Линда Хауърд
Онази нощ (14)

Четиринайсета глава

На следващия ден Фейт намери бележка, оставена на предната седалка в колата й. Взе я, като се чудеше какво е изпуснала. Разгъна я и видя написано с главни букви: „Затваряй си устата да не ти се случи нещо.“

Облегна се на колата, ветрецът развяваше листа в ръката й. Не заключваше колата, когато си беше вкъщи, затова не се изненада как е попаднал вътре. Взря се в бележката, прочете я още веднъж и се замисли дали я заплашват, или авторът само е използвал често повтаряната фраза. „Затваряй си устата, ако знаеш какво е полезно за теб.“ Беше я чувала стотици пъти в най-различни варианти. Може би не беше заплаха, а само предупреждение. Беше подразнила някого с въпросите си за Ги.

Бележката не беше подхвърлена от Грей. Преди всичко не беше в стила му. Ако имаше да казва нещо, щеше да го каже очи в очи. Кого другиго беше разстроила със своя интерес? Съществуваха две възможности: човек, който крие нещо или който се подмазва на Грей.

Пътуваше към града с поредната си изследователска мисия. Този път се надяваше да поговори с Йоланда Фостър, така че в появяването на бележката точно в този момент имаше известна ирония. Ако нейният автор искаше да приеме сериозно заплахата, трябваше да бъде по-конкретен.

На първо време я прибра в бюрото си и заключи чекмеджето. Засега не виждаше основание да подава оплакване до шерифа, но ако получеше друга, щеше да го потърси и в този случай трябваше да представи и двете. Не гореше от желание да се срещне с шерифа. Ясно си го спомняше, застанал до патрулната кола със скръстени ръце, да наблюдава служителите си как изхвърлят вещите на семейство Девлин от съборетината. Грей държеше шериф Дийз в задния си джоб и същественият въпрос беше ще предприеме ли той някакви действия, ако тя получи смъртна заплаха.

Бележката беше прибрана, а тя отиваше в града. През нощта не можа да заспи и обмисли стратегията си. Нямаше да се обажда предварително на госпожа Фостър, за да не й даде възможност да й откаже да се срещнат. Най-добре беше да я изненада и да й зададе своите въпроси, преди Йоланда да се окопити. Не знаеше къде живее семейство Фостър, а адресът в телефонния указател й беше неизвестен.

Спря първо при библиотеката. За нейно разочарование на бюрото не седеше бъбривата Карлин Дюбоа, а празноглава на пръв поглед дребна блондинка, навярно току-що завършила гимназия. Дъвчеше дъвка и прелистваше списание за рокмузика. Къде се дяна типичната библиотекарка с коса, прибрана на кок и очила, кацнали на върха на тънкия й нос?

Фейт прецени, че всъщност самата тя е по-голяма от малката библиотекарка само четири-пет години. Но нито като интелект, нито като душевност бяха от една и съща генерация. Тя никога не е била млада като това девойче и не смяташе, че това е трагедия. Имаше задължения и носеше отговорност от най-ранна възраст. Спомняше си, че вече готвеше, а не можеше да вдигне тигана, който беше прекалено тежък за нея. Качваше се на столче, за да свали продуктите от долапа и метеше с метла, чиято дръжка беше два пъти по-дълга от нея. Освен това се грижеше за Скоти и това беше най-сериозната й отговорност. Но когато завърши гимназия, беше подготвена за живота, за разлика от децата, които бяха расли безгрижно и нямаха представа как да се справят. По на двайсет и пет години тези „деца“ постоянно тичаха при родителите си, за да търсят помощ от тях.

Момичето вдигна поглед от списанието и изобрази нещо като служебна усмивка. Очите му бяха гримирани с толкова тежък черен грим, че приличаха на бадеми в ямки от въглищен прах.

— Какво обичате?

„Тонът е компетентен — отбеляза си Фейт наум, — а гримът е просто въпрос на гробищен вкус.“

— Имате ли карти на града и на областта?

— Да — библиотекарката я поведе към една маса, върху която стоеше голям глобус. — Ето тук са всички карти и атласи. Всяка година ги актуализираме, така че ако ви трябват стари издания, ще трябва да потърсите в архива.

