Джейн Фийдър
Идеалната годеница (2)

2.

Рано на следващата сутрин сестрите Дънкан се отправиха към голямата книжарница на Пикадили. Влязоха и без да се оглеждат, се запътиха към отделението за лексикони и речници в задната част.

— Би било редно да отидем в заемна библиотека — проговори приглушено Частити. — Използването на книжарница по този начин е измама — поне в моите очи. Нормалното е да купим последното издание на „Кой кой е“.

— Права си — кимна Прюдънс, — но то струва пет гвинеи, а ние ги нямаме. Освен това ни трябва само едно име — тя продължи да прелиства и скоро намери буквата „М“. Прокара пръст по редовете, говорейки приглушено — Мабърн… Мадингли… Малвърн. Ето го и него. „Сър Гидиън Малвърн, адвокат на короната, член на Мидъл Темпъл. Разрешение за работа 1894 г. Обявен за адвокат на короната през 1902 г. Училища: Уинчестър, Ню Колидж, Оксфорд…“ Кариерата можеше да се предвиди — тя вдигна очи. — Това е всичко, което ни трябва.

— Не пише ли още нещо? Няма ли нещо лично? — попита Частити и надникна над рамото на сестра си. — О, има! Тук пише, че е разведен. „Женитба за Хариет Грийнууд, дъщеря на лорд Чарлз и лейди Грийнууд, 1896 г. Развод 1900 г. Дъщеря Сара, родена през 1897 г.“

Частити изглеждаше много впечатлена.

— Разведен… колко необикновено.

— Права си — кимна Прюдънс. — Но това няма значение. Вече знаем къде да го намерим… или поне кантората му. Още сега ще отидем в Мидъл Темпъл да разгледаме табелите по вратите.

Тя затвори внимателно томчето и го постави обратно на етажерката. Двете излязоха навън и се смесиха с тълпата ранни купувачи по Пикадили. Скоро намериха празен файтон.

— Крайбрежната улица Виктория, моля! — извика Прюдънс, след като се настани на седалката. — Сега трябва да измислим как да се запознаем с този велик адвокат — продължи тя и смръщи чело. — Имаш ли идея, Час?

— Засега не — отвърна сестра й, поправяйки воала на шапката си. — Първо ще си запишем час в приемното му време. Може би трябва да отидем и в съда… например в Олд Бейли. Той вече работи, нали?

— Още е рано — отговори Прюдънс, макар да не беше много сигурна. — Но дори да няма процес днес, сигурно е в съда. Вероятно ще ни пуснат само при секретаря на кантората, а може и да ни изхвърлят, преди да сме успели да си отворим устата.

— Според мен изглеждаме като почтени дами — възрази Частити.

Тя е права, каза си Прюдънс. Скромният й костюм от туид и черната сламена шапка изглеждаха дискретни и внушаваха впечатление за почтеност. Частити носеше рокля от тъмнокафява коприна, доста по-елегантна, но не натрапчива. Отначало смятаха да се облекат елегантно и да впечатлят адвоката с красотата и женствеността си, но после решиха да не се набиват на очи. Първо трябваше да разберат с какъв човек си имат работа и да се нагодят към изискванията му.

Разведен — колко интересно. В техния кръг разводите бяха много редки и разведените оставаха белязани за цял живот. Жените, разбира се, биваха много по-силно засегнати, отколкото мъжете. Прюдънс си спомни пламенните тиради на Констанс и се усмихна подигравателно. Сестра й беше енергична защитничка на еманципацията на жените и се възмущаваше от тази несправедливост — и от юридическата, и от прикритата в ежедневието. Кой ли е бил виновен за развода на адвоката? Сър Гидиън или съпругата му? Отговорът на този въпрос би улеснил изработването на стратегия и евентуалното му спечелване за защитник.

