Питър Дейвид
Проход между световете (26)

Глава двадесет и шеста

Докато Маккой и Екма минаваха покрай транспортната зала, Екма спря, обърна се към доктора и каза:

— Много съжалявам, докторе.

— Съжалявате за какво?

Маккой не успя да види ъперкъта, който го стовари на пода в безсъзнание.

Екма го остави да лежи там неподвижно и влезе в транспортната зала. Там Туч току-що потвърждаваше, че червената тревога е преустановена и щитовете са свалени. Погледна учудено Екма:

— Мога ли да ви помогна?

— Много съжалявам, девойко! — каза Екма.

— Съжалявате за какво! — попита Туч.

 

 

„Билиджърънт“ летеше из Световната мрежа, като стреляше яростно по градовете и не уцелваше нищо. От каквото и да бяха направени куполите над градовете, очевидно бяха доста устойчиви срещу оръжието на теларитите.

Кунд яростно размахваше ръце от командното си кресло.

— Трябва да ги разбием! — викаше той. — Трябва да отмъстим за Шондар. И ако не можем да ги разбием от Космоса, ще се телепортираме през куполите и ще ги унищожим един по един.

— Сър! — извика комуникационният офицер. — Има повикване от Калиг… Не, почакайте! Това е честота от комуникатор на „Старфлийт“.

— Дайте аудиосигнал! — изрева теларитът.

— Тук е капитан Джеймз Кърк от „Ентърпрайс“ — чу се гласът по комуникатора. — Викам кораба на теларитите, който непрекъснато обстрелва градовете на Калигар.

— Тук е Кунд от „Билиджърънт“! Искаме отмъщение за Шондар Доркин.

— Отмъщение! — извика екипажът. — Отмъщение!

— Няма да го намерите тук — каза Кърк. — Можете да стреляте, докато се изтощят зарядите ви. И Калигар ще си стои все така невредим.

— Готови сме и за война в градовете, град след град.

— А готови ли сте да останете да живеете тук? Сканирайте прохода. Той се затваря.

— Лъжете! — изръмжа Кунд. — Още една лъжа и…

— Сър, той е прав — каза научният офицер тревожно.

— Времевите изменения стават по-интензивни. След час проходът ще се затвори, а може би и по-скоро.

Като кипеше от гняв, Кунд извика:

— Това е твоя грешка, Кърк. Шондар Доркин е мъртъв и ти си отгово…

— Той не е отговорен — чу се нов глас, гласът на андорианеца. — Аз бях свидетел как умря Доркин. Той умря смело. Умря, след като беше убил две дузини врагове. Преди да издъхне, държеше по още един във всяка от ръцете си. Умря, за да ни спаси, и ние нямаше да бъдем живи, ако не беше неговата смелост и жертвоготовност.

Кунд огледа офицерите си. Те явно бяха впечатлени от казаното. Андорианци и теларити исторически погледнато никога не се бяха разбирали. Един андорианец да оценява така високо загубата на Шондар…

— Възможно е да лъже — каза бавно Кунд.

Първият му офицер го погледна.

— Той казва, че един от нашите е умрял като герой в битка, а вие казвате, че е лъжец?

— Разбира се, че не е — призна Кунд.

Сега отново се чу гласът на Кърк.

— Не позволявайте смъртта му да бъде напразна — каза той. — Тялото му е тук, при тези координати. Телепортирайте ни всички и нека вървим, преди да се е затворил проходът.

Кунд кимна.

— Имаме координатите ви. Стойте там — после натисна бутона на комуникатора и каза с голямо задоволство: — Транспортна зала…

 

 

Кърк и останалите постояха на повърхността на планетата още малко. Алт също беше там.

— Ще ни качат на кораба — каза капитанът. — По-сигурно е от совалката. Мисията ни беше по-трудна, отколкото предполагах, и ако отново трябва да завися от свръхбързата шейничка…

— Да — прекъсна го Скоти. — Преди да започне всичко това, щях да ви уведомя. Но сега ние ще…

После чуха шума от транспортния лъч. Кърк се приготви да бъде телепортиран на борда на кораба.

Но само след няколко мига осъзна, че остана само с намерението си. Само тялото на Шондар Доркин се дематериализира. Останалите си стояха по местата.

— Кунд! — извика Кърк. — Казахте, че…

— Не — чу се гласът на Кунд. — Вие казахте. Аз не съм казвал. Нещо повече, сега разбирам, че красивите думи за Шондар са били само за да ви качим на кораба. Е, страхувам се, че няма да го направя, приятели. Порадвайте се на калигарианците. Ще останете с тях дълго време.

Връзката се прекъсна, Кърк веднага се обърна и каза:

— Да влизаме в совалката и да се измъкваме оттук, по дяволите. Като минат още веднъж през прохода, той ще се затвори само след минути.

— Това — каза Спок — е доста вероятно.

Затичаха се.

 

 

— Мистър Сулу! — извика Чеков. — Някой току-що използва транспортьора.

— Какво? — извика Сулу. — Къде отиват?

Чеков погледна координатите.

— Към кораба на Екма — отвърна той.

— Изпратете охрана към транспортната зала и осъществете връзка с този кораб. „Ентърпрайс“ до Екма. Качихте ли се на кораба си?

— Да — чу се отговорът. — Извинете за начина, по който го направих. Вашите сензори сигурно показват същото, каквото и моите. Проходът се затваря. Аз съм единствената им надежда. И освен това не съм сигурна, че съм готова да напусна народа си. Мислех, че съм готова, но сега аз… не знам. Не съм сигурна и докато се уверя напълно, не мога да им обърна гръб. Просто не мога.

