Питър Дейвид
Проход между световете (3)

Глава трета

— Проходът е отворен, сър — Спок се извърна от мястото в научния сектор и се опита да прикрие изненадата в гласа си. — Няма грешка в данните от компютъра. Проходът сега е стабилен. Опасните флуктуации, които могат да разрушат кораба, са спрели и преминаването е възможно.

Пайк се взря в пространственото отклонение пред тях. Нищо не подсказваше какво има от другата страна, ако то изобщо съществуваше. Вместо това пред тях се бе изпречила мастиленочерна тъмнина.

— Казвате да влизаме в прохода?

— Не, сър — отвърна Спок, — казвам, че е възможно да влезем.

Пайк кимна и се изправи.

— Препоръки, Първи?

— Да бъдем внимателни, сър.

— Винаги все това препоръчвате.

— Винаги е отлична препоръка — отвърна тя педантично.

— Установете контакт! — нареди командирът. — Кажете им, че сме тук и чакаме техния отговор.

Отговорът пристигна бързо. Спок го прочете с изненада:

— Капитане, те казват: „Хайде, елате! Водата е чудесна!“

Хората в командната зала размениха погледи.

— Какво да разбираме от това? — замисли се Пайк.

Първият офицер избарабани с пръсти по плота на конзолата си и каза:

— Можем да предположим, че са или раса с известни телепатични способности, или че могат да прочетат данните от нашите компютри, без алармените ни системи да бъдат задействани, като сигнализират, че някой ни сканира. Следователно те са както умствено, така и технологично по-напреднали от нас.

— Друга раса телепати — каза кисело Пайк. — Напоследък станаха доста.

— Изглежда, са много по-прями от талозианите — отбеляза Спок. — Не предлагат фалшиви образи, не извъртат. Просто ни канят да влезем, като по оригинален начин ни показват, че условията за нас са безопасни.

— Кажете им да излязат — каза Пайк след миг на размисъл.

Съобщението беше изпратено незабавно и този път отговорът дойде още по-бързо.

— Те казват: „Това не е нашият път.“

— Отлично — каза Пайк. — Научен офицер, пригответе една капсула и се подгответе да я изстреляте по моя заповед.

Спок кимна и бързо въведе инструкциите в компютъра. Когато Пайк му подаде знак, той провери телеметричните показания още веднъж и изстреля капсулата към цепнатината.

Капсулата приличаше на светлинна топка, която, по спираловидна траектория, навлизаше в цепнатината. Постепенно се изгуби от погледите им.

Екипажът на „Ентърпрайс“ изчакваше.

— Някакви данни, научен офицер?

Спок погледна към екрана на компютъра в очакване на отговор от капсулата.

— Нищо, сър — отвърна той. — Мо… почакайте! Сензорите уловиха нещо.

— Пояснете се!

— Излизане от цепнатината на триста тридесет и едно, позиция двадесет…

Пайк завъртя креслото си и каза:

— Пълно увеличение на картината в координатите на мистър Спок.

Екранът примигна за момент, а после на него се появи увеличен образ на долния десен ъгъл на цепнатината. Изглежда, нещо излизаше оттам — някакви метални парчета.

— Това е капсулата — оповести Спок. — Натрошена е на парчета.

— Има съобщение — каза Първи.

— Какво е то?

Само след секунда принтерът го разпечата. Спок взе листа и прочете две кратки думи, които представляваха цялото съобщение.

— То гласи: „Хубав опит!“

В залата за събрания Пайк и офицерите му се приближиха към масата, когато Спок постави върху нея остатъците от капсулата. Първият офицер взе едно малко парче и го заразглежда с любопитство:

— Наистина ли е това, което си мисля?

— Да, Първи — отвърна Спок. — Направих пълен спектрален анализ, който потвърди моите първоначални и вашите настоящи предположения. Парчето метал, което държите, е на тридесет и три цяло и четири десети години.

Пайк погледна първия офицер, а след това и Спок.

— Какво? А аз си мислех, че е частица от нашата сонда.

— Точно така — отвърна Спок и посочи останалите парчета на масата. — Тези също са частици от нашата сонда. При тестванията се оказа, — че са с година или две по-млади от парчетата, които излетяха първи.

— Но ние не изстреляхме сондата преди тридесет години, по дяволите — каза Пайк.

