Лайза Клейпас
Синеокият дявол (9)

Девета глава

Нямаше нужда Ванеса да ме предупреждава да стоя далеч от наемателите. Вече бях решила да взема присърце преценката на Тод за Харди. Нямаше да припарвам до него. Мъжът, с когото щях да имам връзка за утеха, ако и когато намерех такъв, нямаше да бъде манипулативен или особняк. Щеше да бъде мъж, с когото мога да се справя, някой, който няма да ме потиска. И макар че Харди бе само седем или осем години по-възрастен от мен, той имаше безкрайно повече опит във всяко отношение. Що се касае до секса, той прекалено много пъти бе „облизвал захарницата“, както би се изразила леля Гретхен.

Само че в деня, след като Харди се нанесе на Мейн 1800, аз намерих върху бюрото си пакетче, увито със спретната червена панделка. И понеже нямах рожден ден, нито пък беше празник, на който хората си разменят подаръци, бях заинтригувана.

Кими застана на входа на тесния ми кабинет.

— Оставиха го само преди няколко минути — осведоми ме тя. — Беше един от най-готините мъже, които съм виждала — сини очи и бронзови мускули.

— Сигурно е бил новият наемател, господин Кейтс — казах аз и се приближих към пакетчето, все едно в него има бомба.

— Ако привличаме такива наематели, ще работя тук вечно — заяви Кими, — при това без пари.

— На твое място бих стояла далеч от него — седнах на бюрото си. — Той не уважава жените.

— Мога само да се надявам на това — отговори тя.

Погледнах я разсеяно.

— Ванеса видя ли го да носи пакетчето? Срещнаха ли се?

Кими се ухили широко.

— Не само че го видя, ами здравата се облизваше по него, както правехме аз и Саманта. Направи всичко възможно да разбере какво има в пакетчето, обаче той не й каза.

„Страхотно“, помислих си и потиснах въздишката си. Не трябваше да съм гений, за да се досетя, че днес щях да чистя кафе машината най-малко десет пъти.

— Е… няма ли да го отвориш?

— По-късно — отговорих. Един бог знае какво имаше в тази кутийка, щях да изчакам и да я отворя насаме.

— Хейвън… ти си луда, ако смяташ, че можеш да изнесеш подаръка от офиса, без Ванеса да разбере какъв е — макар да ми се струваше, че Кими харесва шефката ни, всички знаехме, че нито една подробност от случващото се тук, не убягваше на Ванеса.

Оставих увитата кутийка на пода. Беше тежка и вътре дрънкаше нещо метално. Някакъв уред ли беше? Боже, дано само не е някаква странна секс играчка!

— Не съм длъжна да я търпя да си пъха носа в подробности от личния ми живот.

— Аха — изгледа ме скептично Кими. — Чакай само Ванеса да се върне от обяд и от личния ти живот ще остане толкова, колкото от кубче лед насред пустинята.

Разбира се, не се изненадах, когато, след като се върна, Ванеса дойде право в кабинката ми. Беше облечена в семпъл бял костюм с пола и светлорозова риза, която бе в същия цвят като лака на ноктите й и деликатния гланц за устни. Напрегнах се, когато тя почти приседна на бюрото ми и сведе поглед към мен.

— Имахме посетител, докато теб те нямаше — отбеляза тя с усмивка. — Явно двамата с господин Кейтс сте се сприятелили.

— Държа се приятелски с всички наематели — отговорих.

Това явно я развесели.

— А с колко от тях си разменяш подаръци, Хейвън?

Вперих в нея немигащ поглед.

— Двамата с господин Кейтс не си разменяме подаръци.

— Тогава какво е това? — посочи тя кутийката до бюрото ми.

— Допускам, че е израз на благодарност, тъй като му препоръчах интериорен дизайнер.

— Допускаш значи? — тихо се засмя тя. — Хайде да спрем да допускаме и да видим какво е.

Помъчих се да прогоня отчаянието от гласа си:

— В момента съм прекалено заета, за да се занимавам с това. Имам много…

— О, винаги има време за подаръци — весело заяви Ванеса. — Хайде, Хейвън, отвори го.

Безмълвно проклех нея, себе си и най-вече Харди Кейтс, задето ме беше поставил в това положение. Пресегнах се към кутийката и я вдигнах в скута си. Веднага щом чуха шума от късането на хартия, останалите служители, включително Кими, Роб и Фил цъфнаха на входа на кабинката ми. Вече си имах публика.

