Лайза Клейпас
Синеокият дявол (6)

Шеста глава

Хората ме притискаха отзад, опитвайки се да привлекат вниманието на бармана. Щяха да ме стъпчат. Мърморейки, Харди Кейтс ме поведе към високото столче, на което седеше. Бях твърде замаяна, за да се възпротивя. Кожената седалка бе затоплена от тялото му. Той остана прав, сложил едната си ръка на барплота, а другата — на облегалката на стола ми, за да ме предпази. За да ме вкара в капан.

Харди бе станал малко по-слаб, отколкото го помнех, малко по-улегнал, по-овладян. Отиваше му видът на опитен човек, най-вече защото някъде дълбоко в тези очи все още се спотайваше опасната покана за игра. Той притежаваше мъжка самоувереност, която бе хиляди пъти по-въздействаща от неподплатената с нищо красота. Идеалната красота би могла да остави човек равнодушен, но тази сексапилна харизма направо ти подкосяваше коленете. Изобщо не се съмнявах, че всяка жена в бара си умираше за него.

Всъщност точно зад очертанието на рамото му видях дългокраката блондинка на съседния стол, която ме измерваше с гневен поглед. Бях се спънала и буквално бях налетяла върху тях насред разговора им.

— Госпожице Травис — Харди ме погледна така, сякаш не можеше да повярва, че съм там. — Извинете, исках да кажа госпожо Танър.

— Не, аз… отново съм Травис — дадох си сметка, че пелтеча, и добавих смело: — Разведена съм.

Единствената промяна на изражението му беше лекото разширяване на невероятно сините очи. Той взе питието си и отпи голяма глътка. Когато отново спря погледа си върху мен, имах чувството, че вижда дълбоко вътре. Силно се изчервих, защото си спомних винарната.

Блондинката продължаваше да ме гледа злобно. Смутено направих знак към нея и избъбрих:

— Извинете, не исках да ви прекъсвам. Не исках… Моля, продължавайте… Радвам се, че се видяхме, господин…

— Харди. Нищо не прекъсваш. Не сме заедно — той погледна назад и жълтеникавата светлина в бара се плъзна по гъстата му и лъскава тъмна коса. — Извинете — каза той на жената, — трябва да се видя с една стара приятелка.

— Разбира се — усмихна се тя и на бузите й се появиха трапчинки.

Харди се обърна към мен и изражението на жената се промени. Погледът, с който ме удостои, направо можеше да ме убие.

— Не искам да ти сядам на мястото — казах аз и понечих да се плъзна от стола. — Тъкмо си тръгвах. Тук е твърде претъпкано… — затаих дъх, когато кракът ми докосна неговия, и побързах отново да се кача на столчето.

— Почакай малко, скоро ще се поизпразни — увери ме Харди. Даде знак на бармана, който се появи с чудодейна бързина.

— Да, господин Кейтс?

Харди ме погледна, извил едната си вежда.

— Какво ще пиеш?

Искаше ми се да му кажа, че наистина трябва да тръгвам, но вместо това отговорих:

— „Д-р Пепър“, моля.

— „Д-р Пепър“ с допълнително черешки — поръча той на бармана.

— Откъде знаеш, че обичам мараскино? — попитах учудено.

Устните му бавно се извиха в изгаряща усмивка. За миг забравих да дишам.

— Просто предположих, че си човек, който обича да си взема допълнително.

Беше твърде едър. И прекалено наблизо. Все още не се бях отървала от навика да преценявам мъжете по това колко могат да ми навредят. Ник ми бе направил синини и едно счупване, но този мъж можеше да убие човек с един замах. Съзнавах, че човек като мен с целия си товар от миналото и с евентуалната си секс фобия няма работа край Харди Кейтс.

Ръцете му все още бяха от двете ми страни — на бара и на облегалката. Усетих напрежението на противоположни импулси — желанието да се дръпна от него и привличането, което се разискряше и ме боцкаше отвътре. Сребристосивата му вратовръзка бе разхлабена, горното копче на ризата беше разкопчано и отдолу съвсем малко се показваше бяла фланелка. Кожата на шията му беше гладка и загоряла. Зачудих се какво ли е тялото му на допир под пластовете памук и вълна, дали е толкова стегнато, колкото го помнех. Смесица от любопитство и ужас ме накара да се размърдам на стола.