— Не, търся сегашна карта.

Момичето извади огромна папка и я постави на масата.

— Заповядайте. Ламинираме картите и ги закопчаваме в папка, иначе ще ги откраднат.

Тя се върна на мястото си и Фейт се зае да търси. Не знаеше дали семейство Фостър живее в града или в околността, но провери първо улиците. Бинго. Отбеляза координатите и веднага намери Медоуларк Драйв. Улицата едно време не съществуваше, иначе подобно име — „Чучулигов път“ — нямаше да забрави. След като запомни как да стигне дотам, си тръгна. Библиотекарката беше погълната от списанието и не й обърна внимание, когато мина покрай бюрото й.

Прескът беше толкова голям, че за пет минути откри Медоуларк Драйв. Улицата се намираше в нов квартал с хубави големи къщи в обширни дворове. Едва ли много от жителите на Прескът можеха да си позволят да строят тук. Цената на имотите беше не по-малко от двеста хиляди. На североизток и по западното крайбрежие щяха да струват цял милион.

Къщата на семейство Фостър беше в средиземно морски стил, сгушена уютно под дъбови дървета, драпирани с висящи растения. Фейт паркира на алеята пред къщата и се изкачи до двойната входна врата. Звънецът беше полускрит всред някакви орнаменти. Натисна го и чу как в къщата проехтя мелодичен камбанен звън.

След малко се чуха пъргави стъпки на крака с високи токчета, вратата се отвори и на прага застана хубава жена на средна възраст. Беше облечена елегантно със сиви панталони и бяла туника. Късо под стриганата й кестенява коса беше прошарена и много къдрава, а на ушите си носеше златни халки. Жената стреснато я изгледа.

— Здравейте, аз съм Фейт Харди — побърза да се представи, за да успокои ужасената жена, че не е Рене Девлин. — Вие ли сте госпожа Фостър?

Йоланда Фостър кимна, без да откъсва поглед от Фейт.

— Бих искала да поговоря с вас, ако е удобно — и за да бъде по-убедителна, направи крачка напред.

Йоланда отстъпи с неволна уплаха.

— Наистина нямам време — каза тя по-скоро с извинителен, отколкото нетърпелив тон. — Ще имам гост за обяд.

Съвсем правдоподобно беше, освен ако Йоланда не се обличаше вкъщи като за парад.

— Само десет минути — обеща Фейт.

Озадачена, домакинята я въведе в просторната гостна.

— Не исках да се заглеждам така, но вие сте дъщерята на Рене Девлин, нали? Чух, че сте в града, а приликата… ами, сигурна съм, че са ви го казвали, е поразителна.

За разлика от повечето хора в тона на Йоланда нямаше неприязън и Фейт съвсем неочаквано за себе си установи, че я харесва.

— Всички го забелязват — потвърди тя сухо и домакинята се подсмихна, с което й стана още по-симпатична. Но симпатиите едва ли щяха да осуетят намеренията на Фейт. — Искам да ви задам няколко въпроса за Ги Руйяр, ако разрешите.

Страните й пребледняха под ружа.

— За Ги ли? — ръцете й леко потрепериха. — Защо питате мен?

Фейт не отговори веднага.

— Сама ли сте вкъщи? — най-после попита, тъй като не искаше да причинява на жената никакви неприятности.

— Да, защо? Лоуел е в Ню Йорк тази седмица.

Този факт беше благоприятен, от една страна, но пък в зависимост от разговора с Йоланда можеше да се наложи да разпита и Лоуел. Пое дълбоко дъх и премина направо към въпроса, без заобикалки:

— Бяхте ли любовници с Ги през лятото, когато той замина?

Сините очи на жената потъмняха от тъга, а страните й пребледняха още повече.

Йоланда се втренчи в нея, секундите се нижеха в мълчание, Фейт очакваше, че ще отрече, но вместо това тя въздъхна със странно примирение.

— Как разбрахте?

— Разпитвах.

Не уточни, че нейната история вероятно е публична тайна, след като Ед Морган я знае. Нека Йоланда да си остане с убеждението, че за любовната й връзка никой не подозира.

— Само тогава изневерих на Лоуел.

Жената погледна встрани.

