Джейн Фийдър
Идеалната годеница (9)

9.

— Е, получи ли много поздравления за женитбата си, Кон? — попита Частити, когато следобед влезе в салона на сестра си.

— О, какво красиво помещение! — възкликна Прюдънс, която влезе след сестра си. — Китайските тапети са точно по моя вкус.

— Лейди Бейнбридж ги изгледа пренебрежително — довери им с усмивка Констанс. — Преди половин час седеше тук и се оплакваше от новите моди и липсата на вкус — тя се зае да обръща копринените възглавници с избродирани пауни. — И през цялото време ме оглеждаше с надеждата да установи, че талията ми расте.

— Според мен е рано, даже да е възможно — Прюдънс много харесваше тънката талия на сестра си. — Кой още те посети?

— Летисия… и леля Агнес, която похвали възторжено източните акценти в салона ми.

— Мога да си представя. Да си я чула някога да каже лоша дума за някого? — Частити много обичаше сестрата на баща им.

— Ще поръчам чай и ще обсъдим евентуалните кандидатки за сър Гидиън — каза Констанс и разклати шнура на звънеца до камината, украсен с пискюли. — През цялото време си блъсках главата каква жена да му изберем… — на вратата застана прислужницата и тя й кимна с усмивка. — Донесете ни чай, Бренда. Благодаря ви.

— Трудно ми е да преценя какъв тип жена би му подхождала — призна Частити и се настани удобно на един диван.

— Нямам ни най-малка представа — допълни Прюдънс и се отпусна в най-мекото кресло с висока облегалка.

— Не ми помагате — укори ги Констанс. — Идеята беше твоя, Прю.

— Знам, знам — въздъхна Прюдънс. — Тогава ми се стори много добра. Едва по-късно осъзнах, че не бих пожелала такъв мъж и на най-голямата си неприятелка.

— Не преувеличавай — помоли Констанс и разчисти украсената с инкрустации масичка, за да има място за таблата с чая.

Прюдънс се усмихна сдържано и си взе сандвич с краставица. Прислужницата наля чай и се оттегли дискретно.

— Е, кой ще започне? — попита Констанс и се настани в другия край на дивана, на който седеше Частити.

Малката й сестра се намръщи и вместо да отговори, сама зададе въпрос.

— Не се ли сети, че ще е много трудно да се намери жена, която да се омъжи за разведен?

— Но той е богат и преуспяващ — възрази Прюдънс. — Има първокласни връзки и изглежда добре.

— Слабата похвала е по-лоша от проклятие — изрецитира Констанс и избухна в смях. — Според мен изглежда много изискан.

— Има хубави очи — добави Прюдънс. — И гъста коса.

Частити се закиска и си намаза питка с мед.

— И гласът му е приятен.

— За мъжа разводът не е такъв страшен провал както за жената — заяви остро Констанс.

— Абсолютно си права — кимна сериозно Частити.

— Все още не знаем коя е виновната страна — възрази Прюдънс.

— Даже да е жена му, сигурна съм, че се е държал като кавалер — отбеляза Частити. — Другото би било немислимо.

— Искаш да кажеш, че я е освободил? — Прюдънс смръщи чело. — При повечето мъже щях да се съглася с теб, но моят опит показва, че Гидиън не действа по правилата.

— Той само те е целунал, Прюдънс!

— Без мое съгласие! — изстреля в отговор сестра й. — На теб би ли ти харесало, Час?

Частити вдигна рамене.

— Често ми се случва. Обикновено плесвам момъка по бузата и му заявявам, че не ме интересува.

Прюдънс я изгледа възмутено.

— Аз не съм като теб, да се разберем. Не флиртувам. Не одобрявам такъв тип поведение. Очаквам мъжете да ме оставят на мира, ако не ги окуража за по-интимно общуване.

— Всичко това е чудесно, но не ни помага да продължим — намеси се в спора Констанс. — Нали искахме да открием какви качества трябва да притежава евентуалната втора съпруга на сър Гидиън.

— Вярност — изрече Прюдънс с тих смях.

— Това се разбира от само себе си.

— Да е снизходителна и кротка — допълни язвително Прюдънс. — Да не се ядосва, когато мъжът й я докосва без позволение.