Извърнах се признателно, когато барманът донесе питието ми — висока чаша с искрящ „Д-р Пепър“. Отгоре плуваха яркочервени череши. Взех една и със зъби дръпнах плода от дръжката. Топчестата и лепкава череша се търкулна сладостно по езика ми.

— Сама ли си тук, госпожице Травис? — попита Харди.

Много мъже с неговия ръст имат неуместно тънки гласове, но неговият беше плътен, отекваше в широките му гърди.

Поколебах се дали да не му кажа да ме нарича с малкото ми име, но трябваше да запазя всяка преграда помежду ни, колкото и да е тънка.

— Дойдох с брат си Джак и с приятелката му — отговорих. — Сега работя за него. Той има компания за управление на недвижима собственост. Празнуваме първата ми работна седмица — взех си още една черешка и я изядох бавно, а Харди ме наблюдаваше изцяло погълнат от мен и някак изцъклено. — Като малка направо не можех да им се наситя — обясних. — Крадях буркани с мараскино от хладилника. Ядях плодовете като бонбончета, а сока изсипвах в кока-колата си.

— Сигурен съм, че си била голяма сладурана. Мъжко момиче.

— Да, мъжко момиче — потвърдих. — Исках да съм като братята си. Всяка година молех Дядо Коледа да ми донесе комплект с инструменти.

— И той донесе ли ти?

Поклатих глава с тъжна усмивка.

— Само много кукли. Балетни роклички. Детска фурна — прокарах още една черешка с глътка от коктейла. — Най-накрая леля ми ми подари един детски комплект с инструменти, но се наложи да го върна. Майка ми заяви, че не е подходящ подарък за момиченца.

Ъгълчето на устата му потрепна.

— И аз никога не получавах каквото исках.

Зачудих се какво ли е искал, само че и дума не можеше да става да навлизаме в лични истории. Потърсих някаква обикновена тема. Нещо, свързано с работата.

— Как върви твоят бизнес с подобряването на ефективността на нефтодобива?

Бях чувала, че Харди и още няколко човека са основали малка компания за подобряване на ефективността на добива на нефт, която действа на вече разработени и дори изчерпани от големи компании нефтени полета. С помощта на специализирани техники за добив компанията на Харди откриваше останали залежи, наречени „неоползотворени печалби“. Много пари можеха да се направят по този начин.

— Добре се справяме — отвърна той нехайно. — Купихме си разрешения за работа в някои вече разработени полета и постигнахме добри резултати с инжектирането на въглероден двуокис. Освен това купихме част от един неразработен терен в Залива — доста ще капне от него — наблюдаваше ме, докато пиех коктейла си. — Подстригала си си косата — тихо отбеляза Харди.

Вдигнах ръка и прокарах пръсти през късите кичури.

— Пречеше ми.

— Красива е.

От толкова отдавна не бях получавала комплимент, че онемях.

Харди ме наблюдаваше втренчено.

— Не допусках, че ще имам възможност да ти го кажа, но онази нощ…

— Предпочитам да не говоря за това — побързах да го прекъсна. — Моля те.

Харди се подчини и замълча.

Погледът ми спря на ръката му върху плота. Беше умела ръка с дълги пръсти, ръка на работник. Ноктите му бяха изрязани почти до живеца. Поразиха ме малките звездовидни белези по някои от пръстите му.

— От какво са тези белези? — попитах.

Той сви леко ръка.

— Като момче след училище и през лятото правех огради. Опъвах бодлива тел за местните фермери.

Трепнах от болка, като си представих как острата тел се впива в пръстите му.

— И си го правил с голи ръце?

— Да, докато вече можех да си позволя ръкавици.

Каза го съвсем сухо, но мен ме прободе срам, когато си дадох сметка колко различно е било моето привилегировано детство. Запитах се каква ли амбиция и предприемчивост са му били нужни, за да се издигне от живота в паркинга на каравани, от алуминиевото гето, до позицията, която си бе извоювал в петролния бизнес. Не бяха много хората, способни на това. Нужно бе да се трудиш здраво. И трябваше да бъдеш безмилостен. По отношение на него можех да повярвам, че е такъв.

