Питър Дейвид
Проход между световете (4)

Глава четвърта

Спок и първият офицер проговориха едновременно:

— Очарователно!

Сдържано изказване при вида на тази гледка.

Планетата беше голяма, приблизително с размерите на Юпитер, и изглеждаше така, сякаш гореше. Цялата й повърхност беше покрита с тъмносин пламък. Но това не беше единственото странно нещо, което видяха.

Около планетата имаше множество сателити, свързани помежду си със сложна система от конектори, което можеше да се оприличи на гигантска паякообразна мрежа. Сателитите бяха различни по размер, но над всеки от тях имаше голям прозрачен купол, който покриваше нещо като град със запалени светлини.

Два от сателитите правеха изключение. Те бяха разположени на двата противоположни полюса на планетата. Този откъм южния полюс беше вторият по големина от сателитната група, с единична кула, която, изглежда, отразяваше постоянния огън на планетата.

Северният беше най-големият и нямаше бляскави кули и куполи както останалите. Вместо това беше покрит с множество сгради — ниски и тумбести. Нещо повече, като добавка към конекторите, които свързваха този сателит със съседните му, имаше и връзка, която водеше право към горящата планета.

— Анализ! — извика Пайк, когато им се стори, че гледката, която наблюдават, всеки момент ще бъде обгърната от пламъци.

— „Огънят“ на повърхността на планетата — отговори Спок след миг — е нещо като саморегенерираща се енергийна плазма, която захранва сателитната мрежа около нея с необходимата мощност. Нещо като вечен двигател.

— Саморегенерираща плазма?

— Да, сър.

Забележително! Вечен двигател! Енергийните нужди на „Ентърпрайс“ се задоволяваха от дилитиеви кристали, но всеки от тях струваше страшно много и имаше ограничен живот. Идеята за регениране на енергиен източник беше просто една мечта.

— Сателитите?

— Изглежда, че атмосферата им се състои от определено съотношение на кислород и азот и е годна за дишане, но е малко по-разредена от това, към което сме привикнали — отвърна Спок. — Предлагам, ако телепортираме долу група, да й дадем трикислородно съединение, за да се компенсира недостигът на кислород.

— Отбелязах. Препоръка към медиците.

Изведнъж екранът примигна и за тяхно най-голямо учудване на него се появи едно лице.

Ясно беше, че е на мъж, но беше трудно да се определи възрастта му. Лицето имаше тъмночервен тен, а очите му блестяха със слаби оттенъци на цветовете на дъгата. Нямаше коса. Но вместо това една прецизна шарка започваше от чедото, преминаваше през върха на главата и стигаше чак до темето. Тя беше идентична с формата на мрежата от конектори, които свързваха сателитите. Носът му се състоеше от две цепнатини в средата на лицето, около които тънката кожа потрепваше при вдишване и издишване.

— Входящо съобщение — каза Тайлър, без да е необходимо.

Пайк не коментира, затова пък пристъпи напред и каза:

— Аз съм Кристофър Пайк, капитан на космическия кораб „Ентърпрайс“.

Чужденецът леко кимна и каза:

— Ето ви и вас. А аз съм Зио, Майстор-строител на Калигар.

— Майстор-строител?

Зио повдигна рамене — жест, учудващо наподобяващ човешкия.

— Наследствена титла, докато съм жив. Малко признание от един народ, който оказва рядко такава чест.

За момент настъпи неловко мълчание и тогава Пайк каза:

— Не познаваме вашия народ.

— И ние не познаваме вашия — отвърна Зио. — Затова предлагам да се запознаем.

— Ако ни кажете къде да се телепортираме…

Зио се усмихна.

— О, мисля, че е по-добре да не правите това, капитан Кристофър Пайк. Откровено казано, нямате и представа какво вълнение причини вашето присъствие сред жителите на Калигар.

— Защо? Ние не искаме да ви причиним зло.

— О, не става дума за това — отвърна Зио с гримаса. — Самият факт, че сте тук, че ви позволихме да узнаете за нашето съществуване, е истинска сензация. Ще ви запозная по-подробно със ситуацията, капитане, но ако приемете нашите условия.

Пайк погледна първия офицер, която повдигна рамене в недоумение. Това беше нейният начин да покаже, че няма представа какъв съвет да му даде. Едно от нещата, които тя не обичаше да прави, бе да говори просто така, само да се намира на приказки.

— Добре — отговори Пайк. — Кажете условията си… Надявам се, че те не представляват заплаха за кораба или екипажа.

— Вие сте водачът на вашите хора. Оценявам това. Да кажем… след един час…

— Вие сте запознати със земните мерни единици?

— Разбира се — отвърна Зио с едва забележима усмивка. — Старателно проучихме компютърните ви данни.

— Не мога да кажа, че одобрявам това. Ако искаме да установим някакви взаимоотношения, те трябва да почиват на взаимно доверие. Ако искате някаква информация от нас, по-добре ни помолете.

Зио леко кимна с глава в знак на съгласие.

— Както желаете, капитан Кристофър Пайк. След час.

