Лайза Клейпас
Синеокият дявол (2)

Втора глава

Непознатият не ме пусна в парещия мрак, само ме погали по гърба, опитвайки се да накара стегнатата верига на гръбнака ми да се отпусне.

— Боже, съжалявам — промълвих аз, тракайки със зъби. — Помислих ви за приятеля си.

— В онзи момент адски ми се прииска да съм — със съжаление каза той. Ръката му се плъзна нагоре към голата ямка на шията ми, стисна лекичко и помогна на мускулите ми да се отпуснат. — Да светна ли?

— Не! — стиснах го аз.

Той се подчини и не помръдна. Усмивка обагри гласа му, когато попита:

— Нещо против да ми кажеш как се казваш?

— Абсолютно категорично не. Никакви имена.

— Добре, шефе — той ме свали от масата и ме задържа, за да запазя равновесие.

Сърцето ми блъскаше неистово в гърдите.

— Никога досега не съм правила такова нещо. Аз… имам чувството, че ще припадна, ще изкрещя или…

— По-добре недей.

— Наистина не искам никой да разбира за това. Иска ми се и аз самата да не знаех. Иска ми се…

— Говориш бързо, когато си неспокойна — отбеляза той.

— Винаги говоря бързо. И не съм неспокойна, а съм в шок. Иска ми се това да не се бе случвало. Все едно на екрана на компютъра ми се е показало едно от онези съобщения за грешна уебстраница…

— Четиристотин и четири?

— Да. Огромно четиристотин и четири.

Мъжът тихичко се засмя.

— Всичко е наред — увери ме той и ме придърпа по-близо. Близостта на тялото му ми въздейства утешително и не съумях да се накарам да го отблъсна. А гласът му бе толкова успокоителен, че можеше да принуди цяло стадо побеснели бикове да се заковат на място. — Всичко е наред. Нищо лошо не се е случило.

— Нали няма да кажеш на никого?

— Не, разбира се. Ако Ник научи, ще ми срита задника.

Кимнах, макар да ме напуши смях при мисълта, че Ник би могъл да срита задника на този тип. Въпреки смокинга бях усетила очертанията на толкова силно и стегнато тяло, че ми се струваше едва ли не неуязвимо. Мигом си спомних за онзи тип от шатрата и се ококорих в тъмното.

— О!

— Какво има? — той наведе глава и усетих дъха му с косъмчетата на слепоочието си.

— Видях те в шатрата, стоеше отзад. Ти си онзи мъж със сините очи, нали?

Той застина неподвижно.

— А ти си шаферката със зелената рокля — от устните му се изтръгна тих ироничен смях, който прозвуча толкова приятно, че цялото ми тяло настръхна. — Мамка му! Ти си Травис, нали?

— Нищо не признавам — опитах се да подредя в съзнанието си неудобството и възбудата, които пареха във вените ми. Устата му беше съвсем близо. Исках още от онези изгарящи целувки. Чувствах се ужасно заради случилото се, но топлият му слънчев мирис… ухаеше по-приятно от всяко друго същество, което познавах. — Добре… — промълвих неловко, — да забравим уговорката да не си казваме имената. Кой си ти?

— За теб, миличка… съм само неприятности.

И двамата мълчахме и стояхме неподвижно в нещо като полупрегръдка, сякаш всички забранени секунди се бяха нанизали на верига около нас. Онази част от мозъка ми, която все още функционираше, ми заповядваше възможно най-бързо да се отдръпна от него. Обаче не можех да помръдна, парализирана от усещането, че се случва нещо необикновено. Въпреки цялата шумотевица извън винарната, въпреки стотиците хора съвсем наблизо имах чувството, че съм някъде далече, далече.

Той вдигна едната си ръка към лицето ми и пръстите му описаха извивката на бузата ми. Пресегнах и опипах горната част на дланта му, търсейки твърдата ивичка на брачна халка.

— Не, не съм женен — промърмори.

Връхчето на кутрето му докосна външното ръбче на ухото ми и нежно се плъзна по него. Усетих как изпадам в необикновено приятно безсилие. „Не мога да го направя“, мислех си аз дори докато му позволявах да ме придърпа по-наблизо и ръката му да прилепи бедрата ми към неговите. Главата ми натежа и се отметна назад, когато той зарови устни в мекото местенце под брадичката ми. Винаги съм смятала, че умея да устоявам на изкушенията, но сега за пръв път усещах истински страстно желание и се оказах напълно неподготвена да се справя с него.

