Джейн Фийдър
Идеалната годеница (5)

5.

— Е, какво ще кажете?

Четвъртъкът бе дошъл неусетно. Очаквайки присъдата на сестрите си, Прюдънс направи пирует.

— Изглеждаш като кръстоска между монахиня и учителка — установи Констанс.

— Е, не е чак монахиня. По-скоро бих я определила като библиотекарка — отзова се Частити. — Изглеждаш сериозна и много учена, Прю.

— Точно такова въздействие се надявам да постигна — кимна Прюдънс, застана пред огледалото, наклони глава и се огледа критично. — Най-много ми харесва филцовата шапка.

Морскосиният воал й стигаше до брадичката. Самата шапка беше от тъмносив филц, с дискретна периферия.

— Подхожда на костюма. Тъмносив серж… Човек може да си помисли, че си в траур — подхвърли Констанс.

— Имаш ли петдесет гвинеи? — попита Частити и махна от рамото й несъществуваща прашинка.

— Редно е да прати сметка — отговори Прюдънс. Погледът, отправен към Констанс, молеше за потвърждение. — Нали не продава зеле на пазара.

— Да, сигурно ще изпрати сметка, но аз въпреки това бих взела парите. Ако се държи обидно и отблъскващо, ще можеш преспокойно да ги запратиш в лицето му на сбогуване.

Прюдънс направи гримаса.

— Знам, че Макс ми мисли доброто, но ми се иска да не беше говорил с приятелите си за Малвърн и да не беше събрал всички тези сведения. Сигурно ще започне да разпитва и мен и аз ще се объркам.

— Това никога няма да стане — възрази убедено Частити.

— Онзи ден секретарят му също се опита да те сплаши, но ти се държа много достойно. Ще направиш същото и със самия адвокат.

— Надявам се. Ако той наистина е най-добрият, не мога да си позволя слабост — Прюдънс се усмихна смело. — Трябва да го хванем на въдицата.

Констанс кимна.

— Дръж се така, сякаш нямаме никакви финансови грижи. Щом веднъж се съгласи да ни защитава, ще започнем да се пазарим.

— Съгласна съм… макар че не ми се струва много почтено — Прюдънс сложи сини ръкавици и посегна към голямата си чанта. — Направила съм копия от всички документи, които оставих в кантората му. Може би ги е забутал някъде — обясни тя с иронично вдигане на раменете. — Жалко само, че още нямам доказателство за измамничеството на Баркли.

— Можеш да увериш Малвърн, че непременно ще му доставим такива доказателства — каза Констанс.

— Убедени сме, че ги има — подчерта Частити.

— Няма да допусна ни най-малко съмнение — заяви Прюдънс и спусна воала над лицето си. — Вече е почти три и половина. Трябва да вървя.

Сестрите й я придружиха до Темпъл Гардънс.

— Ще чакаме тук — рече Констанс и я целуна.

— По-добре ме чакайте при Фортнъм — Прюдънс отвори вратичката на файтона. — Май ще завали и не искам да се намокрите. Нямам представа колко време ще продължи разговорът.

— Колкото по-дълго, толкова по-обещаващо за добър изход — каза Частити. — Добре, ще отидем да пием чай при Фортнъм, но няма да преглътна и хапка, преди да се появиш.

Прюдънс избухна в смях.

— Вече съм убедена, че случаят е много важен, щом ще те отклони от сладкишите, Час — тя слезе от файтона и махна на сестрите си, които се подадоха навън. После решително закрачи по Мидъл Темпъл Лейн.

Пред входа към кантората на сър Гидиън Малвърн Прюдънс спря за миг и пое дълбоко въздух, за да се съсредоточи. После завъртя топката на бравата и се изкачи по тясната стълба до втория етаж. Почука веднъж и влезе, без да чака отговор. Зад писалището седеше същият секретар.

— Имам уговорена среща със сър Гидиън — изрече спокойно посетителката, без да вдигне воала си.

Мъжът разтвори дебелия тефтер със срещи, вдигна очи и я погледна.

— Вие ли сте „Мейфеър лейди“? — попита с усмивка той.

— Както много добре знаете — отвърна Прюдънс и веднага се запита защо е тази обстоятелственост. — Мисля, че съм съвсем точна — и погледна многозначително часовника.

— Ще съобщя на сър Гидиън, че сте тук. — Чиновникът се измъкна иззад писалището и отвори вратата към кабинета на адвоката само колкото да се промъкне вътре.

Прюдънс чакаше. Вратата се отвори изцяло и в рамката застана мъжът, с когото се бе сблъскала при последното си посещение.