— Разбира се, сър. Мисля, че имам някаква теория за всичко това.

— Тогава споделете я с нас — каза доктор Бойс. — Няма да спечелите нищо, като ни карате да гадаем.

Спок му хвърли пренебрежителен поглед. Никога не се беше разбирал с Бойс добре. Аматьорските психологически усилия на доктора за сметка на Спок бяха непрекъснат източник на дразнене. Спок обаче не се тревожеше много от това. След няколко години Бойс щеше да се оттегли и каквито и да бъдат бъдещите доктори, с които щеше да се сблъска на „Ентърпрайс“, той бе уверен, че няма да бъдат толкова жестоки и досадни, както настоящият.

— Времевите полета във вътрешността на цепнатината са причинили полево изкривяване около сондата. Цепнатината не е просто една дупка в Космоса. Тя е поле, в което времето пропада. Около всяко нещо, което попадне в нея, времевите вълни се деформират. Сондата е била подложена на годишен времеви натиск. Може би тя е била изпратена в бъдещето и е състарена или е изпратена в миналото и е подмладена. Не може точно да се определи.

— Главата започва да ме боли — промърмори Бойс.

— Сигурно е, че сондата се е пръснала на парчета следствие натиска от изминалите години — заключи Спок.

— И същото ще стане и с нас, ако се опитаме да преминем? — попита Пайк.

— Не е задължително — проговори първият офицер. Погледна Спок, който вече беше наясно с това, което се канеше да каже тя, и забеляза неговото одобрение. Тогава продължи: — Ако влезем с включени хипердвигатели, изкривяването на времето, което се получава тогава, ще ни предпази от разрушаване.

— Трябва да ни предпази — каза Пайк.

— Шансът ни да оцелеем е деветдесет и осем процента — отвърна първият офицер.

Пайк бавно заобиколи масата.

— Значи има два процента неуспех, така ли?

— Точно така — отвърна тя, като погледна Спок, за да види дали е съгласен с нея. Той отново й кимна едва забележимо.

Пайк кръстоса ръце зад гърба си и закрачи из заседателната зала.

— Ако влезем с голяма скорост, няма да можем да реагираме на каквато и да е опасност, засечена от нашите сензори. Карате ме да ви повярвам и да взема решение, което ще изложи на опасност живота на всички от екипажа. Да хвърля зарове при наличие на изгледи за успех и неуспех.

— Но — проговори Спок — всички изгледи са в наша полза, капитане.

Пайк се обърна и го погледна студено:

— Но не сте вие този, който ще поеме тежестта на решението, нали, научен офи… мистър Спок?

Спок не показа, че е забелязал внезапната промяна в обръщението.

— Не, сър. Не съм. Но има още нещо, което трябва да вземете предвид, капитане — и протегна ръка. На дланта му лежеше малко триъгълно устройство, върху което личаха старателно отпечатани кръгове. Не беше по-голямо от нокът.

— Какво е това? — попита Пайк.

— Беше заедно с отломките — отвърна Спок. — Ако искате, може да го наречем „вградено“ в тях.

— От този, който е от другата страна? — попита първият офицер.

— Най-логичното предположение — каза Спок. — Според първоначалните ми проучвания това е някакъв вид микрочип за енергийно обръщане. Но много по-ефикасен от този, който сега захранва нашите хипердвигатели.

Главният инженер, Кейтлин Бери, протегна ръка и Спок й го подаде. Тя го заразглежда с интерес.

— Сигурен ли сте?

— Това е само един компонент от много сложна енергийна система — отвърна Спок. — Не можем да добием представа за цялата система от това единствено парче, така както не може да се добие представа за човешкото тяло, ако разполагаме само с един бъбрек. Но то безспорно е показател за степента на прогрес на тези, които са от другата страна на цепнатината.

— Значи искате да кажете — промълви Пайк, като взе парчето от Бери, — че това е примамка.

— Или техният начин да ни кажат, че рискът, който ще поемем, за да контактуваме с тях, си заслужава — отбеляза първият офицер.

Не беше необходимо да се казва нищо повече. Командният състав разбра по изражението на лицето на Пайк, че той вече е чул достатъчно и е готов да вземе решение.

Последва гробна тишина, докато командирът преценяваше плюсовете и минусите.

След това усети, точно зад гърба си, много тих, но постоянен шум.

Беше дишането на първия офицер.