Мрачно свалих опаковъчната хартия и я хвърлих в кошчето за боклук. Подаръкът, какъвто и да беше, се намираше в съвсем обикновена бяла кутийка. Помислих си, че ако е нещо смущаващо, ще убия Харди Кейтс най-много до час. Затаих дъх, вдигнах капачето и намерих вътре кутия от твърда розова пластмаса.

На дръжката бе закрепена бележка, съдържаща няколко думи:

„Дано да ти свърши работа.

Х.“

— Нещо за банята ли е? — попита Кими. — За грим? За бижута?

— Бижута в толкова голяма кутия? — отворих сребристите скоби.

— Е, тук е Тексас — основателно изтъкна Кими.

— Хайде — настоя Ванеса, защото аз се поколебах, преди да вдигна капака.

Преди да успея да се овладея, по лицето ми се разля широка и неустоима усмивка, докато вдигах капака. Беше комплект с инструменти с чук с розова дръжка, рулетка, отвертка и набор от гаечни ключове.

— Кутия с инструменти? — възкликна невярващо Кими. — Е, това е нещо различно.

Дори Ванеса изглеждаше разочарована. Несъмнено се бе надявала на нещо скандално или компрометиращо, или поне скъпо. Само че кутията с инструменти беше подарък, който едва ли уличава в любовна връзка.

За жалост в моя случай въздейства по-силно от цял камион с диаманти. Това показваше, че Харди Кейтс ме разбира, че е вникнал в мен, както никой мъж не го бе правил. Дори Ник. А това ме плашеше почти толкова, колкото ме радваше.

— Добре — вяло казах аз и се обърнах, за да скрия изчервяването си. Затворих капака на кутията и я оставих на пода до бюрото си.

Ванеса остана до бюрото ми, докато всички не се върнаха на работа. Усещах погледа й, втренчен в тила ми. Не й обръщах внимание, вперила невиждащи очи в екрана на лаптопа си.

— Наистина не те бива с мъжете, нали? — чух я да казва полугласно, за да не я чуе никой. — Аз щях да го накарам да ми подари нещо много по-хубаво от това.

 

 

Убедих сама себе си, че единственото възпитано нещо, което мога да направя, е да благодаря на Харди за подаръка. Затова след вечеря се качих в апартамента му, надявайки се, че ще е излязъл. Възнамерявах да оставя на вратата бутилка вино и бележка и да избегна контакта с него.

Но когато излязох от асансьора на осемнайсетия етаж, видях Харди да набира кода на алармата на входната си врата. Тъкмо беше приключил с тренировката си — сигурно бе ходил във фитнес центъра на шестия етаж — и беше облечен с долнище на анцуг и подгизнала фланелка, прилепнала по тялото му. Беше мускулест, но не прекалено, беше просто… силен. С добре очертани мускули. Виждах техните изпъкналости по цели му гръб. Бицепсите му опъваха ръкавите на фланелката. Косъмчетата на тила му изглеждаха влажни. Тялото му лъщеше от пот.

Беше едър и разгорещен мъж и аз почти надушвах соления и свеж мирис на пот и на затоплена кожа от мястото си. Усетих объркващото и противоположно действие на отвращението и на копнежа. Искаше ми се да опитам вкуса му. Искаше ми се да допра уста до него, където и да е. Но освен това исках и да хукна с всички сили в обратната посока.

— Здравей — тихо каза той и впери поглед в моя.

— Здравей — имах чувството, че ми отне невероятно дълго време да стигна до него, сякаш коридорът се бе превърнал в конвейерна лента, която се движеше в противоположната посока. Когато най-накрая се приближих, вдигнах неловко бутилката вино.

— Благодаря за подаръка. Много ми хареса.

— Заповядай — отвори той вратата.

— Не, благодаря, исках само да ти дам това…

Пръстите ни се докоснаха, когато взе бутилката от мен, и аз дръпнах рязко ръка.

Това явно го развесели и в очите му проблесна предизвикателство.

— Не искаш ли да видиш как е обзавел Тод апартамента ми?

— Аз… Да, може би мога да вляза за минутка.

Последвах Харди вътре. Той светна лампите и аз едва не ахнах от настъпилата промяна. Апартаментът беше превърнат в луксозно жилище в селски стил. Богатите землисти тонове на дървото и на тапицерията подчертаваха редицата големи прозорци. Мебелите бяха сведени до минимум — няколко удобни големи предмети, сред които имаше един нисък диван, няколко кресла и равна отоманка, тапицирана с карамелена на цвят кожа. На стената бе окачен стилизиран триптих, изобразяващ каране на добитък. Идеално.

