Лайза Клейпас
Синеокият дявол (20)

Двадесета глава

Когато човек внезапно се озове в опасно положение, мозъкът му се разделя на две — едната част преживява създалата се ситуация, а другата се отдръпва и се опитва да анализира какво се случва. Двете части невинаги обменят информация помежду си. Затова ми отне няколко минути да се концентрирам над думите на Ник.

— … не може да ме пренебрегваш, кучко! Не можеш да ме държиш настрана, когато искам да те видя.

Изчака да разбера, че държи нещата напълно в свои ръце. Искаше да ми докаже, че не мога да го надвия.

Устата ми беше толкова пресъхнала, че не можех да дишам, а по лицето ми изби пот.

— Да — съгласих се приглушено. — Със сигурност си намерил начин да ме видиш. Как успя? Не би могъл да се досетиш за комбинацията.

— Използвах мастър ключ.

Всеки апартамент в сградата имаше мастър ключ в случай на непредвидени обстоятелства или ако някой забрави паролата на охранителния си панел. Единият набор ключове се пазеше в стаичката зад портиерната. Другият беше под ключ в офиса на управителите на сградата.

— Ванеса ти го е дала — казах невярващо. Това беше незаконно. Можеше да отиде под съд. Толкова ли ме мразеше, че рискуваше да влезе в затвора, само и само да ми отмъсти, задето е уволнена?

Явно.

— Казах й, че трябва да ти оставя някои неща.

— Е, вече ми ги остави — казах немощно. — Благодаря за гривната, Ник, но не трябваше да носиш и пистолета.

— Ти ме пренебрегваше…

— Съжалявам.

— … държеше се така, все едно не означавам нищо за теб — пистолетът бодна слепоочието ми достатъчно, за да ми остави белег. Не помръдвах, а очите ми се пълнеха със сълзи. — Сега вече със сигурност означавам нещо, нали?

— Да — прошепнах. Може би беше дошъл само с намерението да ме сплаши. Само че вече се бе надъхал както винаги и гневът му непрекъснато растеше. Започнеше ли да се ядосва, яростта му растеше лавинообразно. Не можеше да се въздържа.

— Ти ме обра до шушка при развода и ме заряза в Далас, където всички ме разпитваха какво се е случило, къде си… Знаеш ли какво ми причини това, Мари? Пукаше ли ти изобщо какво преживявам?

Опитах да си припомня какво ми беше казала Сюзан — че страдащият от нарцисизъм винаги трябва да си тръгва като победител.

— Разбира се — казах задъхано, — но всички смятаха, че ще си намериш по-добра партия, че не съм достатъчно добра за теб.

— Точно така. Никога няма да си намериш мъж като мен — Ник ме блъсна силно в стената, дъхът ми секна. Пистолетът оставаше притиснат към главата ми. Чух как изщраква предпазителят. — Ти така и не се постара — промърмори той и притисна хълбоците си към задника ми. Заля ме вълна от отвращение, когато усетих ерекцията му. — Никога не правеше достатъчно. Нужни са двама, за да успее един брак, а ти така и не участва, Мари. Трябваше да направиш повече.

— Съжалявам — промълвих аз, поемайки си накъсано глътки въздух.

— Ти ме напусна. Просто си тръгна от апартамента боса като скапан бял боклук, за да изглеждаш колкото може по-окаяно. За да ме злепоставиш. А после накара онзи негодник брат си да придвижи развода. Подхвърли ми малко пари и очакваше да изчезна. Правните документи не означават нищо за мен, Мари. Все още мога да правя с теб каквото си поискам.

— Ник — успях да промълвя, — да седнем и да поговорим, ако това искаш, само махни пистоле… — млъкнах и изстенах от болка, когато усетих тъпа бяла експлозия зад ухото си и чух пронизителен звук. Беше ме ударил с дръжката на пистолета.

— С колко мъже си се чукала? — попита той.

Въпросът нямаше правилен отговор. Каквото и да кажех, щяхме да се върнем на темата за Харди и предизвиканата от унижението ярост на Ник щеше да се разпали неудържимо. Трябваше да го успокоя. Да облекча нараненото му его.