Файтонът спря в края на крайбрежната улица. Двете сестри слязоха и спряха да погледат сивата Темза към Саут Банк. Слънцето си проби път през пелената от облаци и няколко слаби лъчи паднаха върху тъмната, лениво движеща се вода. Силен порив на вятъра свали от дъбовете в Темпъл Гардънс рояк есенно оцветени листа и ги понесе нанякъде.

— Много е студено, за да стоим дълго тук — промълви Прюдънс. — Да вървим на Мидъл Темпъл Лейн. Ти ще гледаш от едната страна, аз от другата.

От двете страни бяха окачени медни табели с имената на обитателите на високите тесни къщи и след всяко име беше написано „Адвокат“. Стигнаха почти до средата на улицата, преди да намерят името на сър Гидиън Малвърн.

Прюдънс махна на Частити, която веднага пресече улицата.

— Тук е — Прюдънс посочи табелата.

Частити завъртя блестящата месингова топка, вратата се отвори и ги пропусна в тъмната вътрешност, която едва ли би могла да се определи като антре. Дървена стълба водеше право нагоре. Слънцето се бе скрило и през тесния прозорец в ъгъла на стълбището не влизаше почти никаква светлина. Добре, че някой предвидлив човек се бе сетил да запали газовата лампа на втория етаж и старите, люлеещи се стъпала бяха горе-долу осветени.

Сестрите размениха несигурен поглед. Блестящата табела и топката на бравата отвън бяха в крещящо противоречие с мизерната вътрешност. Прюдънс, която знаеше някои неща за юристите, беше наясно, че адвокатът не се оценява по вида на кантората му. Помещенията в сградите на четирите адвокатски сдружения, които издаваха разрешение за адвокатска практика, бяха скъпи и запазени за малцина избрани. Гордостта и традицията не позволяваха на младите адвокати да поставят модерни мебели в канторите си.

— Учудвам се, че има газова лампа — прошепна тя. — Мислех, че все още си светят със свещи.

— Ще се качим ли? — попита Частити също така тихо.

— Нали затова сме тук.

Прюдънс говореше с увереност, каквато не изпитваше. Тръгна първа и Частити я последва. Стълбата беше толкова тясна, че двете не можеха да вървят редом.

Вратата в края на стълбата беше полуотворена. Прюдънс почука, после още веднъж, по-силно. Старчески глас им извика да влязат. Невъзможно е да е сър Гидиън Малвърн, каза си тя. От баща си знаеше, че той е най-младият, провъзгласен за адвокат на короната. Освен това в „Кой кой е“ пишеше, че са му дали разрешение за адвокатска практика преди дванайсет години. Не може да е на повече от четиридесет, пресметна тя. Влезе и остави вратата отворена, без да й направи впечатление, че Частити не е влязла след нея.

— Мадам? — възрастен мъж в износен жакет учудено вдигна глава иззад отрупаното с папки писалище. Той хвърли поглед към часовника, който в този миг удари единайсет, и попита учтиво: — Какво мога да направя за вас, мадам? — надигна се от стола си й застана под газовата лампа, за да я огледа по-добре.

— Бих желала да говоря със сър Гидиън Малвърн — каза Прюдънс и се огледа с интерес. По всички стени имаше етажерки с книги — все тежки, подвързани с кожа томове. На стената зад писалището беше окачен телефон — скъпа, модерна вещ, която я учуди още повече от газовото осветление, защото изобщо не се вписваше в обстановката. На закачалка до вратата висяха служебните дрехи на адвоката: черна роба и грижливо накъдрена бяла перука.

Секретарят отвори голям тефтер и го запрелиства, устремил поглед към записките. След доста време вдигна глава и погледна въпросително посетителката.

— Сър Гидиън няма записан час, мадам.

— Защото нямаме уговорка — отвърна тя и в гласа й звънна нетърпение. Свали ръкавиците си, съзнавайки напълно символичното значение на този жест. Нямаше да му позволи да си играе с нея. — Това ви е ясно, нали? Но много бих искала да си запиша час.