— Ето че се срещнахме отново, мадам „Мейфеър лейди“ — поздрави той с приятния глас, останал в спомените й. Косъмчетата на тила й настръхнаха. — Ще влезете ли?

Той задържа вратата и Прюдънс пристъпи в неговата светая светих след тихи думи на благодарност. Секретарят я удостои с преценяващ, почти пренебрежителен поглед и се оттегли, по-скоро се плъзна обратно към бюрото си.

Сър Гидиън придърпа стол за посетителката си.

— Моля, седнете, мис… мисис… Простете, но не знам името ви.

Прюдънс вдигна воала от лицето си.

— Изхождам от постановката, че всичко, което се говори в това помещение, остава между нас, сър Гидиън. Дори да не поемете случая.

— Всичко, което се говори между защитника и посетителите, дори да са евентуални клиенти, е конфиденциално, мадам.

Прюдънс кимна. Естествено, знаеше това, но имаше нужда от потвърждението му.

— Аз съм госпожица Прюдънс Дънкан — представи се тя. — Една от издателките на вестник „Мейфеър лейди“ — и посочи разтвореното издание върху масивната дъбова маса, която му служеше за писалище.

Адвокатът мина зад масата и за момент остана прав. Ръцете му се плъзнаха по вестника, острият му поглед не се отдели от лицето на посетителката.

— Доколкото си спомням, бяхте две.

— В действителност сме три.

Сър Гидиън се слиса — това беше голяма рядкост, тъй като професията му на адвокат го бе имунизирала срещу изненади от всякакъв род. Сега обаче направо загуби ума и дума. Дамата пред него по нищо не приличаше на момичето, което бе запомнил от беглата среща на стълбището. Разбира се, осветлението беше ужасно и не бе успял да види много. Жената, седнала от другата страна на масата, беше безлично, безцветно, сиво като мишка същество. Очите й не се виждаха зад очилата с дебели стъкла и рогови рамки. Малкото морскосиньо не беше в състояние да разчупи униформената сивота на костюма й. За бога, откъде се бе взела тази скучна личност? Тя очевидно нямаше нищо общо с жената, написала войнствените и толкова остроумни статии във вестника.

Прюдънс отговори на погледа му с нарастващ интерес. Зарадва се, като забеляза първоначалната му изненада, но нещо в очите му събуди гнева й. Ако беше разтълкувала правилно преценяващия му поглед, той изобщо не я харесваше.

Както се очакваше, адвокатът беше горе-долу на възрастта на Макс. Около четиридесет. За разлика обаче от Макс нямаше нито един бял косъм. Тъмнокестенявата коса бе сресана назад и изглеждаше гъста и добре поддържана. Между извитите вежди се бяха вдълбали дълбоки бръчки, но Прюдънс не беше в състояние да каже дали се дължат на неприятния му характер или на дългите часове размишления. Носът беше дълъг и сякаш владееше цялото лице. Устата изглеждаше напълно спокойна. Сивите очи гледаха остро и интелигентно, но в зениците не се виждаше нито следа от мекота. Нея ли отхвърляше, или случая „Мейфеър лейди“? Или това беше обичайният израз на лицето му?

— И кои са другите издателки? — попита той, когато мълчанието се проточи. Все още не бе седнал и това я обезпокои.

— Сестрите ми — отговори просто тя.

— Аха — той приглади вестника и тя забеляза, че ръцете му са бели и тесни, овалните нокти — грижливо изрязани и изпилени. По-скоро ръце на пианист, отколкото на адвокат. Носеше пръстен със смарагд, а копчетата на маншетите му бяха с диаманти. Диамант блестеше и върху иглата на вратовръзката му. Нищо натрапчиво, само елегантно, сдържано указание за богатство и власт. Всичко в личността му потвърждаваше това впечатление. Пред нея стоеше мъж, повярвал в себе си и в мястото си в света — поведение, което го правеше да изглежда застрашителен. Ала Прюдънс нямаше да му позволи да забележи, че е уплашена.

Тя скръсти ръце в скута — още не бе свалила ръкавиците си.

— Оставих на секретаря ви всичко необходимо за изясняване на нашия случай. Както виждам, вече разполагате с въпросната статия, поради която ни обвиняват в клевета. Предполагам, че сте запознат с фактите, сър Гидиън.

— Както ми бяха представени — уточни той. — Прав ли съм в предположението си, че госпожица Констанс Дънкан наскоро се омъжи за депутата мистър Енсър?

