Метаданни
Данни
- Серия
- Стар Трек: Оригиналният сериал (57)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rift, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Румяна Христова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2013)
Издание:
Питър Дейвид. Проход между световете
Технически редактор: Стефка Димитрова
Коректор: Мая Арсенова
Издателство „Калпазанов“ — Габрово
Star Trek номер 201.003
Отпечатана през януари 1994
Печат ПОЛИГРАФИЯ АД — Пловдив
Формат 84/108/32 п.к. 16
ISBN 954-17-0005-5
Основен дистрибутор на изданията на ИК „Калпазанов“ в ФРП „ТОРНАДО“ тел.: 066/37066 и 02/466 370
Картонът е закупен от фирма „КАРИЕР“ тел.: 02/702037
История
- — Добавяне
Глава шестнадесета
Ушите на Монтгомъри Скот пищяха.
Не можеше да чуе нищо. Нямаше нищо около него, нищо, което му се изправяше насреща… нямаше го и самият него.
Сякаш беше вечен и въпреки това сякаш беше спрял да съществува. Усети, че се придвижва напред. Цялото му съществование бушуваше около него, обграждан от бучене и въздушен поток, който, изглежда, сякаш пукаше около него.
И изведнъж, просто така, всичко свърши. Скоти леко се олюля и гласът му, който сякаш се беше загубил, отново се появи:
— Ааааах — излезе от гърлото му, когато той колебливо пристъпи напред.
Близо до него беше Так, също дезориентиран. Но андорианецът като че ли се бе възстановил малко по-бързо и сложи ръка на рамото на Скот, за да го подкрепи.
Скоти кимна веднъж признателно и после, като пое дълбоко въздух, се огледа.
Около стените имаше тръби, в които явно пулсираше синя плазма, подобна на тази, която покриваше повърхността на планетата. Тръбите излизаха и влизаха през тавана на стаята, подобна на пещера.
В средата й имаше някаква установка, която не наподобяваше на нищо от това, което Скоти беше виждал преди. Тя стоеше в отделна независима метална кутия, през отвора на която се виждаше приспособление, голямо колкото юмрука на Скот. От него излизаха малки жици, които проблясваха в черно и червено.
Скоти и Так неуверено слязоха от плоската сребърна платформа, която беше идентична с тази, на която стояха преди няколко секунди. Стаята се изпълваше с постоянно бръмчене.
— Какво е това? — попита Так. Той и Скоти приближиха металната кутия, която се намираше в средата, и бавно я заобиколиха, но се стараеха да стоят на няколко крачки от нея.
— Прилича малко на дилитиева стая — каза Скоти, — но това вътре със сигурност не е кристал. Хм! — потърка брадичката си. — Мислите ли, че е някаква установка за препредаване на енергия.
— Установка за препредаване? Но не трябва ли тогава да е значително по-голяма?
— Да. Имаме подобни възли на „Ентърпрайс“, но те са много по-големи. Можете ли да си представите колко голяма трябва да бъде цялата установка, за да служи за препредаване на енергията, необходима на целия този свят.
— Голяма точно толкова, колкото установката, която виждате пред себе си — чу се мек глас.
Обърнаха се и видяха този, който беше произнесъл думите. Беше калигарианец, който изцяло приличаше на Макро, но чертите на лицето му бяха по-меки, а шията му — малко по-дълга. Раменете му бяха леко приведени, което му придаваше вид, сякаш постоянно се навежда, за да чуе какво му се говори:
— Вие трябва да сте Регер — каза Скоти.
— Да, сър — отвърна калигарианецът и кимна. — А вие сте джентълмените от Федерацията.
— Да, точно така.
— Надявам се, че нашият транспорт не ви е разстроил.
— Като че ли имаше нещо такова.
— Причината се състои в това, че вашият собствен поток се вмъква в свободно плуващ акцесор и се изстрелва дотук през препрограмиран маршрут, определян от вашите неврони.
— Колко време отне това? — попита Так. — Изглеждаше безкрайно дълго.
