Питър Дейвид
Проход между световете (7)

Глава седма

Първият офицер изтри потта от челото си и се приближи отново до сърцето на компютъра в улея на Джефри. Беше плътно до Спок, който проверяваше данните на системите за задаване на курса. Той хвърли поглед за миг към първия офицер. Тя изцяло се беше концентрирала върху задачата си. Не беше проронила и дума през последните пет часа, освен кратки инструкции или въпроси за някаква информация. Тя не беше човек, с който можеш да си поговориш ей така.

Първият офицер провери настройките още веднъж и след това потри ръце:

— Добре — каза провлачено, но изглеждаше нервна. — Добре, мисля, че сме готови.

Спок кимна. Бяха опрели гърбовете си плътно един до друг.

— Права сте.

— Тогава, нека видим какво сме направили. Монтирахте ли звуковата интегрална схема в командната зала?

— Да, спазих указанията ви — той внимателно премери думите си, за да не издаде раздразнението си от факта, че му задаваше за пети път този въпрос.

— Добре — отново провери системата. — Направила съм първоначалната настройка плюс предварителната интерфейсна програма. Значи сме готови.

С леко кимване на главата тя посочи, че Спок трябва пръв да напусне улея. Той го направи и след това й помогна и тя да излезе от него. Спогледаха се за момент и забелязаха колко уморени, потни и раздърпани изглеждаха.

— Нека първо се пооправим — каза първият офицер, — а след това ще стартираме теста в командната зала. Шестнадесет хиляди часа, нали?

— Логично е!

Тя кимна и двамата се запътиха към стаите си. Спок спря за момент пред своята врата и каза:

— Първи, не мислите ли, че капитанът трябва да присъства на теста?

Тя се замисли за момент и каза:

— По-добре не.

Той повдигна въпросително вежди:

— Може ли да попитам…

— Защото, ако тестът не е успешен, не искам той да присъства на неуспеха ми — при тези думи тя се обърна и се насочи към своята врата.

Спок я изгледа за миг и бавно поклати глава:

— Очарователна е — промълви тихо.

 

 

— И така, главният враг на Федерацията е империята Клингън — каза Зио замислено, докато разглеждаше завършения портрет на танцуващото зелено момиче от Орион. След това кимна одобрително: — Да, това и ние научихме от компютърната ви банка с информация.

— Не съм имал много лични контакти с тях — отвърна Пайк. Взираше се в барометъра и се учуди, че според показанията му се задава буря. Какво ли означаваше това? — Те са коварен и опасен враг.

— Но защо? Философиите ви са сходни.

Пайк погледна Зио учудено:

— Сигурен ли сте, че сте прочели добре файловете?

— О, да. Напълно.

— Но те вярват, че имат право да завладеят каквото си поискат! — отвърна Пайк. — Убедени са, че са по-силни от Федерацията и могат да правят всичко, каквото поискат, където поискат. Мислят, че са определени да бъдат доминиращата раса в Галактиката.

— Те вярват в това, защото чувстват, че са по-силните.

— Да.

— Но вашите теории за еволюцията и естествения подбор показват, че — коя е правилната фраза? — оцеляването на най-приспособения е всъщност естествен и правилен ход на нещата. Вярвате ли в това?

— Да, вярвам, че еволюцията е истинският път, по който върви човечеството — отвърна Пайк бавно. — Но…

— И клингънианците вървят, че чрез естествения подбор те са доминиращият вид, така както човешките същества вярват, че са доминиращият вид на Земята — отвърна Зио, като явно се забавляваше. — Така, с какво сте по-различни от клингънианците в това отношение?

Пайк погледна към Бойс за помощ. Докторът само повдигна рамене. Капитанът погледна отново към Зио и каза:

— Разликата е в това, че клингънианците виждат превъзходството само във физическо отношение. Определението им за физическа сила се базира изцяло върху концепцията им да са способни да подчинят другите на себе си. А човешкото превъзходство на земята няма нищо общо с физическата сила или с желанието да покорява останалите. То е свързано с оцеляването, а не със завладяването.

— Да, но в стремежа си за оцеляване човечеството подчинява по-голямата част от заобикалящата го среда. Дори почти я разрушава, така както ние направихме с нашата — Зио поклати глава. — Идеята за завладяване не е това, което ви дразни, капитане. Притеснявате се, че човечеството може да се самоунищожи — така както вече са изчезнали някои форми на живот на вашата планета. Страхувате се за вашето съществуване. Наричайте го както искате — завладяване или оцеляване.