Погледите ни се срещнаха, спряха се един върху друг, приковаха се и разтърсилото ни електричество едва не ме събори от столчето. Цялата пламнах — под дрехите, в обувките — и в същото време усетих студена тръпка от нервност. Никога не ми се бе искало да се махна от никого толкова бързо.

— Благодаря за питието — казах, тракайки със зъби. — Трябва да тръгвам… Аз… Приятно ми беше да се видим… успех с всичко.

Станах от стола си и с облекчение установих, че тълпата е оредяла и че мога да се промъкна до изхода.

— Ще те изпратя до колата ти — каза Харди и остави сметката на плота. Взе сакото на деловия си костюм.

— Не, благодаря. Ще взема такси.

Той обаче въпреки това тръгна с мен.

— Ще заемат мястото ти на бара — промърморих.

— Винаги мога да си намеря друго място — усетих непринудения натиск на ръката му на кръста си и инстинктивно се отдръпнах. Той веднага свали ръката си.

— Изглежда все още вали — отбеляза. — Имаш ли горна дреха?

— Не, но няма проблем — промълвих. — Нямам нищо против да се понамокря.

— Може ли да те откарам до някъде? — тонът му бе станал много мек, сякаш бе доловил растящото ми напрежение, макар да не разбираше причината.

Силно поклатих глава.

— Таксито ще свърши работа.

Харди каза няколко думи на един от портиерите, който пристъпи напред на тротоара.

— Можем да почакаме вътре, докато пристигне кола — предложи Харди.

Аз обаче не можех да чакам. Трябваше да избягам от него. Близостта му ме изпълваше с такова мъчително безпокойство, че се боях да не получа пристъп на паника. Челюстта ми трепереше отстрани без всякаква причина, ребрата ме боляха там, където ме бе ритнал Ник, макар отдавна да бяха заздравели. Старите рани напомняха за себе си. „Ще уволня терапевтката си — помислих си. — Не би трябвало да съм толкова откачена след толкова много консултации с нея“.

— Мъчителен развод? — попита Харди и погледът му се спусна към ръцете ми. Дадох си сметка, че стискам неистово чантата си.

— Не, разводът беше чудесен — отговорих. — Бракът беше ужасен — насилих се да се усмихна. — Трябва да тръгвам. Пази се.

Не можех да остана повече в бара и се втурнах навън, макар че таксито още не бе пристигнало. Стоях под лекия дъждец като пълна глупачка и дишах учестено, обгърнала тялото си с ръце. Имах усещането, че кожата ми е твърде тясна за тялото, все едно съм пристегната с нея. Някой се приближи зад гърба ми и понеже косъмчетата на тила ми настръхнаха, разбрах, че Харди ме е последвал.

Без да продума, той ме наметна със сакото си, загърна ме с меката вълна с копринена подплата. Усещането бе толкова невероятно приятно, че потръпнах. Уханието му ме обгърна отвсякъде — слънчевият и мек мирис, който така и не бях забравила… Боже, беше толкова приятно! Успокоително и вълнуващо едновременно. Феромони от световна класа. Искаше ми се да мога да взема сакото му у дома.

Не него, само сакото му.

Обърнах се към него, към искрящите върху гъстата му коса дъждовни капчици. Водата се стичаше на тънки хладни струйки по лицето ми. Той се движеше бавно, сякаш се боеше, да не би да ме стресне с някое рязко движение. Усетих как едната му длан обхваща лицето ми отстрани, как палецът му трие дъждовните капки по бузата ми, сякаш са сълзи.

— Бих попитал дали може да ти звънна — чух го да казва, — но мисля, че знам отговора.

Ръката му се плъзна по шията ми и я погали с опакото на пръстите. Зашеметена си помислих, че той ме докосва, но в онзи момент не ми пукаше. Стоях под дъжда, загърната в сакото му, и това бе най-приятното усещане от година насам.

Главата му се наведе над моята, но той не се опита да ме целуне, а само стоеше и се взираше в лицето ми, а аз вдигнах поглед към наситеното синьо. Връхчетата на пръстите му опипаха долната страна на челюстта ми и се плъзнаха нагоре по бузата. Палецът му бе леко мазолест, грапав като котешко езиче. Пламнах ужасена, когато си представих какво ли ще е усещането, ако той…

Не.