— Всъщност е траело миг. Много по-бързо от вашите транспортьори.
Скоти подсвирна и отново огледа наоколо с ръце на кръста, сякаш инспектираше.
— Това е доста добра установка. А това приспособление тук за направляване на енергията ли е?
Регер кимна, приближи металната кутия в средата на стаята и постави ръцете си върху нея.
— Това е илидиев настолен взривоопасен космически модулатор 36 — каза той. — Аз самият съм го проектирал. Подобрих ефикасността на енергията в световната ни мрежа със седемнадесет процента.
— Взривоопасен? — повтори притеснено Так.
— О, не се безпокойте! Това се отнася до данните и няма връзка с действителните експлозии.
— Е, това ме успокоява — отвърна Так.
Скоти изучаваше приспособлението с присвити очи.
— Забавно! — заключи той. — Просто забавно. Ако имаше начин да приложим това нещо и при нашите двигатели…
— Вече сте положили началото — каза Регер небрежно. — Във вашата база данни се споменава за нещо като „транссуперсветлинен“ двигател. Вярно ли е?
— О — отвърна Скоти с презрение. — Щеше да е истинска благодат, ако беше заработило както трябва.
— Да — съгласи се Регер, — защото не е проектирано както трябва. Основните положения обаче са правилни и ако учените изследователи на „Старфлийт“ ги бяха доразвили както трябва, щяха да открият недостатъка в проекта и щяха да го коригират.
— Какво говорите? — попита Так. — Искате да кажете, че можете да…
— Не — каза Регер, — страхувам се, че не мога да ви подам ръка и да ви покажа грешката, въпреки че бих искал. Изглеждате ми свестни, но това е въпрос за политиците, за философите. Аз никога не съм бил такъв. Просто се наслаждавам на чисто изследователската работа. Според мен, ако транссуперсветлинните системи бяха задействани, вие нямаше да повярвате. Това щеше да доведе до тотално преструктуриране на вашата концепция за възможностите на скоростта. Трябва напълно да пренастроите цялостната си дефиниция за светлинна скорост.
В главата на Скот вече се въртяха няколко възможности:
— Никога не съм си помислял, че…
— Да — каза Регер. — Не съм и допускал.
В този миг гласът му прозвуча доста арогантно и Скоти го погледна подозрително.
— Елате! Нека ви покажа някои от енергийните ни разпечатки, получени от нашия плазмен огън. Мисля, че ще ги намерите за впечатляващи.
— Намирам концепцията ви за IDIC[1] за страхотна — каза Алт.
Намираха се в централната калигарианска зала за събрания. Тя беше мебелирана просто, но с разнообразие от форми и изглеждаше безкрайно уютна. Това накара дори постоянно недоволният Шондар Доркин да признае удобствата на мебелировката.
— Това е земното определение — каза Спок. — IDIC е получено от термините на Вулкан. Акронимът[2] е удобен за земните жители метод да изразят накратко по английски концепция, по която философите вулкани са дискутирали с векове.
— Типично. Земляните предпочитат хубави, бързи, лесни разрешения — изръмжа Доркин.
Спок го погледна с любопитство.
— Ако това е истина, Шондар, Върховната директива на Федерацията нямаше да съществува. Какво по-лесно решение на проблем от простото прилагане на превъзхождаща технология или огъня на оръжията — нещо, забранено от директивата за ненамеса.
— Какво по-просто решение? — изсмя се Доркин. — Ще ви кажа какво по-просто решение има: пренебрегване на проблема. Приемане, че не съществува. Казвате си: аз ще си стоя настрана. Това, мой съдружнико Вулкан, е най-лесният начин да се справите с нещо. Просто стоите настрана от проблема.
Алт се наведе напред и каза:
— Не, не, Шондар Доркин. Всъщност това е най-трудното нещо.
— Има една друга земна философия, наречена квакеризъм — каза Спок — или Общество от приятели. Едно от основните неща, в които вярват, е, че ако бъдеш разумен в действията си, ще решиш проблема. Всички философии, които проповядват действие или бездействие, имат свои индивидуални търсения.