— Ти си единственият, който има значение — прошепнах.

— Адски си права за това — свободната му ръка стисна косата ми. — Обличаш се като курва, подстригала си се като курва. Преди изглеждаше като дама. Като съпруга. Само че не можеше да се справиш с това. И я се виж сега…

— Ник…

— Млъквай! Всяка твоя дума е лъжа. Всяко едно от онези хапчета, които си вземала, е лъжа. Опитвах се да ти направя бебе. Исках да имаме семейство, но ти си искала само да се махнеш. Лъжлив боклук!

Както стискаше косата ми, той ме повлече по пода. Гневът му се бе разразил напълно, той крещеше мръсотии и притискаше пистолета към главата ми. Съзнанието и чувствата ми се откъснаха от случващото се, от интимното насилие, което щеше да последва. Точно както преди, само че този път с опрян до главата пистолет. Питах се замаяно дали ще дръпне спусъка. Тялото му прекърши моето, когато той ме притисна с цялата си тежест. Дъхът му вонеше на алкохол, когато прошепна в ухото ми:

— Не пищи, иначе ще те убия!

Бях скована, всичките ми мускули бяха болезнено напрегнати. Адски исках да оцелея. В устата ми нахлу вкус на метал и на сол. Ужасяващо познатото докосване на ръката му ме парализира, когато той започна да повдига полата ми нагоре.

Двамата бяхме толкова погълнати от жестоката си борба — единият надвесен над другия, готов да навреди, другият съпротивляващ се с тялото и с душата си, — че нито един от двама ни не чу отварянето на вратата.

Въздухът потрепери от нечовешки звук, цялата стая се взриви и настана истински хаос. Успях да вдигна поглед, шията ми се изви болезнено и видях как едно мощно тяло се носи към нас, а металът се отдели от кожата ми, когато Ник вдигна пистолета и стреля.

Тишина.

Ушите ми бяха временно оглушали, учестеният ми пулс отекваше в цялото ми тяло. Задушаващата тежест върху мен бе изчезнала. Търкулнах се настрани и отворих замъглените си от сълзи очи. Двамата мъже се бяха вкопчили един в друг, удряха се, давеха се и си трошаха зъбите, хвърчаха пръски кръв и пот.

Харди беше върху Ник и го налагаше с юмруци. Виждах как съпротивата на Ник постепенно отслабва, колкото по-сериозни са раните му — счупени кости, разкъсана кожа… Но Харди въпреки това не спираше. Навсякъде имаше кръв… лявата страна на Харди беше подгизнала и аленочервена.

— Харди! — провикнах се аз и се надигнах на колене. — Харди, престани!

Той не ме чу. Беше си изгубил ума, всеки импулс и всяка негова мисъл бяха насочени към унищожението. Щеше да убие Ник. А съдейки по бързината, с която изтичаше собствената му кръв, самият той също щеше да се прости с живота си.

Пистолетът, избит от ръката на Ник, се бе плъзнал на няколко метра встрани. Допълзях до него и го вдигнах.

— Харди, моля те, остави го на мира. Стига толкова! Всичко свърши. Харди…

Само че каквото и да кажех или да направех, нямаше значение. Той се бе развилнял, тласкан от неудържимия прилив на адреналин.

Никога не съм виждала толкова много кръв. Не можех да повярвам, че още не е припаднал.

— По дяволите, Харди, имам нужда от теб! — креснах.

Той спря и погледна към мен задъхан. Погледът му беше леко разфокусиран.

— Нуждая се от теб — повторих и, залитайки, се изправих. Приближих се до него и го дръпнах за ръцете. — Ела с мен. Ела на канапето.

Той се възпротиви, погледна надолу към Ник, който беше припаднал с подуто и смазано от бой лице.

— Вече всичко е наред — казах и продължих да дърпам Харди. — В несвяст е. Свърши се. Ела с мен. Ела.