— Чий близък си — на булката или на младоженеца?

Усетих го как се усмихва близо до кожата ми.

— Не бих казал, че съм любимец на никой от двамата.

— Боже, натрапил си се неканен на приема, така ли?

— Миличка, половината присъстващи тук са се натрапили неканени — прокара пръсти по една от презрамките на роклята ми и коремът ми подскочи от възбуда.

— С петрол ли се занимаваш, или имаш ранчо?

— С петрол. Защо питаш?

— Имаш тяло като на работник на нефтена сонда.

В гърдите му се надигна хриплив смях.

— Е, работил съм със сонда — призна той. Усещах топлия му мек дъх с косата си. — Какво… излизала ли си някога с бачкатор? Обзалагам се, че не си. Богато момиче като теб… Сигурно се движиш сред хора от своята класа, нали?

— Смокингът ти е прекалено хубав за бачкатор — възразих аз. — „Армани“ ли е?

— Дори бачкаторите се издокарват понякога — той отпусна ръце от двете страни на тялото ми и леко стисна масата. — Това за какво е?

Наклоних се назад, за да запазя малкото, но изключително важно разстояние между телата ни.

— Масата за дегустации ли?

— Аха.

— За отваряне на бутилките и декантиране. В чекмеджетата държим разни свързани с виното аксесоари. И бели покривки, за да може човек да прецени цвета на виното.

— Никога не съм присъствал на дегустация на вино. Как се прави?

Загледах се към очертанието на главата му, което смътно се различаваше в плътния сумрак.

— Хващаш чашата за столчето, пъхваш нос вътре и вдъхваш аромата.

— В моя случай става дума за доста голям нос.

В този момент не устоях на изкушението да го докосна и пръстите ми се прокраднаха нагоре по лицето му и опипаха самоуверената линия на носа му. Докоснах извивката близо до горната част.

— Как го счупи? — попитах приглушено.

Топлите му устни леко се плъзнаха по основата на дланта ми.

— Това е една от историите, които разказвам само когато съм пил нещо много по-силно от вино.

— О, извинявай — дръпнах ръката си аз.

— Няма нищо. Нямам нищо против да ти разкажа някой ден.

Нескопосано насочих разговора към предишната тема.

— После отпиваш глътка вино и я задържаш в устата си. В задната част на устната кухина се намират рецепторите за мирис. Нарича се послевкус.

— Интересно — той замълча. — Значи след като помиришеш и вкусиш виното, го изплюваш, нали така?

— Предпочитам да гълтам, вместо да плюя.

Когато си дадох сметка за двоякото значение на думите си, се изчервих толкова силно, че той със сигурност го забеляза дори в тъмното. За щастие не каза нищо, макар да долових развеселената нотка в тона му.

— Благодаря за разясненията.

— Няма за какво. Трябва да тръгваме. Ти пръв.

— Добре.

Само че никой от двама ни не помръдна.

А след това ръцете му напипаха ханша ми, стрелнаха се нагоре и едно мазолче на пръста му закачи нежната материя на роклята ми. Усещах всяко помръдване на тежкото му тяло, неуловимите движения на костите и на здравите мускули. Дишането му ме наелектризираше.

Дългите и загрубели от работа ръце не спряха, докато не обхванаха лицето ми с нежност, от която гърлото ми се стегна. Устата му, копринена и сладка, потърси моята. Но въпреки цялата нежност на целувката в нея имаше нещо сурово и първично и когато той се отдръпна, нервите ми бяха обтегнати от наслада и непоносимо живи. От гърлото ми се изтръгна стенание и аз се почувствах ужасно неловко от този звук, но не можех да го контролирам. Не можех да контролирам нищо.

Вдигнах ръце, за да стисна тежките му китки, най-вече за да не падна. Коленете ми бяха омекнали. Никога не бях изпитвала нищо толкова примамливо, толкова взривно. Сякаш на света не съществуваше друго, освен тази малка стая, изпълнена с уханието на вино, двете тела в мрака и мъчителното желание към човек, когото не можех да имам. Той отмести устни към ухото ми, усетих влажната топлина на дъха му и замаяно се облегнах на гърдите му.