Шондар Доркин кимна едва забележимо:
— Това си е ваша гледна точка.
Спок беше очарован от отношението му. Въпреки че постоянно обстрелваше целта, Доркин всъщност беше доста интригуващ индивид, когато дискутираше въпроси от своята област — например за различни общества и тяхното развитие. Но Спок беше спокоен, тъй като Доркин до този момент не представляваше заплаха за мисията.
Всъщност този, който продължаваше разговора с Алт, беше Доркин:
— Дискутирахме по различни философии на Федерацията, но още не знаем нищо за ежедневната вяра на Калигар, освен за вашето желание за изолация. Чудя се какво ви подкрепя?
Алт присви устни за момент и след това погледна към членовете на съвета. Те се спогледаха и кимнаха.
— Нашата концепция за ежедневната вяра, както я наричате, е основана на концепцията за Хармонията — каза Алт — и затова намираме IDIC за толкова интересно схващане. Вярваме, че сме в Хармония един с друг и най-вече с обкръжаващата ни среда.
— Но когато за първи път се срещнахме с вас — каза Спок, — вие бяхте в дисхармония по въпроса, какво да правите с нас.
— Да, вярно е — отвърна Алт. — Моята гледна точка за вашата Федерация и гледната точка на Зио бяха противоположни. Като Майстор на социалното положение моя работа е да пазя Хармонията. Виждате, че всичко, което ни заобикаля, е в Хармония с нашата мисъл. Зио обаче като Майстор-строител беше отговорен за работоспособността на механизмите в нашия свят и за нашия прогрес. С други думи, аз съм отговорен за разума, докато той — за тялото.
— И разумът, и тялото бяха разделени.
— Да. Твърдението на Зио беше, че нахлуването ви в нашата среда, дори и то да беше по такъв относително примитивен начин като субкосмическа трансмисия, може да удари по Хармонията ни. И единственият начин да я съхраним беше да зарегистрираме вашето съществуване в нашето.
— Да ни погълнете? — попита Спок предпазливо.
Но Алт тръсна глава.
— Да ви опознаем. Това беше в противоречие с моите чувства, които ме караха изцяло да ви пренебрегна. Но чувствата на Зио имаха надмощие и следвахме неговия план.
— Как стана така, че трябваше да последвате неговия план? — попита Доркин, като изпревари Спок. — Как беше решено?
— Беше решено.
— Но как? — повтори настоятелно Доркин.
Изражението на Алт изведнъж стана сурово.
— Просто беше решено. Беше решено чрез Хармонията. Идеята е част от нас и ни е предопределено да я приемаме. Виждате ли, джентълмени, ние трябва да живеем в Хармония. Няма друг начин.
— Какво искате да кажете с това: няма друг начин? — попита Доркин. — Космосът е толкова голям. Сигурно сега, когато видяхте, че контактът с други форми на живот не заплашва вашия, няма да се криете повече в тези небесни градове.
— Точно това — отвърна Алт уверено — възнамеряваме и да направим. Живели сме по този начин стотици земни години. Нямаме намерение да променим това сега.
— Но сигурно трябва — каза Спок. — Необходимостта го изисква. Например не разбирам как се справяте с увеличаването на населението. Ако сте се ограничили само в тези градове сателити и те не променят размерите си, със сигурност ще се получи пренаселеност. Какво ще правите тогава?
— Ние и сега имаме пренаселеност — отвърна Алт. — Това е всичко, което може да знаете.
Сега Доркин беше готов да се накокошини.
— Не сме били целия този път, за да се държите като обструкционист с нас.
— Обструкционист? — очевидно Алт се забавляваше. — Допуснахме ви в нашия живот. Не трябваше да правим това. Не трябва да правим това отново. Опитваме се да внимаваме за мястото си в галактическата схема. Но по душа сме самотници. Предпочитаме своята собственост. Ние имаме свои строги лимити и вие трябва да ги научите и да разберете лимитите за това, което ще и не ще споделим. Говорихме вече с вас за Хармонията. Не ни молете да правим нещо, което е в противоречие с философията ни.