— Колкото и да си платил на Тод, струвало си е.

— И той така ми каза — Харди огледа бутилката одобрително. — Напа. Планинско вино. Обичам такива вина, особено кабернетата.

— Някога ходил ли си на дегустация на вино? — попитах го и се изчервих, когато си спомних как ме бе вдигнал върху масата във винарната и как беше застанал между…

— На няколко — Харди остави бутилката върху плота. — Понаучих това-онова. Обаче така и не усвоих послевкуса.

— Много е деликатно. Понякога помага, ако задържиш виното в уста, за да се затопли от телесната ти температура… — Харди се приближи към мен, а аз съвсем забравих какво говоря. Погледът ми се плъзна към загорялата кожа на шията му, към ямката в основата. — Е… трябва да тръгвам. Оставям те да си вземеш душ.

Само като си го представих гол и как водата се стича по стегнатата му плът, само мисълта за цялата тази сгъстена енергия ме накара да изгубя присъствие на духа.

— Не си видяла останалата част от апартамента.

— Сигурна съм, че е страхотно.

— Трябва да видиш поне спалнята.

Забелязах как в очите му просветва палаво пламъче — дразнеше ме.

— Не, благодаря.

Харди се приведе над мен, целият само мускули и хормони, и подпря ръка на стената.

— Някой казвал ли ти е, че очите ти имат съвсем същия цвят като на коктейла „Д-р Пепър“?

Засмях се обезоръжена.

— Успяваш ли да стигнеш далеч с такива реплики?

Той явно се наслаждаваше на веселостта ми.

— Достатъчно далеч с подходящата жена.

— Аз не съм подходящата жена.

— Двамата с Тод отдавна ли сте приятели?

— От прогимназията — кимнах.

Една бръчка се вряза между тъмните му вежди.

— Излизала ли си с него?

— Имаш предвид на среща? Не.

Изражението му се проясни, сякаш отговорът ми обясняваше нещо, над което се бе чудил.

— Значи е гей.

— Ами, не. Тод е по-скоро от типа „всичко става“. Имал е връзки и с жени, и с мъже. Отворен е към всякакви възможности, защото за него външният вид на човек е само опаковка. Доста просветена гледна точка, като се замислиш.

— Аз не съм просветен — отсече Харди. — Мен ме интересува единствено опаковка, която включва гърди — и погледът му се смъкна за кратко върху гърдите ми с интерес, който ми се стори прибързан предвид моите доста скромни размери. После отново ме погледна в очите. — Хейвън… утре вечер трябва да съм на едно мероприятие… повторното откриване на един театър…

— „Харисбърг“ ли? — известният в цялата страна театър бе минал през едногодишна реконструкция, след като приземният му етаж беше разрушен от наводнение. На повторното откриване щяха да присъстват местни и национални знаменитости, да не говорим за тексаския политически и обществен елит. — Ще ходя с Тод.

— Един от партньорите ми направи дарение от името на компанията, така че и аз съм вързан.

Останах с впечатлението, че Харди ще ме покани да отида с него. Все едно сме на среща. Цялата пламнах. Не бях готова да излизам на среща с никого, най-малко пък с него.

— Може да се видим там — постарах се да звуча безгрижно. — Но ако пътищата ни не се пресекат… приятно прекарване.

— На теб също.

— Добре. Ще се видим по-нататък — обърнах се и се затутках с бравата на вратата. Той се пресегна покрай мен и я хвана.

— Позволи ми да ти помогна.

Изчаках, обзета от паника и нетърпение, готова да побягна, но Харди спря, преди да отвори вратата.

— Хейвън — изчака да се извърна към него, а тялото ми застана успоредно на неговото, но без да го докосва. Усещането помежду ни беше толкова силно, че почти усещах с кожата си натиска му, твърдото му и тежко тяло. Не можех да не се запитам какво ли ще е да правя секс с него, дали ще ме притиска и ще ми причинява болка, дали ще бъде нежен.

След което се запитах дали някога е посягал на жена.

Кой знае защо не можех да си представя подобно нещо, не си представях тези силни ръце да нараняват някой по-уязвим от него, да разкъсват вени, да оставят синини. Ник обаче ме беше научил, че невъзможните неща са възможни.