— Чуй ме, миличка — прошепна той, — само няколко пъти в живота си съм се чувствал толкова хубаво, че да не давам и пет пари за последиците — устните му се плъзнаха по челото ми, по носа ми, по пърхащите ми клепачи. — Върви да кажеш на Ник, че не се чувстваш добре, и ела с мен. Веднага. Тази вечер има пълнолуние. Ще отидем някъде, ще седнем на тревата и ще изпием бутилка шампанско. После ще те закарам в Галвестън, за да се полюбуваме на изгрева над залива.

Бях смаяна. Никой мъж не ми бе отправял такова предложение. А и никога не бих допуснала, че може да се почувствам така налудничаво изкушена.

— Не мога. Това е лудост.

Устните му уловиха моите в нежна хапеща целувка.

— Може би е лудост да не го направим.

Извих се и се дръпнах на известно разстояние от него.

— Имам приятел — изрекох разтреперана. — Не знам защо просто не… Не знам защо допуснах да се случи това. Извинявай.

— Не се извинявай. Поне за това — стъпките му се приближиха и аз се напрегнах. — Онова, за което всъщност трябва да се извиниш — продължи той, — е, че до края на живота си ще трябва да избягвам винарните, за да не мисля за теб.

— Защо? — попитах нещастно и засрамено. — Толкова ли беше неприятно да се целуваш с мен?

— Не, скъпа, толкова беше приятно — дяволски тихо прошепна той.

И си тръгна, а аз несигурно залитнах и се облегнах на масата.

 

 

Върнах се сред гълчавата и се промъкнах крадешком до голямото стълбище към спалните на втория етаж. Либърти ме чакаше в стаята, в която Гейдж бе живял като малък. Бях влетявала там стотици пъти, търсейки вниманието на единствения човек, който изглежда имаше време за мен. Сигурно съм била страхотна досадница, бъбрейки, докато си е пишел домашните, мъкнейки му счупените си играчки, за да ги поправи. Само че Гейдж бе изтърпял всичко с удивително търпение, вече си давам сметка.

Помня как, когато бях на възрастта на Карингтън или малко по-малка, Джак и Джо бяха хвърлили любимата ми кукла от прозореца и Гейдж я бе спасил. Бях влязла в стаята на Джо, същинска неразбория от играчки, книги и разхвърляни дрехи, и бях ги заварила двамата с Джо, клекнали до отворения прозорец.

— Какво правите? — попитах и се осмелих да се приближа.

Двете тъмни глави се обърнаха едновременно.

— Чупката, Хейвън — нареди ми Джак.

— Татко каза да ми позволявате да си играя с вас.

— По-късно. Изчезвай.

— Какво държите? — пристъпих още по-близо и сърцето ми се сви, когато видях в ръцете им нещо, цялото овързано. — Това… Бутси ли е?

— Взехме я само за малко — отговори Джо, а ръцете му бяха заети с връвта и с някаква подобна на пластмаса материя.

— Недейте! — изпитах паниката на пълното безсилие, гнева на лишения от права. — Не сте ме питали. Върнете ми я! Върнете… — гласът ми се извиси в писък, когато видях как Бутси провисва от прозореца, а голото й розово телце е опасано с върви, тиксо и кламери. Куклата ми бе мобилизирана за скок с парашут. — Неее!

— За Бога — отвратено се обади Джак, — това е само парче пластмаса — след това направи нанесената ми обида още по-болезнена, като пусна куклата навън.

Бутси падна като камък. Едва ли щях да се разстроя повече, ако момчетата бяха пуснали от прозореца истинско бебе. От гърлото ми се изтръгна вой и аз изхвърчах от стаята и хукнах надолу по голямото стълбище. Не спрях да рева, докато не стигнах отстрани на къщата, без да обръщам внимание на гласовете на родителите си, на иконома и на градинаря.

Бутси беше паднала насред огромен храст от птиче грозде. Виждаше се само смачканият парашут, който се бе закачил за един от горните клони, а куклата висеше скрита от погледа някъде сред зелено-белия гъсталак. Тъй като бях твърде дребничка, за да стигна до клоните, можех само да стоя там и да плача, а палещото тексаско слънце сякаш ме покри с вълнено одеяло.

Притеснен от врявата, Гейдж излезе и се зае да рови из храста, докато не извади Бутси. Изтупа я от падналия от листата прахоляк и ме притисна към себе си, докато сълзите ми не попиха във фланелката му.

— Обичам те повече от всичко — прошепнах му аз.