— Да не сте адвокатка, мадам? — той я погледна по-внимателно и тя разбра, че зад надутите маниери се крие остър ум.

— За съжаление не — отговори бодро момичето. — Бих искала сър Гидиън да ме защитава в процес за клевета… и мисля, че случаят ще е колкото изгоден, толкова и интересен за него — последната забележка излезе съвсем гладко от устните й.

Човекът се улови за брадичката и отново я подложи на безмълвен, изнервящо дълъг оглед.

— Знам, че това не е обичайна практика, но ако носите със себе си документите по случая, аз ще ги прегледам и ще реша дали сър Гидиън ще се заинтересува — каза най-сетне той и протегна ръка.

— Вие ли вземате решенията на сър Гидиън? — попита раздразнено Прюдънс. — Аз пък си мислех, че виден адвокат като него решава сам с какво да се занимава.

— Аз излагам пред сър Гидиън всички постъпили в кантората случаи — обясни спокойно възрастният секретар.

Прюдънс се чудеше какво да стори. Ако се обърне и си тръгне, проиграваше шансовете си да се сдобие с известен адвокат. Ако послушно му връчи документите, които носеше в чантата си, те като нищо могат да се озоват в препълненото с хартии кошче до писалището. Затова просто остана на мястото си, втренчила поглед в секретаря.

Мъжът я наблюдаваше внимателно през пенснето си. Знаеше, че шефът му е доста ексцентричен — поне в някои отношения. Сър Гидиън често поемаше случаи, които според секретаря му си бяха живо губене на време, недостойни за вниманието на виден адвокат като него. Всеки път, когато изказваше възраженията си, сър Гидиън вдигаше рамене и подхвърляше, че за да запази функционалността си, човешкият разум се нуждае от предизвикателства — поне от време на време.

Тадеъс се запита какво ли би казал сър Гидиън, ако види посетителката. Без съмнение, тя беше дама, при това със силна воля. Външността й не беше нищо особено, но сър Гидиън не си падаше по ярко изявените хубавици — въпреки че си избираше любовници все между екзотичните танцьорки.

Прюдънс погледна към затворената вътрешна врата, после към окачената на закачалката роба. Щом служебната му дреха висеше тук, значи адвокатът не беше в съда.

— Бихте ли ми казали дали сър Гидиън има дело в съда?

— Не, мадам, още не.

— Кога го очаквате?

— Сър Гидиън сам разпределя времето си, мадам. Не мога да отговарям вместо него.

— Да, разбрах — значи днес адвокатът е излязъл от кантората си не заради професионални задължения, каза си Прюдънс.

— Е, добре, мадам, ако желаете, можете да ми оставите едно кратко обобщение на случая и аз ви уверявам, че сър Гидиън ще се запознае с вашето дело — заключи секретарят. — В противен случай ви моля да ме извините. Имам много работа.

Не й оставаше нищо друго. Прюдънс извади от чантата си броя на „Мейфеър лейди“, където съответната статия беше отбелязана с кръстче, добави и писмото от адвокатската кантора.

— Делото се отнася до този вестник и до отбелязаната статия — обясни тя. — Моля ви да я прочетете.

Секретарят я изгледа недоверчиво.

— Това ли наричате обобщение? — попита той с високо вдигнати вежди.

— Не, не бих го нарекла точно така — усмихна се Прюдънс. — Вече ви казах, че не съм адвокатка. Но всичко, от което се нуждае сър Гидиън, за да разбере в какво положение се намирам, е написано тук.

— С изключение на името ви, мадам.

— Обвинението в клевета е повдигнато срещу „Мейфеър лейди“. Сър Гидиън няма нужда от друго име.

Тадеъс погледна посетителката и на устните му се появи подобие на усмивка.

— Не познавате шефа ми, мадам. Мога да ви уверя, че той ще има нужда от много повече факти.

— Е, ако реши да поеме случая, ще получи каквото иска — отговори рязко Прюдънс. — Дотогава можете да ми пишете на този адрес — тя му подаде многократно сгънат лист хартия.

