Питър Дейвид
Проход между световете (6)

Глава шеста

— Невероятно!

Хосе Тайлър стоеше сред пустиня. Бавно се обърна, като се опитваше да свикне с непоносимата жега, която слънцето безжалостно поддържаше.

— Това… това е невероятно! — повтори той.

Близо до него Екма се усмихна и каза:

— Искаш ли да видиш нещо друго?

— Като например?

— Като… каквото и да е — повдигна рамене и внезапно всичко наоколо бе обвито в мъгла, а след миг вместо в пустиня се намираха в покрита със сняг планина. Тайлър погледна надолу и видя, че стои до глезените в сняг. Дъхът му излизаше във вид на пара.

— Невероятно! — каза отново, като почувства, че започва да се повтаря.

Беше доста студено и той се зарадва, че е облечен в сиво яке, с каквито обикновено се екипираха групите, които се спускаха на чуждите планети.

— Чувал съм разни теории за холографската технология — каза Тайлър. — Но това… това минава границите на всичко. Холография, но…

— Действителна — увери го Екма. — Моментално създаване на материя и в същото време — нейното изчезване.

— Изчезване?

— Можем да създадем нещо и да го накараме да изчезне — каза тя и протегна ръка: — Ела!

Той тръгна с нея, а всичко наоколо дълбоко го впечатляваше. Беше му трудно да осъзнае, че се намира във вътрешността на един от градовете сателити от мрежата в света на Калигар. Илюзиите — не, не илюзиите, реалните холографии, които бяха създадени от калигарианската технология, бяха изумителни.

— Не мога да си представя, че Федерацията някога ще има нещо, подобно на това — каза Тайлър. Клекна, взе сняг в шепата си и започна да прави снежна топка.

— О, ще имате — отвърна Екма. — Проучихме степента на експоненциален растеж на вашия научен прогрес. Изчислихме, че ще развиете подобна технология през следващите шестдесет земни години.

— Това значи, аз ще съм жив и ще бъда очевидец! Забележително! — кимна одобрително и подхвърли снежната топка. — Хубав сняг за топки.

— Сняг за топки ли? — попита тя.

Той я погледна учудено:

— Какво? Никога ли не си правила снежни топки?

Тя кимна отрицателно.

— Запозната съм с това. Запозната съм с околната среда, която някога е съществувала на нашата планета. Но — намръщи се Екма — защо ми е да правя снежна топка? Каква е целта? За какво може да ми послужи?

Той я погледна, а след това погледна към снежната топка. После замахна и я запрати към Екма.

Не се беше прицелил добре. Топката уцели дясното й рамо. Ударът я завари неподготвена и почти я повали. Тя седна в снега с едно учудващо:

— Ууф!

Тайлър се надвеси над нея, като се смееше:

— Е, каква е целта на това? — поиска да узнае тя.

— Беше… е, беше просто шега.

Тя го прониза с поглед.

— Шега? — попита недоверчиво.

— Да. Шега — започна да се защитава Хосе.

— Не разбирам. Стоя тук — отвърна тя, докато се изправяше на крака, — без да предприемам нищо срещу теб. Държа се приятелски. Подчинявам се на инструкциите на баща ми да ти покажа нашата холотехнология. И какво е първото нещо, което правиш? Използваш технологията ни, за да направиш оръжие…

— О, за бо…

— Наистина, примитивно, но все пак оръжие. И го използваш срещу някой, който се е съгласил да ти бъде гид. Питам ви, лейтенант, това действия на една развита цивилизация ли са? На интелигентна и мислеща цивилизация?

Той се отдалечи от нея. Чувстваше се объркан и засрамен.

— Е… виж. Не исках да се получи така. Наистина нямах лоши намерения. Беше… беше просто неуместна шега. Това е всичко — обърна се с лице към нея. — Знаеш ли, понякога чувството ни за хумор може да бъде…

Снежната топка полетя и с невероятна точност го уцели право в лицето. Снегът влезе в носа и очите му се насълзиха. Хосе изчисти лицето си учуден.

