Питър Дейвид
Проход между световете (5)

Глава пета

За гостите бяха подбрани множество видове ястия от различни краища на Федерацията и, изглежда, Зио беше много доволен, тъй като опитваше от всичко, което му се предлагаше. Този, който беше представен като Алт, отначало седеше настрани в ъгъла и оглеждаше сърдито, но изключително представителният Бойс явно си постави за цел да го измъкне от уединението. Пайк не можа да се сдържи да не се засмее, когато, близо до бюфета, случайно видя Бойс да отрупва Алт с най-различни напитки, чийто състав би предпочел да не узнава.

На капитана не убегна и фактът, че Тайлър отделяше доста много време за оживен разговор с женския индивид, който се наричаше Екма. Що се отнася до нея, изглежда, тя се забавляваше и Пайк се почувства объркан. Така че, докато Зио водеше задълбочен разговор с първия офицер и Спок, Пайк отиде до тях и като се изкашля, попита Екма дали не би извинила Тайлър за няколко секунди, за да поговори с капитана си.

— Някакъв проблем ли, капитане? — попита щурманът объркан.

Пайк леко разклати течността в чашата си:

— Защо не ми кажеш?

— Разговорът с Екма ли имате предвид?

— Лейтенант, не забравяйте професионалната дистанция.

— Дистанцията е точно такава, каквато трябва да бъде — отвърна Тайлър, но като видя, че капитанът му не е доволен от отговора, продължи: — Сър, намирам я за доста очарователно същество. Тя е умна, с чувство за хумор и много се интересува от ме… от нас. Но нямам намерение да пренебрегвам задълженията си на офицер от „Старфлийт“.

— Добре — каза Пайк. Отпи една глътка, но погледът му остана прикован върху Тайлър. — Внимавайте все пак да не ги пренебрегнете!

Тайлър кимна и се обърна към Екма. Пайк, от своя страна, се съмняваше до известна степен в думите на младежа. Той беше отличен навигатор и офицер, на когото можеше да се разчита, но беше с гореща кръв и доста романтичен — комбинация, която прави действията на човека непредвидими.

Зио остави чашата си и каза с тон, който подхождаше за тържествено съобщение:

— Капитан Пайк… офицери… вие бяхте търпеливи и много учтиви. Мисля, че сега е най-подходящият момент да ви обясня кои сме ние и какво става тук.

Пайк също остави чашата си и скръсти ръце.

— Не мога да желая повече от това.

Зио кимна едва забележимо:

— Калигар — продължи той, — както може би вече сте разбрали, се населява от една много развита нация.

— Много по-напреднала от вас — добави Алт. — Без да се обиждате.

— Не се обиждаме — отвърна Пайк, а вътрешно се почувства развеселен. „Може би наистина са по-развити от нас, но ако се съди по Алт, не могат да устоят на ликьора.“

Зио също усети, че Алт е леко пийнал, но, изглежда, това го забавляваше така, както забавляваше и Пайк.

— Да, ние сме по-напреднали… но сме изолирани. Нямаме съседи, факт, който без съмнение е помогнал на развитието ни. Придържаме се към самите себе си. Същността на нашата философия е пълната изолация.

— А в нашата философия има условие да не се бъркаме в работите на чуждите планети — отвърна Пайк.

— Добра философия.

— Но не ни изолира от останалите — продължи Пайк.

— Просто… ни кара да бъдем по-внимателни.

— О, виждате ли? В това отношение вие може би сте много по-напреднали от нас — усмихна се Зио. Думите накараха Алт да изсумти, но след това той започна да се накланя назад и само бързата намеса на Макро го предпази от падане. Екма се изкикоти, като се скри зад рамото на Тайлър, но той леко я отстрани от себе си.

— Все пак — продължи Зио, — въпреки че никога не сме търсили контакт, имаше аргументи на чисто хипотетична основа, че ако някой потърси контакт с нас, не трябва да му отказваме.

Сега проговори Екма:

— Баща ми е един от главните привърженици на тази философия. А Алт — един от главните опоненти.

— Точно така — каза твърдо Алт и се оригна.

— Докато съм Майстор-строител — каза Зио, — аз съм отговорен за прогреса на Калигар. Алт е отговорен за философския и социалния растеж. Разбира се, откакто е решено нашето общество да не се разраства…

Тези думи, изглежда, отрезвиха Алт и той насочи пръста си към Зио:

— Това — изръмжа той — е грубо опростяване. Знаеш го, Зио. Но може би отново опростяваш нещата, защото чувстваш, че тези… хора… не могат да схванат тънкостите на калигарианската философия. За Хармонията и за Светов…

— Алт!

Зио го стрелна злобно с очи, но в тях не се четеше разгорещеност, а просто едно предупреждение. Очите на Алт се свиха, докато явно премисляше това, което беше казал, и след миг отново се разшириха. Явно беше учуден от собствените си думи. Погледна виновно надолу.

Зио, напълно спокоен, се обърна към Пайк и каза:

— Странно е, че аз съм по-привързан към нашата философия, отколкото Алт. Може би съзнанието ми е по-чисто. Тъй като не харесваме експанзионизма, нямаме действена програма за изследване на Космоса. Всъщност не разполагаме с космически транспортни средства освен тези, които са ни необходими за мрежата в нашия свят.

