Лайза Клейпас
Синеокият дявол (3)

Трета глава

Противно на представата ми за тайната женитба като скришна церемония, извършена от някой двойник на Елвис в Лас Вегас, се оказа, че във Флорида, на Хаваите и в Аризона има хотели, които предлагат пакети от услуги за избягали влюбени, включващи брачната церемония, престоя в хотела, масажи и хранене. Гейдж и Либърти платиха престоя ни във Флорида — това бе сватбеният им подарък за мен и за Ник.

След като се обяви против брака ми с Ник, татко изпълни заканата си и напълно прекрати издръжката ми. Никакви пари, никакво общуване. „Ще му мине“, уверяваха ме братята ми, но аз твърдях, че не искам да му минава, че ми е дошло до гуша от него и че вече ме е контролирал предостатъчно за цял живот.

Двете с Либърти се скарахме за пръв път, когато тя се опита да ме убеди, че Чърчил ме обича и че винаги ще ме обича.

— Разбира се, че ме обича — остро отвърнах. — Като пионка. Като дете. Но като зрял човек със собствени предпочитания и със собствено мнение… не. Той обича само хора, които цял живот се стараят да му угаждат.

— Той се нуждае от теб — настояваше Либърти. — Някой ден…

— Не, не се нуждае от мен, има теб — съзнавах, че не е честно да я нападам, но не се сдържах. — Ти ще бъдеш добра дъщеря — необмислено изстрелях аз. — На мен ми писна от него.

Мина доста време, преди с Либърти да си проговорим.

Двамата с Ник се преместихме в Плейно, северно от Далас, където Ник работеше като оценител на разходите за една строителна фирма. Не смяташе да се занимава с това цял живот, но заплащането беше добро, особено за извънредните часове. Аз получих работа като начинаещ маркетингов координатор в хотел „Дарлингтън“, което означава, че помагах на директора по комуникациите за връзките с обществеността и за маркетинговите проекти.

„Дарлингтън“ беше лъскав модерен хотел, елипсовидна постройка, която би имала фалически вид, ако не бе облицована с розов гранит. Може би това внушение се дължеше отчасти на факта, че „Дарлингтън“ бе обявен за най-романтичния хотел в Далас.

— Бива си я вашата даласка архитектура — казах на Ник. — Всяка сграда в града прилича или на пенис, или на кутия от зърнена закуска.

— Но червеният летящ кон ти харесва — изтъкна той.

Признавам, че беше прав. Имах слабост към този неонов Пегас, емблематичен символ на върха на Магнолия Билдинг още от 1934 г. Придаваше доста характерен вид на иначе стерилния силует на града.

Не можех да определя точно какво е мнението ми за Далас. В сравнение с Хюстън беше прекалено чист, космополитен, доста спретнат. Нямаше толкова каубойски шапки, обноските на хората бяха много по-добри. Освен това Далас бе много по-последователен в политическо отношение от Хюстън, където политиката на града се менеше драстично от избори до избори.

Далас, толкова изискан и сдържан, сякаш се опитваше да докаже нещо — приличаше на жена, която твърде много се притеснява какво да облече на втората си среща. Може би това бе свързано с факта, че за разлика от повечето големи градове по света Далас няма пристанище. Градът бе придобил значение през 70-те години на деветнайсети век, когато железопътните линии, свързващи Хюстън и централната част на Тексас и Тексас с Тихия океан, се бяха пресекли под прав ъгъл, с което бяха превърнали града в голям търговски център.

Всички от семейството на Ник живееха в Далас или около Далас. Родителите му се бяха развели, когато бил съвсем малък, и всеки от тях се бе оженил повторно. Той имаше толкова доведени, толкова природени и толкова родни братя и сестри, че трудно се ориентирах кой какъв е. Само че нямаше значение, защото помежду им не съществуваше голяма близост.

Купихме си малко жилище в една от редицата еднакви постройки, с две места за паркиране и с достъп до общия басейн. Обзаведох дома ни с евтини съвременни мебели в ярки цветове и добавих няколко кошове и мексиканска керамика. В хола си имахме голяма цветна репродукция в рамка на стар туристически плакат, на който се виждаше тъмнокосо момиче, държащо кошница с плодове, а отдолу се мъдреше голям надпис: „Посетете Мексико, земята на изобилието“

— Това си е нашият стил — казах на Ник, когато той се оплака, че мебелите са лоши и че не му допада югозападния стил на интериора. — Наричам го „Икеа локо“. Мисля, че съм напипала нещо. Не след дълго всички ще ни подражават. Пък и само толкова можем да си позволим.