На екрана отново се показа картината със сателитите градове, за които екипажът на „Ентърпрайс“ вече знаеше, че принадлежат на народа на Калигар.

Пайк веднага се обърна към Спок:

— Научен офицер, ще ми обясните ли, по дяволите, как са сканирали нашите компютърни системи, без да бъдат засечени от алармените ни инсталации?

Спок се намръщи:

— Изглежда, разполагат с компютърен интелект, който не ни е познат.

— С други думи, не знаете.

— Точно така, сър — отвърна Спок.

— Добре. След един час ще ги посрещнем на борда и ще ги попитаме.

Пайк се оглеждаше в огледалото, като приглаждаше и изпъваше сакото си. След това кимна, доволен от външния си вид. Рядко изискваше от екипажа да бъде с униформа, но сега предстоеше първи контакт с напълно непознати същества и трябваше да се придържат към най-учтивите форми на благоприличието.

На вратата се позвъни и той каза:

— Влезте!

Вратата се плъзна с леко свистене и откри Хосе Тайлър, който изглеждаше притеснен.

— Да, мистър Тайлър?

Тайлър пое дълбоко дъх и каза:

— Искам да се извиня за поведението си в командната зала, сър. Беше… необичайно.

— Да, така беше — Пайк замълча и с жест покани Тайлър да влезе. Вратата се затвори след него. — Бихте ли ми казали какво предизвика тази силна реакция? — Тайлър погледна надолу. Колебаеше се, затова Пайк продължи:

— Ако има нещо, което сте преживели и което е от значение, бих искал да знам за него.

Хосе въздъхна и каза:

— Видях… неща. Видях… тази жена. Тя беше… не знам. Само за миг зърнах образа й. Тя ме викаше. Така ми се стори. Във всеки случай така изглеждаше. Като че ли я познавах отнякъде, а всъщност… не я познавах. Разбирате ли, капитане? Знаете ли какво се случи, когато влязохме в процепа?

Пайк се обърна и погледна към огледалото. За момент му се привидя онова странно създание, което седеше на металния стол и се взираше в него.

— Не съм сигурен. Мисля, че видях нещо, наподобяващо самия мен, но не съм сигурен… Всичко стана така бързо. Сега знам, че вие също сте видели… някакви картини. Ще трябва да се посъветвам с мистър Спок. Мога единствено да предположа, че това, което сме преживели, е било нещо като скок във времето и е резултат от преминаването ни през процепа. Времето се е деформирало около нас и всеки за кратко е видял същества, чиито съдби се пресичат или ще се пресекат със собствените ни. Може би това сте преживели, когато сте видели тази жена. Видели сте своето собствено бъдеще, мистър Тайлър. И това ви е смутило.

Тайлър се вторачи в Пайк:

— Това се е случило и с вас, сър, нали?

Командирът се поколеба, а след това повдигна рамене:

— Видях нещо, което не можах да разбера тогава. Мислех си за момент, че виждам нещо, което няма връзка с моето бъдеще… Но ако това е бъдещето ми, не бих искал наистина да го изживея. Все пак със сигурност можем да приемем, че вие няма да се превърнете в женско същество поне в близкото бъдеще. Следователно и аз не бива да се тревожа, че ще се превърна в доста неприятното същество, което видях.

— Не, сър.

Пайк хвърли още един бърз преценяващ поглед към огледалото и каза:

— Хайде! Нека поздравим гостите си.

 

 

Когато Пайк и Тайлър пристигнаха в транспортната стая, там завариха първия офицер, Спок, Бойс, Бери и главен старшина офицер Гарисън. Всички бяха в очакване. Главният транспортен офицер Питкейрн гледаше към асистент Ямата за потвърждение, че са пропуснали нещо.

— Капитане — каза Питкейрн, — разбирам, че ще качим някого на борда. Така ли е?

— Точно така — отвърна Пайк и погледна одобрително офицерите си. Бойс пристъпваше от крак на крак и командирът си спомни, че той се оплакваше от ботушите си.

От друга страна, униформата на първия офицер беше доста приятна. Представляваше дълга жълта рокля, дълбоко изрязана на гърба, пристегната с колан, вързан отляво, връзките на който стигаха чак до коленете. Това я правеше да изглежда доста женствено. Тя погледна към Пайк, повдигна едната си вежда, като че ли го предизвикваше да каже нещо по въпроса. Да й направи някакъв комплимент, беше равносилно на хвърлена ръкавица.

Въпросите на главния транспортен офицер го изтръгнаха от мислите. Пайк се обърна и каза:

— Съжалявам! Какво казахте?

— Питах ви, сър — повтори Питкейрн спокойно, — как се предполага, че ще качим някого на борда, когато никой не ни е дал никакви координати?

— На ваше място не бих бил толкова учуден — отвърна Пайк. — Мисля, че гостите ни знаят какво да правят.

Ямата изведнъж примигна от изненада.

— Транспортните схеми се активираха току-що — информира той.

— Никога не се съмнявайте в капитана си — каза ведро Пайк.