Екма се смееше и го сочеше с пръст:

— Бяхте прав, лейтенант. Много е смешно!

— Оох! Ох, ти… — той я подгони. Екма побягна и се претърколи в снега. Тайлър скочи след нея и се запързаля по корем, като се опитваше да я хване.

 

 

Калигарианската архитектура беше най-впечатляващото нещо, което Пайк и Бойс бяха виждали някога. Разходката по една от главните улици им даде възможност да се наслаждават на великолепните арковидни спирали, които бяха отдолу, отгоре и около тях. Пайк не забеляза улицата, по която вървяха, да има наклон, но му се струваше, че се изкачваха. Над тях блестяха звездите и светлината им проникваше през прозрачния купол, който покриваше целия град. Пайк виждаше големите конектори, които водеха към съседния град.

— Какво е предназначението на тези огромни кабели? — попита капитанът накрая.

— Двустранно — отвърна Зио. — Свързват различни функционални системи от световната ни мрежа в едно цяло и са основното средство за транспорт между градовете. Ако искате да пътувате между градовете, вашето тяло се редуцира до частица от потока и се изстрелва по конекторните кабели по желаното направление.

— Казвате, че те също свързват и функционалните системи — каза Пайк. — Може ли да попитам как?

Зио се усмихна едва забележимо и отвърна:

— Можете да попитате.

Бойс забеляза, че присъствието им привличаше погледите на минувачите калигарианци, но, изглежда, никой нямаше какво да им каже. Бяха обект на любопитство и предпазлив интерес, каквито би предизвикал двуглав дългоопашат папагал. Нищо повече.

— Ето го и моят дом — каза Зио и мина през масивна врата. Металът на вратата сякаш се нагъна около него и след това отново се изглади.

Пайк и Бойс се спогледаха и след това командирът направи великодушен жест:

— След вас, докторе.

— Много сте любезен — каза Бойс сухо, погледна към вратата, пое дълбоко дъх и пристъпи напред. Блъсна вратата и продължи. След миг нямаше и следа, че е минал оттам.

Пайк си пое въздух и помисли, че може би Бойс в този момент вече е мъртъв и е възможно и него да го сполети същата участ.

— Ако е гарга, да е рошава! — промърмори и тръгна.

Усети странна тръпка. Спря да диша, тъй като за миг почувства, че няма нужда от това. Чувстваше се така, сякаш металът снабдяваше тялото му с живителна сила, и осъзна, че ако не направи още една крачка, за да излезе напред или назад, може да живее практически вечно в рамката на вратата, но не смяташе това за най-пълноценния начин на живот.

Той не беше направил нито крачка, но миг по-късно беше изхвърлен от рамката.

Нямаше и помен от стая от другата страна.

Всъщност нищо, което Пайк можеше да забележи. Всичко около него беше абсолютно нищо. Чак дъхът ти секваше в тази празнота. Просто чиста белота навсякъде около него. Нищо над него и нищо…

Нищо под него.

Пайк се опита да се пребори със странното чувство, което човек изпитва при свободно падане. Съзнанието му подсказваше, че всеки момент ще полети като камък в бездна.

Но нищо подобно не се случи. Вместо това той просто си стоеше там и сякаш белотата му се присмиваше.

От Бойс и Зио нямаше и следа.

 

 

Покритите със сняг хълмове отстъпиха място на спокойната зеленина на гората. Екма уверено вървеше по добре утъпканата пътека, а Тайлър я следваше.

Тя се движеше грациозно, което го развълнува, а от време на време се обръщаше и го поглеждаше. Намираше я пленителна.

Всичките му вътрешни прегради се стопяваха. Имаше лошия навик веднага да проваля всяка връзка с жена, като си представяше най-различни случки с нея. Фантазиите му никога не се сбъдваха. Гарисън му беше измислил прякор Латинския любовник, въпреки че и сам не беше убеден в него. Но Тайлър се почувства принуден да му го върне, като се опита да води живот според прякора си. И само след месец флиртуваше с приятелката на Гарисън…

Проблемът на Тайлър бе, че никога не бе сигурен дали е привличан от жена (което често му се случваше) просто защото трябва да поддържа имиджа си на Латински любовник или защото наистина я харесва.