— Тогава, сър, ако е възможно, бих искал да дискутираме нещо, за което вече споменахте — каза Спок. — За идеята, че вашата Хармония си взаимовъздейства със заобикалящата ви среда. Как става това, сър? От чисто механична гледна точка.
— Вашият доктор Дейстрьом е в състояние да ви отговори — каза Алт. — Имаме компютърна система. Нейният главен терминал е в сателита на южния полюс.
— Може ли да отидем там?
— Не, мистър Спок, не може — каза строго Алт. — Но доктор Дейстрьом беше съпроводен от Макро до една от нашите компютърни установки, където се поддържа Хармонията.
Спок започна да се тревожи.
— Тази компютърна установка е… нещо, което боготворите?
Очите на Алт се разшириха и той започна да се смее. Членовете от Съвета се присъединиха към него, въпреки че на Спок му беше трудно да определи дали се смееха, защото това, което беше казал, наистина беше смешно или защото трябваше да се смеят, когато Алт го прави.
— Драги ми мистър Спок — каза Алт, — вие боготворите ли компютрите на вашия кораб?
— Не, сър.
— Нито пък ние. За нас компютрите са инструменти, нищо повече. Взаимодействаме си с тях, за да облекчим способността си за контрол върху околната среда. Те са машини. Полезни машини. Това е всичко. Не ни приписвайте примитивни заблуди, характерни за по-нисши раси.
— Не исках да ви обидя, сър.
— Не съм се обидил. Има… има нещо друго, което открихме във вашата база данни, което значително е повлияло културата ви. Нещо, което вашите предци очевидно са боготворели, но това не е било религия, не някакво божество. Объркани сме по отношение на неговата природа и сме любопитни да узнаем неговия произход и въздействието му върху вас.
— Ако може да ви помогна с нещо, ще го направя — каза Спок.
— Добре. Моля, кажете ни тогава какво точно е представлявало това могъщо същество, наричано „телевизия“?
Както всички сгради, които Дейстрьом беше видял досега на Калигар, и тази беше обикновена. Очевидно бе, че калигарианците се интересуваха много повече от функционалността, отколкото от външния вид и формата. За момент се спря отвън със скръстени ръце, като я заоглежда. Макро също спря.
— Е, какво е това място? Вашият компютърен център?
— Средство за достъп до компютъра — отвърна Макро. — Не самият център.
— И за какво ви служи?
— За различни неща. Той е… съзерцателен — отвърна Макро с неудоволствие. Изведнъж се обърна към Дейстрьом и каза: — Искам да знаете, че аз не съм доволен от ситуацията, в която се намираме. Подчинявам се заради желанието си да съм верен на Хармонията. Но това е единствената причина. Така че във ваш интерес е да не задавате много въпроси, защото не възнамерявам да им отговарям и само повече ще ме раздразните. Ако има нещо, което смятам, че трябва да знаете, ще ви го кажа. Така че по-добре мълчете.
Дейстрьом отвори уста, за да отговори, но се отказа. Като повдигна рамене, тихо последва Макро в компютърния комуникационен център.
Не беше сигурен какво може да очаква. Може би цяла серия от компютърни станции. Или редици от столове с шлемове, които трябва да се пристегнат към главите за нервно въздействие.
Преминаха в атмосфера от душна тишина, така че Дейстрьом едва дишаше.
Единственият шум беше от стъпките, които отекваха от ботушите на Дейстрьом върху полирания под. Почувства това като заплаха, а миг по-късно усети и собственото си дишане. Дори ударите на сърцето му отекваха силно.
Макро, който беше по-едър от Дейстрьом, изглежда, не издаваше никакъв звук. Беше обут в нещо, чийто подметки бяха като възглавнички. Или може би просто поглъщаше шума по начина, по който черната дупка поглъщаше светлината.