Повторих думите няколко пъти, нежно и властно, и го вдигнах на канапето. Лицето на Харди бе станало пепеляво и изпито, чертите му бяха разкривени, защото убийственият инстинкт избледняваше и той започваше да усеща силната болка. Опита се да седне, но накрая просто рухна, вдигнал юмруци във въздуха. Беше прострелян отстрани, но имаше толкова много кръв, че не виждах точно къде е, нито колко сериозна е раната.

Все още стиснала пистолета, изтичах в кухнята и награбих няколко сгънати кърпи за съдове. Оставих оръжието на ниската масичка и разкъсах ризата на Харди.

— Хейвън — попита той между накъсаното си дишане, — той нарани ли те? Той…

— Не, добре съм — избърсах кръвта и открих раната, една учудващо малка дупчица. Но не виждах изходящата рана, което означаваше, че куршумът е вътре и вероятно бе рикоширал и увредил далака, черния му дроб или бъбрека… Идеше ми да избухна в сълзи, но успях да се овладея и затиснах раната с кърпите. — Не мърдай. Ще притисна, за да намаля кървенето.

Той изстена, когато натиснах. Устните му посивяха.

— Ухото ти…

— Дреболия. Ник ме удари с пистолета, но не беше…

— Ще го убия… — опитваше се да стане от канапето.

Бутнах Харди отново долу.

— Не мърдай, глупчо! Ранен си. Не бива да мърдаш! — сложих ръката му върху сгънатите кърпи, за да притиска, а аз се втурнах към телефона.

Набрах полицията, Дейвид и Джак, като не спирах да притискам раната.

Джак първи пристигна в апартамента ми.

— Мили Боже! — той огледа сцената с невярващи очи — бившият ми съпруг на пода, Харди и аз на канапето. — Хейвън, ти си…

— Добре съм. Постарай се Ник да не направи нищо повече.

Джак се надвеси над бившия ми съпруг с изражение, което никога преди не бях виждала на лицето му.

— Веднага щом имам възможност — каза му той с мъртвешки тих глас, — ще те гръмна и ще те изкормя като прасе!

Пристигнаха парамедиците, последвани от полицията, а охраната на сградата не позволяваше достъпа на разтревожените ни съседи. Не разбрах точно в кой момент полицията изведе Ник от апартамента, защото цялото ми внимание бе насочено към Харди. Той ту изпадаше в безсъзнание, ту отново идваше на себе си, кожата му беше студена и влажна, дишането — слабо и учестено. Изглежда бе изгубил ориентация, три пъти ме попита какво се е случило и дали съм добре.

— Всичко е наред — промърморих аз, погалих го по рошавата коса и стиснах силно ръката му, докато единият парамедик пъхаше голяма игла в изхода за венозната система. — Замълчи.

— Хейвън… трябваше да ти кажа…

— После ще ми кажеш.

— Сгреших…

— Знам. Всичко е наред. Тихо, тихо.

Видях, че иска да ми каже още нещо, но другият парамедик му сложи кислородна маска и лепенките за кабелите, които го свързаха с монитора за сърдечната дейност, после го нагласи на носилката, за да го транспортират. Започна така нареченият от спешните медици „златен час“: времето между прострелването на жертвата и пристигането й в спешното за лечение. Ако минеха повече от шейсет минути, преди да започнат да го лекуват, шансовете му за оцеляване започваха да намаляват.

Аз пътувах с Харди в линейката до болницата, а Джак ни следваше с колата си. Единствено заради Харди успях поне външно да запазя спокойствие.

Пристигнахме в спешното и парамедиците отведоха Харди на носилка до първия етаж на сградата.

Либърти и Гейдж вече бяха в спешното, защото Джак им се беше обадил. Допусках, че останалите от семейството ми нямаше да се забавят много. Не се бях замисляла как изглеждам, с безумен поглед и цялата окървавена, но съдейки по израженията им, явно и моят вид будеше загриженост. Либърти ме наметна със сакото си и почисти лицето ми с бебешки влажни кърпички от чантата си. Когато откри подутината зад ухото ми, двамата с Гейдж настояха да ме прегледа лекар въпреки неистовите ми протести.