— Да. Но това е друг въпрос и не би трябвало да ви влияе по никакъв начин.

За момент очите му проблеснаха развеселено.

— Бъдете уверена, че аз се ръководя единствено от личната си оценка на ситуацията.

Прюдънс сдържа гнева си от пренебрежителната му забележка и отговори спокойно:

— Радвам се да го чуя, сър Гидиън. Никой не би искал да бъде защитаван от адвокат, чиито лични предпочитания го отклоняват от истината.

Погледът му мигновено се скри зад гъстите ресници. Чертите на лицето му останаха безизразни и тя не можа да разбере дали го е улучила. Това ли беше лицето, с което се явяваше в съдебната зала? За да не издава нищо? Ако да, то беше ефектно оръжие. Все пак тя устоя на изкушението да наруши мълчанието с някоя банална забележка.

След малко се изправи.

— Простете, сър Гидиън, но ако не седнете, можем да довършим разговора и прави.

Лицето му остана непроменено, очите все така скрити под полуспуснатите мигли. Той посочи стола и рече учтиво:

— Моля — и сам седна насреща й. После придърпа вестника към себе си. — Вие ли написахте това, мис Дънкан, или една от сестрите ви?

— Голямата ми сестра. Но това няма никакво значение. Всички сме солидарно отговорни.

Адвокатът се усмихна.

— Една за всички, всички за една. Трите мускетарки, които обикалят улиците на Лондон.

Прюдънс неволно стисна ръце в юмруци. Добре, че наблизо нямаше нещо подходящо, за да го хвърли по главата му. Без да каже дума, тя издържа на погледа му с безизразно лице — отлично знаеше, че благодарение на очилата може да скрие от него гнева и разочарованието си. Един път и те да са й от полза.

— И какво по-точно искате от мен вие и сестрите ви, мис Дънкан? — тонът му, все така спокоен, хладен и мелодичен, изведнъж стана остър.

— Искаме да защитите „Мейфеър лейди“ от обвиненията на лорд Баркли в клевета — въпреки гнева и разочарованието Прюдънс изпита облекчение, че най-после са заговорили по същество. Може би той не желаеше да работи професионално с жени, но ако тя веднага му каже каквото трябва и представи необходимите доказателства, с които той вече би трябвало да е наясно, предразсъдъците му ще се разсеят.

В продължение на минути той не каза нищо, загледан във вестника. Когато вдигна очи, в зениците му святкаше неумолимост.

— Вижте, мис Дънкан, не мога да го направя. След като прочетох тази статия — възмутителен, злобен пасквил, предназначен единствено да даде материал на клюкарките, — изпитах искрено съчувствие към граф Баркли. Авторките заслужават да бъдат наказани от закона. Ако бях обвинител, щях да поискам пълния размер на наказанието и нямаше да намеря покой, докато това… — ръката му презрително помете вестника — … това клюкарско вестниче бъде забранено.

Той стана отново.

— Простете откровеността ми, мис Дънкан, но има факти, които вие и сестрите ви очевидно не сте схванали. Жените нямат способности, за да се впуснат в подобна битка. Тук става въпрос за заредена с емоции, необмислена атака срещу един пер с намерение да го поставите в неудобно положение. Е, точно това се случи. Той има право да получи финансово обезщетение за нанесени неимуществени вреди — вие сте навредили на доброто му име. Предлагам за в бъдеще вие и сестрите ви да се занимавате със светски клюки и да забравите мастилото и перото.

Той излезе иззад масата и се приближи към Прюдънс, която го гледаше замаяно.

— А сега ви моля да ме извините, мис Дънкан, но имам да готвя защитата си — отиде до вратата и я отвори широко. — Тадеъс, моля, придружете уважаемата мис Дънкан до вратата.

Прюдънс се надигна и се остави да я изведат от кабинета. Само след минута вече стоеше под ръмящия дъжд пред затворената врата към кантората на сър Гидиън Малвърн.

Погледна часовника си. Четири и двайсет. За по-малко от половин час й бяха прочели лекция като на глупава ученичка и я бяха изхвърлили на улицата. Макс й бе внушил, че трябва да поеме инициативата, а тя допусна ситуацията да се изплъзне от контрола й. Все още чуваше гласа на известния защитник — спокоен и ясен, произнасящ обидни, пренебрежителни думи. Никой досега не се беше осмелявал да й говори по такъв начин.

Прюдънс се обърна към вратата и я отвори с трясък. Дори сър Гидиън Малвърн, най-младият адвокат на короната, не можеше да си позволи да я изхвърли.