— Вече ти казах, че не ми помагаш особено, Прю — укори я отново Констанс.

Прюдънс кимна.

— Е, добре. Щом господинът не е против образованието на жените, значи ще хареса жена с широк хоризонт — и посегна към чая си.

— Това е естествено. Жената на виден адвокат трябва да се движи уверено в обществото — Частити извади от чантата си молив и бележник. — Ще направим списък на необходимите качества и ще му го покажем. Ти, Прю, можеш да го попиташ дали има и други изисквания.

— Не бива да пренебрегваме чувствата на дъщеря му — допълни Констанс. — Интересно ми е да узная дали ще иска детето му да хареса евентуалната кандидатка.

— Значи бъдещата му жена трябва да обича децата и да умее да се оправя с тях — изрече решително Прюдънс. — Не бива да му уреждаме брак с жена, за която знаем, че не понася деца.

— Прю е напълно права — подкрепи я Частити.

Констанс кимна убедено.

— Според мен е от значение и дали кандидатката е образована — добави тя. — Щом праща дъщеря си в колеж, известен с това, че дава добро образование, може би смята да я прати и във висше училище. Ако се ожени втори път, съпругата му не бива да знае по-малко от момиченцето.

Прюдънс размишляваше. В университета Кембридж бе създаден женски колеж, където студентките полагаха публични изпити. Все още им бе забранено да получават академична титла, но колежът се ползваше с добро име.

— Може би очаква дъщеря му да упражнява някаква професия — предположи тя. — Например да стане учителка.

— Познаваме ли жена с добро образование? Не можем да му препоръчаме гувернантка. Трябва да е завършила колеж или поне да е посещавала добро дамско училище. Това ще означава, че умее да общува с деца.

— Астрид Белами — предложи Частити. — Образованието на жените е голямата й идея. Посетила е лейди Маргарет Хол в Оксфорд.

— Тя е стара — възрази веднага Прюдънс. — Скоро ще стане на четиридесет.

— Не знаем дали възрастта играе роля за него — подчерта Констанс. — Ами ако иска да има още деца?

— Ако е така, сам щеше да си потърси жена — възрази Прюдънс. — Мисля, че и той е към четиридесетте.

Констанс кимна замислено.

— Вероятно си права. Но ако успеем да събудим интереса му, възрастта може да стане важен фактор.

— Сигурно — въздъхна Прюдънс.

— Бихме могли да го попитаме — предложи Констанс, без да откъсва поглед от сестра си.

— Да, бихме могли — промърмори Прюдънс.

— Не изглеждаш особено въодушевена, Прю — отбеляза Констанс.

Прюдънс разтърси глава.

— Разбира се, че не съм. Ни най-малко.

— О! — Констанс се усмихна. — Значи съм се заблудила.

Частити премести поглед от едната страна към другата, после се наведе над бележките си.

— Ами външният вид? Мислите ли, че той е важен за него? Красива жена ли ще му търсим?

— Бих казала, че външността не е толкова важна, колкото умът и личността, но… — Прюдънс вдигна рамене. — Всъщност не знам.

— Знаеш по-добре от нас — възрази Частити и захапа края на молива. — Прекара цяла вечер с него.

— Не видях нищо зад властната, доминираща фасада — обясни Прюдънс. — Жена с характер и собствена воля надали би искала да има такъв съпруг.

— Някой го сравни с Макс — промълви замислено Констанс. — Значи аз не съм жена с характер и собствена воля.

Прюдънс запрати по нея една от копринените възглавници.

— Макс е страхотен!

— Ако търсим достатъчно дълго, сигурно ще намерим добри черти и у Гидиън Малвърн — подхвърли Частити. — Какво ще кажете за Агнес Харгрейт? Млада, красива, начетена. Нищо, че не е посещавала университет.

— Вдовица с петгодишен син — възрази веднага Прюдънс.

— Е, поне знаем, че обича децата — каза Констанс.

— Не знаем дали той иска цяло семейство — не се предаде Прюдънс.

— Бихме могли да го попитаме — усмихна се Частити. — Агнес веднага ще се заинтересува. Чувства се много самотна.