— Можехме да си позволим истински палат, ако баща ти не беше такъв задник — мрачно отвърна Ник.

Стъписах се от внезапната проява на враждебност, избухнала мълниеносно и съвсем неочаквано. Ник се дразнеше, задето скромната къща ми допада. Заяви, че само се преструвам. Да съм поживеела известно време като човек от средната класа, пък тогава сме щели да видим дали ще бъда толкова щастлива.

— Разбира се, че ще бъда — отговорих му. — Имам теб. Не ми трябва имение, за да съм щастлива.

На моменти ми се струваше, че Ник е много по-засегнат от промяната на положението ни от мен. Ограничените ни средства го дразнеха — уж било заради мен. Не му беше приятно, че не можем да си позволим да имаме втора кола.

— Наистина нямам нищо против — уверих го аз, понеже след като той имал против, трябвало и аз да имам.

Само че след като отминеха бурите, мирът бе още по-сладък.

Ник ми се обаждаше в службата поне два пъти дневно, за да провери как съм. Непрекъснато разговаряхме.

— Искам да споделяме всичко един с друг — каза ми той една вечер, след като бяхме изпили половин бутилка вино. — Родителите ми вечно имаха тайни. Ние с теб трябва да бъдем напълно честни и открити.

Идеята ми допадаше на теория. На практика обаче тя подложи самоуважението ми на изпитание. Оказа се, че пълната честност не е в природата ми.

— Толкова си красива — каза Ник една нощ, след като се бяхме любили. Плъзна ръка по тялото ми, нагоре по леката извивка на гръдния ми кош. Имах малки гърди, в най-добрия случай носех сутиен с размер „Б“. Още преди да се оженим Ник на шега се бе оплаквал от липсата ми на природна надареност и твърдеше, че би ми купил импланти, само че големите цици щели да стоят нелепо на толкова слабичка и дребна жена като мен. Върховете на пръстите му стигнаха до лицето ми и проследиха извивката на бузата ми. — Големи кафяви очи… сладко малко носле… красива уста. Няма значение, че нямаш тяло.

— Имам тяло.

— Искам да кажа цици.

— Имам и цици. Просто не са големи.

— Е, и такава те обичам.

Искаше ми се да изтъкна, че и тялото на Ник не е съвършено, но знаех, че това ще ни скара. Ник не приемаше охотно критиката, дори когато е съвсем лека и добронамерена. Не бе свикнал някой да му намира недостатъци. Аз от друга страна още от малка бях свикнала да ме критикуват и да ме преценяват.

Мама винаги ми разказваше най-подробно за дъщерите на приятелките си, колко били възпитани, колко хубаво било, че вземали уроци по пиано, правели хартиени цветя за майките си или пък демонстрирали последните балетни стъпки, които са усвоили. С цялото си сърце исках да приличам повече на тези очарователни момиченца, само че не можех да не се бунтувам срещу опитите да бъда превърната в умалена версия на Ава Травис. А после мама почина и ме остави с цял куп съжаления и без никакъв начин да изкупя вината си.

Празниците прекарвахме скромно — първият Ден на благодарността, първата Коледа, първата Нова година. Още не се бяхме присъединили към никоя църква, а изглежда всичките приятели на Ник, за които той твърдеше, че са истинското му семейство, бяха твърде заети със собствените си семейства. Подходих към приготвянето на коледната вечеря като към научен експеримент. Проучих готварските книги, чертаех планове, настройвах таймери, претеглих съставките и прецизно нарязах зеленчуците и месото с нужната големина. Съзнавах, че резултатите от старанието ми са приемливи, но лишени от вдъхновение, обаче Ник заяви, че това е най-вкусната пуйка, най-вкусното картофено пюре и най-вкусният орехов пай, които е опитвал.

— Сигурно защото много ти харесвам с кухненските ръкавици — отбелязах аз.