— Не се съмнявам — успокои я Фейт, понеже Йоланда като че ли имаше потребност някой да й повярва. — Доколкото зная, Ги Руйяр е бил изкусен съблазнител.

Йоланда се усмихна тъжно.

— Наистина, но в случая не беше виновен. Бях решила да спя с него, без той да има изобщо представа за намеренията ми. Разбрах, че Лоуел ходи със секретарката си, при това от години. Малко се отклонявам, но нека ви обясня. Заплаших го с какво ли не, ако не скъса с нея, като от всички заплахи разводът беше най-меката. Той ме моли да не го напускам, закле се, че тя не означава нищо за него, било само секс, че повече нямало да се среща с нея… нали знаете, ей такива глупости. Но само след три седмици го хванах. Човек не обръща внимание на дребни неща и те го издават. Една вечер видях, че е обул слипа си наопаки. Има само един начин това да се случи — ако се е събличал — тя поклати глава, сякаш не разбираше защо той не е бил по-внимателен. Думите се лееха от устата й, сякаш ги е сдържала дванайсет години. — Не му казах нищо, но на другия ден се обадих на Ги и го помолих да се срещнем в лятната вила на тяхното езеро. Бяхме ходили там нееднократно с Лоуел и с приятели на пикник, така че мястото ми беше добре познато.

„Отново лятната вила!“ — помисли си кисело Фейт. Бащата и синът не са оставяли чаршафите в двете спални да изстиват.

— Защо избрахте Ги? — попита тя.

— Е, нима трябваше да избера някой противен тип? — съвсем логично отвърна тя. — След като щях да си търся любовник, исках поне да бъде опитен. Известна ми беше репутацията на Ги и сметнах, че отговаря на изискванията ми. Освен това Ги беше дискретен. Възнамерявах да кажа на Лоуел как съм постъпила, защото иначе какво отмъщение щеше да бъде, а Ги беше много влиятелен, за да му навреди съпругът ми, ако открие кой е бил. Но бях решила да пазя в тайна името му. И така, срещнах се с Ги в лятната къща и му казах какво искам. Той се държа много мило и разумно. Опита се да ме разубеди, представяте ли си? — Йоланда се усмихна и очите й се напълниха със сълзи. — Насреща ми стоеше мъж, който сваляше поголовно жени из целия щат, а на мен отказваше. Винаги са ме смятали за чаровна, но очевидно той беше на друго мнение. Разплаках се. Малко преиграх, а Ги обезумя. Беше толкова нежен, истински любовник, за какъвто жените мечтаят. Сълзите ми го размекнаха. Започна да ме потупва по рамото, успокоявайки ме, че много ме харесва, че съм красива, и веднага би ме отвел в леглото, но моите основания били погрешни, а Лоуел му бил приятел и така нататък, и така нататък.

— Но най-накрая сте го склонили, нали?

— Уговорих го със следния довод: „Ако не искаш ти, ще си намеря някой друг.“ Той само ме погледна с онези черни очи, в които имаш чувството, че потъваш, и съм сигурна, че си мислеше на кого ли ще попадна. Разтревожи се за мен, представил си е навярно как отивам в бара на Джими Джо и си търся някого. После взе ръката ми и я сложи върху чатала си. Беше възбуден. Каза ми: „Аз ще бъда“ и ме отведе в спалнята.

Тя потрепна и потъна в спомените си. Притихна и Фейт почака търпеливо да дойде на себе си.

— Можете ли да си представите — продължи Йоланда с мек глас — какво е да сте омъжена от двайсет години, да обичате съпруга си, да сте напълно задоволена в леглото и изведнъж да откриете, че нямате понятие какво е страст? Ги беше… о, Господи, с думи не мога да ви опиша какъв беше Ги като любовник. Караше ме да крещя, да изживявам неподозирани за мен неща. Споменах, че ще бъде само веднъж. Но останахме целия следобед там и не престанахме да се любим. Не казах на Лоуел. Иначе щях да сложа край на моето отмъщение, а нямах сили да престана да се срещам с Ги. Срещахме се поне веднъж в седмицата. После той замина — погледна Фейт, сякаш преценяваше ефекта от последното изречение. — С майка ви. Когато научих, плаках цяла седмица. После казах на Лоуел. Той, разбира се, побесня. Развилия се, заплаши ме с развод. Аз само го гледах мълчаливо и това го подлуди съвсем. След това го посъветвах: „Винаги внимавай на коя страна са долните ти гащи, преди да ги обуеш отново.“ Той се вцепени и остана срещу мен с отворена уста. Аз станах и излязох. След около половин час дойде при мен и плачеше. Преживяхме го — заключи тя. — И доколкото зная, той повече не ми е изневерявал.