Тадеъс го разгърна и прочете високо:

— Мисис Хенри Франклин, апартамент А, Палас Корт, Бейсуотър.

Погледна отново посетителката и не видя на ръцете й пръстени. Тази дама не беше от Бейсуотър. Въпреки скромното облекло, поведението й издаваше произход от Мейфеър.

— Значи писмо, изпратено на този адрес, ще стигне до вас?

— Мисля, че точно това казах — Прюдънс нахлузи ръкавиците си. — Ще чакам вест от сър Гидиън до края на седмицата. Убедена съм, че ще реши бързо. Случаят е ясен.

— Обвиненията в клевета никога не са ясни, мадам — възрази секретарят и направи лек поклон. — Желая ви хубав ден.

— Довиждане — Прюдънс се обърна към вратата и най-сетне забеляза, че Частити не стои зад нея. Бързо излезе навън и видя, че сестра й е чакала в мрака зад вратата. — Защо не влезе с мен, Частити? — попита шепнешком голямата сестра.

— Защото реших, че ще станем много хора — отговори също така тихо момичето. — Сметнах, че е по-добре да остана навън. Нали не ти дотрябвах?

— О, не. Честно казано, изобщо не забелязах — отговори Прюдънс, докато слизаха по стълбата. — И ти ли остана с впечатлението, че онзи тип вътре е упорит като магаре?

— Да, но ти се държа блестящо. Дядкото явно се изживява като Цербер, охраняващ шефа си от всичко и от всички.

Прюдънс се засмя тихо и поклати глава.

— Надявам се все пак да покаже документите на шефа си — тя сложи ръка върху бравата, говорейки през рамо. В следващия миг вратата се отвори толкова внезапно, че Прюдънс отхвръкна назад. Ако не се държеше здраво за бравата, сигурно щеше да падне.

— О, извинявайте, нямах представа, че тук има някой — прозвуча над нея мъжки глас, мелодичен и необичайно спокоен.

Прюдънс вдигна глава към мъжа, все още твърде уплашена, за да даде отговор. В слабо осветения тесен коридор не се виждаше почти нищо, но й се стори, че е различила пронизващи сиви очи.

— Сър Гидиън Малвърн? — попита тя, без да се поколебае нито миг.

— На вашите услуги, мадам — в учтивия отговор имаше ненатрапчив въпрос. Сивите очи се насочиха към Частити, която все още стоеше на най-долното стъпало.

— „Мейфеър лейди“ — каза Прюдънс и протегна ръка. — Вашият секретар ще ви обясни случая.

— Виж ти… — той улови ръката й и я стисна здраво. — Събудихте любопитството ми — пусна ръката й, погледна бързо часовника си, окачен на джоба на жилетката, и поклати глава. — Много бих искал да ми обясните лично, но след половин час трябва да съм в съда.

— Вашият сътрудник знае къде да ни намери — Прюдънс се усмихна и кимна. — Желая ви добър ден, сър Гидиън.

— И на вас желая хубав ден, мадам — той се поклони и отстъпи настрана, за да могат дамите да излязат на улицата. Когато Частити мина покрай него, той й се усмихна също така въпросително. — Още една дама от „Мейфеър лейди“?

Частити кимна учтиво, пожела му хубав ден и бързо излезе след сестра си навън. Вратата се затвори зад тях.

— Добре, че го срещнахме. Така онзи секретар няма да изхвърли документите ни — рече Прюдънс с поглед към затворената врата и вдигна пръст към устните си. — Сър Гидиън каза, че сме събудили любопитството му и непременно ще попита секретаря си за какво го търсим. Дядката не може да скрие, че сме били в кантората.

— Точно така. Тази сутрин свършихме добра работа. Сега ни остава само да чакаме той да се обади.

— Мисля, че сме си заслужили по едно кафе във Фортнъм — засмя се сестра й.

