Лайза Клейпас
Синеокият дявол (11)

Единадесета глава

— Ник — имах чувството, че във вените ми са се образували ледени кристали. — Откъде имаш номера ми? Какво искаш?

— Само да разбера как си.

Гласът му беше толкова познат. Щом го чух, последните няколко месеца се изпариха като лош сън. Ако затворех очи, можех почти да си представя, че отново съм в апартамента в Далас и че той скоро ще се върне от работа.

Затова държах очите си отворени, сякаш дори едно мигване щеше да ми донесе сигурна смърт. Вперих поглед в кремавия калъф на дивана, докато всяка отделна нишка не застана на фокус някъде далеч.

— Страхотно. А ти?

— Не съм страхотно — продължителна пауза. — Все още се опитвам да повярвам, че наистина всичко е свършило. Липсваш ми, Мари.

Звучеше замислен. Нещо в тона му накара тъмна вина да рукне от сърцето ми.

— Казвам се Хейвън — заявих. — Вече не отговарям на името Мари.

Мислех, че това ще го провокира, но вместо това той ме смая, като каза:

— Добре, Хейвън.

— Защо ми се обаждаш? Какво искаш? — попитах го остро.

— Просто да си поговорим малко — звучеше примирено и малко огорчено. — Позволено ли ни е поне да разговаряме?

— Да, предполагам.

— Имах доста време за размисъл. Искам да ти обясня нещо… Никога не съм възнамерявал нещата да излязат от контрол по този начин.

Стиснах слушалката толкова силно, че почти се изненадах, че пластмасата не се счупи. Вярвах му. Никога не съм смятала, че Ник е искал или е планирал да бъде такъв. Но нещо в миналото му, нещо в детството му го беше превърнало в такъв човек. Беше жертва точно толкова, колкото и аз.

Което не означаваше, че не е виновен за стореното над мен.

Изпълни ме съжаление за онова, което бяхме изгубили… и което никога не бяхме имали. Почувствах се зле, почувствах се отегчена.

— Мразиш ли ме, Хейвън? — тихо попита Ник.

— Не. Мразя онова, което стори.

— И аз го мразя — въздъхна той. — Не спирам да си мисля… дали ако бяхме останали заедно още известно време, щяхме да успеем да преодолеем проблемите си, вместо брат ти да се намесва и да организира развода толкова бързо, по дяволите…

— Ти ме нарани, Ник — само това успях да кажа.

— Ти също ме нарани. Непрекъснато ме лъжеше, за дребни неща, за големи неща… държеше ме настрани.

— Не знаех как иначе да се справя с теб. Истината те ядосваше.

— Знам. Само че за добрия брак са нужни двама. А на мен ми се струпа много — семейството ти ме отхвърли, трябваше да се бъхтя като вол, за да те издържам… а ти винаги ме обвиняваше, че не съм способен да реша проблемите ти.

— Не — възразих, — може би ти си се обвинявал. Аз обаче никога не съм се чувствала така.

— Всъщност ти никога не бе с мен истински. Дори когато се любехме. Усещах, че всъщност не участваш напълно. Каквото и да направех, никога не откликваше като другите жени. Не спирах да се надявам, че ще се оправиш.

По дяволите, Ник умееше да ме манипулира, умееше да събужда усещането ми, че съм неспособна, което толкова се бях борила да преодолея. Ник знаеше за мен неща, които никой друг не знаеше. Щяхме да останем завинаги свързани от общия си провал — това бе част от личността на всеки от нас. И никога нямаше да бъде заличена.

— Срещаш ли се с някого? — чух го да пита.

— Не искам да обсъждам това с теб.

— Значи се срещаш. Кой е той?

— Не се срещам с никого. Не съм спала с никого. Може би няма да повярваш, но е истина — тутакси се презрях, задето го казах и задето се чувствам длъжна да му давам обяснения.

— Вярвам ти — каза Ник. — Мен няма ли да ме попиташ?

— Не. Не ме интересува дали се срещаш с някоя. Не е моя работа.

Той замълча за момент.

— Радвам се, че си добре, Хейвън. Все още те обичам.

Думите му извикаха сълзи в очите ми. Много се зарадвах, че не може да ги види.

— Предпочитам да не ми се обаждаш повече, Ник.

— Все още те обичам — повтори той и затвори.