— И аз те обичам — прошепна ми в отговор Гейдж и усетих как се усмихва, заровил устни в косата ми. — Повече от всичко.

Когато влязох в стаята на Гейдж сега, заварих Либърти, седнала на леглото насред купчина лъскава органза, събула обувките си на пода и разстлала богатите дипли на булото си върху матрака. Струваше ми се невъзможно да бъде по-зашеметяваща, отколкото бе по-рано в църквата, обаче сега изглеждаше още по-добре — сияеща и с леко размазан грим. Беше наполовина мексиканка, имаше гладка и лъскава кожа, големи зелени очи и фигура, която извикваше в съзнанието старомодната дума „смайваща“. Освен това бе стеснителна. Предпазлива. Човек оставаше с усещането, че не й е било лесно в живота, че се е запознала отблизо с трудностите.

Либърти направи комична гримаса, когато ме зърна.

— Спасителката ми. Ще ми помогнеш да съблека това чудо — има хиляда копчета и всичките са на гърба.

— Няма проблем — седнах на леглото до нея и тя се обърна с гръб, за да ме улесни. Чувствах се странно, докато се борех с неизказаното напрежение, което дори милото й поведение не бе в състояние да прогони.

Опитах се да измисля някоя уместна реплика.

— Днес бе най-щастливият ден в живота на Гейдж. Ти го направи истински щастлив.

— Той също ме прави щастлива — отвърна Либърти.

— Дори повече от щастлива. Той е най-невероятният мъж. Най… — тя замълча и сви леко рамене, сякаш не можеше да намери думи, за да опише чувствата си.

— Не е лесно човек да се ожени за някой от нашето семейство. Големи чешити сме.

— Обичам семейство Травис — каза тя без никакво колебание. — Всички ви. Винаги съм си мечтала да имам голямо семейство, но след като мама умря, останахме само двете с Карингтън.

Не се бях замисляла над факта, че и двете бяхме загубили майките си много рано. Само че положението на Либърти е било много по-страшно, защото не е имала богат баща, не е имала семейство, хубава къща и удобен живот. Освен това е отгледала сестричката си съвсем сама и аз й се възхищавах за това.

— Майка ти беше болна, така ли? — попитах.

Либърти поклати глава:

— Не, почина при катастрофа.

Приближих се до дрешника и взех белия костюм с панталон, който висеше отзад на вратата. Занесох го на Либърти и тя съблече булчинската си рокля. Бе прелестно видение от пищни извивки, покрити с бяла дантела, а бременността й се оказа по-напреднала, отколкото смятах.

Либърти облече белите панталони и блейзера и обу ниски бежови лачени обувки. Приближи се до тоалетката, наведе се към огледалото и изтри с кърпичка леко размазаната си очна линия.

— Е, по-добре от това няма да стане — каза тя.

— Изглеждаш великолепно — уверих я. — Капнала съм.

— Но някак великолепно капнала.

Тя ме погледна през рамо с ослепителна усмивка.

— Цялото ти червило е изядено, Хейвън — повика ме при себе си пред огледалото. — Май Ник те е притиснал в някое ъгълче, а? — подаде ми тубичка с нещо бледо и лъскаво. За щастие, преди да успея да отговоря, някой почука на вратата.

Либърти отиде да отвори. Влезе Карингтън, съпроводена от леля ми Гретхен.

Леля Гретхен, по-голямата и единствена сестра на татко, беше безспорната ми любимка сред роднините и от двете страни. Никога не е била изискана като мама. Гретхен бе родена в провинцията и беше сурова жена като онези първи заселнички, които са прекосили Червената река и са навлезли в земите на индианците чероки. Жените в Тексас се бяха научили да се грижат сами за себе си, защото мъжете им все ги нямало, когато им потрябват. Съвременните тексаски са същите — жени с желязна воля под пласта козметика на „Мери Кей“.

По всички правила леля Гретхен би трябвало да бъде трагичен образ. Сгодявала се е три пъти и трите пъти е губила годениците си — първия в Корейската война, втория при катастрофа и третия поради неоткрито навреме наследствено сърдечно заболяване. И всеки път леля Гретхен се изправяла пред загубата, тъгувала и я приемала. Твърдеше, че повече и през ум няма да й мине да се жени — явно не й било писано да има съпруг.

