Агата Кристи
Убийство по Коледа (33)

II

В стаята влезе Джордж Лий, придружен от съпругата си.

Полковник Джонсън каза:

— Добро утро. Заповядайте, седнете. Бих искал да ви задам няколко въпроса. Искам да си изясня нещо.

— Ще се радвам, ако мога да ви помогна — отвърна Джордж малко надуто.

Магдалин промълви:

— Разбира се!

Полковник Джонсън кимна към Сагдън и той започна:

— Става дума за тези телефонни разговори през нощта на престъплението. Казахте, че сте говорили с Уестрингъм, мистър Лий, нали?

Джордж отвърна хладно:

— Да. Със секретаря на консерваторите в моя район. Можем да му се обадим и…

Сагдън вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Точно така, мистър Лий. Не оспорваме това. Свързали са ви точно в 8.59 часа.

— Аз… не помня точния час.

— А! — каза Сагдън. — Но ние знаем! Винаги проверяваме такива неща. Проверяваме ги много внимателно. Свързали са ви в 8.59 и сте говорили до 9.04. Баща ви, мистър Лий, е бил убит някъде към 9.15. Ще ви помоля още веднъж да ни обясните вашето движение.

— Но нали ви казах, че телефонирах!

— Не, мистър Лий, не сте.

— Глупости! Сигурно сте направили грешка! Е, може току-що да съм спрял да говоря — струва ми се, че мислех да поръчам още един разговор и се питах дали… дали си струва разходите, когато чух шума горе.

— Едва ли сте се питали десет минути дали да се обадите или не.

Джордж почервеня и започна да фъфли:

— Какво искате да кажете? Какво, по дяволите, си въобразявате? Що за нахалство! Да не би да се съмнявате в думите ми? Да се съмнявате в думите на човек с моето положение? Аз… ъ-ъ-ъ… защо трябва да давам обяснения за всяка минута от времето си?

Сагдън отвърна с хладнокръвие, което възхити Поаро:

— Това е обичайната процедура.

Джордж се обърна гневно към полицейския префект:

— Полковник Джонсън! Как позволявате… как позволявате подобно безпрецедентно отношение?

Полицейският префект отвърна делово:

— Когато имаме работа с убийство, мистър Лий, тогава се задават въпроси, на които трябва да сеотговаря.

— Но аз вече отговорих! Бях свършил с телефонния разговор и… ъ-ъ-ъ… мислех да поръчам още един.

— В тази стая ли бяхте, когато се вдигна тревогата на горния етаж?

— Да, тук. Да.

Джонсън се обърна към Магдалин.

— Доколкото помня, мисис Лий — каза той, — и вие заявихте, че сте телефонирали, когато се е вдигнала тревогата и че по това време сте били сама в тази стая?

Магдалин се обърка. Тя затаи дъх, погледна към Джордж, после към Сагдън, а най-накрая отправи умолителен поглед към полковник Джонсън. Тя каза:

— О, моля ви… Не зная… Не помня какво съм ви казала… Бях толкова разстроена…

Сагдън каза:

— Така сме го записали.

Тя насочи цялата си ударна мощ към него — широко отворени и умоляващи очи, потрепващи устни, — но срещна хладнокръвния отпор на човек, който не се поддава на подобни атаки.

Тя каза колебливо:

— Аз… Разбира се, че телефонирах. Просто не съм сигурна за времето…

Тя млъкна.

Джордж каза:

— Какво е това? Откъде си телефонирала? Не оттук.

Сагдън каза:

— Според мен, мисис Лий, вие не сте телефонирали никъде. Тогава къде сте били и какво сте правили?

Магдалин се огледа с блуждаещ поглед наоколо и избухна в сълзи. Тя изхлипа:

— Джордж, не им позволявай да ме мъчат така! Знаеш, че когато ме плашат и ми задават купища въпроси, тогава не си спомням нищо! Аз… не помня какво съм говорила тогава… беше толкова ужасно… аз бях толкова разстроена… а те се държат така лошо с мен…

Тя скочи и побягна от стаята със сълзи на очи.

Джордж също скочи на крака и извика:

— Какви ги говорите? Няма да позволя да плашите така жена ми! Тя е много чувствителна. Това е безобразие! Ще поставя въпроса за това поведение на полицията в парламента! Истинско безобразие!

Той напусна стаята и тръшна вратата зад себе си. Сагдън отметна глава назад и се разсмя. После каза:

— Сега вече им подпалихме чергата! Да видим какво ще стане!

Полковник Джонсън смръщи чело и каза:

— Чудна работа! Тук има нещо гнило. Трябва да получим от нея още показания.

Сагдън рече спокойно:

— Не се притеснявайте! Тя ще се върне само след една-две минути. Просто трябва да измисли какво да каже. Нали така, мосю Поаро?