Ник обсипа ръката ми с шумни целувки досущ като скункса Пепе Ле Пю от анимационното филмче:

— Вий зте богиня в кухнътъ!

В „Дарлингтън“ имаше толкова работа по празниците, че се налагаше да работя извънредно, а Ник щеше да бъде зает едва след Нова година. Тъй като графиците ни не съвпадаха, за него бе изморително и чиста загуба на време непрекъснато да кръстосва с колата напред-назад. Нищо никога не бе доведено докрай… къщата тънеше в безпорядък, хладилникът рядко бе зареден, винаги имаше купчини мръсно пране.

— Не можем да си позволим да носим всичките ми ризи на химическо — заяви Ник в деня след Коледа. — Трябва да се научиш да ги гладиш.

— Аз ли? — никога през живота си не бях гладила. За мен гладенето на една риза представляваше не по-малка загадка от черните дупки и тъмната материя във вселената. — Защо не си ги гладиш сам?

— Нуждая се от помощта ти. Нали не е прекалено да те помоля да ми помогнеш с дрехите?

— Не, разбира се. Извинявай. Не знам, просто се боя, че ще ги съсипя.

— Ще ти покажа, бързо ще се научиш — Ник се усмихна и ме потупа по гърба. — Само трябва да откриеш идеалната домакиня вътре в себе си.

Отговорих, че винаги съм държала идеалната домакиня в себе си окована в мазето, но заради него ще я пусна.

Ник търпеливо ми показа как точно иска да колосвам и да гладя ризите му. Много държеше на подробностите. Отначало ми беше забавно, както е забавно да лепиш плочки, когато го правиш за пръв път… докато не се озовеш пред цяла камара изпопадали плочки в банята. Или пред кош, пълен с неизпрани ризи. Колкото и да се стараех, не можех да изгладя ризите точно така, както искаше Ник.

Гладачната ми техника се превърна в обект на почти всекидневни проверки. Ник се приближаваше към дрешника, оглеждаше редицата изгладени дрехи и ми показваше къде съм сгрешила. „Трябва да гладиш ръбовете по-бавно, за да премахнеш малките гънки“ или „Трябва да минеш пак ръкавната извивка“, или „Не използвай толкова кола“, „Гърбът не е достатъчно добре изгладен“.

Вбесена и победена, накрая прибягнах до личните си средства — всеки от нас разполагаше с лични средства за седмицата, — за да осигуря професионално пране и гладене на ризите на Ник. Смятах, че решението е добро, но когато Ник видя редицата ризи в найлонови пликове в дрешника, се вбеси.

— Мисля, че се разбрахме ти да се научиш да ги гладиш — кратко заяви той.

— Платих със свои пари — усмихнах се помирително. — Гладенето направо ми изсмуква силите. Може би трябва да вземам мултивитамини.

— Просто не се стараеш достатъчно — заяви той, без да отвърне на усмивката ми.

Направо не можех да повярвам, че се караме за такава дреболия като някакви ризи. Всъщност не ставаше дума за ризите. Може би той смяташе, че не допринасям достатъчно за връзката ни. Може би аз трябваше да съм по-любяща и да го подкрепям повече. Ник преживяваше стрес. Стрес заради празниците, заради работата си, заради новото си семейно положение.

— Ще се постарая повече — уверих го. — Но скъпи… да не би да те тревожи нещо друго? Има ли още нещо, освен гладенето, за което искаш да поговорим? За теб съм готова на всичко.

Ник ме изгледа студено.

— Искам само за разнообразие да свършиш поне едно нещо като хората.

Бях сърдита около десет минути. След това ме обзе страх. Щях да се проваля с брака си, най-важното нещо, което съм се опитвала да постигна.

Затова звъннах на Тод, който изрази съчувствието си и заяви, че всички се карат за глупости с партньорите си. Решихме, че просто е част от нормалните взаимоотношения. Не се осмелявах да поговоря с никой от семейството си, предпочитах да умра, отколкото да допусна татко да предположи, че бракът ми не върви добре.

Нещастно се извиних на Ник.

— Не, аз съм виновен — каза той и ме притисна в топла и силна прегръдка. Прошката му ми донесе такова облекчение, че усетих как в очите ми напират сълзи. — Искам от теб твърде много — продължи той. — Не си виновна, че си отраснала по този начин. Никой не е очаквал от теб да правиш нещо за другите. Само че в истинския свят дребните жестове и малките неща са начин да покажеш на мъжа до себе си, че го обичаш. Ще се радвам, ако вложиш повече старание.