Голямата стая не беше яркоосветена. Светлината струеше от конуси точно над главите на калигарианците. За Дейстрьом беше невъзможно да разбере колко души има вътре или колко индивидуални лъчи от светлина се генерират. Три, четири, пет дузини. Може би повече.
Под всяка светлина стоеше калигарианец. Млад и стар, от женски и от мъжки пол. Те стояха абсолютно неподвижно в светлината. Не поглеждаха нито наляво, нито надясно. Като че ли дори не дишаха, но когато Дейстрьом се взря по-добре, забеляза едва доловимо повдигане и спадане на гръдния им кош.
Пристъпи доста близо до един мъжки индивид и се вторачи в очите му. Разбра, че те дори не гледат пред себе си. Изглеждаше така, сякаш погледите им бяха насочени навътре, сякаш гледаха в собствените си души.
Дейстрьом огледа всички с чувство, примесено с удивление и ужас.
— Какво правят?
— Комуникират.
— Комуникират с…
— Със себе си. Разменят философски мисли един с друг, с компю… това е вид на свободна връзка с всекиго и с всичко, от което се състои тяхната околна среда. Злоупотребата с околната среда на Калигар ни доведе до затруднения преди много време. Можем да избегнем тази тежка съдба единствено чрез постоянно осъзнаване на самите себе си и световната ни мрежа.
— Много интересна идеология — каза Дейстрьом. — Как всъщност детайлно става това?
Макро се усмихна, но усмивката му беше неприятна, приличаше повече на озъбване.
— Магия — отвърна той.
Дейстрьом го погледна неразбиращо:
— Магия?
— Вие не можете напълно да възприемете невронната връзка — уведоми го Макро. — Мога също да ви кажа, че за това са отговорни малките елфи или една раса от гигантски циклопи, които излъчват лъчи от огромните си очни топки. Това можете да разберете.
— Доверието ви в моята възприемчивост ме ласкае — отвърна Дейстрьом сухо. — Аз съм водещият мозък в развитието на компютрите във Федерацията. Бих искал да мисля, че това означава нещо.
— Сигурен съм, че за тези от Федерацията означава. Но дали водещият плъх в един лабиринт е достатъчно умен, за да има понятие от инструментите, с които е построен лабиринтът?
След тези думи Макро се изсмя силно и отвратително.
Дейстрьом се огледа отново и каза:
— Ако нямате нищо против, бих опитал комуникирането.
Смехът внезапно секна.
— Имам против — отвърна Макро тихо, но заплашително. Но заплатата му не беше примесена с безпокойство.
— Защо, ако мога да попитам?
— Човешкият мозък не е достатъчно силен, за да се справи с това.
Дейстрьом отстъпи назад и се загледа в Макро замислено.
— Казвате го, защото ненавиждате човешките същества или защото е неврологична истина?
Макро се усмихна:
— Никога няма да разберете.
Но изведнъж един лъч светлина блесна над главата на калигарианеца и го обхвана. Дейстрьом веднага забеляза моментната изненада, изписана на лицето на калигарианеца. Това го наведе на мисълта, че Макро не е очаквал тази внезапно появила се светлина. Това означаваше, че компютърът комуникира с него доброволно. Дейстрьом го намери за доста интригуващо. Докъде се простира „доброволността“ на компютъра?
Макро стоя като замръзнал няколко секунди, а после светлината изчезна. Известно време след това той не продума. Дейстрьом го гледаше с любопитство и каза:
— Макро? Всичко наред ли е?
— Не — отвърна той, като погледна надолу към Дейстрьом и в погледа му се долавяше заплаха. — Не, не всичко е наред. Сестра ми се опитва да ни напусне. И ако го направи… ще е много лошо за вас. Много лошо.
Последния път, когато Дейстрьом беше почувствал кръвта си във вените така смразяващо студена, беше, когато се опитваше да придаде на компютъра разум, докато неговият го напускаше. Това беше заплаха както душевна, така и физическа.
Почувства същото и сега и потрепера под погледа на Макро.