— Какво ти каза той, Прю, след като му предложи да му намерим жена? — попита с интерес Констанс.

— И аз искам да чуя! — извика Частити. — Намекна ли какъв тип жени харесва?

Прюдънс се поколеба. Какво бе казал сър Гидиън, след като си открадна целувка от нея? Че след като се е целувала с него, вече би трябвало да има представа какви жени харесва… че вече знае какъв любовник е. Странно, но нямаше желание да го сподели със сестрите си.

— Не — отговори тя. — Каза само, че не си търси жена и че е много капризен.

— Много окуражително — промърмори сухо Констанс. — Още чай?

Прюдънс й подаде чашата си. Констанс, разбира се, беше права. Тя не се стараеше да помогне на сестрите си и сама не разбираше защо. Нали идеята да оженят сър Гидиън беше нейна? Това беше брилянтното решение на крайно неприятния финансов проблем. Защо тогава всяка жена, която споменаваха двете сестри, срещаше неодобрението й? Виновно е състоянието ми, реши тя. Чувстваше се потисната, неспокойна, тревожна. Колкото повече се занимаваха с обвинението за клевета, толкова по-невъзможно й изглеждаше да спечелят делото.

Констанс, която я гледаше изпитателно, се обърна към Частити. Малката сестра кимна с разбиране. Нещо не беше наред. Непоколебимата Прюдънс беше разклатена. Тя, която винаги беше уравновесена и здраво държеше юздите на поведението си в обществото. Сестрите й нерядко имаха емоционални изблици, но тя — никога. Прюдънс беше разумна и умееше да се концентрира върху всеки проблем. По някаква необяснима причина този следобед беше друга.

— Извинете, мадам — момичето застана на прага и обясни: — Фред току-що донесе това за мис Прю — връчи на господарката си писмо и продължи: — Донесли го на Манчестър Скуеър, но Дженкинс сметнал, че може да е важно и го изпратил тук.

— Благодаря, Бренда — Констанс взе писмото и хвърли поглед на адреса. — От кантората на сър Гидиън Малвърн, адвокат на короната — връчи плика на Прюдънс и заяви с усмивка: — Нашият защитник не си губи времето.

Прюдънс разряза плика и разгъна писмото.

— Пише, че адвокатите на Баркли са уведомени, че е поел защитата на „Мейфеър лейди“. Пише, че ще говори с тях още днес — тя сгъна писмото и сведе глава. — Дали е лош знак, че реагираха толкова бързо — на челото й се появи бръчка.

— Ще изпитам облекчение, когато всичко свърши — въздъхна Констанс.

— Не пише ли още нещо? — попита с надежда Частити.

— Пише, че те настояват процесът да започне колкото може по-скоро и че той няма да възрази. Иска довечера да се срещне с мен, за да започнем подготовката — Прюдънс подаде писмото на Частити. — От противната страна очакват, че той ще се опитва да протака. Честно казано, и аз очаквах същото. Още нямаме нито едно доказателство за измамата на Баркли.

— Още не сме имали възможност да прегледаме документите на татко — Частити успокоително покри с длан пръстите на сестра си, които нервно се плъзгаха по облегалката на креслото.

— Ще започнем да търсим при първия сгоден случай.

— Права си — кимна Прюдънс. — За съжаление събитията се развиват твърде бързо.

— Вярвам, че ще имаме поне месец време да се подготвим — опита се да я окуражи и Констанс. — Не могат да насрочат процеса от днес за утре.

— Права си — Прюдънс успя да се усмихне. — Най-добре е веднага да отговоря, че ще отида… Къде? — тя прочете посочения адрес — „Пел Мел“ 7. — Очаквах да се срещнем в кантората му.

— Може би има още една — предположи Частити.

Прюдънс вдигна рамене.

— В седем вече ще знам.

— Не пише нищо за вечеря — подчерта Частити.

— Значи срещата ще е чисто делова — отвърна студено Прюдънс. — Не пише и че ще ми прати кола.

— С малко късмет няма да ти се наложи да отблъскваш натрапчиви опити за сближаване — усмихна се Частити.