 

 

Чайният салон на Фортнъм бе изпълнен с тихи женски гласове. Частити и Констанс пиеха чай и наблюдаваха през високите тесни прозорци минувачите по Пикадили. Междувременно валеше като из ведро и всеки бързаше да се скрие в някой вход.

— Така бих искала да знам какво прави тя сега — повтори за кой ли път Частити. — Дори не мога да преглътна този захаросан бадем, а аз обичам бадеми.

— Не си отказвай това малко удоволствие, така няма да помогнеш на Прю — опита се да я успокои Констанс. — Изходът на разговора не зависи от това дали ти ядеш бадеми или не — тя хапна малко от сандвича си и се опита да насочи разговора към друга тема. — Хайде да помислим как да намерим мъж за Доти Нортроп. Имаш ли вече идея за някои тактични съвети относно облеклото и грима й?

Частити веднага се хвана за темата. Извади от чантата си лист хартия и го разгъна внимателно.

— Най-добре е да отговорим на писмото й с няколко препоръки. Освен това ще й предложим да се запише за посещение на Манчестър Скуеър 10 следващата сряда и да помоли да я представят на сър Алфред Робъртс. Ще се опитам се да й внуша, че той е много подходяща партия за нея.

— А как ще накараме сър Алфред да дойде? — попита Констанс. — Той е като баща ни — предпочита клуба си пред салоните. Не мога да си представя как разговаря с хора като лейди Уинтроп или Мери и Марта Бейнбридж с чаша чай в ръка.

— Татко ще го доведе — отвърна Частити с доволна усмивка. — Вече го помолих. Казах, че имаме нужда от интересни мъже за приемите си. Лорд Алфред беше добър приятел на мама и ние го каним, понеже не искаме да го виждаме самотен и тъжен.

Констанс избухна в смях.

— Как реагира татко?

— Отначало помърмори, но после каза, че в последно време Алфред наистина оставя впечатление за тъга и самота и че има нужда някой да го ободри. Накратко, обеща да го доведе. Обаче ми нареди да не му предлагам чай, а нещо по-силничко — добави дяволито тя и сложи захар в чая си.

— Ще го уредим. Добре, а сега няколко тактични намека относно дълбочината на деколтето и дебелия пласт пудра.

— О, и това е уредено — отвърна с пълна уста Частити и посочи писмото, което беше написала. — В последния абзац.

Констанс прочете посоченото място и избухна в луд смях.

— О, Час, ти си невероятна! Няма друга като теб! Как хубаво си го написала! Джентълменът, за когото става въпрос, е доста старомоден и по-скоро плах с жените, затова „Мейфеър лейди“ ви препоръчва при първата среща да носите скромна рокля и да не гримирате лицето си. Редакцията е убедена, че ако проявите разбиране и му вдъхнете кураж, лорд Алфред Робъртс скоро ще преодолее сдържаността си и ще се прояви като чудесен партньор, за да се наслаждавате заедно на всички радости, които предлага обществото.

— Знаех си, че съм се справила добре — кимна доволно Частити. — Колкото повече размишлявам, толкова повече се убеждавам, че двамата ще са идеална двойка. Допълват се, ако разбираш какво искам да кажа. О, не се смей, Кон! — тя също избухна в смях и едва не се задави с последното парченце сладкиш.

Констанс я потупа по гърба.

— Прю ще хареса много това писмо — двете се обърнаха заедно и погледнаха навън с надеждата да видят файтон, от който слиза сестра им. Напразно.

 

 

Сър Гидиън толкова се стресна от внезапното връщане на посетителката си, че скочи и бутна стола си. Не, това не беше жената, която бе изпратил навън само преди няколко минути. Външността изглеждаше непроменена, но излъчването беше съвсем различно. Тази жена пращеше като прясно запален огън. Все още не можеше да види очите й зад дебелите стъкла на очилата, но съвсем ясно усети как пламъкът им го опари.

— За мен е загадка защо сте си въобразили, че имате право да се отнасяте така презрително и арогантно с мен или с който и да е друг клиент — започна Прюдънс и остави голямата си ръчна чанта на масата. — След като очевидно сте ме осъдили предварително, не разбирам защо ми назначихте среща. Изводът се налага от само себе си: за да се позабавлявате за моя сметка. Защо гледате на жените само като на играчка?

Тя започна да сваля ръкавиците си пръст по пръст и всяко движение подчертаваше думите й.