След вечеря разтри стъпалата ми и ми каза да престана да се извинявам.

На следващия ден видях нова кутия с кола в дрешника. Дъската за гладене ми бе приготвена, за да се поупражнявам, докато Ник приготвя вечерята.

 

 

Една вечер излязохме с още две двойки — колеги на Ник от строителната фирма и съпругите им. Вълнувах се, че ще излизаме с други хора. С учудване установих, че макар Ник да бе израсъл в Далас, нямаше стари приятели, на които да ме представи. Всички се били преместили или просто не си струвало да общуваме с тях, така ми каза. Много ми се искаше да си намеря приятели в Далас, затова се надявах да направя добро впечатление.

На обяд отидох във фризьорския салон на хотела и накарах една от стилистките да подкъси значително дългата ми коса. Когато тя приключи, подът беше осеян с вълнисти черни кичури, а косата ми беше със средна дължина и съвсем гладка.

— Не бива да си пускаш по-дълга коса от тази — посъветва ме стилистката. — Преди беше твърде дълга за жена с твоя ръст. Просто ти скриваше лицето.

Не бях споменала на Ник, че смятам да се подстрижа. Той харесваше косата ми дълга и аз знаех, че ще се опита да ме разубеди. Освен това си мислех, че след като веднъж види колко добре ми стои новата прическа и колко лесно се поддържа, ще промени мнението си.

Той обаче започна да се цупи веднага след като влезе:

— Май днес си била доста заета — отбеляза Ник, здраво стиснал волана.

— Харесва ли ти? Чувствам се страхотно — поклатих глава на двете страни като модел на прически. — Крайно време беше да си направя едно хубаво и здравословно подкъсяване.

— Това не е подкъсяване. Повечето ти коса я няма — във всяка негова дума се долавяше неодобрение и разочарование.

— Омръзна ми да изглеждам като колежанка. Мисля, че така е по-изискано.

— Дългата ти коса беше нещо специално. Сега е съвсем обикновена.

Все едно някой току-що изпразни във вените ми спринцовка с течно безпокойство.

— Съжалявам, че не ти харесва, но ми беше много трудно да я поддържам. Освен това косата си е моя.

— Само дето аз трябва да те гледам всеки ден.

Кожата ми сякаш започна да се свива, докато накрая имах чувството, че съм пъхната в тесен плик.

— Стилистката каза, че косата е скривала лицето ми.

— Радвам се, че двете с нея смятате, че светът трябва да вижда повече от проклетото ти лице — промърмори той.

Изтърпях петнайсет минути тежко и задушаващо мълчание, докато Ник се бореше с натовареното движение в шест часа. Отивахме направо в ресторанта на среща с приятелите му.

— Между другото — рязко каза той, — не се изненадвай, но съм им казал, че името ти е Мари.

Вперих поглед в профила му напълно неразбиращо. Мари бе второто ми име, но никой никога не го използваше, освен ако не бях загазила. Чуех ли „Хейвън Мари“, значи здравата съм оплела конците.

— Защо не си им казал малкото ми име? — успях все пак да го попитам.

— Защото звучи селяшки — отговори той, без да ме поглежда.

— Харесвам си името. Не искам да съм Мари. Искам…

— Боже, не може ли да имам нормална съпруга с нормално име? — той бе почервенял, дишаше учестено и въздухът бе натежал от враждебност.

Всичко ми се струваше нереално. Бях омъжена за човек, който не харесваше името ми. Досега не бе споменавал нито дума по този въпрос. „Това не е Ник“, казах си. Истинският Ник беше човекът, за когото се бях омъжила. Погледнах го тайно. Изглеждаше като съвсем обикновен разгневен съпруг. Искаше нещо нормално, а аз изобщо не бях сигурна какво е то.

Помъчих се да овладея дишането си. Почти бяхме стигнали в ресторанта — не можехме да влезем и хората тутакси да разберат по вида ни, че сме се карали. Имах чувството, че лицето ми е покрито със стъкло.