— Идеята да използваме адреса на Амелия и Хенри е много добра — рече Частити, докато вървяха към сладкарницата.

— Никой не би се сетил да свърже Франклинови със семейство Дънкан от Манчестър Скуеър.

— Защитникът може да наеме частен детектив. Веднага ще направи връзката между Макс и Хенри. Секретарите на политиците също са публични личности — Амелия Уесткот и Хенри Франклин бяха първите официални клиенти на агенцията за запознанства. Щастливата семейна двойка, която очакваше първото си дете, поддържаше връзка със сестрите Дънкан, а Хенри работеше като секретар на съпруга на Констанс в Долната камара.

— Не вярвам, че ще се задълбочи чак толкова — възрази Частити. — Ако поеме случая, ние ще му дадем всички необходими данни. Ако не, защо му е да ни шпионира?

— Права си — кимна сериозно Прюдънс. Въпреки това не се чувстваше особено добре. Срещата им с известния адвокат беше съвсем кратка, при това много приятна, но сивите очи я тревожеха — незнайно по каква причина.

 

 

Сър Гидиън Малвърн влезе в кантората си и поздрави секретаря си както обикновено.

— Кафе, Тадеъс, и ако обичате, по-силно.

— Водата вече ври, сър Гидиън. Да се надявам ли, че разговорът в училището на мис Сара е минал задоволително?

Тадеъс бе станал и приготвяше кафето на спиртника.

— Директорката на училището каза само добри неща за Сара — съобщи ведро Гидиън.

— Това е съвсем естествено, сър. Мис Сара е умна главица.

— Да, бих казал, че малката има остър ум — адвокатът се усмихна с бащинска гордост. Свали шапката и ръкавиците си и ги остави на пейката до вратата. — Хайде, разкажете ми набързо за двете посетителки.

Тадеъс наля вода в медното джезве и бавно се изправи.

— Посетителки ли, сър? Аз видях само една.

— Не, бяха две — Гидиън отвори вратата към кабинета си. — Нарекоха се „Мейфеър лейди“. При други обстоятелства щях да ги взема за съдържателки на публичен дом, дошли да сключат сделка — той приседна на ръба на тежката дъбова маса, която му служеше за писалище.

Тадеъс се намръщи неодобрително и му поднесе кафето.

— Дамата, с която говорих, беше много почтена, сър.

— Колко скучно — Гидиън си наля кафе от джезвето и вдъхна дълбоко аромата му. — Долу е много мрачно и не видях почти нищо. Ще наредя да поставят в преддверието втора газова лампа.

— Имаме достатъчно светлина, сър — отвърна сдържано секретарят. — Но бих предложил един светилник на кука до вратата.

— В никакъв случай! По-добре да остане, както си е — адвокатът махна пренебрежително и нареди: — Хайде, разкажете ми какво искаше дамата.

Тадеъс донесе документите, оставени от Прюдънс.

— Става въпрос за обвинение в клевета, сър. Дамата се отказва от правен съветник. Иска сама да ви изложи случая.

— Това е нещо ново. И не изглежда скучно. Както се казва, външността лъже — докато преглеждаше „Мейфеър лейди“, Гидиън пиеше кафето си на малки глътки. Накрая кимна доволно.

— Да, това обяснява визитата на нашите Мейфеърки.

— Нямах време да се занимая с подробностите около случая — призна виновно Тадеъс.

— Естествено. Дамите току-що си отидоха — Гидиън остави празната чаша на масата и взе вестника и писмото на адвокатската кантора. — Ще проуча случая, когато съдебните заседатели в Олд Бейли се оттеглят на съвещание. Днешният казус е съвсем ясен и се надявам, че делото няма да отнеме повече от час. Затова не си струва да се връщам тук. Ще използвам времето си по-добре.

Той тръгна към предната стая, за да облече робата си.

— Дамата остави адрес в Бейсуотър.

— Бейсуотър? — Гидиън се обърна учудено с перуката в ръце.

