Питър Дейвид
Проход между световете (14)

Глава четиринадесета

— Очарователно!

Совалката обиколи около един от по-големите градове, които съставляваха мрежата на Калигар. Градът излъчи сигнал, с който насочи совалката точно към платформата си. Скоти я направляваше уверено, като се опитваше да не се разсейва от впечатляващата гледка на постоянно горящия Калигар.

На върха куполът имаше отвор и Скоти погледна към Спок. Той леко кимна, което беше достатъчно ясен знак за Скот да насочи совалката през този отвор.

След като минаха, отворът се затвори и Скоти продължи да следва сигнала, който накрая ги отведе към мястото за кацане, което, изглежда, беше специално построено за тях.

— Кацаме, мистър Скот — каза Спок.

— Да, сър — отвърна Скоти.

Около мястото за кацане се бяха насъбрали индивиди, които явно ги очакваха. Дори от разстояние Спок веднага разпозна един от тях — Алт, Майстор на социалното положение. Стоящият близо до него явно беше Макро. Не си спомни никой друг от останалите.

Скоти плавно приземи совалката, но кацането, разбира се, не беше достатъчно меко за Шондар Доркин, който се оплака и държеше да уведоми мистър Скот, че дори дете теларит със завързани очи може да приземи космически съд по-добре. Скоти не отговори, но се постара да си представи как совалката каца върху главата на теларита.

След като беше изключил моторите, Скоти отвори вратата и контактната група излезе от совалката. Това, което веднага го шокира, беше поразителната тишина, която, изглежда, цареше в целия град. Сякаш всичко и всички в този град само слушаха и мълчаха в очакване.

Алт пристъпи напред и леко наклони глава:

— Мистър Спок, мисля, че така се казвахте?

— За мен е чест, че си спомняте името ми — отвърна Спок.

— А вашият капитан Пайк?

— Той се оттегли — каза Спок дипломатично.

— И сега вие сте командир?

— Аз съм командир на тази контактна група — каза Спок. — Може ли да ви представя…

Но сега заговори Макро. Изглеждаше по-начумерен отпреди. По-раздразнен.

— Вие ли командвате „Ентърпрайс“? Или онзи, как му беше името? — изглежда, правеше голямо усилие да си спомни нещо, но Спок веднага разбра, че Макро отлично знае името на този, когото имаше предвид, и просто се преструва. — О, да, Тайлър.

— Комодор Тайлър остана на борда на „Ентърпрайс“ — каза тихо Спок, като усети враждебността, която излъчваше Макро. — Пристигането на Майстор-строителя го подтикна да остане, за да контактува с нея.

— Да — отвърна меко Макро. — Да, трябваше да се сетя. И той е командирът на вашия кораб?

— Не. Командир е капитан Джеймз Т. Кърк.

Макро потри брадичката си:

— А защо той не е тук? Не заслужаваме ли неговото внимание?

— Указанията на „Старфлийт“ са — каза Спок спокойно — командирите да остават на корабите си, когато това е възможно.

— Предпочитаме да преговаряме с водачите на хората — заяви Макро.

Сега се намеси и мистър Скот.

— Ако мистър Спок ни поведе към вратите на ада, ще го последвам и дори ще си подсвирквам. Това достатъчно ли е за един лидер?

Алт наблюдаваше мълчаливо, но не му се удаваше да прикрие изражението на антипатия.

— Макро е прав, че лидерите трябва да осъществят началния контакт. И заради това няма да се придържаме към церемонията. Макро — обърна се той, като беше ясно, че всичко това е част от някакъв продължителен и остър спор, — ще поговорим за това отново по-късно. Междувременно ще съм ви благодарен да покажете поне малко такт.

Макро леко се поклони и каза:

— Както желаете, сър.

— Добре — каза Алт и отново се обърна към Спок. — Не питате за отсъствието на Зио.

— Фактът, че Екма се представи като Майстор-строител — титла, за която Зио спомена, че е доживотна, показва, че той не е между живите.

— Да — провлачено каза Алт. — Да, това е точно така. Той беше най-големият защитник на идеята за контакт от този род. Трябва да призная, че по времето на първия контакт мислех за него като за възможно най-лошото решение. Измина доста време, през което размишлявах. Нещо повече, като пренебрегнем вътрешния ми страх, става ясно, че срещата ни с вас не доведе до края на нашата цивилизация. Може би е дошло времето за по-предпазлив експеримент и контакт. Това е нещо, което не съм споменавал на Зио, докато беше жив.

— Това, сър — каза Спок, — е лесноразбираемо чувство.

Скоти прикри усмивката си. Той много добре знаеше какво мисли Спок. Маккой със сигурност щеше да добави нещо, ако присъстваше.

— Тези — продължи Алт — са членовете на нашия Управителен съвет — и посочи към половин дузина калигарианци, които стояха наблизо.

 

 

— Управителен съвет? — този груб глас принадлежеше на Шондар Доркин. — В предишните рапорти нямаше и помен от управителен съвет. Каква е причината за промяната?

— Това не ви засяга — озъби се Макро.

Шондар Доркин бавно се обърна и със свинския си поглед стрелна калигарианеца.

— Напротив, засяга ме — отвърна той.

— Джентълмени — намеси се Спок авторитетно, — целта на тази среща е миролюбивата размяна на идеи и информация. Не мисля, че враждебността ще ни помогне.

— Добре казано, мистър Спок — одобри Алт. — Правилно — след което направи жест: — Ако ме последвате, ще видите, че пътуването ви не е било напразно. Имате ли нещо против да се разделите, за да можете да научите повече неща?