— Разкажи ми за себе си! — обърна се той към Екма, като стъпи върху един пън. — Всичко, което знам за теб, е че си дъщеря на Зио. Имаш ли майка?

— Не — отвърна Екма бавно. — Тя си отиде.

— О, съжалявам — каза Тайлър. — Умряла ли е?

— Беше дошло времето й — отвърна Екма с безразличие.

За Тайлър беше ясно, че тя е казала всичко, което е желала да каже по този въпрос, и промени темата.

— Работиш ли?

Тя кимна, като бутна с ръка едно клонче.

— Да. Работата ми е да съм дъщеря на Зио.

— И какво включва това?

Тя се обърна, погледна го и се усмихна:

— Опитвате се да измъкнете информация от мен, така ли, лейтенант?

— Е, сега, аз…

Тя се засмя с чудесния си глас. Смехът й беше звънлив и това подчертаваше разликата между тях (ако червената й кожа и двете цепки вместо нос не бяха достатъчно доказателство).

— Всичко е наред. Разбирам любопитството ти. Ние също сме любопитни относно вас — направи пауза. — Както знаеш, баща ми е Майстор-строител. Аз съм негова помощничка — усмихна се едва забележимо. — Това не може да се каже за моя брат.

— Защо?

— Защото той е по-големият. Но баща ми вярва, че аз имам по-големи технозаложби от него.

— Тези неща от възрастта ли зависят?

— Зависи с кого разговаряш — отвърна Екма. — Ако вярваш на брат ми, тогава — да. Но ако вярваш на баща ми — не.

Тайлър се препъна в един корен, но бързо се изправи. Някъде наблизо се чуваше шум от течаща вода… водопад. Толкова отдавна не бе чувал такъв шум, че сега почувства някаква тъпа душевна болка. Не беше виждал водопад от единадесетгодишна възраст.

Екма беше казала, че тази необикновена холотехнология ще бъде създадена от хората, преди той да умре. Представи си, че се намира на звезден кораб, но използва холотехнологията, за да създаде сцени от родния си дом и откъдето си поиска. Струваше му се, че животът му е… някак си… вече отминал.

Пътечката зави надолу и Тайлър видя източника на шума. Едно великолепно езеро се простираше пред тях, а водопадът се изливаше в него. Повърхността беше равна като стъкло, а във въздуха се носеше силна миризма на бор.

Той се обърна към Екма, за да й каже нещо, но за най-голямо учудване я видя да се съблича.

— Хм… извинявай… какво мислиш за…

Тя вече беше съблякла ризата си и Тайлър отбеляза факта, че биологично Екма изцяло прилича на жените от Земята.

— Виж, Екма…

— Какво има? — попита тя. — Ела да плуваш с мен!

— Не мисля, че е редно.

Тя свали и другите си дрехи и той откри, че и останалата част от тялото й е същата като на земна жителка.

Господи! Правеше биологически сравнения! Наистина е в Космоса от доста дълго време.

— Водата е чудесна — извика Екма. — Това е едно от любимите ми места — обърна се и скочи.

Докато я наблюдаваше как плува, той почувства кръвта си да пулсира във всяка клетка — дори в главата и в пръстите. Екма се извъртя във водата и като го погледна, му махна с ръка да скочи.

— Оох, момче — каза си той.

 

 

— Докторе! — извика Пайк в празнотата. — Фил!

— Не е нужно да викате, капитане — чу се спокойният глас на Бойс.

Сякаш от нищото се отвори врата и Бойс пристъпи напред, като гледаше загрижено Пайк. До него стоеше Зио.

— Тук съм — продължи Бойс.

— Зио, какво… — Пайк махна безпомощно с ръце — какво е това?

— Току-що обяснявах на доктора — отвърна Зио спокойно. — Нашите къщи са много субективни.

— Субективни? — Пайк нищо не разбираше.