Обаче въпреки това тази жена се наслаждаваше максимално на живота. Носеше светли нюанси на кораловото и на червеното, червилото й винаги бе в тон с дрехите и никога не пропускаше да си сложи някакво бижу. Косата й винаги бе тупирана и оформена в пухкава сребристобяла прическа. Когато бях малка, леля пътуваше много и почти винаги ни носеше подаръци.

Винаги когато леля оставаше да ни погостува за около седмица, това създаваше проблеми за мама. Присъствието на двете волеви жени в къщата бе като два носещи се един срещу друг влакове, които всеки момент щяха да се сблъскат. На мама й се искаше да ограничи посещенията на леля Гретхен, но не смееше да го направи. Един от малкото пъти, когато съм чувала татко да разговаря рязко с мама, бе в отговор на оплакването й от неговата натрапваща присъствието си сестра.

— Пет пари не давам, ако ще да обърне къщата с краката нагоре — отсече татко. — Тя ми спаси живота.

Когато татко бил още в началното училище, неговият баща, дядо ми, напуснал семейството си, заявил пред всички, че съпругата му е най-злата жена на света, при това и луда, и макар да бил в състояние да изтърпи една побъркана, нямало начин да остане женен за злобарка. Дядо изчезнал от Конроу, където живеели, и повече никой не го чул и не го видял.

Човек би допуснал, че заминаването на дядо ще стане причина баба да се позамисли и може би дори ще я вдъхнови да стане по-мила. Само че тя направила точно обратното. Здравата ступвала двете си деца Гретхен и Чърчил при всеки повод. А явно за нея всяко нещо можело да се превърне в повод. Грабвала някой тиган, градинско сечиво, всичко, което успеела да докопа, и почти умъртвявала децата си от бой.

Само че навремето хората се отнасяли с повече търпимост към подобни неща, така че никой не се намесил, понеже смятали случващото се за лични семейни работи. Гретхен съзнавала, че сигурна смърт очаква нея и брат й, ако не успее да измъкне и двамата.

Спестила малко пари от пране и гладене и веднага след шестнайсетия си рожден ден вдигнала Чърчил посред нощ, събрала дрехите на двамата в един мукавен куфар и го завела в другия край на улицата, където приятелят й ги чакал с колата си. Той ги откарал на шейсетина километра от Конроу, в Хюстън, и ги оставил там с обещанието, че скоро ще дойде да ги види. Повече не се появил. Гретхен не страдала — не очаквала от него друго. Издържала себе си и Чърчил, работейки в телефонна компания. Баба така и не ги открила, пък и едва ли изобщо ги е търсила.

Години по-късно, когато двамата решили, че майка им вече е твърде възрастна, за да може да им стори зло, Гретхен изпратила някой да провери как е. Научили, че живее в жалка мизерия и че къщата й е потънала в мръсотия и в паразити. Гретхен и Чърчил я настанили в старчески дом, където тя с наслада тормозила другите обитатели и служителите цели десет години, преди да умре. Чърчил изобщо не отишъл да я види, но Гретхен я посещавала от време на време. Водела майка си в местното кафене или в магазина, за да й купи някоя и друга рокля, после я връщала в старческия дом.

— Държеше ли се добре с теб, когато я извеждаше на разходка? — попитах веднъж леля Гретхен.

Тя посрещна въпроса ми с усмивка.

— Не, миличка. Тя не умееше да се държи добре. Каквото и да направех за нея, тя смяташе, че заслужава повече.

— Защо изобщо си се грижила за нея и си я посещавала след всичко, което ви е причинила? Аз бих я оставила да изгние.

— Ами… — замислено стисна устни Гретхен, — мислех, че тя просто си е такава. Беше съсипана, когато я открих.

През последните няколко години Гретхен бе поостаряла. Започваше да забравя, станала бе малко раздразнителна. Движеше се така, сякаш ставите й не бяха толкова здраво свързани, колкото би трябвало. Изтънялата й кожа стана някак прозирна и отдолу се виждаха сини вени като някаква скица, която не бе напълно изтрита. След смъртта на мама тя се бе преместила да живее при нас и татко бе доволен от това, защото искаше да я държи под око.

Пристигането на Карингтън в къщата сякаш даде на Гретхен тласъка, от който силно се нуждаеше. Едва ли някой се съмняваше, че двете се обожаваха.

Облечена в розово и мораво, със златиста коса, пристегната с голяма лъскава шнола на висока опашка, Карингтън бе самото деветгодишно олицетворение на висшата мода. Тя носеше булчинския букет, а по-малък вариант на същия букет бе специално подготвен, за да може Либърти да го хвърли.