— Клингънианците са различни от нас — противопостави се Пайк.

— О, да, съгласен съм.

— Добре — отвърна командирът, като погледна доволно към Бойс.

— Съгласен съм, че те се различават в това, че са по-силни — продължи Зио — и че техните претенции в основата си имат много общо с вашата философия. И точно истинността на техните претенции най-много ви дразни. Страхувате се, че може би са прави.

Пайк се вторачи в Зио и каза:

— Какво говорите? Вие сте на тяхна страна?

— Не, ни най-малко.

— Ако те се срещнат с вас, ще се опитат да ви завладеят — отвърна Пайк — както всяка войнолюбива раса, позната на Федерацията, ще се опита да го направи. И ако това се случи, сами ще се убедите колко по-различни от нас са клингънианците.

Зио кимна леко:

— Без съмнение сте прав.

— Те ще се опитат да ви завладеят — потвърди Бойс думите на капитана.

С усмивка, изразяваща съгласие, Зио каза:

— Те ще се опитат, но със сигурност ще си навлекат… проблеми.

 

 

— Имаме проблем!

Първият офицер току-що се бе появила в командната зала, а Спок стоеше зад нея. Думите бяха изречени от Виола, която работеше в научния сектор, докато Спок отсъстваше.

— Какъв е той? — попита Спок. Първият офицер се запъти към командното кресло, но вниманието й беше насочено към Виола.

— Цепнатината се затваря — отвърна Виола.

— Но още не са изминали седемдесет и два часа — каза първият офицер. — Изминали са само…

— Четиридесет и осем и девет десети — довърши Спок. — Ще се окаже, че преминаването ни през временния отвор и сблъсъкът с нашето поле е засилило нестабилността на цепнатината.

— Време до пълното затваряне?

Спок започна да прави изчисления наум и след това, за да се увери, извика:

— Компютър…

— Работи — отвърна компютърът.

Първият офицер и Спок се спогледаха и тя скришом се усмихна.

Когато чуха гласа на компютъра, всички в командната зала бяха шокирани, с изключение на тези, които бяха монтирали платките. Офицерите учудено се споглеждаха и сякаш търсеха мястото, откъдето се чу гласът. Екипажът знаеше, че Спок и първият офицер бяха заети с монтаж на нови платки в компютърната система, но действителността беше нещо друго.

— Времето до затваряне на цепнатината — каза Спок.

— Тридесет и две минути — оповести компютърът, което точно съвпадна с времето, което беше пресметнал Спок.

— Телепортирайте групата обратно на кораба — каза бързо първият офицер. — Трябва да се измъкнем оттук. Веднага.

— Е, разкажете ми за вашата система на управление — помоли Пайк.

— Няма много за разказване — отговори Зио. — Много е просто. Имаме Борд на съветниците и се съобразяваме с това, което ни казват да правим.

— Но сигурно сте им повлияли при вземането на решение за контакт с нас.

— Да, до известна степен — каза Зио скромно.

— Може ли да се срещнем с Борда на съветниците?

— Страхувам се, че…

Внезапно комуникаторът на Пайк иззвъня и той го включи:

— Тук е капитанът.

— Капитане — каза първият офицер, — цепнатината се затваря.

Пайк укорително погледна към Зио, но по изражението на калигарианеца видя, че той е учуден.

— Трябва веднага да тръгвате — каза Зио. — Иначе…

— С какво време разполагаме? — попита Пайк.

— Тридесет и една минути и единадесет секунди — отговори Спок.

— Свържете се с останалите от групата — заповяда Пайк. — Телепортирайте всички обратно на борда веднага.

— Вече върнахме шеф Бери — отвърна първият офицер, — но не можем да открием мистър Тайлър.

Пайк погледна към Зио разтревожено:

— Къде е навигационният ми офицер? — попита той.

Зио се намръщи, но след миг лицето му отново прие предишното изражение.

— Да… разбира се. Той е с дъщеря ми, доколкото си спомням. Но не виждам причина да се тревожите. Той е в добри ръце.

 

 

Ръцете на Макро здраво държаха Тайлър, като натискаха тялото му под водата. Навигаторът се мяташе безпомощно в силната хватка на бесния калигарианец.