Поаро, който се беше унесъл в мисли, подскочи.

— Пардон?

— Казах, че ще се върне.

— Вероятно, да, много е вероятно!

Сагдън се вторачи в него и попита:

— Какво става с вас, мистър Поаро? Да не сте видели някой призрак?

— Знаете ли, просто не съм сигурен дали не видях точно това.

Полковник Джонсън се обади нетърпеливо:

— Е, Сагдън, има ли още нещо?

Сагдън отвърна:

— Опитахме се да установим реда на пристигането на всеки на мястото на престъплението. Доста ясно е какво се е случило. След убийството, когато предсмъртният вик на жертвата е вдигнал тревогата, убиецът се е измъкнал, заключил е вратата с клещи или нещо подобно и минута или две по-късно се е присъединил към останалите, които са се били втурнали към мястото на престъплението. За нещастие не е лесно да се провери кой кого е видял, защото в такъв момент спомените на хората не могат да бъдат много точни. Тресилиън твърди, че е видял Хари и Алфред Лий да пресичат преддверието откъм трапезарията и да хукват нагоре. Това ги изключва, но ние и без това не ги подозираме. Доколкото разбирам, мис Естравадос е пристигнала там късно — била е една от последните. Общото мнение е, че Фар, мисис Джордж и мисис Дейвид са били първи. Всеки от тях казва, че е видял друг от останалите двама пред себе си. Това именно е трудното — човек не може да отдели преднамерената лъжа от истинския неясен спомен. Всички са бягали натам — но е трудно да се установи в какъв ред са пристигали.

Поаро изрече бавно:

— Смятате ли това за важно?

— Става въпрос за времето. Както знаете, то е било изключително кратко.

Поаро каза:

— Съгласен съм с вас, че в такъв един случай времето играе много важна роля.

Сагдън продължи:

— Ситуацията се усложнява допълнително и от факта, че има две стълбища. Главното е на почти равно разстояние от вратите на гостната и трапезарията. Има и още едно в другия край на къщата. Стивън Фар се е качил по него. Мис Естравадос е дошла по площадката пак от онзи край (нейната стая е там). Другите твърдят, че са се качили по това стълбище тук.

Поаро каза:

— Да, наистина е объркващо.

Вратата се отвори и в стаята бързо влезе Магдалин. Дишаше тежко, а страните й бяха зачервени. Приближи се до масата и каза:

— Съпругът ми мисли, че съм си легнала. Измъкнах се от стаята си, без никой да ме чуе. Полковник Джонсън — обърна тя към него своите големи и умоляващи очи, — ако ви кажа истината, ще я запазите в тайна, нали? Имам предвид, че не е необходимо всичко да излиза на показ, нали?

Полковник Джонсън отвърна:

— Доколкото разбирам, мисис Лий, вие имате предвид нещо, което не е свързано с престъплението?

— Да, няма никаква връзка. Просто нещо лично.

Полицейският префект каза:

— Най-добре е първо да го чуем, мисис Лий, а ние ще преценим.

С очи, плувнали в сълзи, Магдалин каза:

— Ще ви се доверя. Вие няма да ме подведете. Вие сте толкова мил. Вижте какво — има един човек… — Тя млъкна.

— Да, мисис Лий?

— Снощи исках да телефонирам на един човек, мой приятел, а не исках Джордж да научи за това. Зная, че не постъпвам правилно, но… След вечеря отидох да телефонирам и си мислех, че Джордж ще е в трапезарията. Когато обаче дойдох тук и го чух да телефонира, аз зачаках.

— Къде чакахте, мадам? — попита Поаро.

— Зад стълбището има място за палта. Там е тъмно. Шмугнах се там, защото можех да виждам кога Джордж ще излезе от тази стая. Той обаче не излезе и тогава се чу шумът, мистър Лий изпищя и аз хукнах нагоре по стълбището.

— Значи съпругът ви не е напускал стаята до момента на убийството?

— Точно така.

Полковник Джонсън каза:

— А вие сте чакали в нишата зад стълбището от девет до девет и петнадесет, така ли?

— Да, но не можех да го кажа! Щяха да поискат да разберат какво съм правила там. Изпадам в крайно неловко положение, нали разбирате?

Джонсън каза суховато:

— Наистина е било неловко.

Тя му се усмихна сладко.

— Толкова ми олекна, като ви казах истината. А вие няма да кажете на мъжа ми, нали? Сигурна съм, че няма да го направите! Имам ви пълно доверие, на всички.

Тя ги обгърна с последен умоляващ поглед, после бързо се изниза от стаята.

Полковник Джонсън пое дълбоко въздух.

— Е — каза той. — може и да е било така? Напълно е възможно. От друга страна обаче…

— … може и да не е — довърши Сагдън. — Точно там е работата — че не сме сигурни.