Когато съберях смелост да опитам отново, нямаше да е с толкова мускулесто същество. Но може би това бе част от привличането — да знам дълбоко в себе си, че истинските чувства, истинското привличане никога не могат да се осъществят между мен и Харди.

Вперих поглед в очите му, омагьосана от тяхната синева. Макар да съзнавах колко е неправилно, исках да се стопя в него, просто да се притисна към това силно и здраво тяло и… да се отпусна. Да дишам. Да се доверявам.

— Остани — тихо ме покани той. — Нека да изпием заедно виното.

— Ти… трябва да си вземеш душ.

Бавна усмивка плъзна по устните му.

— А ти можеш да ми правиш компания.

— Да бе — възразих аз, а съзнанието ми се изпълни с видения за сапунисана мъжка кожа и хлъзгави от водата мускули, — как пък не!

Харди отвори вратата и ме пусна да избягам.

— Щеше да е забавно — подвикна той подире ми, докато се отдалечавах по коридора.

А аз трябваше да скрия усмивката си, без да се осмеля да погледна назад.

След това цяла нощ не можах да си намеря място, спохождаха ме накъсани сънища, а на сутринта се събудих мрачна и измъчена. Дадох си сметка, че всяка моя среща с Харди Кейтс заприличваше на предварителна любовна игра.

 

 

„Звездно преживяване“ беше темата на вечерта, а участващите певци и музиканти отдаваха почит на братята Гершуин. Гершуин беше идеален избор — музиката създаваше усещане за спонтанност, за случайно съчетани удоволствия.

Всъщност „Харисбърг“ имаше две сцени — горната бе висока почти колкото четириетажна сграда и представляваше голям традиционен амфитеатър за спектакли. Само че според мен долният театър беше по-интересен. Имаше модулна сцена със сегментиран под, като всеки сегмент стъпваше на собствено пневматично бутало. По този начин конфигурацията на пода можеше да се сменя и да заема формата, необходима за съответното представление. Стените също бяха сегментирани, което отваряше множество възможности пред дизайна.

Макар да бях имунизирана спрямо Тод по отношение на романтичното увлечение, много ми харесваше как изглежда със смокинг. Съдейки по погледите, с които го удостояваха, явно и други от присъстващите мислеха така. Беше изискан и притежаваше котешка грация, а смокингът стоеше елегантно небрежно на слабото му тяло.

Двамата бяхме пазарували заедно и той лично бе избрал тоалета ми — семпла дълга черна рокля с набиращо се отпред деколте и с кадифени презрамки. Отпред роклята беше престорено скромна, но гърбът бе толкова силно изрязан, че не можех да нося нищо отдолу.

— Това му е хубавото да нямаш големи гърди — каза ми Тод. — Не ти трябва сутиен, за да изглеждаш наперено.

— Не се притеснявам за предницата, нито дали ще изглежда наперено. Притеснявам се, че усещам да ми вее на места, където обикновено слънцето не огрява.

Тод обаче ме беше огледал отзад и ме бе уверил, че няма нищо неприлично. Твърдеше, че нищо не се показва, дори ако човек стои по-високо от мен и гледа право надолу към гърба ми.

Както очаквах, повечето членове на семейството ми бяха тук, включително татко, Либърти и тримата ми братя. Либърти изглеждаше зашеметяващо с червената си копринена рокля, чийто лъскав плат беше усукан и набран около пищното й чувствено тяло.

— Не мога да откъсна поглед от жена ти — призна Тод на Гейдж. — Все едно се взираш в огън.

Гейдж се ухили и плъзна ръка по тялото на Либърти. Оркестърът засвири „Жадна за прегръдка“ и Либърти вдигна поглед към него. Двамата преплетоха пръсти и тръгнаха към дансинга.

— Бракът му се отразява добре — отбеляза Джак, докато ги наблюдаваше как танцуват. — Откакто се ожени, Гейдж се поотпусна. Освен това никога не съм допускал, че ще го видя лудо влюбен в някоя жена.

Усмихнах се широко на Джак.

— И с теб ще стане така. Някой ден ще срещнеш някоя и ще имаш чувството, че са те цапардосали с чук по главата.

— Имам това чувство всяка съботна нощ — осведоми ме брат ми.

— Дамата ти е много готина — отбеляза Тод, докато гаджето му за днес се връщаше към масата от тоалетната. — Как се казва? Това ли е Хайди?

Джак му се сопна.

— Глупости! Това е Лола. Двете с Хайди публично се сбиха миналата седмица.