Не, не… ще са ми нужни много години терапия, преди да съм готова за това.

— Дай ми телефона си — промърмори той.

— Не е добра идея — успях да отвърна.

— Защо?

„Защото не бих могла да се оправя с теб“, помислих си, но вместо това казах:

— Семейството ми не те харесва.

Харди се ухили без капчица съжаление и белите му зъби проблеснаха на фона на загорялото му лице.

— Не ми казвай, че още ми се сърдят заради онази дребна сделка.

— Семейство Травис са малко докачливи. Освен това — близнах една дъждовна капка от ъгълчето на устата си и погледът му бдително проследи движението, — не съм заместител на Либърти.

Усмивката на Харди изчезна.

— Ти не можеш да бъдеш ничий заместител. А и онази история приключи отдавна.

Дъждът се усили, косата му стана тъмна и лъскава като козина на видра, а миглите му щръкнаха над наситеносините очи. Изглеждаше добре мокър. Дори миришеше приятно — на чиста кожа и на мокър памук. Под мъглата на капчиците кожата му изглеждаше топла. Всъщност, докато стояхме там, заобиколени от града, от водите струи и от спускащата се нощ, той ми се стори единственото топло нещо на света.

Без да променя суровото си изражение Харди отметна от бузата ми една мокра къдрица и после още една. Въпреки ръста и силата си ме докосваше с нежност, на която Ник никога не би бил способен. Стояхме толкова близо един до друг, че виждах структурата на гладко избръснатата му кожа и знаех, че ще бъде прелестно да я усещам с устните си. Изпитах остра и приятна болка някъде под гръдния кош. Замислих се с копнеж колко ми се иска да бях тръгнала с него през онази нощ на сватбата, за да пием шампанско на светлината на пълната есенна луна. Както и да бе свършила тази история, искаше ми се да я бях преживяла.

Ала вече бе късно. Много, много късно.

Таксито пристигна.

Лицето на Харди остана надвесено над моето.

— Искам да те видя отново — тихо каза той.

Вътрешностите ми се превърнаха в един мини Чернобил. Не разбирах себе си, не проумявах защо толкова много искам да остана с него. Всеки разумен човек знаеше, че Харди Кейтс не се интересува истински от мен, а се опитва да подразни семейството ми и да привлече вниманието на снаха ми. И ако за да го постигне, трябваше да изчука една жена от противниковия лагер, толкова по-добре. Той беше хищник и аз трябваше да се махна от него за собствено добро.

Затова замаскирах паниката си с презрителна усмивка и го изгледах така, сякаш исках да кажа: „Няма да ти мине номерът, приятелче“.

— Ще ти хареса да прекараш някой от семейство Травис, нали? — още докато изричах думите се свих вътрешно заради преднамерената си грубост.

Харди отвърна с дълъг поглед, който изпържи всяка клетка в мозъка ми. И после отговори:

— Само една малка Травис.

Пламнах. Усетих как се стягам на места, където дори не подозирах, че имам мускули. И се смаях, че краката ми все още се движат, когато се запътих към таксито и се качих.

— Къде живееш? — попита Харди и аз му казах като пълна глупачка. Той подаде на шофьора една двайсетачка — прекалено голяма сума, понеже Мейн 1800 бе само на няколко пресечки. — Внимавай как караш! — поръча той, сякаш бях от някаква чуплива материя, която щеше да се строши при първата неравност по пътя.

— Добре, господине!

Едва когато таксито потегли, си дадох сметка, че все още съм наметната със сакото му.

 

 

Най-нормалното нещо би било веднага да дам сакото на химическо чистене и в понеделник да изпратя някой да го занесе на Харди.

Обаче понякога нещата не се случват, както е нормално. Понякога лудостта е твърде приятна, за да й устои човек. Затова през целия уикенд задържах сакото, без да го дам на почистване. Току отскачах при него и вдъхвах дълбоко мириса му. Това проклето сако, пазещо аромата на Харди Кейтс, бе като наркотик. Най-накрая се предадох и го поносих няколко часа, докато гледах някакъв филм на дивиди.

