Джейн Фийдър
Идеалната годеница (21)

Епилог

— Готова ли си, Час? — Констанс провря глава през открехнатата врата. — Прю и татко тръгват след пет минути.

— Да, готова съм — Частити остави писмото, което четеше. — Прегледах набързо пощата, пристигнала на адреса на агенцията за запознанства.

— О, така ли? — Констанс я изгледа любопитно. — Много странно занимание… Все пак днес е сватбата на Прю.

— Аз не намирам, че е странно — Частити стана от стола пред тоалетката. — Мама винаги казваше, че една пропиляна минута е завинаги загубена минута. Аз съм готова и ми остана минута време.

— Ясно — Констанс кимна с разбиране. — Изглеждаш великолепно.

— Ти също — отвърна с обич Частити. — А Прю изглежда направо сензационно. Да идем да я видим и да поправим нещо, ако има нужда.

Констанс се оттегли и Частити я последва, но не преди да хвърли още един поглед към писмото, което беше прочела много внимателно.

Писмо, подписано с „Доктор Дъглас Фарел“.

Добрият доктор явно си търсеше жена. По-точно помощничка, готова да го подкрепя в работата му. Дали беше същият доктор Фарел, когото бе срещнала в магазинчето на мисис Бийдъл?

Но този въпрос трябваше да почака. Тя взе чантичката си, хвърли бърз поглед в огледалото, за да види дали шапката й не се е изкривила, и тръгна към стаята на Прюдънс.

— Не знам дали трябва да нося този воал — заяви Прюдънс точно когато Частити влезе в стаята. — С него приличам твърде много на булка. Нали няма да крача към олтара под звучите на сватбения марш.

— Вдигни го — посъветва я Констанс. — Увий го… ето така. Ще образува рамка на лицето ти.

— Нали все пак си булка — намеси се Частити. — Вярно е, че сватбата ти не е според традицията, но нали има булка и младоженец.

— Знам, знам. Като не ми позволихте да замина за Гретна Грийн… — Прюдънс се завъртя пред огледалото. Бледорозовата копринена рокля, преправена от един следобеден тоалет на майка им, беше безупречна. Нещо старо, както изискваше традицията. Розовата шапчица бе взета назаем, а диамантената гривна — нещо ново — беше подарък от Гидиън. Нови бяха и тюркоазните обици, които лорд Дънкан й подари рано сутринта. Нещо синьо.

— Забрави паричката от шест пенса — проговори предупредително Частити и плъзна по скрина блестяща монета.

— Ах, да! — Прюдънс се засмя и напрежението й отлетя. Тя седна, свали копринените си обувчици и мушна монетата в едната.

— Нещо старо, нещо ново, нещо взето назаем и шест пенса в обувката — цитира Частити. — Вече имаш всичко необходимо, за да застанеш пред олтара.

— Наистина ли смяташ, че съм готова? — попита несигурно Прюдънс, стана и пръстите на крака й обхванаха шестпенсовата монета.

— Ако не сега, значи никога — заяви убедено Констанс. — Гидиън е единственият мъж, за когото би могла да се омъжиш. Ако вече не си го разбрала, даже Час и аз няма да успеем да те убедим.

— Знам, знам — промълви замечтано Прюдънс. — Обичам го, но с най-голямо удоволствие ще излея върху главата му врящо олио.

— Това е нормално — обяви Констанс с тон на вряла и кипяла в брачния живот. — Жените от семейство Дънкан се омъжват само за мъже, които са им равни. Затова се примиряват с факта, че на врящото олио се отвръща с гръм от оръдия.

— Готова съм да се омъжа — Прюдънс се запъти с решителни крачки към вратата, но на прага спря и рече с нежна усмивка: — Е, Гидиън поне си има Макс да го подкрепя. Сигурно и той се страхува колкото мен.

Частити я погледна малко уплашено.

— Нали не съжаляваш, че се омъжваш?

Прюдънс пое дълбоко дъх.

— Не. Не съжалявам за нищо. Да вървим.

Гидиън и Макс стояха пред олтара в един страничен параклис на малката църква в Уестминстър. Сара и Мери Уинстън седяха на първия ред, Констанс и Частити бяха заели места от другата страна. Лорд Дънкан бе настоял да отведе дъщеря си пред олтара!

Когато органът засвири, Гидиън се обърна с очакване към вратата. Бъдещата му съпруга — жената, която дори насън не си беше представял като партньорка в живота, — сега беше единствената, с която можеше да сподели живота си. Тя тръгна към него, силна и решителна както винаги, но той видя лекото треперене на устните й, колебанието в погледа й. Да, тя се страхуваше почти колкото него и въпреки това беше убедена в правилността на решението си.

Той направи крачка напред, но Макс го побутна по рамото, за да го успокои, кимна му и отиде да седне при жена си. Лорд Дънкан целуна средната си дъщеря по бузата, кимна на бъдещия си зет и също зае място в първата редица. Гидиън улови ръката на Прюдънс и пръстите им се сплетоха. Изрекоха брачните клетви и Гидиън сложи на пръста на съпругата си брачната халка. Свещеникът ги обяви за мъж и жена. Размениха си първата брачна целувка. Церемонията приключи бързо и двамата влязоха в малкото помещение зад олтара, за да положат подписите си в църковната книга. Когато отново влязоха в църквата, там вече нямаше никой.

— Никога няма да ти позволя да си отидеш — прошепна в ухото й Гидиън. — Никога. Разбираш ли?

— Това важи двойно повече за мен — отговори също шепнешком тя. — Каквото и да се случи, ние си принадлежим. Ще вървим заедно, дори да ни заливат с врящо олио и земята да трепери от гръм на оръдия.

— Май е по-добре да не питам откъде си взела тази премъдрост. Но е истина, че си принадлежим — той я целуна и целувката, в която въпреки обстановката — полумрак, изпълнен с ухание на тамян и мека светлина на свещи, — нямаше нищо формално, потвърди думите му.

Прюдънс огледа пустата църква, а Гидиън каза тихо:

— Ти искаше да отидем в Гретна Грийн, но аз успях да се споразумея със сестрите ти. Утре ще има семейно празненство, но този ден е само за нас двамата.

Прюдънс се усмихна доволно.

— Къде ще отидем?

— Булката не бива да знае целта на сватбеното пътешествие — отговори той. — Довери ми се.

— Вярвам ти. Днес и завинаги.

— Въпреки врящото олио и гърма на оръдията? — подразни я той.

— О, истинското доверие издържа дори на светкавици и гръмотевици — отговори убедено тя.