Агата Кристи
Убийство по Коледа (9)

III

Хилда каза:

— Тук ли си бил, Дейвид? Търсих те из цялата къща. Хайде да не стоим в тази стая, толкова е студено.

Дейвид не каза нищо, само стоеше и гледаше някакво ниско кресло с избеляла копринена тапицерия. После внезапно проговори:

— Това е нейният стол… Винаги седеше в него… Същият си е. Само е избелял.

Хилда сбърчи леко челото си. Тя каза:

— Така ли? Хайде да не стоим тук, Дейвид, ужасно е студено.

Дейвид не й обърна внимание, само продължи да си приказва, като се оглеждаше наоколо.

— Повечето време седеше тук. Аз сядах до нея на онази табуретка и тя ми четеше. „Джак, Убиецът на великани“, това ми четеше. Трябва да съм бил шестгодишен тогава.

Хилда го хвана здраво под ръка.

— Хайде, скъпи, да отидем в гостната, тук няма отопление.

Той послушно се обърна, но тя почувствува как през тялото му премина тръпка.

— Всичко е същото, всичко. Сякаш времето е спряло.

Хилда изглеждаше разтревожена. Придавайки си бодрост, тя се помъчи да промени темата:

— Къде ли са другите? Сигурно е време за чай.

Дейвид освободи ръката си и отвори друга врата.

— Тук някога имаше пиано… а, ето го. Чудя се дали е още в ред.

Той седна, отвори капака и прекара леко пръсти по клавишите.

— Явно редовно го акордират.

Той започна да свири. Пипаше умело и мелодията течеше плавно изпод пръстите му.

Хилда каза:

— Какво е това? Толкова ми е познато, а не мога да се сетя.

Той отговори:

— Не съм го свирил от години. От нея съм го научил. Една от „Песните без думи“ на Менделсон.

Сантименталният мотив изпълни стаята. Хилда помоли:

— Изсвири нещо от Моцарт.

Дейвид поклати глава и започна друг мотив от Менделсон.

После внезапно удари яростно по клавишите и стана. Целият трепереше. Хилда отиде при него.

— Дейвид, Дейвид!

Той каза:

— Нищо, няма нищо.