Пайк се обърна към Бери:

— Готови за хиперскорост, инженер! Влизаме!

Миг по-късно хората заеха местата си в командната зала и Пайк отново се обърна към целия екипаж на совалката по вътрешната комуникационна уредба. Твърдо изпълняваше обещанието си да държи в течение всички за това, което става. При такъв голям екипаж не беше желателно из кораба да се носят разни слухове.

— Предстои да навлезем в неизследвана част от космическото пространство — започна той. — Искам всеки на своя пост да бъде нащрек. Корабът ни е на жълта тревога. Не очаквам бойна ситуация, но трябва да бъдем готови за всякакви обстоятелства. Твърдо вярвам, че всички ще се справите със своите задължения. Командната зала, край — след това се обърна към първия офицер и каза: — Добре, щурман, около две хиляди километра ще се движим само с обикновените двигатели — а по комуникатора каза: — Двигателна зала.

— Да, капитане — чу се гласът на Бери.

— Пригответе хипердвигателите. Скорост… — направи пауза. Беше неуверен каква скорост да зададе при тази ситуация. Първият офицер се извърна и му посочи два пръста. — Две светлинни — каза Пайк.

— Да, сър.

„Ентърпрайс“ започна бавно да се придвижва напред и все повече приближаваше цепнатината. Пайк очакваше съобщение, че някакъв енергиен поток ги дърпа напред, против тяхната воля, което щеше да е признак, че това е капан. Но нямаше нищо подобно. „Заповядай в гостната ми! — казал паякът на мухата“ — мислеше си Пайк.

— Данните от сензорите?

— Не са променени — отговори Спок. — Все още са неясни.

— Минахме две хиляди километра — каза първият офицер.

— Пълен стоп.

— Пълен стоп, капитане — потвърди Първи.

Цепнатината беше пред тях. Изглеждаше като част от нормалното космическо пространство и същевременно — част от нещо друго. Повърхността й се вълнуваше и движеше като гъста каша, която ври.

И той възнамеряваше да хвърли себе си, кораба и екипажа в центъра на това нещо с надеждата, че ще открие…

Какво?

Е, това бе ежедневието им, нали? Проникваха все по-навътре в дълбините на Космоса, в неизвестното. Никой никога не знаеше какво ще открият, нали? Или пък какви са рисковете?

Беше изключително да се срещат с непознатото…

— Когато дълго гледаш в бездна, тя също започва да те гледа — каза Пайк бавно. След това пое дълбоко дъх и продължи: — Пълен напред! Хипердвигатели, две светлинни скорости — направи пауза и извика: — Старт!

Тайлър зададе курса, а първият офицер с въздишка, която Пайк чу, натисна бутона.

„Ентърпрайс“ се стрелна напред, захранен от хипердвигателите, и миг по-късно беше погълнат от цепнатината.

Вселената се завъртя.

Звездите около тях се свиваха и изчезваха. И оставащото нищо се изпълваше с всичко.

Пайк изкрещя без глас и в този вик сякаш се събра всичко, докато миналото и бъдещото се блъскаха около него. Той видя странни картини, картини без смисъл. Картини от полудялата действителност, картини извън пределите на времето, картини, които разумът не можеше да проумее.

Погледна наляво и видя с очите си как става по-млад. Погледна надясно и видя в него да се взира странно създание, което се беше сгушило в подобие на метален стол. Тази гледка накара душата му да потръпне.

На екрана не се виждаше нищо друго, освен огромна миазма от развълнувано пространство, сякаш Космосът представляваше огромно езеро и някой беше хвърлил камък, който отскачаше по повърхността.

— Поддържайте мощността! — извика Пайк, но не беше сигурен дали някой го чува. Дори не беше сигурен дали го е казал, или възнамерява да го каже, или току-що го е изрекъл, или просто непрекъснато го повтаря…

Корабът сякаш вибрираше неконтролируемо. Чу се вик от машинната зала. Не беше Бери, а лейтенант Скот, който обикновено поддържаше връзка с командната зала, когато Бери беше завързана. Ирландският му акцент се усещаше повече, когато беше притеснен:

— Капитане! Двигателите работят на пълна мощност — но по тона му се разбра, че има нещо повече от загриженост за машините. Звучеше така, сякаш го бяха заставили да гледа мъчението на собствените си деца.

