Лайза Клейпас
Синеокият дявол (14)

Четиринадесета глава

Политнах назад, опитвайки се да се откопча, но той ме последва и влезе. Усмивката не слизаше от устните на Ник. Избутах ръката му и се обърнах към него, като се стараех изражението да не издава уплахата ми.

Това беше някакъв кошмар. Помислих си, че не може да е истина, само че нещастието, страхът и гневът пъплеха по мен като буболечки и усещането ми беше адски познато. Това бе моята действителност в продължение на почти две години.

Ник изглеждаше здрав, във форма и малко понатежал в сравнение с времето на брака ни. Леко заобленото му лице подчертаваше нещо младежко в чертите му, което нямаше да бъде приятно с напредването на възрастта. Като цяло обаче създаваше впечатлението за порядъчен, преуспяващ и консервативен тип.

Само човек като мен, който го познава добре, знаеше какво чудовище се крие вътре.

— Искам да си вървиш, Ник.

Той се засмя развеселено, все едно кротката ми враждебност беше напълно неочаквана.

— Господи, Мари. Не съм те виждал от месеци! Така ли ме посрещаш?

— Не съм те канила. Как намери апартамента ми? Как мина покрай портиера? — Дейвид никога не пускаше хора, които не живеят в сградата, без преди това да получи одобрението на съответния обитател.

— Научих къде работиш и отидох в офиса ти. Току-що говорих с твоята шефка Ванеса и тя ми каза, че живееш в сградата. Даде ми номера на апартамента ти и ми каза да се кача. Приятно момиче. Каза, че с удоволствие ще ме разведе из Хюстън.

— Двамата имате много общи неща — отбелязах напрегнато.

Проклетата Ванеса! Бях й разказала достатъчно за миналото си, за да разбере, че не съм в добри отношения с бившия си съпруг. Нищо чудно, че се възползваше от всяка възможност, за да ми създава проблеми.

Ник влезе още по-навътре в апартамента ми.

— Какво искаш? — попитах, отстъпвайки назад.

— Просто реших да се отбия да кажа здрасти. Дойдох в града, защото съм на интервю за работа в една застрахователна компания. Трябва им оценител. Сигурен съм, че ще получа работата — аз съм най-подходящият кандидат за поста.

Явяваше се на интервю за работа в Хюстън! Направо ми призля от тази мисъл. Град с население от два милиона не беше достатъчно голям, за да живея в него заедно с бившия си съпруг.

— Не ме интересуват плановете ти, свързани с кариерата — постарах се да овладея гласа си. — Двамата с теб вече нямаме нищо общо — пристъпих към телефона: — Върви си или ще повикам охраната на сградата.

— Все така мелодраматична — завъртя очи Ник. — Дойдох да ти направя услуга, Мари, стига да ме оставиш да ти обясня…

— Хейвън — срязах го аз.

Той поклати глава, все едно си има работа с дете, изпаднало в гневен пристъп.

— Добре. Божичко! Нося някои твои неща. Исках да ти ги върна.

— Какви неща?

— Ами разни неща — един шал, една чанта… гривната с талисманите от леля ти Гретхен.

Бях помолила адвокатите си да изискат връщането на гривната, но Ник твърдеше, че е изгубена. Всичко можеше да се очаква от него, но възможността да си върна гривната породи у мен болезнен копнеж. Това късче от миналото ми означаваше много за мен.

— Чудесно — чух се да казвам. — Къде е?

— В хотела ми. Да се срещнем утре и ще ти я донеса.

— Просто ми я изпрати.

Той се усмихна.

— Не може да получиш нещо срещу нищо, Хейвън. Ще получиш обратно нещата си, включително гривната, но трябва да се срещнем лично — просто за да поговорим. Ако искаш да е на публично място, нямам нищо против.

— Искам само да си тръгнеш — чудех се кога ли ще дойде Харди. Вероятно всеки момент. И тогава вече не можех да предвидя какво ще се случи. Кожата ми плувна в пот под дрехите и материята полепна по тялото ми. — Очаквам един човек, Ник.