След това звъннах на приятеля си Тод, който неотдавна ми бе простил, задето не съм му се обаждала от месеци, и му обясних какво е положението.

— Имам връзка с едно сако.

— Да не би да е имало разпродажба в „Найман“?

— Не, не е мое, а на един тип — след това му разказах за Харди Кейтс и дори му описах какво се е случило на сватбата на Гейдж и на Либърти почти две години по-рано, а после му разказах и случилото се в бара. — Така че просто облякох сакото и изгледах един филм. Всъщност и сега съм с него. Много ли е откачено? Колко според теб по скалата от едно до десет?

— Зависи. Кой филм гледа?

— Тод! — възразих аз, защото исках да ми отговори сериозно.

— Хейвън, не искай от мен да определя докъде се простират границите на нормалното. Знаеш от какви хора съм възпитан. Веднъж баща ми залепи на своя картина няколко от срамните си косми и после я продаде за един милион долара.

Винаги съм харесвала бащата на Тод, Тим Фелан, обаче никога не съм разбирала изкуството му. Най-доброто обяснение, което съм чувала, бе, че Тим Фелан е революционен гений, чиито скулптури взривяват конвенционалните концепции в изкуството и излагат обикновени материали като дъвки и хартиено тиксо в нов контекст.

Като дете често си блъсках главата над объркващата размяна на ролите в семейство Фелан, в което родителите приличаха на деца, а единственото им дете Тод бе поело ролята на възрастен.

Единствено по настояване на Тод семейството спазваше обичайното време за хранене и спане. Той ги мъкнеше на родителски срещи, въпреки че те не уважаваха системата на училищните оценки. Тод обаче не успя да промени откачения начин, по които украсяваха дома си. Понякога господин Фелан минаваше по коридора, спираше да скицира или да нарисува нещо на стената и просто си продължаваше. Къщата им беше пълна с безценни графити. А по време на празници госпожа Фелан провесваше от тавана коледното дръвче, което наричаха бодхи.

Сега Тод вече бе изключително преуспял вътрешен дизайнер най-вече поради способността му да проявява творчество, без да стига прекалено далеч. Баща му презираше работата му, което пък доставяше огромно удоволствие на Тод. В семейство Фелан, каза ми веднъж Тод, бежовото се смятало за крайна проява на неуважение.

— Е, може ли да дойда и да го помириша? — попита Тод, връщайки се отново на темата за сакото.

— Не — ухилих се широко аз, — понеже ще поискаш да си го вземеш за себе си, а утре трябва да го връщам. Но дотогава разполагам поне с още дванайсет часа.

— Мисля, че тази седмица трябва да говориш със Сюзан защо толкова се боиш от мъж, към когото изпитваш влечение, че си в състояние да галиш единствено сакото му. Когато не е облечено на гърба му.

Тутакси заех отбранителна позиция:

— Вече ти казах, че той е враг на семейството ми и…

— Глупости — прекъсна ме Тод. — Не беше никакъв проблем за теб да изпратиш семейството си по дяволите, когато искаше да бъдеш с Ник.

— Да, но се оказа, че са били прави за него.

— Няма значение. Имаш правото да бъдеш с всеки мъж, който ти харесва. Не мисля, че се страхуваш от реакцията на семейството си. Тук става дума за друго — дълга замислена пауза, после Тод ме попита внимателно: — Толкова ли беше зле с Ник, миличка?

Никога не бях казвала на Тод, че мъжът ми е проявявал физическо насилие. Засега не бях в състояние да разговарям за това с други хора, освен с Гейдж, Либърти и терапевтката си. Загрижеността в гласа на Тод едва не стана причина да рухна. Понечих да отговоря, но мина цяла вечност, докато успея да изтръгна някакъв звук от гърлото си.

— Да — прошепнах най-накрая. Очите ми се напълниха със сълзи и аз ги изтрих с длан. — Беше доста зле.

Сега бе ред на Тод да изчака малко, преди да бъде в състояние да говори.

— Мога ли да направя нещо? — попита той.

— Вече го правиш, ти си най-добрият ми приятел.

— Винаги.

Знаех, че е искрен. И си казах, че приятелството е нещо много по-благонадеждно и по-трайно от любовта.