Сестра й се направи, че не е чула коментара, и каза хладно:

— Ако татко няма нужда от каретата, Кобхем ще ме откара с ландауера и ще ме върне навреме за вечеря. Би трябвало един час да е достатъчен за сър Гидиън — за мен със сигурност ще е — заключи тя.

— Ще вземеш ли списъка? — Частити посочи бележките си. — Поне го попитай какви са предпочитанията му.

— Няма да взема списъка, но ще го попитам за предпочитанията му — отсече сестра й и стана. — Да си вървим, Час. Вече е почти пет. Ще вечеряш ли днес вкъщи, Кон?

— Не, на номер десет — отговори с въздишка сестра й. Така наричаха официалната резиденция на министър-председателя.

— Каква чест — Прюдънс изгледа сестра си с присвити очи. — Нещо се готви, нали?

— Не знам — усмихна се Констанс. — Макс не ми казва нищо. Но имам едно такова чувство… само чувство.

— Пост в кабинета? — опита бързо Прюдънс.

— Казах ти, че Макс отказва да говори за тези неща.

— Заслужава го — рече Частити и прегърна сестра си.

— Да се надяваме, че постът няма да е в противоречие с ангажираността на съпругата му към правата на жените — по обичая си Прюдънс изрече на глас една неприятна истина.

— Да, естествено — Констанс я прегърна сърдечно. — Утре ще се видим и всяка ще разкаже как е прекарала вечерта.

Тя се засмя и ги изпрати до вратата. Точно когато се сбогуваха, пристигна Макс и като ги видя, забърза нагоре по стълбището.

— Отивате ли си вече?

— Бяхме само за чая — отговори Прюдънс.

— Почакайте, ще кажа на Франк да ви отведе вкъщи с колата.

Макс целуна жена си и изчезна в къщата, викайки камериера си.

 

 

Малко преди седем Прюдънс се качи в ландауера и поздрави стария кочияш със сърдечна усмивка.

— Как са конете, Кобхем?

— О, много са си добре, мис Прю — отговори бодро той. — И на тях им е време да се пенсионират, както на мен.

Той плесна с камшика и двата едри червеникави коня потеглиха през площада в жив тръс.

— Нито вие, нито те са за пенсия — отбеляза Прюдънс. — Изглеждат много бодри!

— Много сте мила да кажете това, мис Прю. Но след година ще навърша седемдесет. Все ми се привижда къщичка някъде в провинцията…

Прюдънс разбра, че той искаше да я подготви за оттеглянето си. Разбира се, Кобхем имаше пълно право да ги напусне. И пълно право да получи пенсия, която да му даде възможност да живее в малката селска къщичка, за която копнееше. Техният бюджет обаче не предвиждаше средства за пенсия. Умът й заработи бързо. Събираше и изваждаше числа, макар че положението беше повече от ясно. Досега намираше пари да плаща редовно на Кобхем, макар че в епохата на моторните омнибуси и файтоните можеха да живеят и без кочияш — а най-вече без коне, чиято храна и подслон струваше куп пари. Но никоя от трите сестри не би си помислила дори насън, че биха могли да уволнят стареца.

Ако обаче откарат конете в имението Роумзи Майнър, ще им бъде много по-лесно да ги поддържат. Елегантният свят в Лондон имаше нужда от гаражи за новите автомобили. Щяха да дават обора под наем и да печелят пари, с които да плащат пенсията на Кобхем. Ще го настанят в една от къщите за персонала в имението и ще живее там с половината от заплатата, която получаваше в Лондон. Старецът ще е щастлив, а семейните финанси ще се подобрят.

— Имате ли представа къде бихте искали да отидете, Кобхем? — попита тя.

— Жена ми копнее за родното си село — отговори той и стегна юздите, за да не се подхлъзнат конете по гладкия паваж. — Достатъчно дълго е живяла в Лондон. Иска да е близо до сестра си.

Прюдънс кимна. Жената на кочияша беше от Роумзи и чрез нея Кобхем, кореняк лондончанин, постъпи на служба при семейство Дънкан.

— По пътя за Линдхърст има една празна арендаторска къща. Ще ви я дам без наем като част от пенсията, ако това условие е приемливо за вас.