Тутакси усетих, че не е трябвало да го казвам. Вместо да си тръгне, сега със сигурност щеше да остане. Ник щеше да иска да види кой е следващият.

— Нали каза, че не се срещаш с никого?

— Е, вече се срещам.

— Откога го познаваш?

Изгледах го студено, без да отговарям.

— Той знае ли за мен? — продължи да ме разпитва Ник.

— Знае, че съм разведена.

— Вече чука ли се с него? — изрече го кротко, но в погледа му имаше презрение и гняв.

— Не е твоя работа.

— Може би той ще успее да преодолее студенината ти по-успешно от мен.

— Може би вече е успял — отговорих аз и с удоволствие забелязах как очите му се разширяват изненадващо от ярост.

Забелязах някакво движение, някой влизаше… Високото и слабо тяло на Харди. Той спря за момент, преценявайки положението. И присви очи, когато Ник се обърна към него.

Усетих, че Харди веднага се е досетил кой е посетителят ми. Беше го доловил по гневната и напрегната атмосфера, по силно пребледнялото ми лице.

Никога не бях допускала, че ще мога да направя пряко физическо сравнение между двамата. Но тъй като и двамата бяха в стаята, нямаше как да не се случи. Обективно погледнато, Ник беше по-красив, имаше по-дребни и по-изваяни черти. Само че грубоватата хубост на Харди и самоувереността му караха Ник да изглежда незрял. Неоформен.

Докато Ник гледаше Харди, нападателното му поведение се смекчи и той дори отстъпи половин крачка назад. Явно Ник не беше допускал, че се срещам с такъв мъж. Бившият ми съпруг винаги бе смятал, че превъзхожда всички останали, но никога преди не го бях виждала толкова явно уплашен.

Изведнъж прозрях, че зрелият и стопроцентов мъж Харди е автентичната версия на онова, което Ник винаги се бе преструвал, че представлява. И тъй като дълбоко в себе си Ник знаеше, че е просто имитация на мъж, понякога изпадаше в пристъпи на ярост, чиято жертва ставах аз.

Харди влезе в апартамента и застана до мен, подминавайки Ник без всякакво колебание. Потръпнах, когато ръката му ме обгърна. Очите му бяха станали тъмносини, когато ме погледна.

— Хейвън — промърмори тихо. Гласът му сякаш освободи нещо, което здраво бе защипало дробовете ми — не си бях дала сметка, че съм затаила дъх. Поех си въздух. Той ме прихвана по-здраво и аз усетих как част от жизнеността му се стрелва по тялото ми като електричество. — Ето, заповядай — каза Харди и ми натика нещо в ръцете. Сведох поглед. Цветя. Превъзходен букет от пъстри цветя, шумолящи и уханни, прихванати с хартия.

— Благодаря — успях да продумам.

— Сложи ги във вода, скъпа — подсмихна се той.

И после невярващо усетих как ме потупа по задника пред очите на Ник. Класическият мъжки сигнал — това тук е мое.

Чух как бившият ми съпруг остро си поема въздух. Стрелнах го с поглед и забелязах как гневната червенина започва да пълзи изпод яката на ризата му и бързо да се надига нагоре. Преди време този прилив на гняв предвещаваше неизказано страдание за мен. Но вече не.

Изпитах странна смесица от чувства… Някакво смущение при вида на гнева на Ник… леко раздразнение към Харди… но най-вече искрено победоносно чувство, защото знаех, че колкото и на Ник да му се иска да ме накаже, няма да може да го направи.

И макар никога да не ми бе допадало особено, че Харди е толкова внушителен физически, в този момент този факт ме изпълни с истинска наслада. Защото насилник като Ник уважаваше само едно — някой, който е по-заплашителен от самия него.

— Какво те води в Хюстън? — чух Харди да пита небрежно, докато отивах към мивката в кухнята.