— Не проявихте дори приличието да ме изслушате. Нима си мислехте, че ще дойда на уговорената среща, без да се подготвя за обсъждане на доказателствата, които съм оставила при вас? — тя почука с пръст по документите на масата. — Ние разполагаме с достатъчно материал, за да докажем, че обвиненията срещу лорд Баркли почиват върху действителни факти. Ако съм добре информирана за постановките на закона, щом има доказателства за публикуваното престъпление, значи не е налице клевета. Или се лъжа? — красиво извитите вежди се вдигнаха иронично.

Гидиън имаше нужда от време, за да се овладее. Първо се изкашля тихо. Точно тогава посетителката му свали очилата, за да избърше стъклата им, и очите й го смаяха: яркозелени, озарени от вътрешна светлина, искрящи от гняв и интелигентност. Погледът й беше устремен към него и не се отдели, докато почистваше очилата си с презрение, което възхваляваният адвокат на короната често беше прилагал като метод, но никога не беше изпитвал на собствения си гръб.

— Лъжа ли се, сър Гидиън? — попита тя, сложи очилата на носа си и ги тикна назад с енергично движение.

— По принцип не, мис Дънкан. — Гидиън се зарадва, че гласът все още му се подчинява. — Ала когато обвинението е анонимно, доказателствата звучат недостоверно. Съмнявам се, че съдебните заседатели ще проявят разбиране към обвинение, което изглежда като коварен удар с кама — той се покашля отново и посочи стола. — Не желаете ли да седнете?

— Не желая — отговори все така презрително Прюдънс. — Благодаря ви. Разбирам, че анонимността създава известни усложнения, но ние нямаме друг избор. Ако стане известно кои са издателките на „Мейфеър лейди“, вестникът ще спре да излиза — това би трябвало да ви стане ясно, ако си бяхте направили труда да се замислите поне малко. Ако бяхте поели защитата ни, сигурна съм, че щяхте да измислите начин да преодолеем това препятствие.

Той отвори уста, но тя не ду даде да вземе думата.

— Предполагам, че сте прочели поне записките на сестра ми, направени след разговорите с изхвърлените жени. Няма да е лошо да ги прочетете отново и да освежите паметта си. Естествено — тя прибра кърпичката в чантата си и го погледна предизвикателно. Този поглед би накарал и най-смелия мъж да коленичи, помисли си Гидиън, — ако продължавате да гледате предубедено на нашия случай, аз ще ви платя хонорара за консултацията… петдесет гвинеи, доколкото си спомням, макар че в никакъв случай не бих нарекла краткия ни разговор консултация. Ето ви парите и си останете с предразсъдъците — тя извади от чантата си снопче банкноти и ги хвърли на масата.

Мъжът насреща й не подозираше какво й струва този жест. Гидиън не обърна внимание на парите.

— Седнете, мис Дънкан, явно имаме да си кажем още някои неща. Желаете ли чай? — той сложи ръка върху сребърното звънче, поставено на масата.

— Не, благодаря — Прюдънс все пак прие поканата му да седне. Досега гневът я държеше изправена, но отрицателните емоции я бяха изтощили повече, отколкото искаше да признае.

— Настоявам — рече той и позвъни. Тадеъс се появи почти веднага в открехнатата врата. — Донесете ни чай, Тадеъс, и препечете няколко филийки.

Без да каже дума, секретарят се оттегли, а Прюдънс заяви:

— Сър Гидиън, аз изобщо не съм гладна. И не съм ви на гости.

— Права сте, но е време за чай — възрази учтиво той. — Аз имам нужда от чаша хубав чай. — Извади от купчината документи пред себе си едно дело, отвори го и се зачете.

Прюдънс не каза нищо. По-добре да мълчи и да го огледа внимателно. Когато разбра, че той чете копията от записките на сестра й, гневът й отново се събуди. Значи той не си е направил труда да ги прочете предварително! Тадеъс влезе с табла и приятната миризма на филийки с масло накара Прюдънс да съжали за високомерния отказ преди малко.

— Аз ли да налея, сър? — попита натъртено Тадеъс.

— Ако мис Дънкан не желае… — Сър Гидиън вдигна очи и я удостои с усмивка, която събуди в сърцето й чувството, че има работа с друг човек. Усмивката изписа като с магическа пръчка весели бръчици около очите му и придаде особено сияние на ясната им сивота.

Тя поклати глава и секретарят наля чай в две крехки чашки — Прюдънс беше готова да се закълне, че са от севърски порцелан. Тя прие предложената й чаша, защото би било невъзпитано да откаже, но отказа филийката с масло. Гордата поза, която удържаше с толкова мъка, щеше да пострада, ако трябваше да се бори с течащо масло, както си беше с палто и шапка. Сър Гидиън явно не се притесняваше особено, защото с апетит изяде две филийки, като от време на време спираше, за да си запише нещо.