— Защо? — попитах и извих отчаяно очи, когато видях виновното изражение на брат си. — О, не ми казвай, не искам да знам.

— Има и още нещо, което вероятно няма да искаш да знаеш — каза ми Тод.

В отговор на озадачения ми поглед той кимна към другия край на масата, където татко продължаваше да дава аудиенция. Сякаш някой стегна сърцето ми в менгеме, когато видях Харди Кейтс да стои там и да се ръкува с него. Харди носеше смокинг не с апатичната небрежност на аристократ, а със смътно доловимото нетърпение на човек, който би предпочел да пие студена бира с приятели. Стегнат и обуздан в официалното облекло, той повече от всякога приличаше на природна стихия.

Баща ми го гледаше с интерес, присвил очи. Както обикновено, беше безцеремонно прям. Всички затаиха дъх, когато заговори:

— Да не би да кроите някакви планове по отношение на семейство Травис? — попита татко с приветлив интерес. — Опитвате се да ни скроите поредния номер, а?

Харди го изгледа — един млад негодник, който преценява един стар негодник, не без уважение.

— Не, господине.

— Тогава защо сте се настанили да живеете в моя сграда?

По устните на Харди се разля лека усмивка.

— Семейство Травис не са единствените, които искат гледка от последния етаж.

Не се налагаше да поглеждам лицето на баща си, за да разбера, че този отговор му допадна. От друга страна, той не беше човек, който забравя старите сметки.

— Добре — кимна той на Харди, — поднесохте почитанията си на голямата клечка, вече можете да си вървите.

— Благодаря ви, но вие не сте онзи Травис, когото дойдох да видя.

И ме погледна.

Ухажваше ме пред очите на семейството ми! Стрелнах Тод с отчаян поглед, молейки безмълвно за помощ. На него обаче шоуто адски му харесваше.

Всички от клана Травис впериха поглед в мен, а аз погледнах Харди. И казах с възможно най-нормалния тон, който бе по силите ми:

— Добър вечер, господин Кейтс. Приятно ли прекарвате?

— Надявам се.

Зад тези думи се спотайваше цяла вселена от неприятности.

— Ей, Кейтс? — обади се Джак, изправи се и стисна Харди за рамото. — Какво ще кажеш да отидем да си вземем по една бира от бара?

Харди не трепна.

— Не, благодаря.

— Аз черпя. Настоявам.

И за да стане положението още по-сериозно, точно в този момент Гейдж и Либърти се върнаха от дансинга. И Гейдж, който бе настроен доста собственически, когато ставаше дума за съпругата му, впери в Харди поглед, който вещаеше сигурна смърт.

Либърти хвана ръката на Гейдж и здраво я стисна.

— Харди — поде тя със спокойна усмивка, — отдавна не сме се виждали. Как си?

— Чудесно. А ти?

— Прекрасно. Вече си имаме син. Матю.

— Научих за това. Поздравления.

Гейдж гледаше Харди така, че косъмчетата по ръцете ми настръхваха.

— Какво искаш? — попита той тихо.

Харди насочи поглед към мен, задържа го и каза:

— Да танцувам със сестра ти.

Преди да успея да отговоря, Гейдж отсече:

— Няма да стане.

И Джак се обади почти едновременно с него:

— Съмнявам се.

Баща ми ме изгледа от отсрещния край на масата и изви въпросително вежди.

А брат ми Джо точно в този момент застана зад стола ми и постави ръка върху рамото ми.

— Проблем ли има? — попита той, без да насочва въпроса конкретно към някого.

Задушавах се от тях, от мъжете в семейството си, които бяха толкова силно решени да ме защитават, че изобщо не се интересуваха от моето мнение по въпроса. Избутах ръката на Джо.

— Няма проблем — отговорих му. — Господин Кейтс ме покани на танц. И аз смятам да…

— За нищо на света. — Джо отново постави ръка на рамото ми.

Ръгнах го ядосано с лакът.

— Не съм питала за мнението ти.

— А може би трябваше — промърмори Джо и ме изгледа строго. — Трябва да поговорим, Хейвън.

— По-късно — отвърнах унижена.

Правехме сцена. Хората ни гледаха.

— Веднага — настоя Джо. Невярващо вперих поглед в него.

— За Бога — казах, — това е нелепо дори за семейство откачени и властни тексасци.

Харди се бе начумерил.

— Ще те чакам на бара, докато семейният ви съвет заседава дали да ти позволи да танцуваш — каза той. После се отдалечи, а аз забих гневен поглед в Джо, който обикновено се месеше най-малко от братята ми.