— Хубаво — казах. — Тази вечер ще бъдем Ник и Мари.

— Добре — той изглежда се поуспокои.

 

 

След тази вечер, която мина добре, Ник почти никога не ме наричаше Хейвън, дори когато си бяхме само двамата. Твърдеше, че щяло да бъде твърде объркващо, когато излизаме с други хора, ако не съм свикнала да ме нарича Мари. Казах си, че тази промяна на името може пък да е нещо хубаво. Щях да се освободя от товара на миналото. Можех да стана която си поискам, по-добър човек. Освен това на Ник така му харесваше, а аз отчаяно исках да му доставя удоволствие.

„Аз съм Мари — повтарях си. — Мари, омъжена жена, която работи в Далас, работи в «Дарлингтън» и умее да глади ризи“. Мари, чийто съпруг я обича.

Бракът ни приличаше на машина, с която се научих да си служа, но така и не проумях механизма, който я задвижва. Умеех да правя нещата така, че всичко да върви гладко, изпълнявах всички големи и дребни изисквания, които осигуряваха спокойствието на Ник. Когато Ник беше щастлив, за награда получавах обич. Но когато нещо го дразнеше, той ставаше нацупен и раздразнителен. Можеха да минат дни, докато успея да си върна благоразположението му. Непостоянните му настроения бяха термостатът, който регулираше домакинството ни.

С наближаването на първата годишнина от сватбата ни си дадох сметка, че лошите дни на Ник, когато от мен се изискваше да му съчувствам и да компенсирам всяка дребна причинена му неправда, бяха повече от хубавите дни. Не знаех как да оправя нещата, но подозирах, че вината е моя. Знаех, че другите хора имат различни бракове, че не се тревожат непрекъснато как да посрещнат нуждите на съпрузите си, че не са непрекъснато на тръни. Със сигурност бракът на родителите ми не беше такъв. Във всеки случай всичко вкъщи се въртеше около нуждите и желанията на майка ми, а баща ми се появяваше само от време на време, за да умиротвори положението.

У Ник не спираше да се процежда непрестанен гняв към семейството ми. Обвиняваше баща ми, че не ни е дал пари да си купим къща. Притискаше ме да се свържа с баща си и с братята си и да искам от тях разни неща, а после се сърдеше, когато отказвах.

— Нищо няма да се получи — уверявах го аз, макар да не бе вярно. Въпреки отношението на баща ми братята ми щяха да ми дадат каквото поискам. Особено Гейдж. Няколкото пъти, когато бяхме разговаряли по телефона, той бе питал дали може да ни помогне с нещо, но аз категорично отказвах и го уверявах, че всичко е прекрасно. Боях се да не намекна с нещо пред Гейдж за истинското положение на нещата. Дръпна ли една нишка, току-виж съм разплела цялата работа.

— Баща ти ще започне да прави разни неща за нас, когато имаме деца — каза ми Ник. — Би се опозорил публично, ако внуците му живеят в съборетина. Ще трябва да кихне малко пари стиснатото копеле.

Притеснявах се, че Ник явно гледаше на бъдещите ни деца като на средство, което ще отвори семейната хазна на фамилията Травис. Възнамерявах да имам деца, когато се почувствам готова, обаче създалото се положение не бе никак подходящо за появата на придирчиво и взискателно дете. Едва успявах да задоволявам придирчивия си и взискателен съпруг.

Никога не бях имала проблеми със съня, но сега започнах да сънувам сънища, от които се събуждах посред нощ и на следващия ден се чувствах изтощена. Тъй като Ник се събуждаше, когато се въртях в леглото, често се местех на дивана посред нощ и треперех от студ под тъничкото одеяло. Сънувах как всичките ми зъби окапват, как падам от високи сгради.

— Новият сън, който сънувах снощи, беше много странен — казах на Ник една сутрин, докато си пиеше кафето. — Бях в някакъв парк, разхождах се сама и левият ми крак падна. Нямаше никаква кръв, нищо. Все едно бях кукла Барби. Много се разстроих и започнах да се чудя как ще се оправям без един крак, но в този момент ръката ми се отчупи от лакътя, вдигнах я, опитах се да я закрепя на мястото й и си казах: „Тази ръка ми е нужна, трябва да намеря кой да ми я прикачи обратно“. Затова…

— Тази сутрин пила ли си си хапчето? — прекъсна ме Ник.