— Нито една от двете не изглеждаше като дама от Бейсуотър.

— И аз останах с такова впечатление. Предполагам, че използват адреса, за да запазят анонимността си.

— Защо ли толкова държат да останат анонимни? — Гидиън нахлупи перуката и хвърли бегъл поглед в огледалото, за да провери дали не е накриво. — Повечето случаи, с които се занимавах през последните шест месеца, бяха ужасно скучни. Трябва ми нещо ново. Предизвикателство. Може би този случай ще е тъкмо това.

Той оправи перуката, за да не виси над лявото му ухо, и продължи замислено:

— Много по-добре би било да се заема с някое загадъчно убийство, но за съжаление нашите две дами съвсем не приличаха на убийци. Е, както вече казах, външността лъже. Човек не бива да спира да се надява.

Той вдигна ръка за сбогом и излезе от кантората с нов прилив на енергия. Тадеъс го проследи с одобрителен поглед, придружен от глуха въздишка на примирение и изтощение.

 

 

— Нямам никакво желание да приемам посетителки този следобед — мърмореше Частити, докато вървяха обратно към къщи. — Без Констанс е много скучно.

— Не забравяй, че ще ни донесат хонорар — напомни й Прюдънс. — Това е част от работата ни — тя пъхна ключа в ключалката. — Сметката ни ще набъбне с цели сто гвинеи.

— Тази мисъл ще ме окриля през целия следобед — засмя се Частити. — Здрасти, Дженкинс — поздрави сърдечно тя, когато икономът се появи в антрето откъм библиотеката.

— Мис Час, мис Прю — посрещна ги с усмивка Дженкинс.

— Какво има, Дженкинс? — попита веднага Частити. — Криете някаква тайна. Не отричайте, познавам ви.

Усмивката му стана още по-широка.

— Пристигна телеграма, мис Час.

— От Кон ли? — попитаха в един глас сестрите.

— Да, мисля, че да — той закрачи отмерено към масичката, където оставяше пощата. — Ако не се лъжа, подадена е в Кале.

— Кале? — нима сватбеното пътешествие беше свършило? Прюдънс посегна към телеграмата. — Кога пристигна?

— Преди един час. Сервирал съм обяда в малката трапезария. Лорд Дънкан обядва в клуба си.

— Благодаря — Прюдънс бързо отвори телеграмата.

— Е, кога се връщат? — попита Частити с треперещ от нетърпение глас.

— Нищо не се знае. Корабът ще потегли… не, потеглил е вчера сутринта, но морето се разбунтувало и се наложило да изчакат. По-добре я прочети сама — Прюдънс връчи телеграмата на сестра си и очите й засвяткаха радостно. — Според мен може да си дойдат още утре. Дори днес.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре! — извика Частити и се втурна към трапезарията.

— Ще им оставим един ден да се възстановят от пътуването — изрече предупредително Прюдънс и погледна какво имаше на масата. Студена шунка, салата от цвекло, хляб и сирене.

— Много добре знаеш, че Кон няма да чака нито секунда и ще дойде при нас веднага след пристигането — отбеляза Частити, отряза две дебели филии хляб и ги намаза с масло.

— Може би ще съжалява, че се е върнала, като чуе какво е станало в нейно отсъствие — Прюдънс също си отряза хляб, намаза го с масло и сложи отгоре резен шунка. — Интересно кога ще се обади сър Гидиън. Няма да му е необходимо много време, за да прочете статията и писмото на адвокатите.

— Но сигурно ще му трябва доста време да вземе решение — Частити сложи салата в чинията си. — Да налея ли кафе?

Прюдънс кимна и се зае със сандвича си. Мислите й се насочиха към предстоящия следобед. Не можеше да ускори решението на защитника, но двата часа, които двете почтени сестри Дънкан бяха определили за свое приемно време всяка седмица, бяха много необходими за намиране на нови клиенти на агенцията за запознанства. Вече бяха събрали доста голям кръг желаещи да сключат брак мъже и жени, които, естествено, нямаха представа, че са подбрани като евентуални кандидати, стига да се яви подходяща партия.