Най-сетне той вдигна глава, отопи маслото с последното залъче и го сложи в устата си, без да е капнала нито една капка.

— Е, добре. Признавам, че ми се стори безсмислено да проуча материалите, които ми оставихте, след като прочетох статията. Може би говоря прибързано, но тук не открих нищо, което да намеква за незаконни финансови сделки.

Тонът му беше хладен и безизразен както преди, усмивката бе изчезнала, сивите очи гледаха остро и преценяващо.

— Трябва да призная, че по тази точка ни липсват доказателства — отговори спокойно Прюдънс, — но сме убедени, че обвиненията са верни.

— Вашето убеждение едва ли ще се покрие с мнението на съдебните заседатели — възрази той с режещ тон.

— Вярваме, че знаем къде да търсим доказателства, които да потвърдят обвинението — заяви Прюдънс и остави чашата си.

Той я погледна любопитно.

— Ще бъдете ли така добра да се изразявате по-ясно, мис Дънкан?

— В момента не мога да кажа нищо повече — отсече тя. Съзнаваше, че трябва да запази няколко коза в ръкава си, докато той се съгласи да поеме случая. Ако му разкаже за участието на баща си в проекта на Баркли и той все пак откаже да поеме защитата, ще изложи лорд Дънкан на ненужни подигравки. Вярно, сър Гидиън беше длъжен да пази мълчание, но тя не искаше този надменен тип да презира баща й. Точно така — ще му каже, когато стане неизбежно. — Уверявам ви, че знаем много добре как да излезем от това положение.

Той вдигна вежди.

— Ако не се лъжа, вие казахте, че статията е била написана от сестра ви?

— Да. Името й е Констанс.

Той кимна.

— Тя ли пише повечето статии във вестника?

— Когато обсъждаме политически въпроси. Най-вече за правото на жените да гласуват.

Той кимна кратко.

— А каква роля сте играли вие в създаването на тази… — той посочи вестника — … на тази публикация?

Прюдънс отново чу в тона му пренебрежителни нотки. Обзета от гняв, тя стана и заяви:

— Аз отговарям за финансовата страна, сър. А сега ви моля да ме извините. Вече ми е ясно, че няма какво повече да обсъждам с вас. Не желая да отнемам повече от скъпоценното ви време. Благодаря за чая — тя грабна записките на Констанс и ги пъхна в чантата си с енергично движение, като внимаваше да не закачи банкнотите.

Гидиън се изправи рязко.

— За мен обаче изобщо не е ясно, че нямаме какво повече да обсъждаме.

Прюдънс, която тъкмо слагаше ръкавиците си, спря.

— Вие изобщо не се опитвате да скриете презрението си към нашето „вестниче“. Очевидно го смятате за скалъпена работа на жалки аматьорки. Онова, което не разбирате, е…

— Не слагайте в устата ми думи и изрази, които не съм употребил, мис Дънкан — прекъсна я той. — Нямате представа какви мисли се въртят в главата ми.

— Нима оспорвате?

— Не оспорвам, че имам съмнения относно този случай — отговори той. — Но съм склонен да загърбя предразсъдъците си, ако се постараете да ме убедите, че за мен ще бъде интересно упражнение да се заема със защитата ви.

Той се усмихна отново и Прюдънс напразно се опита да остане равнодушна към очарованието на тази усмивка. Сигурно беше заучена. Сигурно адвокатът я използваше, когато можеше да му бъде полезна.

— Вечеряйте днес с мен — каза той и усмивката му стана още по-лъчезарна. — Можете да ми говорите каквото искате — разпери ръце и заяви: — Кълна се, че ще дойда на вечеря безгрижен и непредубеден и ще бъда отворен за всякакви аргументи. Това не е ли върхът на почтеността?

Прюдънс беше толкова изненадана от тази внезапна покана, че за миг загуби ума и дума. Той бе преместил обсъждането от деловата кантора в светския салон — но не беше само това. В поведението му имаше нещо невероятно възбуждащо. Властната усмивка, дълбокият глас… Защо ли си правеше труда да й замае главата? Какво искаше от нея?

Имаше само един начин да разбере.

— Не мога да пропусна такъв удобен случай да ви убедя в правотата си, сър — рече тя, хладно и овладяно, както се надяваше, но в гласа й имаше и учудване, и несигурност.

— Значи приемате поканата ми?

Липсата на въодушевление в отговора й явно го ядоса и това засили увереността й.