— Аз ще го хвърля — оповести Карингтън. — Либърти не хвърля толкова добре, колкото аз.

Гретхен пристъпи напред сияеща.

— Беше най-красивата булка, която съм виждала — каза тя и прегърна Либърти. — Как ще се облечеш за заминаването?

— Това е костюмът ми — отвърна Либърти.

— Ще носиш панталон?

— Това е костюм на „Ескада“, лельо Гретхен. Много е стилен — обясних аз.

— Трябват ти още бижута — отсече леля ми. — Костюмът е твърде семпъл.

— Нямам много бижута — усмихна се Либърти.

— Имаш пръстен с диамант колкото бравата на вратата — напомних й аз. — Чудесно начало.

Ухилих се, когато Либърти смутено се смръщи заради годежния пръстен, който според нея беше прекалено голям. Брат ми Джак бе подсилил смущението й, като бе лепнал на диаманта прякора „скалата“.

— Трябва ти гривна — решително каза Гретхен и й подаде нещо в малка кадифена торбичка. — Вземи това, Либърти. Една дрънкулка, която да напомня на хората за присъствието ти.

Либърти внимателно отвори торбичката и сърцето ми се сви, когато видях какво има вътре — златната гривна, която Гретхен не сваляше и на която бе окачила талисмани от всички екзотични места, които бе посетила през живота си.

Беше я обещала на мен, когато бях на пет години.

Много ясно помня този ден — беше ми купила детски комплект с инструменти, в който имаше дори кожен колан с халки и джобчета. Бяха си истински инструменти, имаше клещи, шило, трион, плоски клещи, нивелир, чук, осем гаечни ключа и набор отвертки.

Щом ме видя да запасвам колана с инструментите, мама се ококори. Отвори уста и още преди да успее да изрече и дума, знаех, че ще накара леля Гретхен да си вземе подаръка обратно. Затова стиснах няколко инструмента в ръка и изприпках при татко, който тъкмо влизаше в дневната.

— Виж какво ми донесе леля Гретхен!

— Много е хубаво — каза татко и се усмихна първо на леля, после на мама. Усмивката замръзна на лицето ми, когато видях изражението й.

— Гретхен — хладно заяви мама, — следващия път бих искала да се консултираш с мен, преди да купиш подарък на дъщеря ми. Не възнамерявам да възпитавам строителен работник.

Престанах да подскачам.

— Няма да ги върна.

— Не отговаряй на майка си — смъмри ме татко.

— За бога, това са играчки, Ава. Хейвън обича да майстори разни неща. Какво лошо има?

В тона на мама се долавяше остро стържене:

— Аз решавам какво е най-добро за дъщеря ми, Гретхен. Ако толкова разбираш от деца, трябвало е да си родиш свои — след това излезе от стаята, минавайки покрай мен и татко, и остави подире си ледено мълчание.

Гретхен въздъхна, поклати глава и погледна татко.

— Може ли да задържа комплекта с инструментите? — попитах.

Татко ми хвърли отчаян поглед и тръгна след мама.

Бавно се доближих до Гретхен, стиснала здраво ръцете си пред тялото. Тя мълчеше, но аз знаех какво трябва да направя. Свалих колана с инструментите и внимателно го върнах в кутията.

— Май трябваше да ми купиш сервиз за чай — заявих мрачно. — Вземи си го, лельо. Тя и бездруго няма да ми позволи да си играя с него.

Гретхен потупа коляното си и аз се сгуших в скута й, потъвайки в уханието на пудра, на лак за коса и на парфюма й „Рив Гош“. Тя забеляза интереса ми към нейната гривна с талисмани, свали я и ми позволи да я разгледам. Беше си вземала талисман от всяко ново място, което посещаваше. Открих една миниатюрна Айфелова кула, ананас от Хаваите, бала памук от Мемфис, матадор с развято късо наметало, две кръстосани ски от Ню Хампшър и още много неща, да не ги изреждам.

— Някой ден ще ти подаря тази гривна — каза Гретхен, — и ще можеш да си слагаш и свои талисмани.

— Ще посетя ли толкова много места, колкото ти, лельо Гретхен?

— Може и да не искаш да го направиш. Хора като мен пътуват само защото нямат достатъчно причини да се задържат на едно място.