— Ги обаждал ли ви се е?

Йоланда поклати глава.

— Надявах се в началото, но… нито ми писа, нито се обади — устните й се разтрепериха и погледна Фейт с огромно страдание. — Боже мой — промълви, — толкова много го обичах.

* * *

„Отново попаднах в задънена улица“ — мислеше си Фейт по пътя към къщи. Според разказа на Йоланда нейният съпруг не е знаел за любовната й връзка с Ги, преди той да изчезне, което сваляше подозренията от него. Йоланда се показа много искрена и много отнесена, за да допусне даже мисълта, че Ги е бил убит, или пък да се опита да се измъкне. Точно обратното, изплака пред Фейт болката си за мъж, когото не беше виждала дванайсет години, но с когото беше изживяла най-голямата си страст.

Най-накрая жената се беше осъзнала и страшно се беше смутила: „Боже мили, кое време стана… ще закъснея. Как можах… искам да кажа… не ви познавам, а плаках и говорих пред вас… О, Боже!“. Едва тогава беше осъзнала какво е изповядала пред една непозната и се втренчи във Фейт ужасена.

Фейт съчувствено беше сложила ръка на рамото й и беше казала: „Имали сте нужда да говорите за онова лято. Разбирам ви и ви се заклевам, че ще оправдая доверието ви“.

След няколко напрегнати секунди Йоланда се беше отпуснала: „Вярвам ви. Не зная защо, но ви вярвам“.

И ето че Фейт остана без заподозрени и без следи, без идея, за която да се хване. Имаше само въпроси, които бяха разтревожили някого. Бележката, която получи тази сутрин, го доказваше. А дали беше израз на гузна съвест, не знаеше.

Нито пък знаеше оттук нататък какво да прави, освен да продължи да пита. Рано или късно въпросите щяха да предизвикат някого да се издаде.

Освен това, ако постоянно беше заета, може би нямаше да мисли за Грей.

На теория беше лесно, но на практика почти неосъществимо. Избягваше да си спомня за него, след като се разделиха вчера следобед. Не обръщаше внимание на незадоволения копнеж на тялото си и не се замисляше за онова, което едва не се случи помежду им. Но въпреки нейната воля подсъзнанието й я предаваше и го допускаше в сънищата й, така че се събуди рано сутринта и осъзна, че го търси до себе си. Сънят беше толкова жив, че се разплака от мъчително желание и разочарование.

Нямаше сили да се съпротивлява повече, пък и защо му отказа. Ако той не беше проговорил, щеше да му се отдаде на ливадата. Нейната нравственост и етични норми ставаха безполезни и нереални още с първата целувка.

Като изключваше един по един заподозрените от своя списък, везната с евентуален мотив за убийство се накланяше все повече към Грей. По логика беше така, но сърцето й отхвърляше тази възможност. Не и Грей. „В никакъв случай не е Грей!“ Не можеше да повярва и нямаше да повярва. Човекът, когото познаваше, беше способен на крайни мерки, за да защити любимите си същества, но не би могъл да извърши хладнокръвно убийство.

Майка й знаеше кой е убиецът, Фейт беше абсолютно сигурна в това. Но за да накара Рене да признае, трябваше да измисли нещо, тъй като за нея това щеше да означава да си навлече беля. Рене не беше склонна да пренебрегва своите интереси, особено за толкова абстрактно понятие като справедливостта, Фейт познаваше майка си много добре. Ако се почувстваше притисната в ъгъла, щеше да избяга от страх, но главно за да не си навлече неприятности. След като изтръгна от нея информацията за лятната вила, трябваше да си наложи малко търпение, преди да й се обади отново.

* * *

Колетът беше доставен на следващия ден.