— Разбира се. Макар да не ми е ясно защо разговорите на маса трябва да са по-плодотворни от тези във вашата кантора.

— Ще видите, че са, — отвърна той и за пореден път предизвика съпротивата й. — Може би ще ви подготвя изненада. Дайте ми адреса си, за да ви изпратя автомобил.

Много по-учтиво щеше да е, ако беше предложил да мине да ме вземе, помисли си Прюдънс. Кипеше от гняв, но здравият човешки разум повеляваше да преглътне гнева си, защото той й предлагаше втори шанс да го спечели за защитник. Освен това той я предизвикваше — колкото и да не й се искаше да го признае. От една страна, беше неучтив до грубост, арогантен, високомерен и изпълнен с презрение, но от друга, можеше да бъде очарователен, а усмивката му беше неотразима. И тези бръчици около очите… Очевидно притежаваше остър ум, а това беше рядко качество, което Прюдънс ценеше високо у мъжете.

И все пак… Защо полагаше усилия да омагьоса жена, която се бе представила пред него като невзрачна стара мома?

— Манчестър Скуеър номер десет.

Тя се запъти към изхода, без да направи опит да смекчи сухия отговор с усмивка за сбогом, но той излезе иззад масата и стигна до вратата преди нея.

Улови ръката й и се наведе над нея.

— Радвам се, че приехте поканата ми, мис Дънкан. Ще ви придружа до улицата — взе от кошчето до вратата голям чадър и излезе пръв на улицата. Все още валеше силно. — Почакайте, ще повикам такси.

Преди Прюдънс да е успяла да протестира, той бе разтворил чадъра и тичаше по улицата, избягвайки умело локвите.

Поведението му ставаше все по-изненадващо. Тя бе очаквала, че ще възложи тази неприятна задача на някой служител. Явно адвокатът беше човек на парадоксите. Ненапразно я предупреди да не си вади прибързани заключения. След толкова кратко познанство би трябвало да не забравя предупреждението му.

Един файтон зави зад ъгъла и спря пред входа. Сър Гидиън скочи на улицата и държа чадъра над нея, докато се качи.

— Къде отивате, мис Дънкан?

— При Фортнъм — отговори тя. — Ще пия още един чай.

Той се засмя — мек, гърлен смях, какъвто Прюдънс никога не беше чувала.

— Вече не ми е чудно, че отказахте филийките ми. Е, до довечера, мадам — той й махна и Прюдънс несъзнателно вдигна ръка да му отговори. Даже му се усмихна, както отбеляза с неудоволствие малко по-късно.

Гидиън я изпрати с поглед и се върна в кантората си дълбоко замислен. Спря на прага и прехапа устни. Какво си въобразяваше? Случаят беше невъзможен — това му стана ясно още щом прочете статията в „Мейфеър лейди“. Издателките на вестника не можеха да очакват съчувствието му. Въпросната статия беше злобна клюка, а вестникът представляваше пъстра смесица от незрели политически възгледи и лицемерни излияния за несправедливото отношение към жените. Нямаше никакъв начин тази сива мишка със зелени очи и горещ темперамент да успее да го убеди, че трябва да поеме защитата й. Защо тогава я помоли да опита? Защо се обрече на дълга и скучна вечер, която неизбежно ще завърши неприятно — защото той, разбира се, ще й заяви, че няма намерение да поеме защитата. Никога не е имал.

Може би все още не беше късно да отмени вечерята? Би могъл да й изпрати писмо и да изрази съжаление, че неочакван проблем не му позволява да се срещне с нея. Това означаваше да не я види никога вече. Погледът му падна върху снопчето банкноти на масата. Отново чу гласа й, гневен и презрителен. Видя движението, с което бе оставила парите — по-скоро му ги беше подхвърлила. Не, инстинктът не го беше излъгал. Уважаемата мис Дънкан не беше това, за което се представяше. Може би вечерта все пак няма да е изгубено време.

Без да бърза, сър Гидиън Малвърн влезе в кабинета си, взе банкнотите и ги заключи в едно чекмедже.

 

 

Файтонът остави Прюдънс на входа на Фортнъм. Салонът за чай беше почти празен. Частити я видя веднага и й махна. Двете сестри седяха на маса до прозореца.

— Е? — извикаха двете, когато Прюдънс стигна до тях.