— Никъде няма да ходя… Оставам тук, докато не разбера какво става с Харди…

— Хейвън — застана пред мен Гейдж и прикова очите ми с поглед. — Ще мине много време, преди да научим някакви новини. Ще изследват кръвта му, ще правят скенери и рентгенови снимки… Повярвай ми, нищо няма да пропуснеш. Сега позволи някой да ти прегледа главата. Моля те.

Почистиха ме и ме превързаха, после ме върнаха в чакалнята на спешното. Както беше предрекъл Гейдж, още нямаше новини. Харди беше в операционната, макар да не ни казваха за какво точно, нито колко време ще продължи. Седях и невиждащо гледах телевизора в ъгъла на стаята, питайки се дали да се обадя на майката на Харди. Реших да изчакам, докато не разбера нещо за състоянието му — надявах се нещо успокоително, — вместо да й съобщя само за раняването.

Докато чаках, вината ме засмука като плаващи пясъци. Никога не бях допускала, че Харди ще страда заради моите минали грешки. Ако не се бях забърквала с Ник… Ако не бях започнала връзка с Харди…

— Не мисли за това — чух кроткия глас на Либърти до себе си.

— За кое? — попитах мрачно и кръстосах крака по турски върху пластмасовата седалка.

— За онова, което предизвика това изражение на лицето ти — ръката й обгърна раменете ми. — Нямаш вина за станалото. Ти си най-хубавото нещо, което се е случвало на Харди.

— О, очевидно — промърморих аз и погледнах към вратите на операционната. Тя ме стисна лекичко.

— Когато ви видях двамата на партито онази вечер, не можех да повярвам колко е променен Харди. Никога не съм го виждала толкова спокоен и щастлив. Чувстваше се удобно в кожата си. Не вярвах, че някой някога ще може да направи това за него.

— Либърти… нещо се обърка през последните няколко дни. Татко и чичо Ти Джей…

— Да, знам за това. Чърчил ми каза. Освен това ми разказа и какво се е случило днес — това трябва да узнаеш.

— Какво?

— Мисля, че би трябвало Чърчил да ти каже — тя ме побутна към входа на чакалнята, където тъкмо влизаха баща ми и Джо. Либърти се изправи и махна на татко да дойде при нас. Той седна до мен. Въпреки гнева ми и усещането, че ме е предал, аз се облегнах на него и положих глава на рамото му, вдъхвайки татковия мирис.

— Какво се е случило, тиквичке? — попита той.

Започнах да му разказвам. От време на време той вдигаше ръка и леко потупваше моята. Беше изумен, че Ник е способен да извърши такава лудост, и ме попита какво го е тласнало към такава крайност. Понечих да му обясня, че Ник винаги е бил такъв, че насилието му над мен е сложило край на брака ни, но реших, че ще е по-добре да отложим този разговор за по-подходящо време и място. Затова само поклатих глава, свих рамене и отговорих, че нямам представа. И тогава татко ме изненада, като каза:

— Знаех си, че Харди ще се види с теб тази вечер.

Вдигнах глава и го погледнах:

— Така ли? Откъде?

— Обади ми се към пет часа днес. Каза, че съжалява, задето е приел сделката, и че вече се е обадил на Ти Джей, за да я отмени. Обясни, че в събота не е разсъждавал трезво и че това е грешка и за двете страни — за нас, че сме му предложили, и за него, че е приел.

— Бил е прав — отговорих кратко.

— Така че сделката отпада — заключи татко.

— О, не, не е така! — намръщих се. — Ти ще спазиш думата си по сделката. Въпреки всичко ще се погрижиш Харди да наеме земята на справедлива цена и ще кажеш на Ти Джей да забрави за премията си. Ако го направиш, ще съм склонна да ти дам още един шанс да опитаме да възстановим официалните си отношения между баща и дъщеря.

Бях твърдо решена поне веднъж през живота си Харди Кейтс да получи всичко.