— Тя се състои от така наречените градове, които заобикалят вашия свят? — попита първият офицер.

— Точно така. Някога този свят беше нашият роден дом. И все още е, до известна степен. Странно е — каза Зио, като обикаляше в кръг с ръце зад гърба, — че ние почти го разрушихме, като доста го замърсихме. Преди няколко земни века той стана действително невъзможен за живеене и това, което трябваше да направим, бе да се преместим на други планети, в други светове. Но осъзнахме, като народ, че това е неуместно. Тогава разглеждахме космическата експанзия като решение на въпроса със замърсяването. Това, което щяхме да направим, бе да продължим с нашата безотговорност и на другите светове. И вместо това беше решено…

— Кой го реши? — попита Пайк. — Имате нещо като Управителен съвет?

— Беше решено — продължи Зио с тон, който показваше, че Пайк пристъпва границите, в които биха желали да се води дискусията, — че трябва да решим собствените си проблеми, без да завземаме нови светове, че ако не можем да се справим с трудностите в нашия свят, не заслужаваме да продължим да съществуваме като раса.

— Интересно решение — каза Пайк.

— Това беше единственото, което изглеждаше… — Екма замълча, за да потърси точната дума — човечно — каза накрая.

— Резултатът е научният бум, който, сигурен съм, вашите сензори вече са засекли — саморегенериращата се плазма, която захранва мрежата в нашия свят.

— Изглежда — каза Спок — в противоречие със законите на термодинамиката.

— Подадохме апелационна жалба срещу законите във Върховния съд — каза Зио спокойно. — Това откритие позволи да бъде създадена мрежата в нашия свят, а също и много прогресивни неща. Философията да не контактуваме с други раси също остана и завладя мисленето ни. Тук, в нашия сравнително отдалечен сектор в Галактиката, такава идеология изглежда много ефикасна. В същото време изолационизмът може да изглежда доста тесногръд начин за прекарване на живота. Изглежда обаче, че природата на Галактиката има свой отговор за това.

— Цепнатината? — попита Пайк.

Зио кимна:

— Цепнатината.

— Значи тя не е изкуствено създадено от вас явление? — попита Спок. Той действително беше доста изненадан.

— Не — отвърна Зио. — Изцяло естествена е. Повечето време е невъзможно да бъде открита нито с просто око, нито с каквато и да било апаратура. Но на всеки — за момент замълча, изглежда, че пресмяташе нещо наум, — на всеки тридесет и три цяло и четири десети земни години тя се отваря.

— Бригадун! — възкликна Тайлър.

Всички го погледнаха и малко смутен от това навигаторът обясни, като повдигна рамене:

— Има една стара история за място, където всички спят през цялото време и са будни през един-единствен ден на сто години.

— Интересно — каза Зио. — Нека наречем цепнатината Бригадун, ако така бихте желали. Тя се отваря и стабилизира за приблизително седемдесет и два земни часа.

— Приблизително? — попита угрижено Пайк.

— Да, така че ви предлагам да я следите на мониторите си доста внимателно. Освен ако не искате да сте наши постоянни гости — каза Зио и продължи да обикаля из залата за събрания: — Разбрахме, че и в други части от Галактиката се ражда и развива живот. Признавам, че това ми беше интересно. Имаше няколко души, които също като мен желаеха да се срещнат с развиващите се цивилизации. Но имаше и други — той погледна към Алт, — които не желаеха. Няма значение. Когато получихме съобщението ви през цепнатината, която току-що бе започнала да се отваря, последваха ожесточени спорове. Мога да ви уверя в това. Имате голям късмет, че вашите космически радиотрансмисии са много по-бързи от скоростта на светлината, иначе времеизменящата се природа на цепнатината можеше така да ги забави, че щяхме да получим съобщението ви много след като умрете.

— Наистина ли? — попита Пайк. — Е… какво ще правим по-нататък?

Зио разпери ръце:

— Бихме желали да обсъдим някои философски въпроси с вас. Да поговорим за тънкостите, които ни се изплъзват при сканиране на данните от вашите компютри. Бихме искали да ви опознаем като потенциални… съседи. Ако вие желаете, разбира се.

— Това са глупости — каза грубо Алт. — Искаме да ви проучим дали не сте войнолюбиви варвари. Някой ден, този или следващия век, ще нахлуете в нашето космическо пространство. Трябва да знаем с кого си имаме работа.

— Дори ако това време дойде — отвърна Пайк, — мога да ви уверя, че то ще е дълго след като ние, тук присъстващите, отдавна сме си отишли от този свят. Но ако наистина настъпи такова време, Федерацията ще уважи желанието ви за уединение. Ако заявите, че не желаете никакви контакти, ще зачетем това.

— Говорите така сега — отвърна Алт. Изглежда, се беше отърсил от опияняващия ефект на ликьора, но докато приближаваше Пайк, леко се олюляваше. — Обаче, както сам изтъкнахте, контактите може да продължат и след като вие не сте вече между живите. Кой знае как ще се държи Федерацията след време? Ето защо в наш интерес е, заради сигурността ни, да ви преценим.