За момент му се стори, че чува звън от комуникатора си, но точно тогава уредът се откачи от колана му и потъна.

Дробовете му безумно жадуваха за въздух, но вместо това получаваха само вода. Тайлър почувства ръката на Макро пред устата си. Отвори уста и с всичка сила го ухапа. За негово удовлетворение чу Макро да вие от болка и в същия миг се изтръгна от желязната му хватка. Подаде се над повърхността, като кашляше и плюеше. Все още беше до колене във водата, когато видя, че Макро отново се опитва да го хване.

Изведнъж гледката около тях се промени и се намериха в пустиня. Екма се обличаше и говореше сърдито на Макро:

— Опитай се да го удавиш сега, идиот такъв.

Тайлър беше на четири крака, като все още силно кашляше и плюеше вода. До него беше комуникаторът, който звънеше непрекъснато. Навигаторът започна да пълзи към него, но Макро бързо стъпи върху устройството. Голямото му стъпало го пръсна на множество парченца.

 

 

— Все още няма отговор от Тайлър — каза първият офицер, когато Пайк влезе в командната зала на „Ентърпрайс“. — Всички останали са на борда — тя стана от командното кресло. — Деветнадесет минути до затварянето на цепнатината.

Пайк веднага седна в креслото и каза:

— Командната зала до инженерната станция. Подгответе хипердвигателите, две светлинни скорости — и се обърна към първия офицер: — Задайте курс към цепнатината.

Виола, която сега беше в навигационния сектор, изрази гласно това, което всички останали си мислеха:

— Но, сър… мистър Т…

— Отворете канал към Калигар — каза Пайк и миг по-късно се обърна с думите: — Зио, тук е капитан Пайк. Все още не сме установили местоположението на лейтенант Хосе Тайлър. Наложително е да бъде намерен до… — направи пауза — петнадесет минути. Иначе може би ще има сериозни последици за всички.

 

 

Тайлър бързо се изправи, но след това внезапно се наведе, за да избегне удара на калигарианеца. Но замахването го извади от равновесие, а Тайлър използва момента и изсипа жестока серия от десни и леви крошета в стомаха му. Беше се оставил насъбралият се в него яд и преживеният страх за живота му да го завладеят. Усети, че противникът му се огъва под неговата атака и преди учуденият калигарианец да се съвземе, Тайлър изпрати ляв удар под брадичката му и Макро падна.

Изглеждаше зашеметен от неочаквания обрат, а Екма се надвеси над него и със задоволство каза:

— Надявам се, че се чувстваш като пълен глупак, Макро. Но ти наистина си го заслужаваш.

— Склонен съм да се съглася — каза бързо Тайлър, като събираше парчетата от комуникатора. — Но точно сега мисля, че е по-добре да разбера какво искат от „Ентърпрайс“. Може би е важно.

 

 

— Девет минути, сър — каза Спок.

Пайк стоеше неподвижно, като се взираше в системата Калигар.

— Фазери в готовност — каза тихо той.

Първият офицер се обърна и го погледна учудено:

— Сър?

— Изпълнявайте! — отвърна Пайк.

Тя се обърна обратно и миг по-късно съобщи:

— Фазерите са захранени.

— Отворете канал — каза командирът и отново се обърна по комуникатора: — Внимание, Калигар! При вас е един от моите хора. Върнете го незабавно или ще съм принуден да приема отказа ви като враждебен акт и ще открия огън по един от сателитите ви?

След няколко секунди на екрана се появи лицето на Зио, по което се четеше оскърбление.

— Капитане — каза той разочаровано, — наистина ли мислите, че заплахите ви са необходими?

— Може би — отвърна Пайк. — Един от моите хора липсва и вие поставяте под заплаха връщането ни в нашия сектор от Галактиката.

Зио поклати глава:

— Става ми ясно, капитане, че вие и вашите хора имате да извървите дълъг път, преди да се чувстваме добре и безопасно от контакта с вас. Вие автоматически приемате, че имаме някакви враждебни намерения. Такъв подход показва, че въпреки вашите декларации за мирни намерения вие все още сте войнолюбиви и виждате атаки там, където те дори не се замислят.

— Това, което виждам — отвърна Пайк — е, че времето тече. И ако вие станете причина да загубя член от екипажа си, ще трябва да демонстрирам физически неудоволствието си от този факт.

