Линда Хауърд
Онази нощ (15)

Петнайсета глава

Фейт кипеше от яд през цялото време, докато бяха в шерифството, въпреки че не й пролича. Грей през цялото време не я остави на мира, увещавайки я, че трябва да се махне от Прескът, и още повече се ядоса, когато шериф Макфейн взе да му приглася. Живеела усамотено, без съседи наблизо и било много опасно, Фейт се защити с довода, че ако напусне дома си, заплахите ще престанат и те никога няма да разберат кой ги е изпращал, а виновникът ще е доволен, че тактиката му е дала резултат, Фейт не беше склонна да му даде подобно удовлетворение.

Шериф Макфейн призна, че логиката й е безпогрешна, а храбростта й достойна за похвала, но практичният й усет не струвал, тъй като вероятността да пострада била съвсем реална.

Тя се съгласи с него, но отказа да напусне своята къща.

След като преодоля кризата, прозря смисъла на заплахите. Умрялата котка показваше, че по някакъв начин е тръгнала по вярна следа, за да разкрие какво се е случило с Ги, и ако заминеше в този момент, никога нямаше да узнае. Шерифът и Грей смятаха, че някой просто я тормози, но всъщност случаят беше много по-сериозен. Едва се сдържаше да не им каже какво според нея се крие в заплахите. Не биваше да споменава за своето предположение, че Ги е бил убит, тъй като виновникът или виновницата ще се скрие и ще бъде още по-трудно да се залови. Така че запази мълчание и това я вбесяваше.

На шериф Макфейн не обръщаше внимание, но с Грей беше различно. Увещанията му се превърнаха в настоятелни молби, когато излязоха от сградата на общината.

— За последен път — не! — извика тя поне за пети път, докато се качваха в колата. Хората наоколо ги зяпнаха любопитно.

— Да му се не види! — промърмори той.

За човек, който се страхува от клюки, се държеше твърде нехайно днес. Ягуарът не беше незабележима кола, а след Фейт всички се обръщаха. Много хора сигурно са забелязали, че той я докара, влезе с нея в шерифството и после заедно излязоха, и на всичко то отгоре тя му се разкрещя. При тези обстоятелства щеше да постъпи винаги по същия начин.

Фейт закопча предпазния колан.

— Зная, че нямаш нищо общо с котката или с бележките — продължи ядосано тя, — но нима имаш право да се възползваш за своя сметка? От първия ден искаш да ме изгониш и си набий в главата, че не можеш да ме принудиш да играя по свирката ти.

Погледна я заплашително изпод вежди, докато завиваше на площада.

— Не се самозалъгвай — отвърна той спокойно. — Мога да те изхвърля за половин час. Реших да не го правя.

— Нима? — изрече тя подигравателно. — И защо се отказа?

— По две причини. Първата е, че не заслужаваш същото, което се случи преди дванайсет години, и аз не съм склонен да се отнеса към теб по този начин — отмести поглед за малко от пътя, но беше достатъчно, за да го плъзне по тялото й и дори да го задържи върху гърдите й. — Втората ти е добре известна.

Сдържаха страстта точно до точката на кипене. Той я желаеше. Знаеше го… о, още от самото начало, и с абсолютна сигурност от онази възпламеняваща целувка в Ню Орлиънс. Но той я желаеше при условия, изгодни за него: да я настани в някоя сладка къщичка по-далеч от Прескът, така че любовната им връзка да не дразни семейството му. Това споразумение би било идеално за него, тъй като така щеше да постигне целите си.

— Не искам да ме криеш като позорна тайна — каза тя, без да го поглежда. — Ако не ти стиска да се появяваш с мен открито, тогава стой далеч от мен.

Той удари с юмрук кормилото.

— Да те вземат дяволите, Фейт! Тази котка не ти беше изпратена за добре дошла. Тревожа се за твоята безопасност! Да, много ще се зарадвам, ако се преместиш в друг град. Майка ми ме побърква, но аз не искам да я наскърбявам. Да се извинявам ли, че я обичам въпреки всичко? Ти знаеш как да избягваш ударите, но тя не знае. Аз съм алчен негодник; искам и тя да е добре, и теб да имам. Ако се преместиш, с теб ще имаме чудна връзка и аз няма да се тревожа, че някакъв маниак те дебне.

— Тогава недей. Остави ме аз да се тревожа.

Той изръмжа, разгневен от своето безсилие.

— Няма да се помръднеш и на сантиметър, нали?