Настъпи мълчание. Кочияшът поглаждаше дългата си брада и размишляваше усилено. След малко каза:

— Мисля, че предложението е добро, мис Прю. Ще говоря с жена си.

— Много добре. Кажете ми какво сте решили и ще уредим подробностите — Прюдънс се облегна назад с чувството, че е уредила въпроса по най-добрия възможен начин.

Каретата се отби от Пел Мел и зави в тясна уличка с високи, тесни къщи от двете страни.

— Номер седем, мис Прю — Кобхем спря конете и се обърна към пътничката си.

— Така изглежда — промърмори Прюдънс, без да слезе, и огледа внимателно къщата. Построена в георгиански стил, с фенер над тъмната входна врата, с черен парапет и бели стъпала, фасада с два кръгли еркера. Това не беше частен клуб. Ако не се лъжеше, тя се намираше пред дома на сър Гидиън Малвърн, адвокат на короната. Той отново бе успял да я изненада и да я извади от равновесие.

Кобхем спусна стълбичката и отвори вратата на ландауера.

— Благодаря ви, Кобхем. Ще бъдете ли така добър да ме вземете в осем?

— Разбира се, мис Прю — старият кочияш затвори вратичката и вдигна стълбичката. — Дотогава има само час, затова ще пия една бира в „Черното куче“ на „Джърмин стрийт“, ако нямате нищо против.

— Разбира се, че не — Прюдънс се изкачи по стълбите, обърна се и му махна. — След час да сте тук!

Тя вдигна блестящото чукче с форма на лъвска глава и почука енергично.

Вратата се отвори веднага. Пред нея застана сър Гидиън, все още в дневен костюм, сякаш току-що се бе върнал от кантората. Прюдънс се зарадва, защото и тя не се беше преоблякла за вечеря.

— Карета — установи с усмивка той, загледан след отдалечаващия се Кобхем. — В Лондон е много скъпо да се поддържат коне — отстъпи настрана и й направи път.

— Прав сте — кимна тя и мина покрай него. — Но е нищо в сравнение с автомобила. Повярвайте ми, правила съм сметки. Баща ми много държеше да имаме автомобил, но скоро разбра колко са несигурни и се отказа.

Прюдънс свали ръкавиците си, огледа бързо обстановката и я определи като сдържано елегантна.

— Права сте, непредвидими са — кимна той със снизходителна усмивка. — Ще позволите ли да взема палтото ви?

— Благодаря — тя пъхна ръкавиците в джоба и свали палтото си. — Често ли вършите деловата си работа вкъщи, сър Гидиън?

— Само когато трябва да я свърша след шест вечерта — отговори той и посочи отворената врата отляво. — Понякога съм твърде зает, мис Дънкан, и трябва да жертвам свободното си време. По-приятно е да го правя тук, отколкото навън, не намирате ли?

Прюдънс последва поканата му и влезе в просторна библиотека с чисто мъжко излъчване. Миришеше на тютюн, кожа и дъбови мебели. Блестящият дървен под беше покрит с обюсонски килим, на високите прозорци висяха кадифени завеси, които не бяха спуснати, въпреки че навън се здрачаваше. Шкафовете и етажерките по четирите стени бяха препълнени с книги.

— Едно питие? — попита Гидиън и затвори вратата.

— Не, благодаря — отказа тя. — Тук съм, за да говорим по работа.

— Докато обсъждам делата си, често си позволявам по едно питие — обясни небрежно той и си наля уиски. — Моля, седнете — и й посочи удобно кресло пред маса от черешово дърво, на която имаше само малка купчина документи.

Прюдънс седна и попита бързо:

— Защо правните съветници на Баркли реагираха така бързо на писмото ви? Добър знак ли е това?

Той я погледна замислено.

— Нито добър, нито лош — отговори след малко и отпи от чашата си. — Може би си мислят, че победата им е сигурна, и искат да приключат бързо. Или се съмняват и искат да ни накарат да сложим картите на масата.

— Щом намеря сгоден случай, ще проверя документите на баща си и ще намеря доказателства — обеща Прюдънс.

Адвокатът се наведе към нея и заговори със сух глас и остър поглед:

— Както ви казах тази сутрин, ще изчакам да ме убедите. Хайде сега да се занимаем с онова, което имаме.

