Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (20)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Murder for Christmas [=Hercule Poirot’s Christmas], 1938 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 31 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- i_tonyy (2013)
Издание:
Агата Кристи. Убийство по Коледа
Превод: Васил Антонов, Пламен Ставрев
Издателство „Селекта“, Бургас, 1992
Печат и подвързия: ДФ „Абагар“ — Ямбол
История
- — Добавяне
II
Пилар седеше притисната до прозореца и си мислеше колко странно миришеха англичаните. Поне досега това я беше впечатлило най-много — миризмите бяха съвсем различни. Нямаше чесън, нямаше прах, дори парфюм се усещаше съвсем леко. Тук, в купето, въздухът беше застоял и студен, усещаше се сярната миризма на влаковете, дъхът на сапун и на нещо съвсем неприятно, което сякаш идваше от лисичата яка на едрата дама до нея. Пилар лекичко пое въздух през ноздрите си и с нежелание усети мириса на молци. Какъв странен вкус, тя никога не би употребила подобен парфюм.
Дочу се свирка, някой извика гръмогласно и влакът потегли с тласък, изнизвайки се бавно от гарата. Ето че тръгнаха, тя вече пътуваше.
Сърцето й заби по-силно. Щеше ли всичко да бъде наред? Дали ще успее да осъществи целия план? Нямаше как да не успее, беше премислила всичко толкова грижливо, беше готова за всяка изненада. Разбира се, че ще успее, трябва да успее!
Ъгълчетата на червените й устни се извиха нагоре. Устата й изведнаж стана жестока, като на дете или котенце — уста, която съзнаваше собствените си желания и все още не познаваше милосърдието.
Огледа се с неприкрито детско любопитство. Всички тези хора, седмината в купето, изглеждаха толкова смешни. Пустите му англичани, всички имаха вид на богаташи с тези дрехи и с тези обувки! Англия беше богата страна, това беше ясно, но не беше весела, да, никак не беше весела.
Виж, мъжът в коридора беше хубав, наистина. Тъмният бронзов загар на лицето, аристократичният нос, широките рамене — всичко й допадаше. С абсолютно неприсъща на английските й връстнички бързина Пилар усети, че мъжът й се възхищава. Без изобщо да го погледне открито, тя вече знаеше колко пъти я беше погледнал той и по какъв начин.
За нея това бяха просто факти и тя ги приемаше, без да влага определен интерес или чувства. В нейната родина мъжете гледаха жените така, без да се стараят да го прикрият, след кратко колебание тя реши, че мъжът не е англичанин.
„Изглежда твърде жизнен, твърде реален за англичанин — реши тя. — Но пък е със светла коса. Сигурно е американец.“ Приличаше й на герой от филмите за Дивия Запад.
По коридора премина шафнерът.
— Обяд, моля, първи обяд! Моля, заемете местата си за първи обяд.
Седмината спътници на Пилар извадиха своите билети и всички като един се отправиха към бюфета. В купето внезапно стана безлюдно и тихо.
Пилар тутакси затвори прозореца, който сивокосата, приличаща на фелдфебел дама от отсрещния ъгъл държеше непрекъснато отворен, и като се разположи удобно на мястото си, се загледа навън към северните предградия на Лондон. Зад гърба й се чу звук от плъзгащата се врата на купето, но Пилар не обърна глава. Това можеше да бъде само мъжът от коридора и тя прекрасно знаеше, че влиза, за да я заговори.
Тя продължи да гледа замислено през прозореца. Стивън Фар каза:
— Искате ли да отворя прозореца?
— Напротив, аз току-що го затворих.
Тя говореше английски почти съвършено, само с лек акцент.
В паузата Стивън си каза наум:
„Какъв чудесен глас, слънчев и топъл, като лятна нощ.“
На свой ред Пилар си каза:
„Харесвам гласа му, толкова е силен и дълбок. Наистина е много привлекателен.“
Стивън каза:
— Влакът е претъпкан.
— О, да, наистина. Хората напускат Лондон. Сигурно защото е толкова мрачно там.
Пилар не беше израснала с мисълта, че е престъпление да се разговаря с непознати мъже във влака. Възпитанието й повеляваше да бъде внимателна, като всяко младо момиче, но в него нямаше категорични забрани.