Бавно поставих слушалката върху вилката и попих сълзите, като се проснах по лице на дивана. Останах така, докато не започнах да се задушавам, после вдигнах глава и си поех дълбоко въздух.

— Мислех, че те обичам — изрекох на глас, макар че Ник не можеше да ме чуе.

Само че тогава не знаех какво представлява любовта. Запитах се как може човек да бъде сигурен, че наистина обича някого.

 

 

На следващия ден валеше.

От време на време в Хюстън настъпваше такава суша, че както казват тук „дърветата подкупват кучетата“. Но пък когато валеше, валеше истински. Тъй като Хюстън е равен град, построен около блатисти ръкави, имахме проблеми с отводняването. Когато се изсипеше проливен дъжд, във високите части на улиците се събираше вода и се стичаше в канавките, в дренажните тръби и в блатистите ръкави, които насочваха потока към мексиканския залив. Навремето много хора загивали при наводнения, когато водата преобръщала колите. Понякога заради наводненията се прекъсваха нефтопроводи, далекопроводи, рухваха мостове и основните пътища ставаха непроходими.

Към обяд оповестиха за опасност от наводнение, а по-късно се превърна в сериозно предупреждение. Всички го възприеха мимоходом, тъй като жителите на Хюстън са свикнали с наводненията и по принцип знаят кои улици да избягват вечер на път за към къщи.

През втората половина на деня отидох на събрание в Бъфало Тауър, за да обсъдим новата онлайн система за обработка на молбите за ремонти. Отначало Ванеса възнамеряваше да отиде на заседанието лично, но после промени мнението си и изпрати мен. Каза, че събранието е предимно за събиране на информация и че тя има да върши по-важни неща, отколкото да говори за софтуер.

— Научи всичко за системата — инструктира ме тя, — и ще говорим утре сутринта.

Сигурна бях, че лошо ми се пише, ако Ванеса ми зададе въпрос, на който не мога да отговоря. Затова си наумих да узная и последната подробност за тази програма, едва ли не всичко, освен да запаметя програмните кодове.

Изпитах облекчение, но и се озадачих, че Ванеса не спомена нищо за срещата ни в „Харисбърг“ предишната вечер. И не ме попита за Харди.

Макар че Бъфало Тауър беше само на няколко пресечки от Мейн 1800, отидох до там с кола, понеже валеше проливен дъжд. Сградата беше един от по-старите небостъргачи — постройка от червен гранит с фронтони, която напомняше за стила от двайсетте години на двайсети век.

След като паркирах на едно от долните нива на подземния паркинг, проверих мобилния си за съобщения и установих, че ми е звънил Харди. Стомахът ми се сви. Натиснах копчето, за да прослушам съобщението.

„Здравей — звучеше безцеремонно. — Трябва да поговорим за снощи. Обади ми се, когато се върнеш от работа“.

Когато консултантката по софтуера Кели Райнхарт и аз приключихме, беше няколко минути след шест. Можехме да продължим още, обаче от охранителната фирма звъннаха и ни предупредиха, че най-долното ниво на паркинга се е наводнило. Там нямаше почти никакви коли, защото повечето хора вече си бяха тръгнали, но все пак имаше няколко, които трябваше да бъдат преместени.

— По дяволите, една от тях е моята — казах на Кели, затворих лаптопа си и го пъхнах в чантата. — По-добре да отида да си взема колата. Нещо против да ти звънна утре сутринта и да изясним и последните няколко въпроса, които не успяхме да обсъдим?

— Разбира се.

— Ами ти? Няма ли и ти да слизаш в паркинга?

— Днес не съм с кола, в сервиза е. Съпругът ми ще ме вземе в шест и половина. Но ще сляза с теб с асансьора, ако не искаш да си сама.

— Не, не… — усмихнах се и вдигнах куфарчето си. — Ще се оправя.

— Чудесно. Добре. Звънни тук или на охраната във фоайето, ако имаш някакви проблеми. Тази стара сграда така тече, че колата ти като нищо може вече да е под водата.

— Такъв ми е късметът — засмях се. — Нищо ново.

Тъй като повечето от служителите си бяха тръгнали, небостъргачът беше притихнал и зловещ, вратите бяха заключени, а прозорците — тъмни. Навън изтрещя гръмотевица и аз трепнах. Радвах се, че се прибирам у дома. Едната обувка ми стискаше, ципът отстрани на панталоните ми се впиваше в плътта ми и отгоре на всичко бях гладна. Но най-вече нямах търпение да се обадя на Харди и да му кажа колко съжалявам за предната вечер. Щях да му обясня… нещо.