Върна се вкъщи от експедиция за хранителни продукти до съседната област и след като внесе и подреди покупките, отиде до пощенската кутия, за да прибере дневната поща. Отвори капака и извади обичайните писма, сметки, списания заедно с неголям колет. Огледа го любопитно; не беше поръчвала нищо, но тежестта на кутията я заинтригува. Пратката беше доставена по пощата — името и адресът й бяха написани отгоре.

Влезе вътре и я остави на кухненската маса. Взе един нож, сряза лепенката и опаковката и отвори кутията.

Погледна, втрещи се от ужас и после веднага повърна в кухненската мивка. Котката не беше само мъртва, беше осакатена. А за да не мирише, беше пъхната в найлонов плик.

Щом престана да повръща, Фейт взе телефона. Когато чу дълбокия приглушено дрезгав глас, затвори очи и стисна слушалката като спасително въже.

— Г-г-г-рей — изпелтечи тя, после замлъкна, тъй като всичко изчезна от съзнанието й. Какво да му каже? „Помощ, изплашена съм, имам нужда от теб.“ Нямаше право да се обръща към него. Отношенията им представляваха опасна смесица от враждебност и желание и с всяка своя слабост му даваше в ръцете ново оръжие. Но й се повдигаше, беше потресена от ужас, а той беше единственият човек, към когото можеше да се обърне за помощ.

— Фейт! — изглежда беше усетил нейната паника, защото гласът му прозвуча много спокойно: — Какво има?

Като се обърна с гръб към масата, се помъчи да проговори, но от устата й излезе само шепот:

— Тук… има… една котка.

— Котка ли? Страхуваш ли се от котки?

Тя поклати глава, но със закъснение осъзна, че той няма как да я види. Грей, изглежда, взе мълчанието й за положителен отговор и се опита да я успокои:

— Просто хвърли нещо по нея, тя ще избяга.

Тя отново поклати глава.

— Не — пое дълбоко дъх. — Помощ.

— Добре — очевидно реши, че котките й вдъхват непреодолим ужас, и с покровителствен тон добави: — Идвам веднага. Седни някъде, където няма да я виждаш, а като дойда, аз ще я изгоня.

Той затвори телефона и Фейт последва съвета му.

Не можеше да понесе да бъде под един покрив с онова нещо, затова излезе на верандата. Седна на люлката и повече не помръдна, очаквайки го.

Грей пристигна за по-малко от петнайсет минути, но тези минути й се сториха цяла вечност. Той се измъкна от ягуара, разкърши се и спокойно и с насмешливото изражение на мъжка снизходителност се запъти към верандата. Появи се героят, за да спаси безпомощната слаба жена от кръвожадния звяр. Фейт не се оскърби; да мисли каквото си ще, само да изхвърли онова нещо от нейната кухня. Погледна го, а лицето й беше толкова бледо, че усмивката му угасна.

— Ама ти си много изплашена — отбеляза той мило и взе ръцете й. Пръстите й бяха леденостудени въпреки знойния ден. — Къде е котката?

— В кухнята — промълви тя с вкочанени устни. — На масата.

Потупа я успокоително по рамото и влезе, Фейт се заслуша в стъпките му.

— Мамка му, по дяволите!

Ругатните се сипеха една след друга. После се захлопна задната врата. Тя скри лицето си в шепи. О, боже, трябваше да го предупреди, за да не преживее същия шок като нея, но не намери думи.

След няколко минути той заобиколи през двора и се качи по стълбите при нея. Лицето му имаше решителен вид, а черните му очи бяха по-студени от когато и да било, но този път гневът не беше насочен към нея.

— Всичко е наред — каза той все така мило. — Изхвърлих я. Хайде да влезем вътре, сладурче.

И като я прегърна, й помогна да стане от люлката. Поведе я към кухнята. Тя настръхна и се опита да се върне, но той не й разреши.

— Няма нищо страшно — увещаваше я той и я накара да седне на един стол. — Като че ли си изпаднала в шок. С какво разполагаш за пиене?

— В хладилника има чай и портокалов сок — отвърна тя.

— Питам за алкохол. Вино не ти ли се намира?

Тя поклати глава.

— Не пия алкохол.

