Агата Кристи
Убийство по Коледа (4)

IV

Дейвид четеше писмото. Преди малко го бе смачкал на топка и го бе захвърлил. После го взе, изглади го и го прочете отново.

Хилда, жена му, го наблюдаваше мълчаливо. Тя забеляза потрепващия нерв на слепоочието, несигурните деликатни ръце, нервните спазматични движения на цялото му тяло. И когато той отметна настрани русия кичур, който винаги падаше на челото му и я погледна с умоляващи сини очи, тя беше готова.

— Хилда, какво ще правим?

Тя не отговори веднага. Беше доловила молбата в гласа му. Знаеше колко зависим бе той от нея още от женитбата им. Знаеше, че би могла да повлияе на решението му окончателно и безвъзвратно и точно затова беше много предпазлива, да не би да каже нещо твърде окончателно.

Тя проговори и гласът й прозвуча успокояващо и кротко, като на опитна детегледачка.

— Всичко зависи от това какви чувства изпитваш, Дейвид.

Хилда беше едра жена, не особено красива, но с някакъв магнетизъм, като картина от холандски майстор. В гласа й имаше топла нотка, а от нея се излъчваше онази скрита жизнена мощ, която привлича слабите. Възпълна жена на средна възраст, не особено умна, но в нея имаше нещо, което човек не можеше да пренебрегне. У нея имаше сила! Хилда Лий внушаваше сила!

Дейвид стана и се заразхожда из стаята. По косата му почти нямаше бели косми. Видът му беше по момчешки странен. Лицето му притежаваше мекотата на рицарите на Бърн Джоунс. Изглеждаше някак си измислен.

Той заговори и в гласа му прозвуча очакване.

— Ти знаеш какво изпитвам, Хилда, трябва да го знаеш.

— Не съм толкова сигурна.

— Но аз съм ти го казвал, казвал съм ти толкова пъти как мразя всичко там, и къщата, и околността, и всичко. В спомените ми има само мъка. Ненавиждам всяка минута, прекарана там. Само като си спомня майка ми и всичките страдания, които тя изтърпя там…

Жена му кимна съчувствено.

— Тя беше толкова добра, Хилда, толкова търпелива. Беше на легло и често я мъчеха болки, но тя понасяше, всичко понасяше. И като си спомня как баща ми — лицето му изведнъж потъмня — непрекъснато й причиняваше мъка, как непрекъснато я унижаваше, как непрекъснато се хвалеше с любовните си похождения, как непрекъснато й изневеряваше, без да си направи труда поне да го прикрие…

Хилда каза:

— Тя не е трябвало да се примирява. Трябвало е да го напусне.

В отговора му се усети укор.

— Тя беше твърде добра, за да го направи. Мислеше, че е неин дълг да остане. Освен това там беше домът й — къде можеше да отиде?

— Би могла да си изгради свой живот.

Дейвид раздразнено я прекъсна.

— Не и тогава. Ти не разбираш. В онези дни жените просто не постъпваха така. Те просто се примиряваха. Търпеливо понасяха всичко. Тя трябваше да мисли и за нас. Дори и да се беше развела с баща ми, какво би станало? Той щеше да се ожени отново. Нашите интереси да пострадат. Тя не можеше да не се съобрази с всичко това.

Хилда не отговори.

Дейвид продължи:

— Не, тя постъпи правилно. Тя беше светица! Изтърпя всичко докрай, без да се оплаква.

Хилда се намеси:

— Е, поне на теб е говорила. Иначе откъде щеше да знаеш?

Лицето му просветля и той каза по-нежно:

— Да, на мен разказваше. Знаеше колко я обичах. Когато се спомина…

Той спря и прекара пръсти през косата си.

— Хилда, беше ужасно! Боже, какво отчаяние! Тя беше още толкова млада, защо трябваше да умре? Той я уби — баща ми я уби! Разби сърцето й, той беше причината за смъртта й. Тогава реших, че няма да живея под един покрив с него. Просто се махнах, далеч от всичко.

Хилда кимна.

— Постъпил си разумно. Точно това е трябвало да направиш.

— Баща ми искаше аз да се заема с фабриките. Това означаваше да живея там. Нямаше да мога да го понеса. Не мога да си представя как го понася Алфред.

— Той никога ли не възропта? — попита Хилда. — Беше ми казал, че изоставил другата си кариера.

Дейвид кимна.

— Алфред щеше да става военен. Баща ни беше уредил всичко. Алфред, най-големият брат, трябваше да стане кавалерийски офицер, а Хари и аз да поемем бизнеса. Джордж щеше да се заеме с политика.

— И какво стана?

— Хари развали всичко! Той винаги беше ужасно непокорен. Задлъжня много и все имаше неприятности. Един ден изчезна с няколкостотин лири, които не бяха негови. Остави бележка, че канцеларският стол не му подхождал и че смятал да опознае света.