Влязох в асансьора и натиснах бутона за най-долното ниво на паркинга. Вратите се затвориха и кабината започна плавно да се спуска. Само че когато стигнах най-долу, подът под краката ми се разтресе странно, чух нещо да пращи и да пука, след което всичко утихна. Светлината, хидравликата — всичко излезе от строя. Останах в пълен мрак. По-лошото бе, че чувах непрекъснатото шуртене на вода, все едно някой беше пуснал кранче вътре в асансьора.

Намерих опипом панела до вратата и натиснах няколко копчета. Нищо.

— Телефонът — промърморих гласно, търсейки успокоение в звука на собствения си глас. — В асансьорите винаги има телефон.

Треперещите ми пръсти намериха спикера с копче, вграден в стената на асансьора. Натиснах копчето и го задържах, но не последва нищо.

Добре че не страдах от фобия от тесни пространства. Запазих спокойствие. Методично прерових куфарчето си и намерих мобилния си телефон. Нещо студено се плъзна покрай крака ми. Отначало си помислих, че е течение, но после усетих студената влага в ниските си обувки и си дадох сметка, че в асансьора има няколко сантиметра вода.

Извадих мобилния си телефон и го отворих. Използвах го вместо фенерче, като осветих кабината с екранчето, за да видя откъде се процежда водата.

Мазна струйка шуртеше от пролуката между двете затворени врати на асансьора. Лошо. Но когато вдигнах светещото екранче нагоре, видях, че водата се процежда не само от долния край на вратата, а и отгоре.

Изглежда цялата кабина се намираше под вода.

Не беше възможно. Нямаше как шахтата да се е напълнила с два и половина-три метра вода… Дали това не означаваше, че по-голямата част от гаража е наводнена? Не може да се е случило, откакто бях пристигнала в сградата. По дяволите… ако асансьорната шахта беше пълна с вода, това обясняваше защо електрическата система е дала на късо.

— Това е лудост! — промърморих и сърцето ми заблъска тревожно, докато набирах номера на централата на сградата. Сигналът се чу два пъти и после електронен глас започна да изрежда главните вътрешни номера. Веднага щом чух трицифрения номер на охраната, го набрах. Още две позвънявания… и после започна да дава заето.

Изругах, отново набрах централата и опитах да се свържа с вътрешния номер на Кели. Включи се секретар.

„Здравейте, това е телефонът на Кели Райнхарт. В момента не съм на бюрото си, но оставете съобщение след сигнала, и ще се свържа с вас възможно най-бързо“.

Оставих съобщение, като се постарах да звуча овладяно: „Кели, Хейвън е. Заседнала съм в асансьора на едно от нивата на паркинга и в кабината влиза вода. Направи ми услуга и съобщи на охраната, че съм тук долу“.

Водата продължаваше да шурти и да се върти на вихри покрай глезените ми.

В този миг забелязах, че мига сигналът, че батерията на телефона ми е паднала. Беше почти изтощена, така че нямаше да рискувам. Набрах номера на полицията, гледайки пръстите си, все едно са на друг човек. Докато слушах невярващо, отсреща вдигнаха и пренасочиха разговора към секретар: „В момента имаме огромен брой обаждания. Всички линии са заети. Моля, останете на линия, докато се обади телефонист“.

Изчаках почти минута, която ми се стори цяла вечност, после прекъснах разговора, понеже беше ясно, че нищо няма да се получи. Отново набрах, но този път до слуха ми стигна само сигнал заето.

Телефонът изпиука, за да ме осведоми, че батерията е почти свършила.

Тъй като водата вече бе стигнала до средата на прасците ми, престанах да се преструвам, че пазя спокойствие. Някак успях да извикам на екрана списъка с последните обаждания. Натиснах копчето, за да отговоря на последното обаждане на Харди.

Телефонът звънна. Един път… два пъти… Възкликнах облекчено, когато чух гласа му.

— Кейтс.

— Харди — произнесох дрезгаво, неспособна да изрека думите достатъчно бързо — аз съм. Нуждая се от теб. Нужна ми е помощ.

— Къде си? — тутакси попита той.