— Ей сега ще ви разкажа — отвърна уморено тя. — Не, благодаря — сега нямаше настроение за сладкиши. — Искам само един силен чай — остави чантата си на пода и сложи ръкавиците върху нея. — Господин адвокатът ми подари петнайсет минути от времето си, за да ми прочете най-обидната, най-наглата и най-пренебрежителната проповед, която съм чувала някога. Изобщо не си е направил труда да прочете нашите документи. Преди да разбера какво става, вече бях на улицата и се взирах в затворената врата на кантората му.

Констанс подсвирна изненадано.

— А после се върна и му даде да се разбере — това не беше въпрос, а твърдение.

Прюдънс кимна.

— Никога през живота си не съм била така бясна, повярвайте ми.

Частити наля чай на сестра си и й подаде чашата. Прю рядко губи самообладание — мислеше си тя, — но когато побеснее, устройва истински спектакъл.

— И този път той те изслуша, нали?

— Точно така — отговори Прюдънс и отпи голяма глътка чай. — Даже прочете материалите, които му бях оставила.

Настъпи мълчание. Констанс зададе решаващия въпрос:

— Ще ни защитава ли пред съда?

— Още не знам — Прюдънс внимателно остави чашката върху чинийката. — Покани ме на вечеря — сестрите й зяпнаха смаяно. — Най-любезно ми заяви, че докато се храним, трябва да се опитам да го убедя.

— Какво? — Констанс беше очаквала какво ли не, само не и това. — Този човек е странен. Никой адвокат не се държи така.

— Нямам представа — Прюдънс вдигна рамене. — Но не можех да изпусна последния си шанс, нали?

— Знаем, че е разведен — напомни Частити. — Може би в частния си живот не е особено точен.

Сега беше ред на Прюдънс да се чуди.

— Честно казано, бях забравила.

— Разведен ли е? — попита изненадано Констанс. За първи път чуваше този интересен детайл.

— Прочетохме го в „Кой кой е“ — обясни Частити. — Развел се е преди около шест години. Има дъщеря.

— Която сигурно му отнема малко време — в гласа на Констанс прозвуча презрение. — Присъдили са момиченцето на него, което означава, че той взема всички важни решения, а детето се гледа от майката. Така става винаги.

— Може би си права — кимна Прюдънс, взе един сандвич и го погледна втренчено, сякаш се питаше как е попаднал в ръката й.

— Какво има? — попита Констанс.

Прюдънс остави сандвича.

— Знаете ли… на моменти имах чувството, че флиртува с мен. От време на време изоставяше обичайната си арогантност и се променяше напълно. Чувствах се странно…

— Според мен няма нищо необичайно един разведен мъж да флиртува — отговори Констанс. — Точно обратното. Но трябва да кажа, че е крайно непрофесионално адвокат да прави мили очи на потенциална клиентка.

— Може би изобщо няма намерение да поеме нашия случай. Може би е таен развратник и иска да прелъсти Прю — Частити остави недоядения бадемов сладкиш, отвори широко зелените си очи и пошепна тайнствено: — За да я подчини на волята си.

— О, стига, Час! — сестрите й избухнаха в смях — точно както беше възнамерявала.

Ала веселието не трая дълго.

— Защо един „таен развратник“, както го нарече Час, се интересува от жена, облечена като мен? — попита Прюдънс. — Изглеждам като суха, безинтересна, остаряваща гувернантка.

— Според мен това впечатление се е развалило, като те е видял гневна — обясни Констанс с лека усмивка. — Свали ли очилата си?

— Не знам. Не помня… О, за бога, Кон! И какво от това?

Сестрите й не казаха нищо. Само я гледаха с въпросително вдигнати вежди.

— Мили Боже, дай ми сили — прошепна Прюдънс, грабна сандвича и го погълна на две хапки.

— Значи си приела поканата му? — попита делово Частити.

— Да. Нали вече ви казах. Не можех да пропусна такъв шанс. Може би все пак ще успея да го убедя. Трябва ни най-добрият защитник.

— Красив ли е?

Прюдънс се замисли.

— Не и за мен — отговори след малко. — Но мисля, че повечето жени ще го намерят привлекателен. Аз не харесвам мъже, които вечно показват превъзходството си.

Сестрите й кимнаха.

— Гласът му е много приятен — продължи Прюдънс с желанието да бъде честна. — Усмивката му също, но не съм убедена, че не е изкуствена. Да, повечето жени харесват такива мъже.

— Ти никога не се поддаваш на мъжкото очарование — отбеляза Констанс и посегна към чашата си.

— Вярно е — кимна сестра й. — Нито за миг.

— Тогава ми е още по-интересно какво ще стане довечера — изказа се неутрално Частити.

Прюдънс си взе още един сандвич с краставица.