Въпреки яда си той се подсмихна.

— Пуританка, а — подхвърли меко. — И портокаловият сок ще свърши работа — извади чаша от шкафа и я напълни догоре със сок. — Изпий го до дъно, а в това време аз ще се обадя по телефона.

Тя отпиваше глътка по глътка от портокаловия сок, главно за да се разсее, а не защото много й се пиеше. Грей отгърна телефонния указател на първата страница и набра някакъв номер.

— Шериф Макфейн, моля.

Фейт се сепна изведнъж и го погледна, но не посмя да възрази.

— Майк, обажда се Грей. Можеш ли да дойдеш в дома на Фейт Харди? Да, старата къща на Клебърн. Тя току-що е получила по пощата една наистина отвратителна изненада. Умряла котка… И не само това.

Фейт се покашля и попита:

— Какво друго има?

— Заплашително писмо. Не си ли го видяла?

Тя поклати глава.

— Видях само котката.

Побиха я тръпки и ръцете й се разтрепериха. Той започна да отваря и затваря долапите.

— Какво търсиш?

— Кафе. След захарта, която неутрализира шока, имаш нужда от голяма доза кофеин.

— В хладилника е, на най-горния рафт.

Той извади кутията, намери филтрите и зареди кафе машината.

„Справи се доста добре за богаташ, който сигурно никога не е правил кафе вкъщи“ — помисли си тя и й стана смешно.

Докато чакаха да стане кафето, той придърпа един стол и седна срещу нея толкова близо, че краката им се допираха, неговите обгръщаха нейните в горещ обръч. Не я разпитва, защото знаеше, че шерифът скоро щеше да я подложи на това, и му беше благодарна за тактичността. Просто седеше срещу нея, даваше й топлината и спокойствието на своята близост и следеше дали ще изпие сока. Струваше й се, че е готов да го излее в гърлото й, ако откаже. За да предотврати подобно действие, глътна една голяма глътка и наистина усети, че той се отпусна.

— Да не си посмял — изрече тя. — Правя всичко възможно, за да не повръщам.

Мрачното му лице леко се разведри.

— Откъде знаеш какво си мисля?

— От начина, по който местиш поглед ту към чашата, ту към мен — отпи още малко от сока. — Шерифът е Дийз, нали?

— Той се пенсионира — на Грей му мина през ума, че споменът за шериф Дийз не й е особено приятен и затова Фейт го беше погледнала толкова тревожно, когато се обади. — Ще харесаш Майкъл Макфейн. Хубаво ирландско име. Млад е за тази длъжност, но пък е запален по новите технологии.

Майк също беше при съборетината през онази нощ, спомни си Грей, но Фейт едва ли щеше да го познае. Тогава тя беше изпаднала в шок и заместник-шерифите сигурно са били само фигури с униформи. Шерифът стоеше до него и сигурно затова го е запомнила.

И тогава му хрумна, че в поведението й има странно противоречие. Нежеланието й да се срещне с шериф Дийз беше очевидно, докато към него никога не проявяваше озлобление или лошо чувство. Беше се държала безочливо, предизвикателно, вбесяващо, беше го разочаровала, но никога не прояви и най-малко колебание да бъде с него.

А и той не се колебаеше. Когато тя му се обади, смяташе, че ще се наложи само да изгони досадната котка, но въпреки това отмени своята делова среща и тръгна веднага въпреки гневните протести на Моника. Фейт го повика на помощ и нямаше значение колко маловажен му се е сторил проблемът, той трябваше да й помогне. А се оказа, че проблемът никак не е маловажен и неговият инстинкт му беше изневерил. Възнамеряваше да открие кой е авторът на това отвратително деяние и да забие юмрук в мутрата му.

— Защо не си помисли, че аз съм виновникът? — попита той меко, като напрегнато гледаше лицето й, за да улови всяка промяна на изражението й. — Аз направих всичко възможно да те изгоня, така че логично първо мен трябваше да заподозреш.

Тя поклати глава.

— Подобно нещо никога няма да направиш — отговори тя с абсолютно убеждение. — Както не си подхвърлил и първата бележка.

Той помълча за миг, наслаждавайки се на нейното доверие.

— Бележка ли?