— Интервю за работа — отговори Ник овладяно. — Аз съм Ник Танър, Хейвън и…

— Знам кой си.

— Не разбрах как се казвате вие.

— Харди Кейтс.

Погледнах назад и установих, че нито един от двамата не протяга ръка.

Името явно прозвуча познато на Ник — видях по мимолетната промяна на изражението му, че се е досетил, — но все още не можеше да го намести ясно.

— Кейтс… Нямаше ли някакви проблеми между вас и семейство Травис преди известно време?

— Може да се каже — отговори Харди, но в тона му не се долавяше никакво съжаление. Преднамерена пауза, после той додаде: — Но вече съм близък с член на семейството.

Разбира се, имаше предвид мен. Нарочно дразнеше Ник. Метнах предупредителен и гневен поглед на Харди, но той изобщо не забеляза. Аз обаче видях как лицето на Ник гневно потрепва.

— Ник тъкмо си тръгваше — побързах да се намеся. — Довиждане, Ник.

— Ще ти се обадя — каза той.

— Предпочитам да не го правиш — отново се обърнах към мивката, защото не бях в състояние нито минутка повече да гледам бившия си съпруг.

— Чу я — тихо се обади Харди.

Двамата си казаха тихо още нещо, преди да чуя затварянето на вратата.

Изпуснах дълбока и разтърсваща въздишка, без да съзнавам, че стискам букета, докато не сведох поглед и не видях петно кръв на меката възглавничка срещу десния си палец. Бях се убола. Изплакнах пръста, за да го промия, напълних вазата с вода и поставих вътре цветята.

Харди се приближи зад мен и тихо възкликна, когато видя кръвта по ръката ми.

— Дреболия — уверих го аз, но той стисна ръката ми и я постави под струята. Изми раничката, взе една кърпа и я сгъна няколко пъти.

— Притискай — застана с лице към мен и притисна хартиената кърпа към дланта ми. Бях толкова разстроена от посещението на Ник, че не ми хрумваше какво да кажа. Нещастно признах пред себе си, че не мога да изхвърля миналото си като чифт стари обувки. Никога нямаше да се освободя от него. Можех да продължа напред, но Ник винаги можеше да ме намери, да ми напомни за нещо, което бих дала всичко да забравя.

— Погледни ме — каза Харди след малко.

Не исках. Знаех, че с лекота ще разчете изражението ми. Не можех да не си спомня какво ми бе казал Тод за него… „Наблюдавай очите му. Дори докато прави най-обикновените мъжки неща, той преценява, учи се всяка проклета секунда…“

Но се заставих да го погледна в очите.

— Знаеше ли, че той е в града? — попита ме Харди.

— Не, това ме изненада.

— Какво искаше?

— Носел някакви мои неща, които искал да ми върне.

— Какви например?

Поклатих глава. Не бях в настроение да му разказвам за гривната на Гретхен. Със сигурност нямаше да му обяснявам, че съм я оставила там, защото съм била пребита и изхвърлена от собствената си къща.

— Нищо, което да искам да си взема — излъгах. Издърпах ръката си от неговата и махнах книжната кърпа. Кървенето беше спряло. — Какво каза на Ник на вратата?

— Предупредих го, че ако отново се появи тук, ще му сритам задника.

Ококорих се.

— Не си го направил, нали?

— Напротив — самодоволно се усмихна той.

— Ах ти, нахалник… О, просто не мога да повярвам, че си си позволил да… — замълчах, кипейки от гняв.

Харди изобщо не съжаляваше.

— Нали това искаш? Да не го виждаш повече?

— Да, но не искам ти да вземаш това решение вместо мен! Имам чувството, че цял живот съм все край властни мъже — и ти може би ще се окажеш най-лошият от всички.

Имаше дързостта да се усмихне на думите ми.

— Можеш да се справиш с мен. Вече ти казах, че съм кротък.

Изгледах го мрачно.

— Да, като спънат кон на родео.

Ръцете на Харди ме обгърнаха. Наведе глава и тихият му глас погали ухото ми.