— Това е най-добрият начин да накараме някого да се почувства като у дома си, капитане — каза Бойс провлачено. — Не го виждате, защото съзнанието ви не е достатъчно спокойно.

— Да видя кое? — попита Пайк, като се опитваше да прикрие раздразнението си.

— Собствената ни заобикаляща среда е подчинена на индивидуалните ни прищевки и вкусове — отвърна Зио. — Всичко е напълно подсъзнателно.

— Подсъзнателно? — попита Пайк, като приседна в едно кресло. — Как може да е подсъзнателно?

— Декорацията, мебелировката и всичко останало произлиза от подсъзнанието ви — каза Зио. — В резултат на това никога не сте притеснен от наредбата на собственика. Вие винаги си създавате индивидуална представа.

— Искате да кажете, че всеки индивид може да го направи? — попита Пайк, като барабанеше с пръсти по масичката за кафе.

— Точно така — отвърна Бойс. — Аз например е този момент се намирам в стая, обзаведена в стил Луи XIV. Нямам представа какво виждате вие.

— Аз не виждам ни… — гласът на Пайк заглъхна, когато той бавно започна да осъзнава факта, че седи в кресло и почуква върху някаква масичка. Огледа се. Изглежда, се намираше в стая на моряк. Един барометър висеше на стената отсреща, а наоколо имаше тежки полирани мебели. Сякаш е на гости при капитан от испански кораб. Струваше му се странно: преди миг — празнота, а сега — това.

— Много впечатляващо — каза накрая Пайк.

— Не и за нас — отвърна Зио. — Радвам се, че го намирате за интересно. Рисувате ли, капитане?

— Имате предвид портрети и други подобни? — повдигна рамене. — Когато бях млад, се занимавах, но никога не съм бил много добър.

— Елате тук тогава! — подкани го с жест Зио да го последва.

Пайк стана от удобното си кресло. Докато минаваше покрай Бойс, се забави, за да го попита тихо:

— Луи XIV?

— Може и да съм сантиментален. Ти какво виждаш, Крис?

— Просто интериора на моите стаи, както обикновено — излъга Пайк. — Познавате ме, докторе. Без въображение съм.

 

 

Въображението на Тайлър работеше трескаво, докато той разкопчаваше якето си.

Видя се да се съблича, да скача във водата и с мощни загребвания да плува към Екма. Видя се да я придърпва към себе си, водата около тях се вълнува и започва сякаш да кипи, тя обгръща тялото му с крака и…

Капитанът. Показва се неочаквано, стои на брега с ръце на кръста и гледа намръщено. Гневът, порицанието, хихикането зад гърба му на кораба, когато…

Окашля се (изглежда, гласните му струни се бяха парализирали) и извика:

— Хм… мисля, че е по-добре да остана тук.

— О, но водата е толкова чудесна! — отвърна тя.

— Не е като… хм — отново гласът му секна. Тайлър седна върху една скала и махна вяло с ръка. — Мисля… да, определено смятам, че е по-добре да стоя тук. Кажи ми… разкажи ми повече за твоя народ. В какво вярвате?

— В какво вярваме? — тя заплува по гръб. Да, наистина плуваше по гръб. По дяволите! По дяволите!

— Ами… да. Като например… вярвате ли в бог? Или в някой, който е сътворил всичко наоколо?

Тя движеше краката си бавно и грациозно. Най-малкото нещо, което можеше да направи, за да го възбуди.

— Разбира се — отвърна Екма.

— О’кей. Тогава… в какво вярвате?

— В баща ми. Той е сътворил всички тези неща. Той е Майстор-строител, какъвто е бил баща му преди него и баба му, и т.н. — засмя се. — Един ден аз ще съм творецът на всички неща… а това може да вбеси брат ми — тя внезапно се завъртя и се гмурна, но преди водата изцяло да я скрие, дупето й внезапно лъсна на повърхността.

— Да, нали така каза — отвърна Тайлър, макар да знаеше, че тя не може да го чуе. Не можеше и да го види, но той се изкашля силно и кръстоса крака.