И отново трябваше да се сдържи да не му каже, че има причини, за да стои там, където е, и че тези причини са по-важни от личните им сложни взаимоотношения. Но при настроението, в което беше изпаднал, нямаше да й повярва.

Бяха излезли вече извън града и движението по пътя беше слабо. Съвсем скоро той зави по черния път, който водеше до нейната къща. Преди не беше забелязвала колко изолирана всъщност е тя, или поне от гледна точка на сигурността. Радваше се на спокойствието, на тишината и на простора. Да го вземат дяволите незнайният, невидим неприятел! Отне радостта й, че най-после и тя има свой дом.

Тя повече не проговори. Грей зави по алеята и спря. Беше късен следобед и слънцето заливаше малката къща със златна жарава. Съвсем наскоро се беше настанила тук, заобиколена от своите вещи, своите стени, с неин покрив над главата. И да напусне дома си! Не можеше да си го представи.

— Ще те попитам нещо — наруши мълчанието тя готова да слезе. — Не желая да имам любовна връзка с теб. Това ще намали ли тревогата ти за мен?

Той я задържа, като стисна китката й. Очите му бяха потъмнели от гняв, но не отговори на обидния въпрос, само подчерта очевидния факт:

— Мога да променя отношението ти. И двамата го знаем.

Фейт отвори вратата и той я пусна, доволен, че последната дума е била неговата. Мина й през ума, че той често го постигаше. Притежаваше способността да насочва разговора така, че на нея не й оставаше друго, освен да замълчи.

Усещаше как я наблюдава, докато не влезе вътре. Беше прав, по дяволите! Можеше да промени отношението й почти без усилия. Тя блъфира, но не излъга. Не искаше да има любовна връзка с него, но това не означаваше, че ще намери сили да го отблъсне. Ако в този момент беше настоял да влезе с нея, след една целувка вероятно щеше да го остави да я отведе право в спалнята. После щеше да си посипе главата с пепел.

* * *

— Грей, какво те прихваща? — попита Алекс ядосано. — Да обикаляш с нея по улиците и да се карате пред Съдебната палата! Боже мой, половината град ви е видял, а другата половина след час е чула слуха.

Моника погледна Грей, сломена от скръб. Беше готов да стисне Алекс за гърлото за това, че повдигна въпроса пред нея.

— Възползвах се от случая, за да я убеждавам да се махне оттук — отговори той накратко и въпреки че не гледаше към сестра си, усети как тя се отпусна. — Някой й погажда отвратителни номера. Днес са оставили в пощенската й кутия умряла котка.

— Умряла котка ли? — Алекс направи гримаса. — Това е гнусно. И все пак по каква причина се е озовала в твоята кола?

— Обади ми се, когато е намерила умрялото животно…

— А защо на теб? — попита възмутено сестра му.

— Защото така — Грей знаеше, че отговорът му е тъп, но не му пукаше. — Повиках Майк и той дойде у тях. Настоя и двамата да отидем, за да ни свалят пръстови отпечатъци… — Моника изписка — … а Фейт още трепереше, затова аз я закарах.

— Защо на теб ще ти свалят пръстови отпечатъци — попита вбесена сестра му. — Тя теб ли обвинява?

— Не, но пипах кутията. Ако Майк не знае кои отпечатъци са нашите, няма да може да изолира онези на негодника, който е подхвърлил пакета.

Моника прехапа устни.

— Майк има ли резултат?

— Не зная. Щом тя даде показания, я отведох вкъщи.

— Ще се премести ли? — попита Алекс.

— По дяволите, не! — Грей нервно приглади косата си. — Станала е много упорита — „Станала е, това са глупости. Родила се е упорита.“ Той се изправи. — Аз излизам.

— Сега ли? — учуди се Моника. — Къде отиваш?

— Просто излизам — беше неспокоен и раздразнителен като жребец, който надушва разгонена кобила, но не може да се добере до нея. Кръвта му бушуваше, пришпорвайки го към действие, без значение какво. Имаше чувството, че ще се разрази силна буря, но времето беше тихо и дори се разочарова, че няма гръмотевици. — Не зная кога ще се върна. Утре ще прегледаме документите, Алекс.

Разстроена и тревожна, Моника го изпрати с поглед до вратата. Прехапа още по-силно устната си. Прозвуча й, като че ли Грей все повече се оплиташе с жена на име Девлин. Не проумяваше как му дава сърце след всички нещастия, които нейното семейство им причини. И Майкъл бил ходил у тях. Моника не желаеше той да е близо до Фейт Девлин. Тези жени бяха като паяци, които изплитаха своите лепкави паяжини и улавяха мъжете, които лекомислено се навъртаха около тях.