— Е, май здравата си загазила.

Заля ме смайваща топла вълна, коренящо се в насладата усещане, което бе твърде наситено, за да го назова. А заедно с това леко ми прилоша, уплаших се и цялата се напрегнах от желание.

— Струва си да опиташ, нали? — попита Харди.

Не бях съвсем сигурна за какво говори.

— Аз… Нищо няма да опитвам с теб, докато не обещаеш да престанеш да се държиш толкова високомерно.

Той зарови уста зад ухото ми.

— Хейвън… наистина ли смяташ, че ще стоя учтиво отстрани, докато друг мъж се навърта около моята жена? Няма да съм мъж, ако допусна да се случи такова нещо. И със сигурност не бих бил тексасец.

Дишах учестено.

— Аз не съм твоята жена, Харди.

Той обхвана с две ръце главата ми и изви лицето ми нагоре. Палците му погалиха бузите ми. Измери ме с поглед, от който мозъкът ми се разглоби и ме заля еротична вълна от глава до пети.

— Ще трябва да оправим тази работа.

Отново арогантна самоувереност, помислих си мрачно. Но колкото и да се стараех да се държа както подобава, думите му ми подействаха адски възбуждащо и всяка вена по тялото ми пламна. Инстинктивно се вкопчих в ризата му.

Беше красива светлосива риза, която вероятно струваше колкото една средно голяма вноска за ипотека. Забелязах, че пръстът ми бе оставил яркочервено петно кръв върху ризата.

— О, не.

— Какво? — сведе поглед към ръката ми Харди. — По дяволите, отново кърви! Трябва да му сложим лейкопласт.

— Не ми пука за ръката, а за ризата ти! Много съжалявам.

Притеснението ми явно го развесели.

— Това е само една риза.

— Дано не съм я съсипала. Може би не е късно, ако я накисна в мивката… — посегнах към копчетата и се смръщих при вида на кървавото петно. — Копринена ли е? Може би не трябва да се опитвам да я пера.

— Забрави за ризата. Дай да ти видя ръката.

— Само за химическо ли е? Какво пише на етикета?

— Никога не чета етикета.

— Като всеки мъж — разкопчах едно копче, после второ… Пръстите ми се забавиха, но не спряха.

Събличах го.

Харди не помръдна, само ме наблюдаваше, но веселостта му се изпари. Гърдите му се стегнаха под ослепително бялата фланелка отдолу, започна да диша учестено, колкото повече напредвах несръчно.

Измъкнах ризата от джинсите му тънката материя бе намачкана и затоплена от тялото му.

Какъв мъж! Красив, страшно мъжествен и така се старае да не изглежда опасен… Ръцете ми трепереха, когато се пресегнах към маншетите на ръкавите му и прокарах копчетата през твърдата колосана тъкан.

Харди остана неподвижен, докато свалях ризата от раменете му. Когато дрехата се спусна до кръста му, той вече се движеше като насън, бавно изваждайки ръцете си от ръкавите. Захвърли ризата на пода и се пресегна към мен.

Отмалях, когато ръцете му ме обгърнаха, а устата му се спусна с горещ и търсещ натиск. Плъзнах ръка към гърба му, под фланелката, и напипах твърдите мускули от двете страни на гръбнака му.

Устните му се спуснаха по гърлото ми и се заеха нежно да ме изучават, докато не се загърчих и не се извих, за да съм по-близо до него. В тялото ми бушуваше възбуда, престанах да мисля, престанах да се опитвам да контролирам каквото и да било.

Харди ме вдигна и ме постави да седна на малкия кухненски кът в средата на помещението с провесени крака. Затворих очи, заслепена от силната лампа. Устата му покри моята, нежна и поглъщаща, а ръцете му обхванаха бедрата ми и ги разтвориха. Боже, как ме целуваше! Никой не ме беше целувал така — нито Ник, нито някой друг, — с такава пламенна настойчивост, която ме разтопяваше цялата.