— Напълно ви разбирам, капитане — каза Зио. — Може би… ви разбирам по-добре, отколкото бихте желали. Не се притеснявайте! Лично ще се заема с проблема.

 

 

Екма и Тайлър се появиха от холографския център навреме и видяха крайно ядосания Зио да стои отвън. Беше кръстосал ръце пред гърди и каза:

— Може ли да попитам какво правите?

— Просто показвах на лейтенанта центъра — послъга тя. Тайлър се усмихна.

— Мога да си представя. Ще поговорим за това по-късно. Лейтенант, трябва веднага да напуснете!

— Какво? — ужаси се Екма. — Какво? Но… защо?

— Няма време за дискусии — каза Зио. — Транспортният център е наблизо. Трябва веднага да тръгваме. Капитанът беше достатъчно ясен.

— Но…

— По-късно, Екма — каза Зио. — Лейтенант…

Макро, намусен и кисел, също се показа от холографския център. Хвърли ядосан поглед върху Тайлър, но не каза нищо.

Екма хвана ръката му:

— Лейтенант, останете с мен. Има много неща, които…

Но Зио го дръпна силно настрани и го избута към транспортния център. Екма ги последва. Макро тръгна след тях.

Влязоха в малката сграда и Тайлър видя, че в нея няма нищо необикновено. Сякаш нямаше контролни уреди, панели, нищо. Просто една празна стая в цялата сграда. Зио бързо го заведе в средата и отстъпи назад, като каза:

— Поздравете капитана от мен!

Тайлър гледаше натъжените очи на Екма. Всичко изглеждаше така объркано. Той току-що я беше срещнал. Не можеше да изпитва силни чувства към нея… по дяволите, кого се опитваше да излъже? Разбира се, че може. Все пак той беше Латинския любовник. Но това беше… различно. Ако…

— Ела с мен — извика той към нея.

Очите й се разшириха, но преди да може да отвърне нещо, Зио отговори:

— Това е невъзможно!

— Но…

— Довиждане, лейтенант — каза Зио.

Макро беше влязъл и стоеше зад Екма. Картината около Тайлър започна да бледнее. Силуетът на калигарианката ставаше неясен.

Видя Макро, който започна да я гали. Тя стисна устни, но не направи нищо, за да го спре. Зио не видя нищо от това.

Хосе Тайлър извика яростно и се хвърли към тях, а в следващия момент вече се носеше из транспортната зала на „Ентърпрайс“ и се блъсна в конзолата на Питкейрн, който извика от изненада.

— Върнете ме обратно! — изкрещя Тайлър.

— Същински дявол! — промърмори Питкейрн, като натисна един бутон: — Командна зала, тук е транспортната зала. Същото нещо както преди — лъчите бяха активирани отвън. Лейтенант Тайлър току-що се материализира.

Тайлър веднага се стрелна от транспортната зала към командната точно когато „Ентърпрайс“ се завърташе и насочваше към цепнатината.

— Капитане, трябва да ме върнете обратно! — извика той.

Пайк се вторачи в него така учудено, сякаш видя на лицето му трето око.

— Върнете се на поста си!

— Една минута и петнадесет секунди — каза Спок.

— Капитане, спешно е. Екма е…

— Веднага!

Въздухът затрептя от студения яростен вик на Пайк. Командирът не понасяше неподчинението.

Тайлър също се ядоса, но не можеше да се противопостави на капитана. Като внимателно направляваше всяко свое движение, той се запъти към навигационната станция. Виола бързо се отстрани от мястото му.

— Една минута — оповести Спок. — Петдесет и девет, петдесет и осем…

— Хипердвигателите са в готовност — каза първият офицер.

— Капитане, цепнатината ускорява скоростта на завъртане — каза Спок. — Подновявам броенето: двадесет и девет, двадесет и осем…

Краят на цепнатината ставаше по-тесен с всяка секунда и започваше да блести.

— Старт! — извика Пайк.

„Ентърпрайс“ се стрелна напред и след миг бе погълнат от цепнатината.

Времето около тях скачаше и се изкривяваше, дори по-интензивно от предишния път. Пайк се почувства така, сякаш съзнанието му е разчупено на две. Погледът му се върна върху екрана — Вселената представляваше мигаща мъглявина от усукващи се спираловидно цветове.