В този момент транспортният лъч светна, платформата също. Пайк застана пред офицерите си и зачака.

Бавно се появиха четири силуета. Питкейрн гледаше към командното табло с недоумение и каза:

— Мисля, че трябва да знаете, капитане. Аз нищо не съм правил. Не мога да поема отговорност за…

— Ще го имам предвид — отвърна Пайк спокойно.

Шумът се усили до кресчендо и след това спря. На транспортната платформа стоеше създанието, което се представи като Зио. Зад него имаше още двама от мъжки пол: единият беше на същата възраст като Зио, а другият, който много приличаше на него, беше по-млад. Той беше с една глава по-висок от най-високия човек в стаята (Пайк) и имаше доста здраво телосложение. От дясната му страна стоеше едно същество, което изглеждаше да е от женски пол. Чертите й бяха изумително меки, дори приятни за човешките стандарти (Въпреки че според стандартите на Калигар сигурни бе доста грозна. Не можеше точно да се определи.).

По-възрастният калигарианец, който стоеше до Зио, намръщено оглеждаше транспортната зала и клатеше глава в знак на неодобрение:

— Това е безсмислено — изръмжа той.

Зио дори не го погледна.

— Тихо, Алт! Въпросът е приключен.

— Не, Зио — каза Алт. — Не е приключен — но все пак спря да мърмори, като се задоволи с разглеждане на хората.

Пайк пристъпи напред и с лек поклон каза:

— Майстор-строител Зио, аз съм капитан Кристофър Пайк.

За негова изненада Зио протегна дясната си ръка. Забеляза, че пръстите на калигарианците са малко по-дълги и по-слаби от човешките.

— Объркан ли сте? — попита Зио. — Това е земният поздрав, нали?

— Това е един от най-разпространените поздрави — отвърна Пайк и подаде ръка. — В академията ни учеха да не бъдем нагли и самоуверени. Има поне пет познати планети, където ръкостискането се смята за неприлично, а на една планета е знак за война.

— О, драги. Това звучи доста неприятно — Зио освободи ръката на Пайк и се обърна към Спок, вдигна дясната си ръка и разтвори пръсти в знак V. — Мир и дълъг живот!

Спок повдигна вежди в изненада, но въпреки това направи знака на вулканите:

— Дълъг живот и благополучие!

Първият офицер и Бери също поздравиха. Бойс се опита да направи същия жест, но не успя. Той повдигна рамене.

— Добре сте се осведомили за нас — каза Пайк.

— Вашите компютърни данни ни бяха от полза. О, капитане, трябва да ви се извиня за начина, по който ви посрещнахме, или по-точно — не ви посрещнахме. Сканирането на нашите компютри беше най-ефикасният начин да научим езика ви и как да се държим с нас. Мислех, че ако бяхме позволили на алармените ви инсталации да реагират, щяхме ненужно да ви разтревожим.

— Трябваше да поискате разрешение — отбеляза Пайк.

— Отговорът щеше да е „не“ — заключи Зио.

Пайк се усмихна.

— Е… каквото станало — станало. Но няма да позволим да се повтори в бъдеще. Да ви представя останалите — той посочваше всеки един от хората си, казваше името и длъжността му, а те се покланяха. — Първият ми офицер Първи. Научният офицер Спок. Главният инженер Бери. Главният старшина Гарисън. Главният навигатор Тайлър… — гласът му трепна за момент, когато видя втренчения поглед на Тайлър. Той гледаше към калигарианците, сякаш бяха призраци. — Тайлър?

— О… извинете, сър — каза Тайлър, като премигваше и полагаше усилия да се съвземе. Какво, по дяволите, става с него?

— Това е Алт — каза Зио, като посочи към намръщения калигарианец. — Аз съм Майстор-строител, а той е Майстор на правното положение.

— Трябва да призная, че титлите ви са ми малко неясни — каза Пайк.

— Ще ви обясня накратко. Но нека ви представя другите двама младежи, които ни придружават. Това е моят син Макро. А това е дъщеря ми Екма.

Лицето на Макро представляваше безизразна маска, но Екма им се усмихна:

— За мен е голяма чест — думите й прозвучаха като мелодия.

Пайк, въпреки студенината си, веднага я прецени като чаровница. Но вътрешно се предупреди да не реагира повече така. Искаше да пази професионална дистанция към всички. Едно време беше скъсил тази дистанция с Вина, но това му довлече маса проблеми.

Усети тежкото дишане на Тайлър до себе си и се подразни. Обърна се и видя, че той гледаше към младата калигарианка с широко отворени очи. Не успяваше да скрие чувствата си от момента на нейното появяване. Защо, по дяволите, беше така привлечен от Екма…

Ек… ма…

Ма.

О, боже! Значи Тайлър не беше викал майка си. Той беше произнасял името на калигарианката, която още не бе срещнал.

Навигаторът улови погледа на капитана и тихо потвърди това, което Пайк вече бе разбрал:

— Това е тя!

„Отлично! — помисли си командирът. — Всичко ужасно се усложнява.“