— Намерих я вчера. Беше оставена на предната седалка в колата.

— Съобщи ли за нея?

Тя отново поклати глава.

— Не ми се стори като истинска заплаха.

— Какво беше написано?

Тя го погледна смутено и той се учуди защо.

— Цитирам: „Затваряй си устата да не ти се случи нещо“.

Кафето беше готово. Той стана и наля в две чаши.

— Как го пиеш? — попита разсеяно, замислен за бележката и за колета, който този път беше придружен с истинска заплаха. У него се надигна едва сдържан студен, опустошителен гняв.

— Без мляко и захар.

Подаде й чашата и седна отново на мястото си, достатъчно близо, за да я усеща. Тя умееше да долавя настроението му повече от всеки друг и нещо в израза му я притесни, затова предприе една от своите ловки маневри.

— Бях свикнала да пия кафето със страшно много захар, но господин Гришъм беше диабетик. Твърдеше, че е по-лесно да се откажеш от всичко, отколкото да се самозалъгваш със заместители, така че вкъщи нямаше нищо сладко. Щяха да купят специално за мен, ако ги бях помолила, но не исках да бъда нетактична…

„Ако целта й беше да ме разсее — помисли си той раздразнено, — наистина успя.“ Въпреки че му беше ясна хитростта й, ефектът беше пълен, защото му подхвърли интересна стръв.

— Кой е господин Гришъм? — попита той и прекъсна потока от думи. Жегна го ревност, защото веднага си помисли, че тя му разказва за мъж, с когото е живяла, преди да се премести в Прескът.

Зелените очи примигнаха срещу него.

— Семейство Гришъм бяха мои приемни родители.

„Приемно семейство!“ Господи. Сърцето му се сви. Беше си представял, че животът й е продължил по същия начин, както и преди. Всъщност едно добро приемно семейство е било за предпочитане пред ужаса на нейното собствено, но децата винаги понасят тежко раздялата с близките си, без значение колко покварени са те. Да се попадне на почтено приемно семейство също е хазарт. Много деца биват малтретирани и насилвани от приемните си родители, а девойче с външността на Фейт…

Отвън се чу колата на Майк.

— Ти стой тук — изръмжа Грей и излезе през задната врата. Посрещна Майк, който тъкмо слизаше от патрулната кола, и го поведе към задния двор, където беше оставил пратката. Луничавото му лице се изкриви от погнуса, когато видя трупчето.

— Какво ли не съм виждал в моята работа — каза той, приклекнал до кутията, — но все още ми се преобръща стомахът. Как е възможно човек да причини това на безпомощното животно! Пипал ли си много кутията?

— Само за да я изнеса. Внимателно я хванах само в единия край. Не зная колко я е пипала Фейт. Отворих капака с химикалка, отвътре има написано предупреждение.

Майк сви устни, докато четеше написаната с главни букви заплаха:

„РАЗКАРАЙ СЕ ОТ ПРЕСКЪТ ДА НЕ ТИ СЕ СЛУЧИ СЪЩОТО КАТО НА КОТКАТА.“

— Взимам всичко, за да свалим пръстови отпечатъци. Найлоновият плик може да се окаже най-полезен, понеже никой от нас не го е пипал — погледна към къщата. — Тя как е?

— Беше доста изплашена, като дойдох, но се съвзе.

Майк затвори капака на кутията пак с химикалка и изсумтя.

Грей погледна и забеляза какво е пропуснал.

— Мамка му! Няма пощенско клеймо. Беше върху купчината писма и списания и аз предположих, че и колетът е изпратен по пощата.

— Не е. Донесен е на ръка. Да отидем да я поразпитаме.

Влязоха в кухнята и Грей видя, че Фейт не е помръднала от мястото и пие кафе. Изглеждаше спокойна, но той подозираше, че самообладанието й е привидно. Тя веднага стана и се обърна към Майк.

— Госпожо — представи се той, — аз съм шериф Майкъл Макфейн. В състояние ли сте да ми отговорите на няколко въпроса?

— Разбира се — отвърна тя. — Искате ли кафе?

— С удоволствие.

— Със захар и сметана ли да бъде?

— Само със захар.