Екма изплува на повърхността на няколко фута от него и продължи да ходи из водата. Като се опитваше да се придържа към темата, която беше подхванал, Тайлър каза:

— И, хм, какво мислиш, че става, след като умреш?

При тези думи лицето й внезапно помръкна, след това отново се озари. Тя постигна тази промяна с усилие, но отвърна:

— Какво значение има?

— Ами… интересно ми е.

— А на мен — не. Интересувам се от всякакви неща — биоинженерство, холография… от всичко, но не и от това, какво става с нас, след като умрем. Аз ще живея още дълго, дълго време и се радвам на живота много, даже твърде много.

Пристъпи напред и излезе от водата. Венера на брега! Капките се стичаха по тялото й, сякаш кожата ги отблъскваше.

Той отстъпи назад и каза:

— Знаеш, че като офицер от „Старфлийт“…

— Искаш да научиш нещо повече за нашата философия — довърши тя. — Ние не вярваме в извъртанията. Не вярваме в прикриването на чувствата — прокара пръсти по ризата му. Близостта й беше опияняваща…

— Има… — прокашля се силно Тайлър — има определени правила…

Тя го ухапа леко по врата, а след това описа с език устните му. Накрая зарови лицето си в гърдите му.

— Е, това са… повече указания, отколкото правила — довърши той.

Тя протегна ръце и започна леко да масажира слепоочията му така, както никой преди не го беше правил. Това, съчетано с нежните ухапвания по врата, го замая.

Е… капитанът беше наредил да се научат възможно повече неща за този народ… така че той следваше заповедите, в края на краищата.

 

 

Комуникаторът на Пайк издаде звук и той го включи:

— Тук е Бери, сър — чу се гласът на инженера. — Енергийната система, с която разполагат тук, е… невероятна.

— Те ви позволяват да я сканирате? — учуди се Пайк, като погледна към Зио. За негова изненада той кимна отрицателно.

Бери веднага потвърди това отрицание:

— Не, сър. Има определени сектори, за които ми се казва, че не е позволено, тъй като са прекалено сложни за мен — в гласа му се долови нотка на раздразнение, дори обида. Бери никога не е бил добър в прикриване на раздразнението си.

— Както знаете, капитане — каза Зио, — ние сме предпазливи, когато дискутираме подробни нашата технология. Не искаме да правим нещо, за да ви поставяме на ниво, което още не сте достигнали.

„Колко снизходително от ваша страна“ — помисли си Пайк, но веднага се съгласи със Зио. Той беше прав, разбира се. Подобна реакция имаше и самата Федерация спрямо собствената си технология. И те никога не биха разкрили и обяснили подробностите около ръчния фазер.

— Задоволете се с това, което ни показват, мистър Бери — каза Пайк. — Каквото и да научите ще бъде достатъчно.

— Да, сър — въздъхна инженерът.

Пайк погледна отново платното пред себе си. То беше наполовина завършено и Зио го преценяваше внимателно. Също и Бойс.

— Доста впечатляващо за начинаещ художник — каза Зио одобрително.

— Не знаех, че имате такива заложби, капитане — проговори Бойс.

„Платно“ беше само условното название на това, което виждаха пред себе си, тъй като нямаше и помен от платно. Представляваше твърд къс прозрачен материал с размери два на три фута или нещо такова. Като следваше инструкциите на Зио, Пайк беше сложил ръцете си върху него и се мъчеше да си представи картината в подробности. Бавно, върху така нареченото „платно“, картината започваше да се появява като с магическа пръчка. За опитното око на Бойс трябваше да е танцьорка от Орион, но не беше сигурен. Първо се появяваха очертанията и после Пайк се опитваше да се съсредоточи върху детайлите.

Да, това наистина беше момиче от Орион! Не можеше да се сбърка с друго заради зелената кожа. Беше гола и малко по-еротична, отколкото Бойс очакваше от Пайк. Капитанът си мърмореше, че до неотдавна е имал много такива момичета. Докторът започна да се чуди дали заключението му за Пайк не е било твърде прибързано.