Много е делови, каза си Прюдънс. В поведението му няма нищо лично. Интересно защо, вместо да я успокои, това я разсърди. Тя разтърси глава с несъзнателен жест, за да прогони от ума си неподходящите лични реакции.

— Много добре — отговори сухо и скръсти ръце в скута си. — Имате ли въпроси към мен?

Гидиън извади лист хартия и посегна към перото.

— Трябват ми факти. Кога започна да излиза вестникът?

Прюдънс се замисли.

— Не съм съвсем сигурна. Преди нас с него се занимаваше мама. Когато Кон навърши петнайсет години, а аз — четиринайсет, се включихме и ние.

— Според мен не е редно да забъркваме и майка ви — рече замислено той. — Това само би усложнило нещата. Кога вие и сестрите ви поехте цялата работа по издаването на вестника?

— Преди четири години. След като мама почина.

— Добре. Повдигано ли е обвинение срещу вестника?

— Не. Разбира се, че не.

— В съда нищо не се разбира от само себе си. Има ли враждебност към вестника? Получавали ли сте например оплаквания от читатели?

— Не много.

— Колко? Повече от десет, по-малко от пет?

— Повече от десет.

— Бихте ли казали, че вестникът ви е полемичен? — докато говореше той пишеше и изстрелваше следващия въпрос, без да поглежда Прюдънс.

— Да.

— Може ли да се каже, че политиката на вестника е да възбужда полемика?

— Не. Какви са тези въпроси?

— Каквито ще ви зададат пред съда. Ако се нацупите или се развикате възмутено, ще настроите съдебните заседатели срещу себе си и ще предизвикате атаката на адвоката на противната страна. Ако изгубите самообладание, всичко ще отиде по дяволите — той посегна към чашата си и посочи масичката с гарафите. — Сигурна ли сте, че не искате чашка шери?

— Сигурна съм, благодаря. За да мога да преживея това мъчение, имам нужда от бистра глава.

— Аз нямам намерение да допусна разпитът да се превърне в мъчение — отговори той и си наля още уиски.

— Точно това правите — възрази раздразнено тя.

— За ваше добро — той седна отново.

— Защо тогава ме боли повече, отколкото вас? — попита подигравателно тя.

— Не сте права — отвърна той с поклащане на главата и си взе цигара от сребърната табакера.

— Цигарата е перфектен пример за перфектно забавление. Има отличен вкус и оставя човек незадоволен — изрецитира Прюдънс.

— Това май беше Оскар Уайлд?

— Точно така. „Портретът на Дориан Грей“.

Гидиън се усмихна уморено.

— Пуша само когато работя. Е, да продължавам ли?

Прюдънс кимна с въздишка.

— Разбира се. До осем трябва да свършим.

Той я погледна смаяно, но изражението му бързо стана отново спокойно и неутрално.

— Вие и сестрите ви често ли се занимавате със… — прекъсна го чукане по вратата. — Да? — тонът му беше доста остър.

Вратата се открехна, появи се главичка на момиче.

— Не исках да ти попреча, татко, но Мери излезе, а аз трябва да разпозная няколко цитата от художествени произведения и не можах да се справя с всичките.

Погледът на големите очи, сиви като на бащата, обходи бързо стаята и спря върху Прюдънс. Тя се усмихна подканващо, защото много искаше да узнае нещо за отношенията между адвоката и дъщеря му.

— Защо не влезеш? — попита строго Гидиън. — Не мога да разговарям с глава без тяло.

— Аз съм като котката от Чешир — засмя се момичето и влезе, но не посмя да пристъпи навътре. — Не можах да позная само два цитата, татко. Ще ми помогнеш ли?

Умолителният тон накара Прюдънс да се усмихне. Малката явно знаеше как да манипулира снизходителния си баща.

— В момента водя разговор с клиентка, Сара — обясни Гидиън. — Ако съдя по месечните сметки на Хатчърд и Блекуел, ти вече притежаваш солидна библиотека със справочници. Ще попитам Мери защо в стаята за учене липсва тъкмо лексикон с цитати.

Сара се усмихна смутено.