Алекс поклати глава. Също беше разтревожен.

— Ще отида да пожелая лека нощ на майка ти — каза той и се отправи към стълбището.

Ноел се беше оттеглила в своя будоар почти веднага след вечеря, оправдавайки се с умора, но всъщност тук се чувстваше по-удобно.

Той остана при нея около половин час. Моника още седеше в кабинета, когато чу, че Алекс слиза от горния етаж. Стъпките му сега бяха по-бавни, отколкото когато тръгна. Застана на прага, загледан в нея. Моника се паникьоса. Той посегна към ключа за осветлението и тя застина от ужас, когато изгаси лампите.

— Скъпа моя — промълви Алекс, но тя знаеше, че думите са предназначени за жената, разположена в будоара.

* * *

Фейт обикаляше из стаите, тъй като нито можеше да чете, нито да гледа телевизия. Беше по-изплашена, отколкото си признаваше. Насила влезе в кухнята, споменът за кашона върху масата я преследваше. Отдъхна си, като видя празната маса и също така, че този спомен избледнява, докато си приготвяше нещо за хапване. Макар и оскъдна, едва докосна вечерята си.

Набра отново номера на Рене. Наистина избързваше с обаждането, но някакъв смътен, дълбоко вкоренен инстинкт я накара да потърси майка си не толкова заради утехата, а защото между тях имаше връзка, надхвърляща роднинството: мъжете Руйяр.

Рене отговори и тя се отпусна. Ако баба й беше вдигнала телефона, Фейт знаеше, че Рене нямаше да се обади.

— Мамо — продума тя и се смути, като чу гласа си да трепери. — Помогни ми.

Настъпи мълчание от другата страна на линията, после Рене попита предпазливо:

— Какво има? — майчинската загриженост не беше характерна за нея.

— Някой остави умряла котка в пощенската ми кутия, получих и две бележки, в които пише да престана да разпитвам, в противен случай съм щяла да свърша като котката. Нямам представа кой…

— За какво си питала?

Фейт се поколеба, тъй като се страхуваше, че тя ще затвори телефона.

— За Ги.

— Да те вземат мътните, Фейт! — извика Рене. — Казах ти да не си пъхаш носа, където не ти е работа, ама кой да ме чуе! Разрови л… и сега се оплакваш от вонята. Ще си докараш голяма беля, ще те убият, ако не си затвориш устата!

— Ги е убит, нали? Ти знаеш кой го е убил. Затова си заминала.

Чуваше как Рене диша тежко.

— Не се забърквай — помоли я тя. — Не мога да ти кажа, обещах никога дума да не обеля. У него е моята гривна. Каза, че ще ми лепне убийството, ако проговоря, че ще подхвърли гривната така, все едно сме се сбили и аз съм го убила.

След седмици подозрения, пресявайки старите слухове, все стигаше до задънена улица. Сега, когато чу внезапно истината, изречена на висок глас, се стресна. На Фейт й отне известно време, за да се окопити и да осъзнае факта.

— Ти обичаше Ги — каза тя, а в гласа й ясно се чувстваше, че вярва в това. — Не би могла да го убиеш.

Рене се разплака, но не с досадно хълцане, за да предизвика съчувствие. Издаде я гласът й:

— Той е единственият мъж, когото съм обичала — продължи тя и Фейт й повярва, а това й беше достатъчно.

— Мамо, какво се случи?

— Не мога да ти кажа…

— Мамо, моля те! — отчаяно се мъчеше да измисли уловка, за да принуди Рене да проговори — много примамлива, която да притъпи нейния егоизъм, и в този случай Фейт не би я обвинила, че слага себе си на първо място. Имаше само едно нещо, по-силно от нейното самолюбие — алчността й… — Мамо, що се отнася до всички засегнати, Ги е жив. Смъртта му не е оповестена, което означава, че завещанието му не е отворено.

Рене подсмръкна, но думата „завещание“ привлече вниманието й.

— Е, и?

— И ако ти е оставил някаква сума, тя е вписана в завещанието му. Могла си да имаш много пари през всичките тези години.