Вземах контрацептиви, откакто започнахме да спим заедно.

— Не, винаги го пия след закуска. Защо? Мислиш, че сънувам кошмари заради хормоните ли?

— Не, мисля, че сама си виновна за кошмарите. Питам, защото е време да престанеш да ги взимаш. Трябва да си родим деца, докато сме още млади.

Вперих поглед в него. Заля ме огромна вълна от нежелание, всяка клетка в тялото ми се съпротивляваше на мисълта за огромното, предизвикано от хормоните безсилие, което щеше да направи всичко възможно. Обаче не можех да откажа. Отказът ми щеше да предизвика лошо настроение, което би могло да трае дни наред. Трябваше някак да убедя Ник да промени решението си.

— Наистина ли мислиш, че сме готови? — попитах. — Може би е по-добре най-напред да спестим малко пари.

— Няма да се наложи. Баща ти ще стане много по-разумен, когато разбере, че Гейдж и Либърти не са единствените, от които може да се пръкне отроче.

Разбрах, че Ник се интересува не толкова от бебето, колкото от възможността чрез него да манипулира Чърчил Травис. Дали щеше да се почувства различно след раждането на бебето? Дали щеше да бъде един от онези бащи, които направо се топят при вида на малкото човече, за чиято поява на света са допринесли?

Колкото и да се стараех, не можех да си представя Ник да проявява достатъчно търпение, за да се справи с едно врещящо бебе, с един създаващ безпорядък малчуган, с едно придирчиво хлапе. Плашеше ме мисълта колко силно щях да бъде обвързана с него, колко зависима щях да стана, ако си родим дете.

Отидох в банята, за да се приготвя за работа, сложих си спирала на миглите, поставих и малко блясък за устни. Ник ме последва и зарови сред различните козметични продукти, които бях струпала в ъгъла. Намери пластмасовата кутийка с противозачатъчните ми, отвори я и извади отвътре кръглата опаковка с пастелните на цвят таблетки.

— Вече не ти трябват — заяви той и хвърли хапчетата в кошчето.

— Трябва да довърша цикъла — възразих. — Освен това, преди да забременее, жената отива на преглед…

— Здрава си, всичко ще бъде наред — стисна рамото ми и ме принуди да се изправя, когато се наведох да взема хапчетата. — Остави ги.

От гърлото ми се изтръгна невярващ смях. От месеци бях свикнала да търпя прищевките му, за да има мир и спокойствие, но това вече бе прекалено. Нямаше да допусна да ме принуди да родя бебе, за което никой от двама ни не беше готов.

— Ник, предпочитам да изчакам — взех една четка и се заех да разресвам заплетената си коса. — Моментът наистина не е подходящ да разговаряме за деца, и двамата бързаме за работа и…

— Аз решавам кога и за какво ще разговаряме! — избухливостта му ме стресна и аз изпуснах четката. — Не знаех, че трябва предварително да си записвам час при теб, за да разговаряме за личния си живот, по дяволите!

Пребледнях от тревога и сърцето ми затуптя лудешки.

— Ник…

— Някога мислиш ли за друг, освен за себе си? — гърлото му и мускулчетата на лицето му се бяха стегнали от гняв. — Винаги се съобразявам какво искаш ти… себична кучка такава… А аз какво искам?

Той се наведе над мен, надвисна висок и бесен, а аз се свих до огледалото.

— Ник, аз просто… — устата ми беше пресъхнала и едва успявах да се насиля да кажа нещо. — Не отказвам. Само искам… бих искала… да поговорим за това по-късно.

Това ми спечели един съкрушително презрителен поглед.

— Не знам. Може би не си струва изобщо да говорим. Може би бракът ни не струва пукната пара. Да не мислиш, че си ми направила огромна услуга, като си се омъжила за мен, а? Аз ти направих услуга. Не си въобразявай, че някой друг щеше да ти търпи глупостите.