— О, разбира се, че имаме такъв лексикон. Обаче не можах да го намеря, а имам толкова да уча за утре — латински, френски и какво ли не още, затова си помислих, че може би ти… — тя хвърли бърз поглед към баща си, за да прецени в какво настроение е, и без да изчака реакцията му, започна да рецитира: „Красотата е истина…“

— „И истината е красота. Това е всичко, което знаете вие на земята, и не е нужно да знаете повече“ — довърши цитата Прюдънс. — Кийтс, „Ода за една гръцка урна“. 1820 година.

— О, много ви благодаря — Сара засия. — Ето и втория: „Любов, основана на…“

— „Любов, основана на красота, умира бързо като красотата“ — засмя се Прюдънс. — Джон Дон, „Елегии“ — тя помисли малко и добави: — Ако не се лъжа, 1595 година.

Сара беше безкрайно щастлива.

— Благодаря ви, много ви благодаря, мис…

— Дънкан — каза Прюдънс, стана и й подаде ръка. — Аз съм клиентка на баща ти.

Момичето стисна ръката й много сърдечно.

— Не исках да преча на разговора ви.

— Не ни попречи — обади се баща й от другия край на масата. — Е, Сара, ако си задоволила любопитството си…

— Това не беше любопитство — възрази момичето, — а истинска научна работа.

— Да, естествено — кимна Гидиън. — Научна работа — на устните му играеше усмивка.

— Благодаря ви за помощта, мис Дънкан — Сара се поклони учтиво и тръгна заднешком към вратата. На прага спря и попита: — Навън ли ще вечеряш, татко?

Той откъсна поглед от Прюдънс, която отново бе седнала и се взираше в мрака навън.

— Очевидно не. След час ще дойда да ти кажа лека нощ.

Сара направи реверанс.

— Лека нощ, мис Дънкан. Още веднъж благодаря за помощта.

След като вратата се затвори зад момичето, Гидиън отбеляза с лека усмивка:

— Значи сте експерт по английска литература.

— И трите сме експерти — отговори Прюдънс. — Наследили сме го от мама. Така да се каже, засукали сме я с майчиното мляко.

Той кимна и стана да спусне тежките кадифени завеси.

— Сара е добра математичка. Освен това свири на флейта.

— Музиката и математиката са таланти, които често се допълват — отбеляза Прюдънс. — Изглежда е много усърдна ученичка. Това ми напомня, че трябваше да ви задам няколко въпроса — тя отвори чантата си и извади бележник. — Днес се събрахме, за да съставим списък на възможните кандидатки за женитба. Бихме желали да изясним още някои точки.

Гидиън седна отново в креслото си, облегна се назад, скръсти ръце на гърдите и вдигна вежди. Изразът на лицето му никак не е окуражителен, каза си Прюдънс.

— Трябва да ви обърна внимание, че нямам много време за вашия случай, мис Дънкан. Ако желаете да посветим част от това скъпоценно време на собствените ви дела, това, естествено, е ваше решение.

— Аз пък си мислех, че ще работим като тандем — отзова се Прюдънс. — Вие ще изпълнявате вашата задача, а аз — моята. Двете задачи са тясно свързани. И така: ние изхождаме от постановката, че ще приемете избраната от нас дама, ако и Сара я хареса. Би било добре кандидатката да спечели доверието на момичето. И разбира се, двете да се чувстват добре заедно.

— Ако ме питате дали искам да се оженя повторно, за да дам майка на Сара, отговорът е не — Гидиън решително поклати глава. — Според мен това е възможно най-глупавата причина да се обвържеш с някой човек, а и не мога да си представя, че жената, която ще харесам, би се съгласила на такава сделка. Ако някой ден се оженя отново, то ще е само защото съм се запознал с жена, която ме вълнува. Убеден съм, че Сара също ще хареса тази жена и ще я обикне.

Той се наведе напред и сложи ръце върху масата.

— Е, ако съм отговорил на въпросите ви, да се върнем към моите.

— Разбирам становището ви, но е очевидно, че няма да искате жена, която не обича деца — продължи невъзмутимо Прюдънс. — Днес Частити спомена една дама, която може би ще ви допадне. Тя е вдовица. Казва се Агнес Харгейт. Възхитителна жена, много красива, с петгодишен син. Според вас лошо ли е, че има дете?