— Той все разправяше, че ще се погрижи за мен — Рене се разхленчи от самосъжаление. Въздъхна дълбоко, за да се успокои, и Фейт почувства, че се е решила да говори. — Срещнахме се в лятната вила, както обикновено — започна тя. — Вече бяхме… нали се сещаш? Свършили бяхме. Както и да е, лежахме си на тъмно и си приказвахме, когато той дойде. Не знаехме кой е и Ги скочи и обу панталоните си, изплашен да не е някое от децата му. За жена си пет пари не даваше, защото и на нея не й пукаше. Отидоха в заслона за лодки. Чувах ги как се карат, та се облякох и тръгнах натам. Тъкмо стигнах и Ги отвори вратата, погледна назад, и туй никога няма да забравя, рече: „Вече съм решил“. Тогава го застреляха право в главата. Падна на тревата точно пред заслона. Аз коленичих до него, започнах да плача и да викам, но той беше умрял на секундата. Даже не потрепна.

— Грей ли беше? — попита внезапно Фейт. Не е бил той. Не и Грей. Но беше длъжна да попита. — Грей ли уби баща си?

— Грей ли? — сепна се тя през сълзи. — Не, не беше Грей. Него го нямаше там.

„Не е бил Грей. Боже, благодаря ти! Не е Грей.“ Постоянно си повтаряше, че той не би убил, но навярно е таяла дълбоко неосъзнато съмнение, защото й олекна невероятно.

— Мамо… мамо, никой не би повярвал, че ти си застреляла Ги. Защо не потърси шерифа?

— Онзи щеше и мен да убие! Каза, че щял да пъхне дулото на пистолета в устата ми и да ме накара да го хвана, ако не обещая да замина, да изчезна и да не казвам на никого нито дума. Беше як, Фейт. Взех да се боря, но той ме удари, не можех да избягам…

— А защо не е убил и теб? — попита Фейт, недоумяваща защо убиецът ще пусне доброволно свидел.

В първия момент Рене не отговори, тъй като се разплака много силно. Най-накрая изхълца и с разтреперан глас отговори:

— Той… той не искал да убива Ги, но бил обезумял от гняв, тъй каза. И мен не искал да убива. Рече ми да се разкарам и взе гривната ми. Ако съм се мернела насам, така щял да подреди нещата, че все едно аз съм убила Ги и щели да ме осъдят на смърт. Щеше да го направи, не го знаеш какъв е! — гласът й стана накрая писклив и тя отново се разхълца неудържимо.

Фейт усети, че и нейните очи се напълниха със сълзи. За пръв път съжали майка си. Горката Рене! Без образование, без никакви връзки или приятели, да попадне под прицела като изкупителна жертва. Видяла е как застрелват единствения мъж, когото е обичала и на когото е разчитала да облекчи живота й, и после е заплашена убийството да бъде приписано на нея. Да, убиецът много добре я е преценил; тя в никакъв случай не би отишла при шерифа. Повярвала е на всяка негова дума, вероятно с основание.

— Успокой се, мамо — каза тя нежно. — Успокой се.

— Ти нали няма да ме издадеш? Това ще бъде наша тайна, иначе ще ме арестуват, той ще…

— Няма да те арестуват, обещавам ти. А знаеш ли какво е направил с трупа?

Рене захлипа от изненада.

— Трупът му ли? — смотолеви тя. — Предполагам, че го е заровил някъде.

Беше възможно, но убиецът едва ли е губил време да копае гроб, който може да бъде забелязан, след като е бил до самото езеро. Ето къде е го хвърлил.

— С какъв пистолет стреля? Видя ли го?

— Нищо не знам за пистолетите. Само туй мога да ти кажа: беше пистолет.

— Револвер като онези, с които стрелят в уестърните ли беше, или с пълнител в дръжката?

— С пълнител в дръжката — отвърна Рене след кратък размисъл.

В такъв случай гилзите бяха някъде в заслона. Убиецът е трябвало да се отърве от трупа и да изплаши до смърт свидетелката. Дали му е дошло наум да събира гилзи? Дали след дванайсет години още се търкаляха някъде там? Едва ли. Но пък имотът е бил изоставен след смъртта на Ги. Гилзите може да са попаднали в лодката, даже във водата и да са изчезнали завинаги.

Но също така имаше вероятност да са изхвръкнали в някой ъгъл. Случваха се и чудеса.

— Не ме издавай — молеше й се Рене. — Моля те, не казвай на никого. Не ти трябваше да се връщаш там, Фейти. Сега той ще те погне. Махай се, преди да пострадаш, не го знаеш какъв е…

— Ще си помисля. Кой е той, мамо? Може би ще успея да…

Рене затвори телефона и връзката прекъсна насред нейните ридания, Фейт постави бавно слушалката на мястото й. Толкова много научи тази вечер и все пак недостатъчно. Най-важното беше, че Грей е невинен. А най-голямото разочарование — че нямаше ни най-малка представа кой е виновникът.