И тогава звездите изведнъж се появиха. Корабът излезе от неизвестността.

Пред тях се появи огромна бяла топка, оградена от нещо, което не можеха да определят какво е, а „Ентърпрайс“ се носеше право натам с включени хипердвигатели.

Пайк движеше устните си, но звукът от гърлото му се бавеше:

— Намалете скоростта! — извика най-после той. — Изключете хипердвигателите!

Първият офицер беше като парализирана. Очите й бяха разширени. От дясната й страна седеше Тайлър с ужасно разкривено лице. Той непрекъснато мотолевеше нещо от рода на „ма-ма“. Страхотно! Пайк беше заповядал корабът да спре, а Тайлър викаше майка си.

Капитанът скочи и започна да си проправя път до конзолата на навигатора. Бутна Тайлър настрани и в същия момент той се опита да удари Пайк с бърз ляв, но този път капитанът го видя и се наведе, като едновременно с това успя да спре устрема на кораба.

Първият офицер видя ръката пред себе си и като излезе от моментната си парализа, реагира на заповедта му. Протегна се към пулта за управление, за да забави кораба, но се отдръпна, като разбра, че заповедта вече е изпълнена. Обърна се и се изненада, когато видя Пайк наблизо.

Облиза пресъхналите си устни и каза:

— Съжалявам, сър.

Успокоен, че не всички в командната зала са ненормални, той каза:

— Всичко е наред. Навигатор?

Тайлър още се взираше в космическото пространство, като че ли беше открил там нещо много особено. Долната му устна трепереше.

— Мистър Тайлър! — извика Пайк строго, но не получи отговор. За момент си помисли да извика Бойс в командната зала, но след това, без дори да се замисля върху фамилиарността, сложи ръка на рамото на Тайлър и каза: — Хосе, с нас ли сте?

Тайлър премигна няколко пъти и след това погледна към Пайк:

— Капитане? — присви очи, за да фокусира образа, и след това повтори по-твърдо: — Капитане.

— Спокойно, мистър Тайлър. Кажете ни, ако обичате, къде се намираме.

Тайлър бързо прегледа навигационните карти и стартира анализ на звездите, които виждаха на екрана. Не беше необходимо да казва, че никога не е виждал тези звезди преди. Пайк чакаше търпеливо.

— Доколкото мога да определя, сър — каза накрая Тайлър, — намираме се някъде извън покрайнините на квадранта Гама.

За момент стана тихо.

— Това е на светлинни години извън изследваното досега пространство — каза Пайк. — Сигурен ли си?

— Потвърждавам думите на мистър Тайлър — каза Спок от мястото си в научната станция. — Намираме се на значително разстояние от познатото ни досега космическо пространство.

— Колко значително?

Спок се обърна и погледна капитана:

— При скорост седем светлинни, с която не можем да се движим, ще ни отнеме двадесет и едно цяло и три десети години, за да достигнем най-отдалечения пост на Федерацията. Нещо повече, дори при една светлинна скорост, ще изчерпаме дилитиевите кристали години преди да достигнем познатите ни пространства.

— Това означава — каза бавно Пайк, — че цепнатината е билетът ни за обратно… или ще разказваме на нашите деца и внуци истории за това, коя е причината да бъдат първите, родени на звезден кораб.

— Точно така — отвърна Спок.

— Добре — каза Пайк с многозначителен тон. Върна се при командното кресло и се обърна към екрана. — Разходете ни наоколо. Зърнах нещо, докато влизахме, и искам да го видя по-отблизо.

„Ентърпрайс“ зави и импулс по импулс започна да се връща обратно. През това време Пайк направи бърза справка с инженерния сектор, за да се увери, че всичко е наред с двигателите. Състоянието им го успокои и той отново се обърна към Спок:

— Имаме ли данни за цепнатината? — страхуваше се да попита, защото ако пространствената пролука беше изчезнала, нямаше шанс да се завърнат вкъщи.

Така че успокоението му беше голямо, въпреки че не го показа, когато чу Спок да казва:

— Да, сър. При двеста и тринадесет, позиция осем. Същите данни. И… още нещо.

— Виждам я. Щурман, увеличете три пъти скоростта.

Екранът примигна и когато отново застана на фокус, Пайк осъзна, че устата му е полуотворена. Бързо я затвори, като се надяваше никой да не е забелязал това.

Пред тях гореше една планета.