— Нямаме тайни — отвърна Пайк, като разпери ръце.

— Сигурен съм, че ще можем да работим заедно и ще се почувствате по-спокойни.

— Това е всичко, което искаме да чуем — каза Зио. — Утре ще ви разведа из един от нашите главни градове, така че ще добиете представа за калигарианците. Междувременно, като знак на нашата откровеност — обърна се към Спок и първия офицер, — докато изследвахме данните от вашите компютри, открих много скорошно проучване, направено от мъж на име Ричард Дейстрьом. Добре ли съм разбрал името?

— Доктор Дейстрьом е проектирал компютрите на „Ентърпрайс“ — каза Спок. — След тяхното първоначално инсталиране беше извършено допълнително изследване и имаше развитие.

— Подобрения в способността за извличане на данни — намеси се първият офицер. — Всъщност следващия месец бяхме записани… — внезапно спря, тъй като не беше уверена дали трябва да говори за това, и погледна Пайк. Той й кимна и тя продължи: — Бяхме записани, когато кацнем в звездната база, да получим новите компоненти и те да бъдат инсталирани в корабните компютри. Възприемане на команди, изричани на глас, и такива отговори, а не само разпечатки на екрана и върху хартия. Дейстрьом е конструирал новите компоненти и те са в процес на изработка.

— Те са във вашата стая — каза Зио.

Хората се вторачиха в него, като не разбраха смисъла на думите.

— Извинете, бихте ли повторили? — помоли първият офицер.

— Уредих завършените компоненти да бъдат доставени в стаята ви — отвърна спокойно Зио.

— Но… те ще са готови най-рано след две седмици — каза първият офицер.

— Да, но виждате ли, вашите учени вече са свършили цялата работа — усмихна се Зио. — Ние не използваме нашата напреднала технология, за да свършим работата вместо тях. Просто следвахме тези планове, за да създадем хардуера за вас. Това съвсем не омаловажава свършеното от вашия доктор Дейстрьом. Дори, ако желаете, когато пристигнете в звездната си база, бихте могли да демонтирате компонентите, които ще получите от нас, и да инсталирате на тяхно място тези на Дейстрьом. Мога да ви уверя, че ще са напълно еднакви.

— Казвате — каза учудено Пайк, — че сте проучили подобренията в конструкцията на доктор Дейстрьом, които бяха заложени в нашата компютърна библиотека, и че сте превърнали тези проекти в действително работещи модели… за един ден?

— Естествено не, капитан Пайк — каза Зио. — Не за един ден.

— А за колко време тогава?

Зио се усмихна, но се опита думите му да не прозвучат като самохвалство:

— За пет минути!

Никой не можеше да каже, че е виждал някога първият офицер да се носи по коридорите така стремително. Сега тя тичаше стремглаво, а хората от екипажа, които се изпречваха на пътя й, бързо отскачаха настрани.

Зад нея тичаше Спок, който беше впечатлен от бързината й. Въпреки по-съвършената си физика на Вулкан, той едва успяваше да я догонва.

За изключително кратко време се добраха до нейната стая, където, близо до гардероба, видяха голям куфар. Първият офицер го отвори и погледна учудено съдържанието му.

Вътре се намираха всички компоненти, за които тя само беше чела, поставени на нещо като възглавничка, за да се запазят невредими. Тя посочи един:

— Това е интерфейсният модул А-3.

Спок кимна и леко потупа едно плоско парче със схема в средата:

— Това е логически интегратор модел 83.

Тя го погледна:

— Това е невероятно! Всичко е тук. Абсолютно всичко. Всичко, за което съм чела.

Спок стана единственият свидетел на невероятната възбуда и ентусиазъм на първия офицер. Никой друг не я беше виждал в такова състояние. Но само след секунда тя успя изцяло да прикрие вълнението си.

Най-силната страст на първия офицер, освен задълженията й, бяха компютрите. Това съвпадаше с интересите на Спок и те бяха прекарали много часове в дискусии за лимитите на системите им, като си мечтаеха за бъдещите им възможности. Спок непрекъснато се убеждаваше, че способностите на първия офицер са много по-големи от това, което показваше тя, и често се чудеше на какво още беше способна.

Изглежда, че сега щеше да има шанса да открие. Тя го погледна право в очите и каза:

— Можем ли да го направим? Можем ли да инсталираме всичко това?

Спок прехапа устни и се замисли:

— Трябва да направим пълна диагностика, за да се уверим, че тези компоненти наистина са това, на което приличат. Предпазливостта го изисква.

Тя махна с ръка.

— Ще ни отнеме около час. След това… ще се справим ли, Спок?

Спок кимна бавно.

— Вярвам, че ще се справим.

— Фантастично! — отвърна тя. — Хайде да започваме!

— Сега? — учуди се Спок.

Първият офицер го погледна спокойно:

— Имате ли други предложения, мистър Спок?

— Не — размисли той.

— Тогава да започваме!