— Когато порасна, никога няма да се задържам на едно място — заявих аз.

 

 

Реших, че Гретхен е забравила това обещание. Не беше виновна. Напоследък забравяше доста неща. Няма нищо, казах си. Карай. Само че знаех историята, свързана с всеки талисман. И ми се струваше, че Гретхен ми отнема тези спомени и ги подарява на Либърти. Насилих се да се усмихна.

Леля показно постави гривната на китката на Либърти. Карингтън кръжеше развълнувано край двете и искаше да разгледа талисманите. Имах чувството, че усмивката ми не е част от лицето ми. Висеше като картина на стената, провесена от гвоздейче с корда.

— Май трябва да направя нещо с това — подметнах нехайно, вдигнах воала от леглото и го провесих през ръката си. — Аз съм ужасна шаферка, Либърти, трябва да ме уволниш.

Тя ме стрелна с поглед. Под престорената ми веселост забеляза нещо, което я разтревожи.

На излизане от стаята Карингтън и леля Гретхен тръгнаха първи, а Либърти ме спря, като леко докосна ръката ми.

— Хейвън — прошепна тя и гривната тихо звънна, — да не би ти да е трябвало да я получиш някой ден?

— О, не, не — побързах да я уверя, — не си падам много по гривните с талисмани. Много се закачат.

Слязохме долу, а Карингтън и леля Гретхен останаха да чакат асансьора.

Когато стигнахме до последното стъпало, някой се приближи с дълга и ленива крачка. Вдигнах очи и срещнах чифт удивителни сини очи. Прониза ме тревога, когато той спря до колоната на перилата и удобно се облегна на нея. Лицето ми пребледня като тебешир. Беше той, мъжът от винарната, господин Бачкатора в смокинг, едър, сексапилен и наперен като улично куче. Измери ме с кратък и безизразен поглед и тутакси прикова вниманието си върху Либърти.

За мое смайване тя нито се уплаши, нито се озадачи от присъствието му, а го удостои с примирена усмивка. Спря и скръсти ръце пред гърдите си.

— Пони за сватбен подарък?

Широката му уста се изкриви в лека усмивка.

— Карингтън си го хареса, когато ходехме на езда — акцентът му личеше малко повече, отколкото във винарната, и се примеси с протяжното просторечие, което можеш да чуеш в малките градчета или по паркингите с каравани. — Реших, че ти вече имаш всичко необходимо, затова подарих една дреболия на сестра ти.

— Имаш ли представа колко струва подслонът на тази „дреболия“? — попита Либърти кротко.

— Ако искаш, ще си го взема обратно.

— Знаеш, че Карингтън никога няма да ни прости. Постави съпруга ми в трудно положение, Харди.

Усмивката му стана леко подигравателна.

— Нали знаеш колко ми е неприятно да го чуя!

Харди.

Извърнах се настрани и измъчено затворих очи за секунда. По дяволите. Просто… по дяволите. Не само че се бях целувала с друг мъж, не с гаджето си, ами се оказваше, че той е враг на семейството ми. Най-заклетият враг на брат ми, който умишлено бе провалил сделка за биогориво, която бе много важна за Гейдж лично и професионално.

Бях чувала, че някога Харди Кейтс е бил влюбен в Либърти, но я напуснал и разбил сърцето й, а ето че неотдавна отново се бе появил, колкото да създава неприятности.

Такива като него все това правят.

Унизително бе да узная, че той изобщо не изпитваше влечение към мен и че предложението му във винарната бе само поредният удар срещу семейство Травис. Харди Кейтс искаше да злепостави близките ми и изобщо не се притесняваше да използва мен, за да го постигне.

— Хейвън, това е мой стар приятел — представи го Либърти. — Харди Кейтс, това е снаха ми Хейвън Травис.

— Госпожице Травис — тихо каза той.

Заставих се да вдигна поглед към него. Очите му бяха смайващо сини на фона на загорялото лице, което бе привидно безизразно, но аз забелязах тънките бръчици около ъгълчетата на очите му. Той протегна ръка, но аз не се осмелих да я поема. Всъщност се боях какво може да се случи, как бих се почувствала, ако го докосна отново.

Харди прие с усмивка колебанието ми и заговори на Либърти, без да откъсва поглед от мен:

— Снаха ти е малко стеснителна, Либърти.

— Ако си дошъл да правиш сцени… — поде тя спокойно.