— И ти ще продължиш да се срещаш с него?

— Да!

Баща ми се подсмихна.

— Вероятно не е лошо предвид онова, което той ми каза за теб.

— Какво? Какво ти каза?

Баща ми поклати глава.

— Помоли ме да си остане между нас. Вече спирам да се меся. Само…

Засмях се несигурно.

— Само какво? По дяволите, татко, защо реши да спреш да се месиш точно когато знаеш нещо, което искам да чуя?

— Мога да ти кажа само следното — двама мъже са се обръщали към мен във връзка с чувствата си към дъщеря ми. Единият беше Ник. Не повярвах на нито една негова дума. Не защото ти не заслужаваш да бъдеш обичана, а просто защото Ник не беше способен на това. Но Харди Кейтс… макар да е негодник и най-обикновен бачкатор… днес му повярвах. Не се опитваше да ме измами. Просто ми обясни как стоят нещата. Уважавам това. Каквото и да решиш да правиш с него, ще уважа твоето решение.

 

 

Минаха два часа. Крачех, седях, гледах телевизия и ближех кафето с вкус на изгоряло, със суха сметана и с подсладител. Когато вече имах чувството, че ще се пръсна от напрежението на неизвестното, вратата се отвори. На прага застана висок хирург с побеляла коса и погледът му обходи стаята.

— Има ли някой от семейството на Харди Кейтс?

Изстрелях се при него.

— Аз съм годеницата му — реших, че така ще изкопча малко информация. — Хейвън Травис.

— Д-р Уайтфийлд.

Ръкувахме се.

— Господин Кейтс май е посегнал този път на неприкосновения си запас от късмет — каза хирургът. — Куршумът е пробил далака, но няма други засегнати органи. Това е направо чудо. Аз очаквах да се е повъртял повече, но за щастие не е. След като извадихме куршума, направихме относително просто зашиване на далака и го спасихме целия. Предвид възрастта на господин Кейтс и отличното му здраве няма причина да очакваме каквито и да било усложнения. Ще остане в болницата около седмица, а после ще са нужни още четири до шест седмици, преди раната да заздравее.

Очите и носът ми засмъдяха. Изтрих очите си с ръкав.

— Значи случилото се няма да му създава проблеми в бъдеще? Няма да има проблеми с далака или нещо подобно?

— Очаквам да се възстанови напълно.

— О, Боже! — въздъхнах дълбоко. Това бе един от най-хубавите мигове през живота ми. Не, несъмнено бе най-хубавият. Бях наелектризирана, немощна и без дъх. — Докторе, изпитвам такова огромно облекчение, че направо ми се повдига. Това възможно ли е?

— Или се дължи на облекчението — мило каза д-р Уайтфийлд, — или на кафето в чакалнята. Бих заложил повече на кафето.

 

 

Съгласно болничните правила пациентите от интензивното отделение можеха да имат посещения двайсет и четири часа в денонощието. Уловката беше, че имаш право да оставаш само по петнайсет минути на всеки час, с изключение на специалните обстоятелства, които можеха да бъдат определени от служителите в болницата. Помолих Гейдж да използва влиянието си, за да ми уреди правото да идвам по всяко време. Моето желание явно развесели брат ми, който ми напомни как преди време съм възразила срещу това да използва влиянието и парите, за да осигури специално отношение. Отвърнах, че когато си влюбен, лицемерието надвива принципите. Гейдж ме увери, че разбира, отиде и получи специално разрешение да стоя при Харди колкото искам.

През по-голямата част от нощта дремах на фотьойла до леглото на Харди. Проблемът беше, че болницата е най-неподходящото място на света да поспи човек. На всеки час влизаха медицински сестри, сменяха торбичките на системата, проверяваха мониторите и измерваха температурата и кръвното налягане на Харди. Аз обаче приемах охотно всяко прекъсване, защото ми беше приятно да чувам отново и отново колко добре се справя Харди.

На зазоряване дойде Гейдж, който каза, че ще ме откара в апартамента ми, за да си взема душ и да се преоблека. Не исках да оставям Харди, но съзнавах, че изглеждам като улично коте, така че май не беше зле да се пооправя.