— Дали Сюзън Диърфолд ще дойде днес? — Частити явно знаеше за какво мисли сестра й. — Миналата седмица останах с впечатлението, че се разбира добре с Уйлям Шарп.

— Посадили сме няколко зрънца — усмихна се Прюдънс. — Щом дойдат, ще им предложим да разгледат скулптурите в галерията. Наскоро Сюзън се изказа въодушевено за гръцките пластики, а пък Уйлям говореше за великолепието на Партенона.

— И от тях ли ще поискаме дарение за благотворителност, когато ги отведем пред олтара? — попита с усмивка Частити.

— Разбира се, но този път няма да е за обеднели стари девици. Ще създадем фонд за опазване на древногръцкото културно наследство — засмя се Прюдънс.

— Това не е ли наказуемо? Като им искаме пари за несъществуващи цели, ние ги лъжем — усъмни се Частити.

— Вярно е, мила, но какво друго ни остава? Ние сме жени, а сме принудени да печелим пари — Прюдънс хвърли салфетката на масата и стана. — Трябва да се преоблека и да подредя цветята в салона.

— Аз ще ти помагам.

 

 

Към три и половина двете сестри оглеждаха доволно големия салон, пълен с оживено разговарящи гости.

— Няма ги само лейди Люкън и лейди Уинтроп — промърмори Частити и посегна към таблата със сладки.

Прюдънс реагира само с вдигане на раменете и се обърна към вратата, защото Дженкинс бе обявил влизането на лейди Летисия Греъм и мис Памела Греъм.

— Летисия! Радвам се да ви видя — тя излезе напред и поздрави зълвата на Констанс с бегла целувка. После се наведе към момиченцето, което стоеше до майка си. — Здравей, Памела — стисна ръката на детето и премълча забележката, която напираше на езика й: деца на възрастта на Памела трябваше да са по това време на деня в училище, а не в светски салони. Там със сигурност нямаше да скучаят, както тук. Клюките, които си обменяха възрастните, не бяха особено интересни за шестгодишните деца.

— Знаете ли, гувернантката ни напусна — съобщи Летисия с въздишка и направи широк жест. — Без да ни предупреди. Просто изчезна. Събра си нещата и напусна къщата веднага след закуска. Бавачката има днес свободен ден, момичето, което оправя детската стая, има зъбобол… какъв ужас. Но ние сме тук, нали, Пами?

— Ах, колко досадно, мила моя — лейди Бейнбридж направи заповеднически знак откъм креслото си. — Явно не ви върви с гувернантките. Защо не опитате с друга агенция? Елате и седнете при мен… Със сигурност ще си спомня как се казваше агенцията, която ми изпрати една истинска перла. Грижеше се за Марта и Мери като истинска майка… как се казваше, момичета? — тя се обърна към дъщерите си, седнали на отсрещния диван.

— Мис Грейсън, мамо — помогна й Марта.

— Прекара при нас почти десет години — напомни й Мери.

Частити веднага усети сарказма в отговорите на дъщерите, но лейди Бейнбридж не забеляза нищо. Дамата нямаше ухо за тънки нюанси, фактът, че строго възпитаваните момичета, които дори не смееха да гледат майка си в очите, са способни на саркастични забележки, я зарадва много.

— Лейди Люкън и лейди Уинтроп — обяви Дженкинс и двете вдовици влязоха тържествено в салона.

Частити остави таблата и отиде при Памела, която, изоставена от майка си, продължаваше да стои до Прюдънс.

— Памела, ще ми помогнеш ли да поднеса сметаната за сладкиша? — Тя хвана детето за ръка и го отведе до бюфета. Така сестра й щеше да поздрави спокойно двете дами и да получи парите за подпомагане на бедни стари девици.

