Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (20)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder for Christmas [=Hercule Poirot’s Christmas], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
i_tonyy (2013)

Издание:

Агата Кристи. Убийство по Коледа

Превод: Васил Антонов, Пламен Ставрев

Издателство „Селекта“, Бургас, 1992

Печат и подвързия: ДФ „Абагар“ — Ямбол

История

  1. — Добавяне

V

Джордж Лий, член на парламента за Уестрингъм, беше възпълен, четиридесетгодишен джентълмен с масивна горна челюст и бавен, педантичен говор. Изпъкналите очи придаваха на лицето му определена подозрителност.

Той натъртено каза:

— Казах ти вече, Магдалин, че според мен е мой дълг да отида.

Жена му припряно сви рамене.

Стройна, слаба, с метално руса коса и оскубани вежди, тя имаше гладко яйцеподобно лице, което нерядко изглеждаше лишено от всякакъв израз. Така беше и сега.

— Скъпи — каза тя, — ще бъде ужасно скучно, сигурна съм.

— Още повече — добави Джордж Лий и лицето му се оживи от привлекателната идея, — това ще ни помогне да направим значителни икономии. По Коледа винаги се харчат страшно много пари. Можем да платим на прислугата само храната.

— Всъщност, какво толкова! — добави Магдалин. — По Коледа си е скучно навсякъде.

— Предполагам — продължаваше Джордж собствената си мисъл, — те ще очакват и коледна вечеря. Една добра говежда пържола вместо пуйка…

— Кой, слугите ли? О, Джордж, не бъди толкова стиснат, непрекъснато се тревожиш за пари.

— Все някой трябва да го прави — отвърна Джордж. — Да, но е абсурдно да се пести на дребно от това и онова. Защо не поискаш от баща си повече пари?

— Той вече ми дава добра издръжка.

— Ужасно е да си напълно зависим от баща си! Той трябваше да ти припише нещо от самото начало.

— Това не е в негов стил.

Магдалин го погледна. Кафевите й очи изведнаж станаха остри и внимателни. Безизразното лице се оживи.

— Той е страхотно богат, нали, Джордж? Милионер е, нали?

— Даже два пъти милионер.

Магдалин завистливо въздъхна.

— И къде ги е спечелил? В Южна Африка, нали?

— Да, на младини. Главно от диаманти.

— Ах, Страхотно! — каза Магдалин.

— После се върнал в Англия, започнал бизнес и доколкото зная, удвоил или утроил състоянието си.

— И какво ще стане, когато умре?

— Татко никога не е обсъждал този въпрос, но си мисля, че голямата част ще наследим ние с Алфред. Е, делът на Алфред ще бъде по-голям.

— Ти нали имаш и други братя?

— Да, брат ми Дейвид, но той едва ли ще вземе много. Той избяга, за да се занимава с изкуство или някаква друга подобна глупост. Спомням си как татко го предупреди, че ще го лиши от наследство, но Дейвид отговори, че не го е грижа.

— Колко глупаво — с упрек каза Магдалин.

— Имах и сестра, Дженифър. Тя замина с някакъв чужденец, испанец, художник, един от приятелите на Дейвид. Помина се преди малко повече от година. Тя има дъщеря, доколкото си спомням. Татко може да й остави някакви пари, но няма да са много. И, разбира, се брат ми, Хари… — той замълча, сякаш изпитваше неудобство.

— Хари ли? — изненада се Магдалин. — Кой е Хари?

— Ами… мой брат.

— Не знаех, че имаш и друг брат.

— Скъпа моя, той не беше ъ-ъ-ъ… как да ти кажа… достоен за семейството ни. Ние просто не говорим за него. Той извърши доста позорни неща. От няколко години нямаме вест от него. Вероятно е мъртъв.

Магдалин внезапно се засмя.

— Какво има, защо се смееш?

— Просто си мислех колко е смешно ти, Джордж, да имаш непочтен брат! Ти си толкова благоприличен.

— Надявам се да е така — хладно каза Джордж.

— Баща ти… той не е от най-благоприличните.

— Слушай, Магдалин…

— Нещата, които ми казва понякога, ме карат да се чувствувам неудобно.

— Това ме изненадва. И Лидия ли чувствува същото?

— Той никога не говори на нея по същия начин — отвърна Магдалин. И добави ядосано: — Никога не й говори така. Не разбирам защо.

Джордж й хвърли бърз поглед и отмести очи.

— Както и да е, човек не бива да придиря толкова. На татковата възраст и при неговото крехко здраве…

Той замълча. Жена му го попита:

— Баща ти наистина ли е толкова болен?

— О, не бих казал. Той е изключително твърд, но знам ли, щом иска да ни събере всички на Коледа, може да е решил, че това е последната му Коледа. Ще трябва да отидем.

Тя остро каза:

— Ти може да си говориш така, но той ще живее с години, нали?

Съпругът й се сепна и измърмори:

— Да, да, разбира се.

— Както и да е, предполагам, че ще е съвсем редно да отидем.

— Не се и съмнявам.

— Не мога да ги понасям другите! Алфред е толкова скучен, а Лидия ме гледа отвисоко.

— Глупости.

— Така е! А от този ужасен прислужник направо ме побиват тръпки.

— Стария Тресилиън?

— Не, Хорбъри. Промъква се навсякъде като котка и се хили като глупак.

— Но, мила, наистина не разбирам какво толкова те притеснява Хорбъри?

— Той просто ми действува на нервите! Но не се безпокой. Ясно е, че ще отидем. Не е хубаво да обиждаме стареца.

— Именно. А за коледната вечеря на прислугата…

— Моля те, Джордж, не сега. Някой друг път. Само ще се обадя на Лидия, че пристигаме утре с влака в пет и двадесет.

Магдалин забързано излезе. След като се обади, тя се качи в стаята си и седна пред писалището. Вдигна капака и затърси из отделенията. Изпопадаха купища сметки и се пръснаха по масата. Тя се опита да ги прегледа и подреди, но накрая въздъхна и ги напъха обратно. Прокара ръка по платинено русата си коса и прошепна:

„Какво, за бога, да правя?“