Когато се върнах към седем, Харди се беше събудил и, слабо казано, не беше никак доволен, че се намира в болницата и е вързан за мониторите. Влязох насред спора му с една медицинска сестра — настояваше тя веднага да му свали системата и категорично отказваше болкоуспокояващите, от които очевидно се нуждаеше. Не искал да го бодат и да го мушкат. Чувствал се прекрасно. Нуждаел се само от превръзка и от пликче с лед.

На сестрата явно й беше приятно да спори с едрия и синеок мъж, оставен на нейната милост, и изобщо не можех да я виня за това. Той изглеждаше изгубен, малко разтревожен и страшно привлекателен.

И беше мой.

— Харди Кейтс — заявих аз, влизайки в стаята. — Дръж се прилично, или ще ти настъпя маркучето.

Сестрата явно се стресна от лишеното ми от състрадателност поведение.

Само че когато погледът на Харди срещна моя и помежду ни просветнаха силни искри, той се отпусна успокоен. Нежното убеждаване не би могло да постигне такова нещо.

— Това върши работа само когато човек диша през въпросното маркуче — осведоми ме той.

Приближих се до нощното му шкафче и взех таблетките викодин, които сестрата се опитваше да го убеди да изпие с чаша вода.

— Изпий ги и никакви спорове — наредих му.

Той се подчини и стрелна с поглед медицинската сестра, която леко бе извила вежди.

— Дребничка е — осведоми я Харди, — но е много люта.

Медицинската сестра излезе, явно чудейки се защо ли такъв готин тип не си е намерил по-готино гадже. След като вратата се затвори, аз се засуетих около Харди — оправих му завивките, наместих му възглавниците. Той не откъсваше поглед от лицето ми.

— Хейвън, измъкни ме оттук — промърмори той. — Никога досега не съм лежал в болница. Не мога да понасям да лежа вързан към тези глупости. Трябва само…

— … да се отпуснеш и да се оставиш на процедурата — казах аз, — за да се измъкнеш от тук много по-бързо. Ще се държиш ли прилично, ако се гушна при теб?

Без никакво колебание Харди се премести в единия край, пъшкайки от болка. Аз събух сабото си, внимателно се пъхнах до него и положих глава върху свивката на ръката му. Той въздъхна дълбоко и доволно.

Зарових носа си в топлата му шия и вдъхнах мириса му. Харди миришеше на антисептик и на лекарства, все едно се бе напръскал с одеколон „Болница“. Само че някъде под тази стерилност долових и познатия негов мирис.

— Харди — промърморих, галейки китката му, — защо прие онази глупава сделка на татко и на Ти Джей? И защо я отмени?

Ръката му намери моята и дългите му пръсти я обгърнаха.

— Малко откачих, след като видях баща си в петък през нощта.

— Така ли? Не съм забелязала.

— Измъкнах го под гаранция, откарах го в хотел и му оставих малко пари. Наредих му да се разкара. Но онова, което не ти казах, а трябваше… двамата си поговорихме няколко минути. И той ми каза… — Харди замълча и стисна ръката ми по-силно.

Чаках, а той неспокойно си пое няколко пъти въздух.

— Той се вбеси, когато му обясних какво ще му сторя, ако някога отново позвъни на мама — промърмори Харди. — Заяви, че било смешно да го чуе от мен, понеже… аз съм бил причината изобщо да се оженят. Мама била престанала да излиза с него, обаче после се върнала, понеже била бременна. Аз съм бил виновен, задето се е хванала с този кучи син. Целият й живот е бил истински ад заради мен. Страдала е…

— Не, Харди… — надигнах се и вперих поглед в тъмносините му очи. Усещах болезнено състрадание в гърдите си. — Знаеш, че не е така. Знаеш, че вината не е твоя.

— Но е вярно, че ако не съм се появил, мама е нямало да се омъжи за него. А щом се е докопал до нея, животът й е бил съсипан.