— Ник…

Обзета от паника, объркано наблюдавах как влиза в спалнята. Понечих да го последвам, но не го направих, защото се боях да не го вбеся още повече. Мъжете в семейството ми обикновено не се ядосваха бързо и веднъж избухнали, всичко скоро приключваше. Нравът на Ник беше различен — огън, който сам се подхранваше, засилваше се, докато силата му значително надхвърлеше първопричината. В този случай не знаех коя ще е най-добрата стратегия… Ако го последвах, за да се извиня, възможно бе да налея масло в огъня. Но ако останех в банята, той пък можеше да се обиди, че го пренебрегвам.

В крайна сметка останах да се мотая на вратата, откъдето виждах и двете стаи, и очаквах нещо да ми подскаже какво е желанието на Ник. Той се приближи до дрешника и разбута дрехите с бързо и ядно движение, търсейки си риза. Реших да се оттегля и се върнах в банята.

Бузите ми бяха пребледнели и изтръпнали. Нанесох с леки движения малко розов руж, но финият прах сякаш просто се лепна върху кожата, без да попие в нея. Четката улови нервно изпотяване и направи две яркочервени линии. Потърсих кърпа, готвейки се да избърша всичко, и в този момент светът сякаш избухна.

Ник се бе приближил отзад, беше ме притиснал в ъгъла и стискаше нещо в юмрука си. Крещеше. Никой не ми беше крещял така, със сигурност никой мъж. Имах чувството, че умирам. Превърнах се в нападнато зверче, което не може да направи нищо друго, освен да стои пребледняло от страх, застинало в нямо неразбиране.

В юмрука си Ник стискаше една раирана риза… Кой знае как я бях съсипала… погрешка… обаче Ник твърдеше, че е саботаж. Обвиняваше ме, че съм го направила нарочно. Ризата му трябвала за важна среща тази сутрин, а аз отвърнах: „Не, не съм искала, много съжалявам“, но след всяка дума лицето му почервеняваше убийствено, ръката му се отметна назад и светът избухна.

Главата ми отскочи настрани, бузата ми пламна, разлетяха се капчици пот и сълзи. След това настана парещо спокойствие. Имах чувството, че вените на лицето ми са станали огромни и пулсират.

Бавно осъзнах, че Ник ме е ударил. Олюлявах се, гледах с празен поглед и с върховете на пръстите си опипвах мястото, където топлината се бе превърнала във вкочаненост.

Не виждах нищо със замъглените си очи, но чух гласа му, дрезгав от погнуса:

— Виж какво ме принуди да направя.

Той се върна в спалнята.

Нямах път за отстъпление. Не можех да избягам от апартамента. Имахме само една кола. А и не знаех къде да отида. Пъхнах кърпата под студената струя, седнах върху затворения капак на тоалетната и притиснах мокрия капещ плат към бузата си.

На никого не можех да кажа. За такова нещо Тод и другите ми приятели не биха могли да ме утешат, не биха могли да кажат, че е присъщо на нормалните връзки. Обзе ме срам, сякаш извираше от костите ми… Чувствах, че сигурно съм си го заслужила, иначе не би се случило. Съзнавах, че не е редно, но нещо вътре в мен, някаква особеност на характера ми не ми позволяваше да се отърся от обземащия ме срам. Той сякаш винаги се бе спотайвал вътре в мен и бе чакал да изплува на повърхността. Сякаш бе чакал Ник или друг като него. Бях белязана с този позор като с невидимо мастило… което се вижда, ако го осветиш по определен начин.

Изчаках, без да мърдам, докато Ник се приготви за работа. Не помръднах дори когато го чух да се обажда в „Дарлинпън“ и да им съобщава, че този ден няма да отида на работа, защото съм била болна. Грип или нещо подобно, не знаел точно. Звучеше изпълнен със състрадание и загрижен. Засмя се кратко на нещо, което му бяха казали отсреща.

— Да, ще се погрижа за нея.

Изчаках да чуя дрънченето на ключовете и затварянето на входната врата.

Като се тътрех едва-едва, стигнах до кошчето и извадих хапчетата си. Взех едно, пих вода от шепата си и го преглътнах болезнено.

Намерих раираната риза на пода в спалнята и я сложих върху леглото. Не виждах нищо нередно.

Не намирах грешката, която бе извадила Ник от равновесие.

— Какво съм сторила? — попитах на глас, плъзгайки пръсти по райетата, сякаш дращех по метални решетки. Къде бях сбъркала?