Главата на момичето беше леко наклонена назад, в очите й гореше огънят на страстта, беше прехапала долната си устна. Ръцете й се събираха в арка над главата. Беше леко разкрачена. Забележително! Бойс дори виждаше, че тялото й е леко изпотено от танца.

Той се наклони напред и тихо попита Пайк:

— Някой, когото познаваш?

— Не.

— Не е ли момичето, за което ми спомена?

— Не — отвърна Пайк уверено. С такъв тон говореше само когато искаше да скрие нещо и Бойс тактично замълча.

— Е — попита Зио точно когато Пайк оформяше сянката около танцуващото зелено момиче, — кажете ми… имате ли врагове?

 

 

Екма учестено дишаше, а Тайлър буквално се задушаваше в прегръдките й. Внезапно една груба ръка го сграбчи за врата и го завъртя. Тайлър застана лице в лице с разярения Макро и можа само да каже:

— Здрасти!

Вместо отговор Макро го хвърли над главата си, като го запрати в близката кал. Тайлър веднага скочи на крака, точно навреме, за да посрещне връхлитащия Макро. Зад него Екма викаше нещо сърдито, но брат й не й обръщаше никакво внимание.

Още от първия си контакт с Макро Тайлър знаеше, че той е изключително силен, защото без никакво усилие го беше хвърлил през глава и не изглеждаше това да го е успокоило.

— Макро, спри! — извика Екма и сграбчи ръката му. Но вероятно липсата на дрехи по нея отслабваше авторитета й. Изглежда, не повлия на Макро, защото той я отстрани, сякаш беше някакво перце, и отново тръгна към Тайлър.

Навигаторът вдигна гарда си, а Макро връхлетя без замисъл или определен план и изстреля няколко бързи десни, но нито един от тях не проби гарда на Тайлър, който пък изстреля серия от бързи десни и леви, някои от които улучиха главата на противника му. Това напълно го задоволи и той заподскача около брата, но не сваляше юмруците си и парираше злобните му десни удари.

Но изведнъж Макро стовари един ляв удар с такава сила, че едва не разби зъбите му. Навигаторът седна, зави му се свят. Сякаш тялото му омекна. По дяволите! Макро го беше изправил и държеше здраво ръцете му. Каква глупава ситуация!

— Стой настрана от сестра ми! — изръмжа Макро.

— Той не е направил нищо — каза Екма сърдито. — Опитваше се да не прави нищо. Но аз не му дадох друга възможност.

— Облечи се! — ядоса се Макро.

— Не. Не ме е срам от нищо! Лейтенант, мислите ли, че трябва да се срамувам от нещо? — тя стоеше предизвикателно с ръце на кръста.

— Не, не и оттук, където съм сега — отвърна Тайлър. Опитваше се да се пребори със световъртежа.

И изведнъж Макро го хвана и го вдигна. Краката му нямаха опора и като ги размахваше във въздуха в отчаяна съпротива, той го изрита в стомаха. Макро изпъшка, но се направи, че не е усетил удара.

— Ти си толкова… толкова отвратителен, Макро — говореше ядосано Екма. — Винаги си бил такъв, винаги, откакто те помня.

— А откакто аз те помня, ти винаги си правила всичко, за да ме ядосваш!

— Светът не се върти около теб, Макро — изрепчи се Екма. — Трябва добре да запомниш това!

Тайлър почувства, че в яда си Макро го стиска още по-здраво. Едва си поемаше дъх.

— За напреднала цивилизация, каквато сте вие — изломоти той, — имате някои… чудесни, чудесни разправии.

Макро го погледна така, сякаш го виждаше за първи път. Вторачи се в него и изръмжа:

— О, така ли мислиш?

— Ами… мина ми през ума.

Макро се обърна бързо, тръгна към езерото и… преди Екма или Тайлър да реагират, потопи навигатора във водата. Тайлър започна да се дави. Макро леко отпусна желязната си хватка и дробовете на Тайлър рефлексивно се опитаха да поемат въздух, но… влезе само вода.

Навигаторът чу Екма да крещи, но беше отдалеч, от много далеч. Викът се отдалечаваше с всеки изминал момент.