— Не, госпожо — отмести той поглед към нея. — Исках само да ти пожелая всичко най-хубаво.

Изражението й омекна, тя протегна ръка и кратко стисна неговата.

— Благодаря ти.

Нов глас се намеси в разговора.

— Здравейте.

Беше брат ми Джак. Наглед бе съвсем спокоен, но в суровите му черти проблясваше нещо, което предвещаваше неприятности.

— Господин Кейтс, научих, че името ви не фигурира в списъка на гостите, затова ще се наложи да ви помоля да напуснете.

Харди го изгледа преценяващо.

По време на последвалото мълчание всяко мускулче по тялото ми се стегна и аз безмълвно се помолих сватбата на Гейдж да се размине без юмручен бой. Погледнах към Либърти и установих, че тя също е пребледняла. Отмъстително си помислих, че Харди Кейтс е себично копеле, след като се явява по този начин на сватбата й.

— Няма проблем — тихо и безочливо отвърна Харди. — Получих онова, за което дойдох.

— Ще ви изпратя — каза Джак.

Двете с Либърти въздъхнахме облекчено, когато двамата се отдалечиха.

— Дано да си тръгне, преди да го е видял Гейдж — каза Либърти.

— Джак ще се погрижи за това, повярвай ми — вече разбирах защо е предпочела брат ми пред този негодник. — Кейтс явно не се спира пред нищо. Сигурно би продал масло на крава.

— Харди е амбициозен — призна Либърти. — Но е тръгнал от нищото. Ако знаеш какви неща трябваше да преживее… — тя въздъхна. — Обзалагам се, че най-много до една година ще се ожени за някоя дебютантка от Ривър Оукс, която ще го отведе на върха.

— Ще му трябват доста пари за това. Ние, дебютантките от Ривър Оукс, сме скъпи.

— От всички неща, които иска, парите ще си набави най-лесно — каза Либърти.

Карингтън дотича до нас, най-сетне слязла с асансьора.

— Хайде — възбудено ни подкани тя. — Всички излизат навън. Всеки момент ще започнат фойерверките.

„Само това ми липсваше! — помислих си. — Още фойерверки“.

 

 

На следващата сутрин си приготвях куфара в стаята, когато влезе Ник. По време на престоя си в Ривър Оукс спяхме в отделни помещения, но Ник нямаше нищо против, понеже заяви, че не би дръзнал да ме докосне под един и същ покрив с баща ми.

— Той е стар и е два пъти по-дребен от теб — казах му през смях. — Какво ще ти направи, ще те набие, или какво?

— Това „или какво“ ме плаши най-много — отвърна Ник.

Още щом прекрачи прага на стаята ми, разбрах, че е говорил с баща ми. Напрежението бе изписано по лицето му. Не бе първият човек с такова изражение след разговор на четири очи с Чърчил Травис.

— Предупредих те, татко е непоносим. Няма да те приеме, дори да бе най-прекрасният на света — казах му аз.

— Дори да бях ли? — комично ме изгледа той.

— Наистина си — прегърнах го и отпуснах глава на гърдите му. — Какво ти каза? — прошепнах.

— В основни линии вариант на темата „не струваш и пукната пара“ — Ник наведе главата ми назад и ме погледна. — Казах му, че винаги ще поставям теб на първо място. Че ще печеля достатъчно, за да се грижа за теб. Уверих го, че искам само одобрението му, за да няма конфликт между теб и семейството ти.

— Травис обожават конфликтите — отбелязах.

Усмивка се прокрадна в лешниковите очи на Ник, изпъстрени със зелени, златисти и кафяви точици. Високите му скули леко розовееха, остатък от сблъсъка му с моя твърдоглав баща. Усмивката изчезна от очите му, когато приглади косата ми назад и ръката му нежно обхвана тила ми. Беше красив, сериозен, загрижен.

— Това ли искаш, Хейвън? Не бих могъл да понеса да направя нещо, с което да те нараня.

Гласът ми потрепери от напора на чувствата:

— Ще ме нараниш само ако престанеш да ме обичаш.

— Това не е възможно. Ти си жената за мен, Хейвън. Сега и завинаги — наведе глава и устата му покри моята в дълга и бавна целувка мечта. Аз откликнах жадно и се повдигнах към него.

— Ей, какво ще кажеш да се разкараме оттук и да отидем да се оженим? — тихо попита той.