— В Бъфало Тауър. В асансьора. Заседнал е в паркинга и влиза вода… много вода — телефонът отново изпиука. — Харди, чуваш ли ме?

— Повтори.

— В асансьора в Бъфало Тауър… заседнала съм на паркинга в един асансьор, който се пълни с вода… Трябва… — телефонът изпиука и се изключи. — Не! — почти изкрещях аз безсилно. — По дяволите! Харди? Харди!

Усетих как ме обзема истерия и наистина се замислих дали да не й се предам. Но какво щях да спечеля от това?

— Хората не се давят в асансьори — казах си на глас. Водата стигаше вече до коленете ми и беше леденостудена. Освен това миришеше противно — на смазка, на химикали и на отходен канал. Извадих компютъра от чантата, отворих го и се опитах да открия интернет сигнал. Поне екранът светеше и в кабината не беше съвсем тъмно. Вдигнах поглед към тавана, покрит с дървена ламперия и с малки вградени лампички, до една угаснали. Не трябваше ли да има люк? Може би беше замаскиран. Не се сещах как да се кача горе и да го потърся.

Газейки водата, отидох отстрани до вратата и отново опитах копчетата и панела, но нищо не се получи. Свалих едната си обувка и заудрях с тока по стените, докато крещях за помощ.

Когато се изморих да блъскам, водата вече беше стигнала до бедрата ми. Толкова ми беше студено, че зъбите ми тракаха и костите на краката ме боляха. Не се чуваше нищо друго, освен шуртенето на стичащата се вода. Навсякъде, освен в главата ми, беше спокойно.

Осъзнах, че съм в ковчег. Наистина щях да умра в тази желязна кутия.

Чувала бях, че да се удавиш не е мъчителна смърт. Имаше и по-лоши начини да се сбогуваш с живота. Само че беше толкова несправедливо — в живота си не бях постигнала нищо, достойно да бъде включено в некролога ми. Не бях осъществила нито една от целите си от колежа. Така и не се бях сдобрила с баща си, във всеки случай не истински. Не бях помогнала на нито един човек, комуто не бе провървяло, колкото на мен. Никога не бях правила хубав секс.

Бях сигурна, че хората, изправени пред смъртта, би трябвало да имат благородни мисли, но вместо това усетих, че си мисля за онези мигове на стълбището заедно с Харди. Ако бях стигнала до края, поне щях да съм правила хубав секс веднъж през живота си, но аз бях провалила дори това. Желаех го, желаех го толкова силно. В живота ми нищо не бе завършено. Стоях тук и очаквах да се удавя не с примирение, а с растящ гняв.

Когато водата стигна до гърдите ми, се изморих да държа компютъра над водата и го пуснах. Той потъна и се понесе към пода на асансьора във водата, която беше толкова мръсна, че светещият екран едва се виждаше, преди да даде на късо и да угасне. Изгубих ориентация в черния мрак край себе си. Сгуших се в един ъгъл, облегнах глава на стената, поех си дълбоко въздух и зачаках. Запитах се какво ли ще се случи, когато не ми остане повече въздух и ще трябва да вкарам вода в дробовете си.

Стресна ме звука от силен удар по тавана. Завъртях глава настрани, невиждащо и уплашено. Дум! Стържене и плъзгане, някакви инструменти по метална повърхност. Таванът изскърца и целият асансьор се залюля, все едно е гребна лодка.

— Има ли някой? — провикнах се с лудешки разтуптяно сърце.

Чух приглушени и далечни гласове. Настръхнала, заблъсках асансьора с юмрук.

— Помощ! Заседнала съм тук, долу! Последва отговор, но не го чух. Който и да беше, продължи да работи по покрива на асансьора, къртеше и разбиваше, докато не чух пронизителното стържене на метал. Част от дървената облицовка бе откъртена. Долепих се към стената, докато слушах как парчето цопва, скърцайки и цепейки се на трески. После в кабината се стрелна лъч на фенерче и светлината отскочи от водата.

— Тук съм — задавено се провикнах аз и нагазих по-напред. — Тук долу съм. Можете ли да ме измъкнете?

Един мъж се наведе в кабината на асансьора и аз видях как лицето и раменете му се осветяват от отразената светлина.

— Добре е да знаеш предварително, че вземам скъпо за спасяване от заседнали асансьори — заяви Харди и разшири отвора, пъшкайки от усилието.