Всички в командната зала се обърнаха към Сулу. Той мълчеше, а после тихо каза:

— Правете каквото искате. „Ентърпрайс“ изключва.

В този момент корабът на теларитите се показа от прохода и премина на нормална скорост. Без да отговаря на повикванията, промени скоростта си на шест светлинни и изчезна.

Добрият кораб „Билиджърънт“ остави след себе си аномалията, позната като „Проход на Пайк“, който следствие на преминаването на големия кораб, щеше да се затвори след по-малко от пет минути.

 

 

Совалката се втурна в прохода със скорост три светлинни. На всички им се струваше, че са попаднали в самия ад. В последните минути проходът сякаш се канеше да задържи в себе си последните бегълци. Времето се побърка и Кърк, който седеше точно зад Спок и Скоти, видя неща, които трескаво се въртяха и които сякаш нямаха смисъл.

— Капитане, губим мощност! — извика Скоти. — Имане още две минути при скорост три светлинни.

— Пълен напред, мистър Скот. Изстискайте всичко от малката совалка.

Космосът около тях гореше. От пламъците се появяваха образи, които танцуваха около тях.

— Излизане след една минута и десет секунди — каза Спок.

— Ще издържим само една минута с тази скорост — извика Так. — Няма да успеем. Ще бъдем смачкани от импулсната мощност.

— Дори когато хипердвигателите спрат — каза Спок спокойно, — ще изминат приблизително петнадесет секунди, след което полето, създадено от тях около нас, ще бъде нарушено.

— Искате да кажете, че при евентуална грешка, разполагаме с още пет секунди — каза Так.

— „Грешка“ е прекалено силна дума — отбеляза Спок.

Времето намаляваше, намаляваше и мощността на двигателите също намаляваше и намаляваше… и двигателите спряха.

Проходът около тях зарева с цялата си ярост.

Спок извика:

— Полето се разпада. Десет, девет, осем, седем…

Совалката излезе в нормалното космическо пространство.

Пред тях, величествен и реален, ги приветстваше „Ентърпрайс“. Так забеляза и андорианския кораб.

— Пет — продължаваше да брои Спок.

И тогава видяха кораба на Екма, който се стрелна към тях, обиколи ги и се насочи към прохода.

— Какво, по дяволите… — извика Тайлър.

— Внимание, калигариански кораб — опита да се свърже с нея Спок. Тайлър беше разкопчал колана си и стоеше прав. После извика:

— Екма!

Учуденият й глас се чу по комуникатора:

— Джо?

— Екма, ние сме тук. Добре сме.

— Те… те ви освободиха? Но какво стана с моето отслабване?

— Това е било измама от страна на вашия син — каза Спок. — Не сте записана за…

— СПОК! — извика ужасен Тайлър.

— Аз… аз не трябва да умирам? — чу се гласът на Екма.

Тайлър погледна свирепо Вулкан и каза:

— Не… не трябва. Но… можеш да останеш с мен.

— Но тогава аз мога да живея с народа си. Не трябва да бягам от него.

— Ти не бягаш от Калигар — каза отчаяно Тайлър. — Ти тичаш към мен. Екма, чуй ме…

— Двадесет секунди до затварянето на прохода — каза Спок, като погледна към уредите.

— Екма, остани с мен! — извика Тайлър. — Моля те! След всичко това, моля те, не…

И корабът на Екма изчезна в прохода.

После всички в совалката дълго мълчаха, но Тайлър наруши тишината.

— Кучка.

— Джо — каза меко Кърк. — Хайде…

— Тя ме използва, Джеймз. Не виждаш ли? Всички разбрахте, нали? Използва ме до момента, когато се оказа, че вече няма нужда от мен, докато разчистихме пътя за нейното завръщане. И тя се върна. Тя не ме обича. Никога не ме е обичала. За нея всичко е било една игра — докато проходът се смаляваше, гневът му ставаше още по-яростен. — Тя е била винаги такава. Някаква връзка с младостта ми. Това е всичко. Спомен за един момент, когато изглеждаше, че ще се слеем, но не го направихме. Никога всъщност не сме го правили. Е, тя никога не е значела нещо за мен. Мислех за нея през целия си живот, а тя ме е използвала така хитро.

Проходът се затвори.

В секундата преди да изчезне напълно, нещо се появи от него.

Чу се глас по комуникатора:

— Джо?

Той се втурна към комуникатора, като изтика с лакти Спок.

— Екма?

Гласът й беше плътен, изпълнен с чувство.

— Какво направи за мен! Какво направихте всички за мен! Мислех, че ще бъда самотна. И бях уплашена, но аз… няма да съм сама. Ще бъдем заедно.

— Ще бъде чудесно — каза Тайлър, като се усмихваше. — Ти и аз. Не съм се съмнявал дори за миг. Знаех, че ще бъдем заедно. Това е съдба. Обичам те, Екма.

— Обичам те, Джо.

Спок погледна Кърк.

— Никога не се е съмнявал дори за миг.

— Да се съмнява в какво, мистър Спок? — попита Кърк. — Не знам комодорът да се е съмнявал в нещо. А вие?

Спок погледна Тайлър, а после отново Кърк и каза:

— Като съзнавам огромните емоционални скокове, които правят хората през живота си, забавно е, че не сте екипирани по рождение с мрежа за акробатични номера.