Имах чувството, че дрехите ми са прекалено стегнати, горнището пристягаше гърдите ми и аз неистово задърпах презрамките, за да се освободя от него. Харди избута ръцете ми. Усетих как се справя с презрамките, как разкопчава токичките отзад.

Горнището се разхлаби и се смъкна на кръста ми. Гърдите ми бяха натежали и болезнени, а зърната се бяха втвърдили и щръкнали на хладния въздух. Харди обхвана гърба ми, за да не политна назад. Наведе се и с горещата си уста описа бледия овал на гръдта ми. Устните му бавно се запътиха към тъмнорозовото връхче. От гърлото ми се надигна стенание, когато той го засмука и го задъвка лекичко, първо на едната, после на другата гърда. Притаих дъх, притиснах главата му, усетих копринената му коса, уханието му на свежи треви.

Той ме вдигна нагоре с удивително силната си ръка, а с другата обхвана главата ми, за да се наслади отново на устните. Пръстите му стиснаха зърното, все още влажно от езика му.

Аз се вкопчих в него, долепих се до тялото му, исках още, още съвсем малко…

Той явно разбра. Промърмори нещо, долепил устни до шията ми, разкопча копчето на джинсите ми, дръпна ципа и започна да ги смъква по бедрата ми.

И тогава нещо в мен се прекърши.

Без никаква причина внезапно изстинах, все едно ме бяха потопили в ледено езеро. Видях лицето на Ник, усетих ръцете на Ник край тялото си, краката му, които грубо разтварят моите. В гърдите ми се надигна остра болка, сякаш бе началото на сърдечен удар, коремът ми се разбунтува.

Рухнах, извиках, блъснах го и едва не паднах от плота. Харди ме улови и ме смъкна на пода, но аз вече бях изпаднала в истерия и му крещях да ме пусне, да не ме докосва, ритах го, бутах го и го дерях като подивяла.

Сигурно за момент съм изгубила съзнание, защото следващото нещо, което си спомням, бе, че седях сгушена на канапето, и че Харди се бе надвесил над мен.

— Хейвън, погледни ме — повтаряше той, докато не се подчиних. Видях сини очи, не кафяви, и отчаяно се съсредоточих върху тях.

Харди беше загърнал голата ми гръд с ризата си.

— Поеми си дълбоко въздух — търпеливо каза той. — Няма да те докосвам. Не, не мърдай. Дишай.

Имах болезнени спазми в корема и бях сигурна, че ще повърна. Постепенно обаче неравномерното вдишване стана по-спокойно и дълго и гаденето отмина. Харди кимна кратко, когато задишах почти нормално.

— Ще ти сипя вода. Къде са чашите?

— Отдясно на мивката — казах дрезгаво.

Той отиде в кухнята и чух как пуска чешмата. Докато го нямаше, облякох ризата му и плътно се загърнах с нея. Бях несръчна, цялата треперех след шока. Съзнавах какво се бе случило, как бях превъртяла пред очите му, и ми се прииска да умра. Обхванах главата си с ръце. Мислех, че всичко е наред. Чувствах се толкова приятно, но цялото ми вълнение и възбуда се бяха превърнали в паника.

Нещо наистина не беше наред с мен. Съзнавах, че ако не мога да съм близка с този мъж сега, никога няма да мога да бъда близка с никого. Никога няма да се оправя.

Потънала в отчаяние, се сгуших в ъгъла на канапето. Харди седна на ниската масичка с лице към мен. Мълчаливо ми подаде чаша с вода. Устата ми беше съвсем пресъхнала и аз отпих жадно. Но след няколко глътки гаденето сякаш отново се надигна, затова оставих чашата.

Принудих се да погледна към Харди. Беше пребледнял въпреки тена си, а очите му бяха електриковосини.

Главата ми беше съвсем празна. Какво да му кажа, по дяволите?

— Не допусках, че ще направя това — чух се да ломотя. — Извинявай.

Той прикова поглед върху мен.

— Хейвън… Пред какъв проблем сме изправени?