След като изпълни задължението си на домакиня, Фейт седна отново на мястото си. Грей застана до нея и се подпря на масата, а Майк — до кухненската мивка.

— Къде намерихте кашона? — попита шерифът.

— В пощенската кутия.

— Няма пощенско клеймо. Значи не е изпратено по пощата, а някой го е оставил, след като е минал раздавачът. Чухте ли пощенската кола или пък да сте видели друга да минава?

Тя поклати глава.

— Не бях вкъщи. Бях отишла да пазарувам. Върнах се, оставих първо покупките, после отидох да прибера пощата.

— Някой има ли ви зъб? Да не би да сте ядосали някого толкова много, че да ви изпрати умряла котка за отмъщение?

Фейт поклати пак глава.

— Вчера е намерила в колата си бележка — намеси се Грей.

— Каква бележка? Какво пишеше в нея?

— Да си затварям устата, ако зная какво е полезно за мен — отговори Фейт.

— Пазите ли я?

Тя въздъхна, погледна притеснено Грей и отиде да донесе бележката. Върна се, държейки листа внимателно за единия край.

— Оставете го на плота — каза Майкъл. — Не искам да го пипам.

Тя го остави и Грей застана до Майкъл, за да прочете бележката. Беше написана със същите главни букви, както и другата. „Не задавай повече въпроси за Ги Руйяр затваряй си устата да не ти се случи нещо.“ Грей я погледна ядосано, досещайки се защо се е притеснила.

— Добре — изръмжа той. — Какви си ги надробила пак?

— Нищо не съм надробила, зная толкова, колкото и ти — отговори тя с безразличие, което според него прикриваше част от истината.

— Е, добре — намеси се Майк. — Каква е връзката с баща ти, Грей?

— Госпожичка Любопитен нос разпитва за него из целия град — погледна я той намръщено.

— Толкова страшно ли е, че да я заплашват, та и умряла котка да й пращат?

— Толкова страшно е, защото вбесява мен — заяви Грей. — Не желая Моника или мама да страдат заради клюки за минали неща. На мен ми писна, а на кой друг — не зная.

Шерифът мълчеше замислено и най-после провлечено рече:

— На пръв поглед, Грей, ти си най-вероятният заподозрян — Фейт веднага отвори уста да възрази, но той я възпря. — Предполагам, че и вие сте наясно — обърна се той към нея. — И се питам защо се обадихте на него, а не в шерифството?

— Зная, че той не е подхвърлил бележката, нито кутията.

— Не е тайна, че не се зарадва особено, когато тя се завърна — каза Майк на Грей.

— Никак и продължавам да не се радвам — усмихна се накриво той. — Но заплашителни бележки и умрели котки не са в стила ми. Аз съм по откритите битки.

— По дяволите, зная. Само се чудя защо госпожа Харди се е обадила на теб.

Грей се позасмя.

— Използвай въображението си.

— Да речем, че се досещам.

— Тогава престани да се правиш на зад…

Шерифът не се засегна, само се подхили. След минута отново стана сериозен.

— Налага се да дойдете и двамата с мен, за да ви вземем пръстови отпечатъци, тъй като иначе ще се объркаме при проверката на бележката и пратката. А вие трябва да дадете показания, госпожо Харди.

— Добре, само да си взема ключовете.

Фейт стана, но Грей я задържа за ръката.

— Ще те заведа с моята кола.

— Не е необходимо да изминаваш още веднъж целия път на връщане.

— Казах, че аз ще те отведа.

Погледна я многозначително и въпреки че се подразни, тя си замълча, а шерифът се подхили.

Грей я избута навън и я настани на луксозната кожена седалка в ягуара.

— Не си длъжен да ме разкарваш насам-натам — промърмори Фейт, закопчавайки предпазния колан.

— Напротив, след като искам да говоря с теб.

— И какво има толкова за казване?

Той потегли след патрулната кола на шериф Макфейн.

— Очевидно те преследва някой луд. Ще бъдеш в безопасност по-далеч от Прескът.

Тя се загледа безизразно през стъклото.

— Бързо се досети как да се възползваш от ситуацията — отвърна язвително.

— Упорита малка вещица! Не осъзнава ли тази твоя червенокоса глава, че може жестоко да загазиш?