— Лейди Люкън… лейди Уинтроп… — Прюдънс се усмихна с най-красивата си усмивка. — Много се радвам да ви видя. Как напредват плановете за сватба?

— О, вече сме съвсем близо до целта — отговори овдовялата лейди Люкън.

— Великолепно — подкрепи я овдовялата лейди Уинтроп.

— Булчинската рокля на Хестър е готова и мога да ви уверя, че тя изглежда в нея като същински ангел. Шлейфът е дълъг почти три метра — вдовицата извади от ръкава си дантелена кърпичка и попи сълзите от очите си. — Уинтроп щеше да се гордее, ако можеше да я отведе до олтара. Каква загуба за бедното момиче… в сватбения й ден.

— Убедена съм, че брат й, лорд Уинтроп, ще го замести достойно — рече Прюдънс. — А и тя си има Дейвид, който ще я очаква пред олтара — усмихна се на лейди Люкън и заяви: — Прекрасно е, че синът ви е толкова щастлив, лейди Люкън.

— Не мога да го отрека — отвърна достойната дама. — Хестър е много мило момиче.

Как да ги накарам да ми дадат чековете за обещаните петдесет гвинеи?

— Позволете да ви поднеса чай — Прюдънс кимна на Дженкинс, който тъкмо обикаляше салона със сребърна кана, и отведе вдовиците до свободния диван до стъклената врата, през която се излизаше на терасата. Настани ги и приседна на ниско столче до тях. Поднесе им лично сандвичи с краставичка, а Дженкинс им наля чай. Щом отпиха първите глътки, заговори весело: — Преди малко получихме телеграма от сестра ми. Прекарва медения си месец в Египет.

— Египет? — учуди се лейди Бейнбридж, която чуваше всичко. — Какво необичайно място за меден месец! Толкова много пясък и прах…

— Много лошо място за кожата — подкрепи я Летисия. — Скъпата Констанс имаше чудесен тен, преди да замине. Как ли ще изглежда, като се върне?

— Убедена съм, че красотата й не е пострадала — обади се Частити и помогна на Памела да поднесе сметаната с несигурните си ръчички. — Скоро ще имате възможност да се убедите. Двамата се връщат. Обадиха се от Кале.

— Ще се радвам да видя милата Констанс. Пами също усеща липсата на вуйчо си, нали, миличка? — Летисия се усмихна с любов на момиченцето, което тъкмо облизваше сметаната от голямата лъжица.

— Констанс изпълнява много съвестно задълженията си на благодетелка на бедните — Прюдънс насочи разговора в полезна посока. — В последната си телеграма съобщи, че не само в Париж и Рим, а и в Кайро е успяла да спечели подкрепа от дипломатическите кръгове.

— Ах, да… естествено — Лейди Уинтроп отвори копринената си чантичка. — За малко да забравя, мила моя… нали и аз бях обещала да дам малко пари. Петдесет гвинеи, ако не се лъжа?

— Много ви благодаря — отговори тихо Прюдънс и прибра чека в джоба си. — Уверявам ви, че това означава много за бедните дами. Повечето от тях имат дългове, нали разбирате? Ако не им помагаме, ще ги изхвърлят на улицата.

Лейди Люкън вирна брадичка и също отвори чантичката си.

— Отначало и аз бях написала чек за петдесет гвинеи, но после си казах, че седемдесет е по-добра сума.

Лейди Уинтроп трепна засегнато, а съседката й се усмихна триумфално и връчи чека си на Прюдънс.

— Вие сте две прекрасни дами. С добри сърца и много, много щедри — Прюдънс се изправи грациозно. — Нямам думи да изразя колко съм ви благодарна… Бедните дами всеки ден ще споменават в молитвите си своите благодетелки.

Все така усмихната, тя отиде до масичката за напитки, отвори едно чекмедже и скри чековете под салфетките.

— Ти си чудовище — пошепна в ухото й Частити.

— Самият дявол ме подучи.