Разбира се, това не промени много нещата, но все пак.

— Извинете ни — каза Джо на останалите от семейство Травис и ме дръпна настрани от масата.

— Какво има? — попитах с напрегнат шепот, докато криволичехме из тълпата. — Какво толкова, че ще танцувам с Харди Кейтс?

— Този тип причинява само неприятности и всички го знаят. Как изобщо ти хрумна при толкова други мъже, сред които можеш да избираш? До такава степен ли си решена да ядосаш всички в семейството?

— Ето ти една новина, Джо — за някои неща в живота взимам решенията сама, без да се съобразявам с всички в семейството. Моя работа е какво правя или не правя с Харди Кейтс — заявих. — Ще понеса последиците.

— Добре. Стига да съзнаваш, че има огромна вероятност да ти устройва капан и да те използва.

Изгледах го остро.

— Защо го казваш?

— Преди две години, малко след като ти се омъжи, ме извикаха от „Тексас Мънтли“ да направя снимките за материал, който готвеха за Харди Кейтс. По негова молба. Прекарах по-голямата част от деня с него. Разговаряхме за много неща, но в края на снимките си дадох сметка, че нишката на всеки разговор води до един човек… Той непрекъснато задаваше въпроси, интересуваше се от лични подробности…

— За Либърти — промърморих.

— Не, по дяволите, не за Либърти. За теб.

— Моля?

— Каза, че сте се запознали на сватбата.

Сърцето ми сякаш спря да бие.

— Каза ли ти как?

— Не, но във всеки случай си му направила силно впечатление. Затова ясно му дадох да разбере, че не си свободна. Казах му, че си омъжена. Това обаче сякаш нямаше значение за него. Продължи да разпитва. Още тогава изпитах неприятно предчувствие — Джо замълча и ме погледна със същите кафяви очи като моите. — А ето че сега ти си разведена и то съвсем отскоро, уязвима си и той те сваля.

— Не ме сваля, просто ме покани на танц.

— Сваля те — категорично повтори Джо. — От всички жени тук е избрал точно теб. И защо според теб, Хейвън?

Усетих как ме залива студена вълна. По дяволите! Може би отново се бях оказала онази жена на стадиона. Може би влечението ми към Харди бе поредната проява на саморазрушителен мазохизъм.

— Този човек има някакъв план — каза Джо. — Наумил си е да постигне своето, да навреди на семейството ни, да измъкне нещо от нас. И като нищо ще те използва, защото смята, че за теб няма нищо по-вълнуващо от мъж, когото семейството ти не одобрява.

— Това не е вярно — възразих аз.

— А според мен е точно така — Джо прокара ръка през дългата си коса с гневно движение. — За Бога, Хейвън, намери си някой друг. Ако искаш да се срещаш с мъже, познавам колкото искаш…

— Не — отвърнах нацупено, — не искам да се срещам с никого.

— Тогава да се върнем на масата.

Поклатих глава. Не можех да понеса мисълта да се върна на семейната маса като разкаяло се хлапе.

— Танцува ли ти се? — попита Джо.

Това извика неохотна усмивка на устните ми.

— С брат ми? Не, би било твърде жалко. Пък и ти не обичаш да танцуваш.

— Вярно е — съгласи се Джо с облекчение.

— Ще отида в тоалетната да си проверя грима.

Джо ме остави и аз безутешно се залутах из залата.

Явно изобщо не биваше да идвам на откриването на театъра. По-добре да си бях останала вкъщи. Трябваше да поразмишлявам над някои неща, включително и над причината защо изпитвам влечение към Харди Кейтс въпреки здравомислещата си преценка и въпреки убеждението на семейството си, че това е грешка.

Но преди да осъзная какво върша, се озовах на бара.

Не беше трудно да открия едрото тяло на Харди. Беше се облегнал на плота и държеше в ръка широка и права чаша за уиски. Изглежда разговаряше с някого, но рамото му го криеше от поглед. Приближих се колебливо, наклонила глава и опитвайки се да зърна кой е събеседникът му.

Разговаряше с някаква жена. Естествено. Мъж с неговата външност неминуемо би привлякъл женското внимание. Жената беше слаба, с едър бюст и облечена с искряща златиста рокля, която заедно със светлорусата й коса й придаваше вид на призова статуетка.

Застинах на място, когато видях лицето й.

— Здравей, Ванеса — промълвих немощно.