Убиецът е „той“. Този факт елиминираше Андрея Уолис и Йоланда Фостър, въпреки че за нея те бяха вече вън от подозрение. По общо мнение Лоуел Фостър не е знаел за любовната авантюра на жена си с Ги, преди той да изчезне. Но пък от начина, по който плъзваха клюките в града, й се струваше възможно някой еснаф интригант да е подшушнал на измамения съпруг. Какво от това, че същият този измамен съпруг е чукал секретарката си! Така че не изключи Лоуел от своя списък.

С кого се е скарал онази нощ Ги и защо? С бизнес партньор по делови въпроси ли? Доколкото познаваше Ги, с вбесен съпруг беше по-вероятно. С коя друга е спал през онова лято?

Тази вечер Фейт нямаше да си отговори на тези въпроси. И все пак за свое собствено спокойствие й се искаше да огледа заслона за лодки.

Погледна колко е часът. Беше девет и половина. Нощта й се струваше най-подходящото време за операцията и вероятността да попадне на Грей беше минимална, пък и щеше да се измъкне по-лесно, ако се сблъскат.

Фейт се позабави, колкото да си обуе удобни обувки. Взе фенерче и се отправи към вратата.

Потегли право към лятната вила по частния път, но в последната минута промени посоката. Някой можеше да я забележи и да предупреди Руйярови, което определено искаше да избегне. И ако лошият късмет я преследваше, съществуваше опасност да има човек в къщата и фаровете й да я издадат.

Така че се насочи към мястото, където паркира преди, въпреки че щеше да й се наложи да върви през гората посред нощ около километър и половина. Това не я притесняваше. Никога не се беше страхувала от тъмното или от змии и други горски обитатели.

Нощем гората беше пълна с шумове. Опосумите и миещите се мечки тогава тръгваха по своите си работи, бухаха бухали, крякаха жаби, насекоми бръмчаха, нощни птици цвърчаха, а щурците свиреха неистово. Ветрецът шепнеше своята партия в общата какофония, боровете грациозно се поклащаха, Фейт не бързаше, за да не се изгуби, и когато стигна до потока, при това на същото място, където обикновено преминаваше, се зарадва, че си спомня. Оттук до къщата имаше само двеста-триста метра.

След пет минути стигна края на гората и се спря, преди да излезе на открито. Къщата беше тъмна и смълчана. Заслуша се, но долавяше само нощните звуци. Водата тихо се плискаше в подпорите на пристана, вятърът къдреше огледалната повърхност на езерото и нарушаваше лунното отражение. Нарядко от водата изскачаха риби.

Фейт тръгна безшумно към къщата.

Нямаше представа как ще постъпи, ако заслонът е заключен, а това беше почти сигурно, и все пак къщата онзи ден беше отключена. Но и Грей беше тук.

Ако беше с авантюристичен дух, щеше да се гмурне под преградата на заслона и да прати по дяволите заключените врати.

В никакъв случай.

Нощното гмуркане не беше по вкуса й. Само при мисълта да се разсъблече и да потъне в тъмната вода я побиха тръпки. Ако заслонът не беше използван с години, нищо чудно вътре да са се заселили мишки, катерички, еноти, които веднага ще се разбеснеят при внезапната й поява от водата. Не, по-добре да измисли друг начин да влезе. Може би да счупи прозорец, но не беше забелязала дали има.

Заслонът за лодки се очерта изведнъж пред нея на фона на лъскавата тъмна повърхност на езерото, а стените му призрачно се белееха на лунната светлина. Щом се приближи, Фейт освети с фенерчето голямата порта и изпъшка разочаровано. На халките й висеше грамаден катинар. Оставаше й само възможността да има прозорец.

Откъм пристана нямаше. Заобиколи от другата страна и се загледа в прозореца, който напомняше око на бледо лице. Добрата новина беше, че имаше прозорец със стъкла, които могат да се счупят. А лошата, че здравата земя свършваше на около крачка разстояние и нямаше как да застане точно под него. Също така беше разположен доста нависоко, за да се прехвърли. Не беше невъзможно, но нямаше да е лесно.

Една много гореща, много силна ръка я сграбчи за китката, завъртя я и я притисна към здраво, мускулесто тяло.

— Предупредих те какво ще направя, ако пак те заловя тук — прошепна Грей.