Разбирах чувствата на Харди, макар да не бях съгласна с логиката му. Само че той нямаше да преодолее болката и ирационалното си чувство за вина с удобни баналности. Нуждаеше се от време и от любов, за да приеме истината. А аз можех да му дам предостатъчно и от двете.

Харди целуна главата ми. Гласът му прозвуча дълбок и дрезгав:

— Ненавиждам факта, че съм негов син. Мразя половината от себе си, която е от него, и усещам, че тази моя лоша, низка и безполезна половина, ме прави кучи син. Затова когато Чърчил и Ти Джей ми се обадиха за сделката, си казах защо пък не. И бездруго щях да те напусна. Защото те обичам твърде много, за да те повлека със себе си към дъното.

Ръката ми се плъзна, за да погали суровото очертание на челюстта му.

— И защо промени намерението си? — прошепнах.

— След като се поуспокоих и имах възможност да размисля, разбрах… че те обичам достатъчно, за да опитам да те заслужа. Заради теб съм готов на всичко, готов съм да бъда всякакъв. Снощи дойдох в апартамента ти, за да те моля да ми дадеш още един шанс. Целият треперех, защото се опасявах, че няма да ми простиш петъчната нощ.

Изчервих се, когато си спомних дългите еротични часове с него в мрака на спалнята му.

— Разбира се, аз… Искам да кажа, че няма какво да ти прощавам — гласът ми се снижи до засрамен шепот: — Аз исках да направя всичко това с теб.

Тялото му стана толкова топло, че се запитах дали и той не се изчервява.

— Помислих си, че може би ти е дошло прекалено. Бях доста краен. А след онова, което си преживяла с Ник… Е, боях се, че след това няма да ме искаш в живота си. Затова дойдох в апартамента ти, за да ти кажа колко съжалявам. И колко нежен ще бъда оттук нататък. Дори да не ме искаш сега, ще ми се… просто да ми позволиш да бъда близо до теб. В случай, че ти потрябвам за нещо.

Никога не го бях чувала да говори толкова смирено, никога не си бях представяла, че това е възможно. Придърпах лицето му към своето, докато носовете ни почти се докоснаха.

— Нужен си ми за много неща, Харди. Нужен си ми за цял живот.

Той ме целуна учудващо силно, а устата му беше топла и взискателна.

— Обичам те — прошепнах. Като доказателство за огромната сила на този мъж, въпреки загубата на кръв, лекарствата и лишената от романтика болнична среда, той предприе някои доста сериозни действия спрямо мен.

— Недей — спрях го аз с несигурен смях, докато свободната му ръка дръзко бродеше по тялото ми. — Ще се включи алармата на монитора на сърцето ти. И ще ме изритат оттук, защото застрашавам възстановяването ти.

Харди обаче не ми обърна никакво внимание и естествено правеше каквото си иска.

— Знаеш ли — леко се извих аз, докато целуваше шията ми, — казах на лекаря, че съм ти годеница, за да ме пуснат да стоя при теб.

— Никак не ми се иска да те превръщам в лъжкиня — Харди приглади косата ми. — Обаче след случилото се снощи, ти сигурно изпитваш признателност към мен и аз не искам да се възползвам. Затова утре, когато признателността ти избледнее… най-вероятно ще те помоля да се омъжиш за мен.

— Най-вероятно ще се съглася — казах му.

Харди допря челото си до моето и аз потънах в сияйните сини дълбини на очите му.

— Скоро ли? — прошепна той до устните ми.

— Когато поискаш.

 

 

По-късно си казвах, че предвид миналия ми опит сигурно би трябвало да ме тревожи мисълта, че ще се омъжвам отново. Но с Харди всичко беше различно. Любовта му не поставяше условия, а това според мен е най-големият дар от едно човешко същество за друго.

— Знаеш ли — казах му през първата ни брачна нощ, — аз съм си точно толкова аз, когато съм с теб, колкото и когато не съм с теб.

И понеже Харди разбра какво искам да му кажа, той ме притисна в прегръдка, до сърцето си.