристъпваше в свят, изпълнен с вълнуващи преживявания, красота и любов. Когато четеше, се превръщаше в друга личност, личност, която имаше качества и достойнство, а не една от онези боклуци Девлинови.

Обаче се беше научила да не чете пред баща си или пред момчетата. Най-малкото щяха да й се подиграват. Всеки един от тях, ако беше изпаднал в лошо настроение, имаше вероятност да грабне книгата от ръцете й и да я хвърли или в печката, или в клозета и да се разсмее гръмогласно, сякаш нейните неистови усилия да я спаси са най-смешното нещо на света. Рене щеше да мърмори, че си пилее времето, вместо да си гледа къщната работа, но нямаше да направи нищо на книгата. Джоди й се подиграваше понякога, но с лекомислието на човек, който не понася подобна склонност. За нищо на света не можеше да разбере защо Фейт забожда нос в книга, вместо да отиде да се позабавлява.

Тези скъпоценни моменти, когато можеше на спокойствие чете, бяха най-хубавите във всекидневието на Фейт, освен ако не беше срещнала Грей. Понякога си мислеше, че ако нямаше възможност да почете, ще полудее и ще започне да крещи. Нямаше значение какво прави баща й, нямаше значение какво е подметнал някой за семейството й, Ник и Ръс какви безобразия са забъркали, или пък колко болен изглежда Скоти, тъй като ако имаше възможност да отвори книга, потъваше в друг свят.

Тази вечер разполагаше с повече от няколко минути за четене и щеше да се озове в света на „Ребека“. Настани се на леглото и измъкна една свещ, която криеше под него. Запали я, прикрепи я на щайгата, която й служеше за нощна масичка, и се подпря на стената зад себе си. Пламъчето на свещта светеше слабо, но компенсираше мъждивата светлина от крушката и тя можеше да чете, без да напряга много очите си. Един ден, обещаваше си, ще си купи лампа. Представяше си я — истинска лампа за четене с мека светлина. Ще си купи и от онези възглавнички с къдрички, за да се обляга на тях.

Един ден.

Стана почти полунощ, преди сънят да я обори. Мразеше да престава да чете, тъй като не искаше да губи нито една от тези минути, които бе откраднала само за себе си, но толкова много й се спеше, че вече не схващаше смисъла на думите, а да й се губи смисълът беше по-лошо, отколкото да изгуби време.

Въздъхна, стана, прибра книгата на скришното й място и изгаси лампата. Пъхна се под овехтелите чаршафи на проскърцващото легло и духна свещта.

Но във внезапната тъмнина така и не заспа. Въртеше се неспокойно, преживявайки отново напрегнатата и заплетена любовна история в „Ребека“. Около един часа чу колата на Ръс и Ник. Те нахлуха в къщата, без да си дават труд да пазят тишина, като се кикотеха шумно на някаква пиянска случка. И двамата бяха още непълнолетни, но нещо толкова незначително като закон не би се изпречило на пътя на мъжага с името Девлин, ако си е наумил да свърши някоя работа. В нито един бар нямаше да ги пуснат, но имаше други начини да си намерят пиячка и те ги знаеха. Понякога я крадяха или пък даваха пари, които бяха откраднали, на някого да им купи. И двамата не работеха, защото никой не би ги наел. Беше добре известно, че момчетата на Девлин ще те окрадат, без да се усетиш.

— Бум! — хихикаше Ник. — Бум!

Малко му трябваше на Ръс, за да нададе пиянски крясъци. От несвързаното бръщолевене, което Фейт дочу, подразбра, че това „бум“, какъвто и да е бил произходът му, е сензацията на вечерта. Очевидно за момчетата беше нещо много весело, но сигурно нямаше да си го спомнят на сутринта.

Събудиха Скоти, който започна да мрънка, но не се разплака и тя не стана от леглото. Никак не й се искаше да се мотае в стаята на момчетата по нощница, всъщност се ужасяваше, но щеше да отиде, ако бяха изплашили детето и то се беше разплакало. Ник изпелтечи нещо като: „Млъквай и заспивай“ и Скоти притихна. След няколко минути заспаха всички и в тъмнината се понесе хъркане, набиращо височина и заглъхващо.

След половин час Джоди се прибра. Беше тиха или поне се стараеше. Мина на пръсти до стаята им с обувки в ръка. Воня на бира и секс нахлу заедно с нея — жълто-червеникави болестни, завихрени облаци, с кафеникав примес.

Не си направи труд да се съблече, просна се на своето легло и се изви с дълбока въздишка, почти като мъркане.

— Будна ли си, Фейти? — попита тя след малко доста завалено.

— Да.

— Тъй си и мислех. Трябваше да дойдеш с мен. Страшно хубаво беше, ама страшно — последното изречение беше просмукано от сладострастие. — Не знаеш какво изпускаш, Фейти.

— В такъв случай нищо не изпускам, нали? — промърмори Фейт и сестра й се разкикоти.

Фейт задряма, ослушвайки се за колата на Рене, за да се успокои, че всички са се прибрали благополучно вкъщи.

На два пъти се стряска, като се чудеше дали не е усетила кога си е дошла Рене. Ставаше и поглеждаше през прозореца, за да провери отвън ли е автомобилът й. Но го нямаше.

Тази нощ Рене не си дойде.