Питър Дейвид
Проход между световете (9)

Глава девета

Транспортният кораб „Секорд“ приближи в обсега на „Ентърпрайс“ точно в определеното време. Кърк и подчинените му офицери се запътиха към транспортната зала, за да поздравят пристигащите. За Кърк тази формалност беше малко странна и остаряла.

Като влезе в турболифта със Спок и Маккой, командирът каза кратко:

— Транспортната зала — след това продължи, без да се обръща конкретно към единия от двамата. — Намирам ситуацията за доста иронична.

— Първо психиатър, а сега философ — каза Маккой кисело. — Уменията, които развивате с напредване на възрастта, са доста забавни.

— Не искате ли да чуете в какво се състои иронията? — попита Кърк. В гласа му се долови лека обида.

— Не особено — отбеляза Маккой.

Тогава Кърк се обърна към Спок, но той го гледаше безизразно.

— Добре, ще ви кажа…

Маккой въздъхна.

— Иронията е в това, че сме на път да изследваме една цепнатина в космическото пространство. Нещо изолирано, различно. Но ще правим това с помощта на няколко души, с които ни разделя една друга цепнатина: посланик Робърт Фокс, с когото имахме остри разногласия, които едва не доведоха до смъртта ни; доктор Ричард Дейстрьом, чийто стремеж към успех за известно време му причини откъсване не само от самия себе си, но и от реалността и комодор Хосе Тайлър, офицер от „Ентърпрайс“ от едно друго време, който е бил разделен от един определено интересен женски индивид, останал от другата страна на цепнатината. Мистър Спок, не мислите ли, че това е една ирония?

— Не, сър.

— Е, тогава как бихте го нарекли?

Вратата на турболифта се отвори и Спок погледна капитана си.

— Добър план — отговори Вулкан и след това продължиха с Маккой напред.

Кърк ги последва, като разочаровано клатеше глава:

— Без чувство за драматизъм — измърмори той.

 

 

Скоти ги чакаше в транспортната зала, като сам управляваше транспортьора, също както когато се транспортираха VIP^[1]. Той погледна към младата жена, която обикновено обслужваше транспортьора, и каза:

— Сега ще видите как работи експерт, Туч.

— Да, сър — отвърна Туч. Дългата кестенява коса се разстилаше върху раменете й и сърцето на инженера затупка по-силно. Той въздъхна.

— Проблем ли има, мистър Скот? — попита го Кърк.

Туч беше заета с проверката на запрограмираните модели на индивидите, които пристигаха на борда, а Скоти спокойно отвърна:

— След всички разстояния, които сме изминали, съм разбрал, че няма по-голямо разстояние от възрастта. Това не е ли ирония?

Кърк погледна триумфиращо Спок и Маккой, но те не бяха чули думите на Скот. Капитанът си помисли да им спомене за това по-късно.

— „Секорд“ ни сигнализира, че е готов — каза Туч.

— Качете ги на борда, мистър Скот.

— Да, сър — каза Скоти и занатиска бутоните с вещината на специалист.

Транспортната платформа заблещука и миг по-късно на нея се появиха няколко познати и две непознати фигури.

Познатите изглеждаха малко поостарели и поуморени, отбеляза мислено Кърк. Но това описание можеше да бъде отнесено до всеки един от присъстващите с изключение на Туч. Разстоянието.

Кърк пристъпи напред и протегна ръка:

— Посланик Фокс — каза той.

Фокс слезе от платформата и здраво стисна протегнатата ръка. Когато Фокс беше по-млад, бялата му коса го отличаваше от останалите. Сега просто изглеждаше стар. Но все още се държеше отлично и годините в дипломатическия корпус бяха увеличили самочувствието му.

— Капитан Кърк — отвърна формално. — Отдавна не сме се виждали.

— Да, доста отдавна.

Фокс хвърли бегъл поглед към Маккой, Спок и Скоти.

— Както виждам, същият команден състав.

— Необходимо ли е да се стремим към съвършенство? — попита Кърк.

— Наистина. Няколко бели косъма в повече, но времето не щади никого. Радвам се да ви видя отново, капитане. С нетърпение очаквам да работя с вас и с вашите изключително способни хора.

— Благодаря! — като се имаше предвид надменността и арогантността, с която Фокс се беше отнасял към тях последния път при мисията Еминиър VII, това беше обрат и добро начало.

Посланикът посочи към един висок, слаб андорианец:

— Това е Так, андорианец, техният най-добър учен.

Так направи дълбок поклон и заговори с мек глас, като леко фъфлеше. Андорианците бяха сред едни от най-жестоките воини на Федерацията.

— Доволен съм, че се срещам с вас, капитан Кърк. А също и с вашите офицери.

— А това — продължи Фокс — е Шондар Доркин — най-големият експерт по социално развитие от Теларит.