 

 

Изпитвах патологично желание да му угаждам. Съзнавах го, но въпреки това го правех. Прах, колосвах и гладих раираната риза отново и отново. Окачих я в дрешника, проверих всички останали ризи, подредих обувките му и окачих вратовръзките така, че долните им краища да са на една линия.

Когато Ник се прибра, къщата беше почистена, масата бе сложена и аз бях пъхнала пилешкото с гъби и сирене във фурната. Любимото му ястие. Трудно ми беше да го погледна.

Само че Ник влезе разкаян и усмихнат, носеше пъстър букет от различни цветя. Подаде ми уханните стръкове, увити в шумоляща хартия и целофан.

— Заповядай, скъпа — наведе се да ме целуне по бузата, която бе зашлевил сутринта. Лицето ми от тази страна още беше леко подуто. Застинах, когато устата му докосна кожата. Искаше ми се да се дръпна. Да го ударя. Но най-вече ми се искаше да се разплача.

Вместо това обаче отнесох цветята до мивката и се заех механично да ги развивам.

— Не трябваше да правя онова сутринта — произнесе Ник зад гърба ми. — Цял ден мисля за теб.

— И аз мислех за теб — сложих букета във ваза и само я напълних с вода, неспособна да подрязвам и да подреждам цветята.

— Просто като видях какво си направила с ризата ми, чашата преля.

Бавно избърсах плота, движейки хартиената кърпа на малки кръгове.

— Не разбирам какво й имаше.

— Имаше сигурно десет пъти повече кола от необходимото. Направо можех да отрежа филия хляб с ръкава — дълга пауза, после въздишка. — Реакцията ми беше прекалена, знам. Но както ти казах, чашата преля. Толкова много други неща ме подлудяват, че като видях…

Обърнах се с лице към него, стиснала краищата на дългите си ръкави над пръстите, докато не ги покрих целите като котешки лапи.

— Какви други неща?

— Всичко. Начинът, по който живеем. Тук никога не е чисто и подредено. Никога не ядем домашна храна. Навсякъде се виждат купчини боклуци — вдигна ръце отбранително, когато видя, че се каня да заговоря. — Да, знам, в момента изглежда страхотно. Виждам, че си сложила вечеря във фурната. И го оценявам. Но би трябвало да е така непрекъснато. А не може, понеже и двамата работим.

Веднага разбрах какво иска Ник. Само че не проумявах защо го иска.

— Не мога да напусна работа — отвърнах сковано. — Не можем да си позволим да останем без заплатата ми.

— Ще получа повишение. Ще се справим.

— Но… какво ще правя по цял ден?

— Ще бъдеш съпруга. Ще се грижиш за къщата. И за мен. Както и за себе си — приближи се към мен. — А аз ще се грижа за теб. И бездруго скоро ще забременееш. И тогава ще се наложи да напуснеш. Защо да не го направиш още сега?

— Ник, не мисля, че…

— И двамата бяхме под огромно напрежение. Така ще можем да се поуспокоим, а ти ще можеш да се заемеш с всички неща, които така и не успяваше да свършиш — Ник се пресегна, нежно хвана едната ми ръка и я вдигна към лицето си. — Съжалявам за онова, което направих сутринта — промърмори той и зарови уста в дланта ми. — Кълна се, че няма да се повтори. В никакъв случай.

— Изплаши ме, Ник — прошепнах. — Не беше на себе си.

— Права си. Не съм такъв — безкрайно внимателно той ме придърпа към себе си. — Никой не би могъл да те обича, колкото те обичам аз. Ти си всичко за мен. Двамата ще се грижим един за друг, нали?

— Не знам — гласът ми бе хриплив и напрегнат. Никога не се бях разкъсвала така вътрешно — исках и да си тръгна, и да остана, обичах го и се боях от него.

— Винаги можеш да си намериш работа отново, ако поискаш — каза Ник. — Но нека да опитаме така. Искам да опиташ да бъдеш свободна.

— Моля те, Ник, не го прави никога вече — чух се да прошепвам.

— Никога — веднага отвърна той и ме целуна по главата, по ухото, по шията. Пръстите му нежно се спуснаха до зачервената ми буза. — Горкичката — промърмори той. — Добре че те ударих с отворена длан, иначе щеше да имаш огромен оток.