Тя вдигна поглед от бележките си и намести очилата си, за да види по-добре лицето му.

— Тази перспектива не ме ощастливява особено — каза той. — Да разбирам ли, че вие и сестрите ви имате навика да се занимавате с паднали жени?

— Не — отговори тя. — Или поне не разбирам какво имате предвид, като казвате „паднали жени“. В кръга на нашите познати, а още повече в кръга на лорд Баркли, разбира се, има немалко жени, които си позволяват малки извънбрачни… залитания. И това ме води към следващия въпрос: Държите ли бъдещата ви жена да е с безупречна репутация?

Гидиън въздъхна.

— О, Прюдънс, опитвам се да ви покажа, че в момента не се интересувам ни най-малко от кандидатки за женитба — погледна нетърпеливо часовника си и заяви гневно: — Не свършихме и половината от работата, която бях планирал. Надявах се да хапнем набързо заедно. Така да се каже, работна вечеря, но след като вие настоявате да си вървите…

— В писмото, което ми изпратихте — не бих го нарекла покана, а по-скоро подкана, — не пишеше нищо за вечеря — отвърна остро тя. — Макар че щеше да се наложи да откажа — излъга съвсем спокойно. — Имам и други задължения.

— Не беше подкана, а молба — възрази сърдито той.

— Прочетох го много внимателно и не открих нито веднъж думата „моля“.

— Тогава се извинявам — в тона му нямаше нищо извинително. Той стана бързо и я посочи с пръст. — Вие и сестрите ви имате ли навика да се занимавате с жени от улицата, мадам Мейфеър лейди?

Прюдънс отвори уста, за да протестира възмутено, но си спомни предупреждението му.

— Никой няма да узнае, че не съм само аз — възрази тя. — Нали се разбрахме, че само аз ще представлявам „Мейфеър лейди“. Не бива да разберат кой издава вестника. Няма да ни зададат този въпрос.

Гидиън поклати глава.

— Не бъдете толкова сигурна. Адвокатите на лорд Баркли ще преобърнат Англия, за да установят кои са издателките на вестника: Няма да се учудя, ако вече са ангажирали частни детективи. Не разбирате ли — никому не е приятно да повика като свидетел един вестник. И аз се чувствам по същия начин.

Часовникът в ъгъла удари осем и той стана от креслото си.

— Детективи? — Прюдънс изглеждаше шокирана. — Не може да бъде…

Тя облече палтото си и се запъти към вратата.

— Бъдете нащрек — рече той и й отвори.

Прюдънс мина покрай него.

— Колко време ни остава до процеса?

Гидиън вдигна рамене.

— Три, може би четири седмици. Сам Ричардсън има влияние в съда, а сътрудниците му са много добри. Те ще открият кой ще председателства съдебното заседание и Сам ще проведе с него приятен разговор на пищна вечеря в клуба си. Случаят ще влезе в съдебната зала, когато Сам реши.

Прюдънс се намръщи отвратено.

— Мислех, че и вие имате някакво влияние…

— Имам, но не бих искал да го пусна в употреба.

— Ние не сме подготвени.

— Донесете ми доказателствата, мис Дънкан. Както казахте, тогава ще имаме всичко необходимо.

Той отвори входната врата. Уличното осветление беше вече запалено. Кобхем седеше на капрата, увит в пелерината си, а конете нетърпеливо потропваха с копита, защото есенната вечер беше доста хладна.

Гидиън я придружи до каретата и й помогна да се качи.

— А вие вярвате ли? — попита тихо тя, смутена от саркастичния му тон.

Той се засмя и смехът му прозвуча неприятно в ушите й.

— Не ми остава нищо друго, мила моя. Доверието е половин победа. Никога не влизам в съда, очаквайки поражение.

— Но е възможно да изгубим делото, нали?

Тя свали очилата си и го погледна страхливо. Светлината на уличния фенер придаде на очите и косата й златен блясък.

В сивите очи светна обожание, но само за миг. Той отвори уста да каже нещо, но после поклати глава, засмя се тихо и махна на кочияша да потегли.