Шондар Доркин дори не си направи труда да каже нещо, а просто изръмжа, след като беше представен. Доркин и Так се придружаваха от техните асистенти, но и двамата не бяха представени.

Един от групата все още стоеше на платформата. Стоеше безучастно, като се взираше някъде далеч пред себе си. Беше облечен по същия начин, както го помнеше Кърк отпреди, но изглеждаше някак… по-нисък. Да, беше се попривел с годините, а може би имаше и друга причина. Когато Кърк го видя за последен път, той се държеше с поразително достойнство. Но сега изглеждаше различен.

— И — каза посланик Фокс — сигурен съм, че си спомняте доктор Ричард Дейстрьом.

— Разбира се. Доктор Дейстрьом! — Кърк отново протегна ръка.

Дейстрьом се вторачи в нея, сякаш Кърк беше направил неприличен жест. След това, много бавно, пристъпи и подаде ръка на капитана. Ръкостискането не беше твърдо, ръката на доктора беше студена.

— Капитане… — започна Дейстрьом. Гласът му беше все още младежки, басов. Но след това се запъна, сякаш не можеше да си спомни какво искаше да каже.

Кърк му помогна, като каза моментално:

— Помните мистър Спок и доктор Маккой — наблегна на последното име, за да обърне внимание, че това е главният лекар на „Ентърпрайс“.

Маккой разбра намека и веднага каза:

— Доктор Дейстрьом, радвам се, че ви виждам отново.

Дейстрьом се усмихна, но имаше толкова много болка в тази усмивка, че дори Кърк го заболя.

— Изглеждате уморен, доктор Дейстрьом — продължи Маккой.

— Да… да — измърмори Дейстрьом, като потриваше челото си. — Пътуването беше дълго и аз съм… уморен.

— Отвън ви очаква част от нашия персонал, който ще ви покаже стаите — каза Кърк. Леко повиши тон, като се обърна към всички в транспортната зала. — Когато „Секорд“ излезе извън обсега ни, ще се отправим към нашата цел. Изчислено е, че ще пристигнем след…

— Двадесет и шест часа и три десети — каза Спок кратко.

— Така че ще имаме събрание след четиринадесет часа — продължи Кърк, — за да се уверим, че всички са в течение със задачите на мисията и всеки знае какво трябва да върши.

— Това означава ли, че няма да мога да върша определените ми задължения? — попита Шондар Доркин навъсено.

Изражението на лицето на Кърк не се промени — помогна му опитът; натрупан от дългата практика с теларити.

— Не, Шондар — капитанът се обърна към теларита с малкото му име. — Смятам, че всички знаят параметрите, в които могат да се простират, така че никой от нас няма да пречи в най-важните ви действия.

Тонът му беше добре премерен, неутрален и теларитът изобщо не забеляза лекия сарказъм.

— Добре — каза Шондар. — Отлично начало.

— Радвам се, че го оценявате — отговори Кърк.

Минути по-късно изследователската група, изпратена от Федерацията, за да осъществи контакт с калигарианците, беше съпроводена до определените стаи, докато Кърк, Спок, Маккой и Скоти се задържаха малко в транспортната зала.

— Боунс — каза меко Кърк, — искам да внимавате за доктор Дейстрьом. Нервната му криза е била преди години, а „Старфлийт“ ми се закле, че се е възстановил напълно, но…

— Преди той да се качи на борда, разгледах данните за него в компютъра — каза Маккой. — Той и сега е брилянтен компютърен гений, какъвто винаги е бил. Възстановил се е след болестта благодарение на терапията, продължила няколко години. Но, Джим, човешкият мозък е деликатен инструмент. След като веднъж се е повредил, може да бъде поправен, но пукнатините не могат да бъдат заличени изцяло. И по мое мнение това най-силно важи за човек с такъв забележителен интелект като на доктор Дейстрьом.

— Ще поговорите ли с него? — помоли Кърк.

— Да, ще поговоря — обеща Маккой.

Кърк кимна одобрително и след малко каза:

— Като имаме предвид всички трудности, които срещахме с посланик Фокс последния път, когато работихме с него, той изглеждаше изключително откровен в оценката си за нас днес.

— Има стара поговорка сред дипломатическите среди — каза Спок.

— И тя е?

— Най-добрият ключ за дипломата е откровеността. След като фалшифицираш ключа, останалото е просто.

Кърк задържа погледа си за кратко върху Спок, а след това погледна Маккой. Кимна към Вулкан и каза на доктора:

— Прекалено дълго е бил около вас. Мистър Спок — обърна се обратно към първия си офицер, — мисля, че се превръщате в циник.

— Първо специалист по логика, а сега — по цинизъм — отбеляза Маккой.

Спок леко кимна в знак на одобрение.

— Имам прекрасни модели, от които се уча, докторе. В това съм късметлия.