— Не, разбира се — Спок потупа комуникатора на китката си. Всеки член от контактната група имаше такова устройство. — Ще можем да поддържаме връзка помежду си.

— О, разбира се — каза Алт. — Сега… представете се.

Спок накратко представи всеки член от контактната група на Алт, Макро и членовете на Съвета, а те пък, от своя страна, също се представиха. Алт след това ги покани с жест да го последват и те тръгнаха бавно из града.

Калигарианците, покрай които минаваха, не ги удостояваха с голямо внимание, сякаш бяха привикнали с присъствието на чужденци и са се примирили с този факт. Докато вървяха из града, Алт попита:

— Имахте ли проблеми при преминаването на прохода?

— Подобрените ни двигатели и полето бяха повече от достатъчни, за да ни предпазят от мозъчния стрес. Но разходът на гориво беше по-голям, отколкото очаквахме — каза Спок.

— Няма да изпаднете в затруднение при връщането си, нали? — въпросът беше зададен от Макро с безразличие. По гласа му трудно можеше да се определи дали щеше да се радва или не, ако им се случи неприятност на връщане.

Скоти проговори:

— О, не. Имаме малка резерва, но имаме друг проблем. Разполагате ли с технология, която ще ни даде възможност за зареждане на нашата шейничка?

— Да, разбира се — Алт дори не погледна към Скот. — Но не можем да ви я разкрием. Затова пък сега — този път погледна към Скот — е възможно да възстановим дилитиевите кристали, които захранват вашата совалка. Всъщност може да създадем саморегенериращи се кристали.

Честно казано Скот не беше сигурен дали Алт се шегува или не.

— Честно?

Макро шумно изсумтя.

— Разбира се.

— Това е удивително!

— Удивителното е, че още не сте го направили — отвърна Макро.

При тези думи Скоти се намръщи, но Макро замълча. Това засега беше достатъчно за Скоти. После той каза:

— Ако може да попитам — интересно ми е да науча строежа на този купол. Отворът сякаш се появи от нищото. Това някакво силово поле ли е или материал, подобен на прозрачния алуминий?

Алт погледна към Макро и този път Макро направи опит да отговори на въпроса без враждебност.

— Всъщност това са свързани изкуствени атмосферни молекули.

— Свързани… искате да кажете, че — започна Скоти, като се опитваше да проумее — сте създали поле от тънък слой въздух?

— Горе-долу така — съгласи се Макро. — Когато отворът се откри за вас, това всъщност беше един силов мехур, който беше създаден от самите молекули. Той ви обгърна при влизането. След като влязохте, мехурът ви освободи и прие първоначалната си форма.

— Звучи така, сякаш е живо същество.

Макро спря и погледна Спок, като също го накара да спре. След това каза развълнувано:

— Разбира се, че е живо същество. Всичко тук е живо.

Скоти се намръщи:

— Какво говорите?

— О — възкликна Алт. — Мистър Скот, ето че пристигнахме.

Бяха спрели пред една блестяща сребърна платформа с размери около шестдесет фута в диаметър. Алт посочи към нея:

— Вие, мистър Скот, сте главен инженер, според компютърните файлове, които сканирахме. Не виждам причина да не ви запозная с последните ни постижения, въпреки че не възнамерявам да ви въвеждам в подробностите.

— И това е достатъчно — каза Скоти. Вътрешно беше уверен, че трябва само да наблюдава нещо и след това ще е в състояние да го възпроизведе по памет.

— Добре. Стъпете върху тази платформа и ще бъдете пренесени в инженерния център. Един от нашите най-добри специалисти ще ви очаква там.

— Да — каза Макро. — Казва се Регер и е мой син.

— Ваш син? — попита Скоти.

— Да, но не се тревожете! Той не прилича на мен.

Всички погледнаха Макро учудено, а самият той гледаше невинно. Погледът му накара няколко души от Съвета да се засмеят. Това породи тих смях у Так, Скоти и дори у Шондар Доркин, чийто голям търбух заподскача като на Дядо Коледа.

Спок, от своя страна, погледна към вечно сериозния Ричард Дейстрьом, който едва повдигна рамене.

Алт, като клатеше глава, каза:

— Признавам, Макро, че по някой път доста ме учудваш.

— Той е глупаво същество, което не знае собствените си недостатъци — отвърна Макро, — аз не съм такъв. Мога ли да предложа ученият Так да се присъедини към мистър Скот? Шондар Доркин и мистър Спок може да придружат Майстора на социалния статус Алт и останалите членове на Съвета, за да дискутират философските и политически въпроси, докато аз ще заведа доктор Дейстрьом в компютърния комуникационен център. Това сигурно покрива периметъра на вашите интереси.

Членовете на контактната група се спогледаха, размениха тихо мнения и накрая Спок каза:

— Този дневен ред ни задоволява.

Так отиде при Скоти и двамата стъпиха върху блещукащата платформа. С нисък тембър Так каза:

— Всичко, което ми дава възможност да не стоя близо до един теларит, е желано от мен.

— Разбирам ви — отвърна Скоти също тихо. След това повиши тон и каза: — Какво трябва да направим, за да задействаме системата?

— Просто мислете за мястото, където отивате — отвърна Макро.

— Искате да кажете, че е достатъчно само да си помисля за инженерния център, където отивам, и…

Мистър Скот и Так изчезнаха, сякаш никога не са били там.

— Къде, по дяволите… — възкликна Шондар Доркин, не че толкова беше загрижен за двамата. Ако никога повече не ги видеше, нямаше изобщо да го е грижа. Просто внезапността на изчезването им го шокира.

— Не се безпокойте! — обърна се към него Алт. — Те вече са там, където трябва.