— И повече не се обади?

— Ами! — засмя се Дейвид. — Обаждаше се доста често! Телеграфираше за пари от всички краища на света и обикновено ги получаваше!

— А Алфред?

— Баща ми го накара да се откаже от армията и да се заеме с фабриките.

— И той не протестира ли?

— Направо ги мразеше, но баща ми винаги го е въртял на малкия си пръст. Предполагам, че все още е така.

— А ти избяга? — попита Хилда.

— Да. Заминах за Лондон да уча рисуване. Баща ми направо ми заяви, че ако извърша подобна глупост, ще получа само малка издръжка, докато е жив и нищо след смъртта му. Казах му, че не ме е грижа. Той ме нарече зелен глупак и това беше всичко!

Хилда нежно го попита:

— И не си съжалявал никога?

— Никога. Макар да съзнавам, че никога няма да стигна далеч с изкуството си — от мен няма да излезе велик художник. Нали сме щастливи и тук, в малката ни къщичка. Не живеем луксозно, но имаме всичко необходимо. Ако аз умра, на теб ще остане застраховката ми за живот.

Той замълча и се сети.

— А сега — това — и тупна с отворена длан върху писмото.

— По-добре да не беше го писал баща ти това писмо, щом толкова те тормози — каза Хилда.

Дейвид продължи, сякаш изобщо не я беше чул.

— Пише ми да доведа и съпругата си, надява се да бъдем всички заедно за Коледа; да се събере семейството! Какво ли значи това?

— Трябва ли да търсиш някакъв скрит смисъл?

Той въпросително я погледна.

— Искам да кажа — каза тя с усмивка, — че баща ти остарява, а с възрастта човек все повече има нужда от семейство, от близки хора около себе си.

— Вероятно е така — бавно изрече Дейвид.

— Той е стар и самотен.

Дейвид й хвърли внезапен поглед.

— Ти искаш да отида, нали, Хилда?

Тя бавно изрече:

— Жалко е да не откликне човек на молба. Аз съм старомодна, наистина, но защо Коледа да не е време за помирение и прошка?

— След всичко, което съм ти разказал?

— Да, скъпи, но то е минало, погребано отдавна.

— Не и за мен.

— Защото ти не искаш да го погребеш. Непрекъснато го съживяваш в съзнанието си.

— Не мога да забравя.

— Не искаш да забравиш, нали това имаш предвид, Дейвид?

Той стисна устни.

— Ние от семейство Лий сме така. Помним нещата с години, премисляме ги, поддържаме паметта си свежа.

Хилда каза нетърпеливо:

— И се гордееш с това? Мисля, че нямаш основание.

Той я погледна хладно и замислено отговори:

— Тогава верността към спомените няма голяма стойност за теб?

— Аз вярвам на настоящето, не на миналото! Миналото трябва да си отиде. Ако непрекъснато го съживяваме, ние, без да искаме го променяме, преувеличаваме фактите, разглеждаме го в погрешна перспектива.

— Аз помня всяка случка, всяка дума от онези дни, сякаш беше вчера! — разпалено я прекъсна Дейвид.

— Точно това не бива да правиш, скъпи! Това не е нормално! Ти гледаш на миналото с очите на малко момче, вместо да го погледнеш като зрял мъж.

— И каква е разликата? — настоятелно попита Дейвид.

Хилда се поколеба. Струваше й се неразумно да продължи, но нещата, които искаше да каже, напираха на устните й.

— Мисля — каза тя, — че гледаш на баща си като на зъл дух. Мисля, че ако можеш да го видиш сега, ще разбереш, че той е просто един обикновен човек. Може да е позволил на страстите си да надделеят, може животът му да не е бил безгрешен, но той е обикновен човек, а не някакво чудовище.

— Ти явно не разбираш! Отношението му към майка ми…

Хилда го прекъсна:

— Някои мъже са склонни да проявят най-лошите си черти, когато усетят подчинение и малодушие срещу себе си, но щом жената в живота им притежава воля и решителност, те стават напълно различни същества!

— Сега остава да кажеш, че всичко е било по нейна вина…

Хилда го прекъсна отново.

— Не, разбира се! Не се съмнявам, че баща ти се е отнасял жестоко с майка ти, но бракът е необикновено нещо и това ме кара да се съмнявам в правото на всеки външен човек, било то и дете на този брак, да съди и преценява. Да не говорим, че твоята ненавист не може да помогне на майка ти. Всичко това вече е минало, то е зад теб! Останал е само един старец с крехко здраве, който моли сина си да му гостува за Коледа.

— И ти искаш да отида?

Хилда се поколеба, а после решително рече:

— Да, искам да отидеш и да изгониш злия дух веднъж завинаги.