Ако Стивън бе израснал в Англия, той сигурно би се въздържал да заговори непознато младо момиче. Но той беше общителна душа и намираше за съвсем естествено да общува с всекиго, стига да има желание за това.
Той се засмя чистосърдечно и каза:
— Лондон е ужасно място, нали?
— Да, наистина, изобщо не ми харесва.
— На мен също.
Пилар добави:
— Вие не сте англичанин, нали?
— Британски поданик, но съм от Южна Африка.
— Това обяснява всичко.
— И вие ли сега идвате от чужбина?
Пилар кимна:
— Да, от Испания.
Стивън погледна с интерес.
— От Испания, така ли? Значи сте испанка?
— Наполовина. Майка ми беше англичанка. От нея научих английски.
— Какво ще кажете за войната? — попита Стивън.
— Ужасно нещо, много тъжно. Има много, много разрушения.
— Вие на чия страна сте?
Политическите симпатии на Пилар бяха доста мъгляви. В нейното село никой не бе обръщал голямо внимание на войната.
— Тя е много далече от нас, нали разбирате. Кметът, естествено, е служител на правителството и симпатизира на Франко, свещеникът също, но повечето хора имат толкова работа по земята и гроздето, че не им остава време да се занимават с това.
— Значи около вас не е имало битки?
Пилар кимна утвърдително и после добави:
— Когато обаче пътувах из страната с кола, видях много разрушения. Видях как една бомба падна и взриви кола, а друга разруши цяла къща. Беше много вълнуващо.
Стивън Фар се усмихна малко накриво.
— Значи така ви се е сторило?
— Е, беше неприятно — обясни Пилар, — защото аз трябваше да продължа, а шофьорът на нашата кола беше убит.
— И това не ви ли разстрои?
Големите тъмни очи се отвориха широко.
— На всеки му идва времето, нали? Дори и да идва набързо, така от небето — буф! — то си е смърт като всяка друга. Сега си жив, утре те няма — така е в живота.
Стивън се засмя.
— Е, трудно бих ви нарекъл пацифистка.
— Как бихте ме нарекли? — Непознатата дума явно я обърка.
— Прощавате ли на неприятелите си, сеньорита?
Пилар поклати глава.
— Аз нямам неприятели. Но ако имах…
— Ако имахте?
Той я наблюдаваше, впечатлен от красивата и жестока извивка на устата й.
Пилар мрачно отсече:
— Ако имах неприятели, ако някой ме мрази и аз го мразя, щях да му прережа гърлото ей така…
Тя изразително замахна с ръка.
Жестът беше толкова рязък и груб, че Стивън се отдръпна.
— Вие сте една кръвожадна млада особа.
Пилар попита съвсем хладнокръвно:
— А вие какво бихте направили с вашите неприятели?
Той се втренчи в нея, понечи да каже нещо, после се засмя на глас.
— Просто се чудя. Наистина се чудя!
Пилар неодобрително отбеляза:
— Но сигурно… сигурно вие знаете.
Той спря да се смее, пое въздух и каза тихо:
— Да, знам.
След това, като бързо смени тона си, попита:
— Какво ви накара да дойдете в Англия?
Пилар някак мрачно отвърна:
— Ще живея при английските си роднини.
— Разбирам.
Той се облегна назад, като продължи да я наблюдава. Опита се да си представи какви са тези роднини, как ли ще я приемат, опита се да я види в обкръжението на някое сдържано английско семейство край коледната трапеза.
Пилар попита:
— Как е, хубаво ли е в Южна Африка?
Той заговори за Южна Африка. Тя слушаше с доволното изражение на дете, на което разказват приказка. Нейните наивни и прями въпроси го забавляваха. Той не устоя на изкушението и наистина превърна разказа си в нещо като вълшебна приказка.
Завръщането на останалите обитатели на купето сложи край на това преживяване. Той стана, погледна я с усмивка в очите и излезе в коридора.
На вратата, докато се обръщаше да даде път на някаква възрастна дама, погледът му се спря на етикета на чуждестранен плетен куфар, явно нейния. Той прочете името й с интерес — мис Пилар Естравадос — и когато продължи към адреса, очите му се разшириха в изненада, която премина в нещо друго — Горстън Хол, Лонгдейл, Адълсфийлд.
Той се обърна към момичето, но погледът му беше вече различен — объркан и подозрителен. Застана навън в коридора, запали цигара и смръщи чело…