Те се сливаха един с друг и приемаха форма, която му беше страшно позната. И той видя нещо… видя нещо невъзможно.

Кораб, който се втурваше към тях сред чудното изригване на цветовете, което ги обгръщаше сякаш отвън и отвътре. Още един кораб, в който щяха да се блъснат.

Пайк се опита да извика една команда, но не можеше да чуе нищо от рева около него, рева на времето, рева на кръвта, нахлула в главата му. Не знаеше дали някой друг виждаше кораба, който връхлиташе върху тях, но знаеше, че е късно, дори и да го виждаха, защото той беше тук, беше тук…

И изчезна.

И той осъзна в миг на лудо прозрение, че това са били самите те… те… някакъв вид остатъчен образ. Това са били самите те по пътя, откъдето дойдоха. Една стара песен зазвуча в главата му: „Здравей, трябва да тръгвам!“

И тогава те бяха заминали. Или всъщност се бяха върнали. Светът около тях отново придоби нормалния си величествен вид, звездите блестяха с обикновения си блясък.

— Завърти! — извика Пайк и първият офицер с твърда ръка обърна кораба. Точно навреме, за да видят как изчезва проходът.

Ръцете на Пайк стискаха здраво лостовете за управление. Нямаше и помен от прохода.

Чу зад себе си гласа на Пайк:

— Мистър Тайлър.

Бавно, като се опитваше да се овладее, Тайлър се обърна и каза спокойно:

— Да, сър.

Стори му се, че Пайк го преценяваше цяла вечност, въпреки че това бяха само няколко секунди. Тогава той просто каза:

— Курс към Вега.

Тайлър за миг зяпна от учудване, но бързо се съвзе и отвърна:

— Да, сър.

— И, мистър Тайлър…

— Да, сър.

— Очаквам пълен доклад върху бюрото си до три часа. Пълен доклад, мистър Тайлър.

Навигаторът кимна:

— Да, сър.

— Това се отнася за всички — каза капитанът, като се обърна към останалите членове от екипажа в командната зала. — „Старфлийт“ ще очаква впечатленията на всички очевидци. Това беше първият контакт и ние ще го впишем в книгата. Мистър Спок, Първи… какво стана с компютърните компоненти?

Първият офицер леко кимна по посока на Спок, в знак, че разрешава по-младшият офицер да отговори. Вместо отговор Спок каза:

— Компютър…

— Работи.

— Докладвайте положението!

— Всички системи функционират нормално. Настоящият курс е към Вега IX. Чакам заповед от капитана.

Спок се обърна и погледна Пайк спокойно. Командирът, прекалено опитен, за да издаде учудването си, само кимна. Изглеждаше намръщен, когато каза:

— Хипердвигатели включени. Една светлинна скорост. Изпълнете!

Когато „Ентърпрайс“ промени скоростта си, Спок не се сдържа да не попита:

— Капитане, наред ли е всичко? Изглежда, че вие…

— Гласът на компютъра — отвърна Пайк. — Звучи ми познато — след това очите му се разшириха и той се обърна към първия офицер: — Първи… компютърът. Това беше вашият глас.

— Да, сър — каза първият офицер.

— Запрограмирали сте вашия глас? — попита той невярващо.

— Когато пристигнем в звездната база, можете да го промените, ако желаете — каза тя спокойно.

— Не. Не — отвърна той. — Нямам намерение да го правя. Просто съм любопитен защо сте използвали гласа си. Би трябвало да бъде някакъв сборен глас, но може би сте били доста суетна, за да…

— Това няма нищо общо със суетността, сър — отвърна първият офицер кратко. — Исках да използвам глас, който всява респект.

— Разбирам — каза Пайк.

— В допълнение — продължи първият офицер — проучванията доказват, че женските гласове са по-ефикасни при шум от мъжките.

— Значи твърдите, че женските гласове привличат повече вниманието.

— Точно така, сър.

— В такъв случай — каза Пайк — мислите, че ще има повече жени командири.

Първият офицер бавно се извърна на стола си и каза:

— Да, сър. Сигурна съм.

— Тогава би трябвало да се тревожа за бъдещето си като командир, имайки предвид амбициите ви?

— Не, сър.

— Значи мога да бъда спокоен.

— Бих желала да командвам по-голям кораб, сър.

След тези думи Пайк я наблюдава известно време, за да види дали по лицето й не се прокрадва усмивка. Но не видя.