Агата Кристи
Убийство по Коледа (18)

VII

Полковник Джонсън се втренчи в Сагдън и ядосано възкликна:

— Нима искате да ми кажете, Сагдън, че това е един от тези проклети случаи, съществуващи единствено в криминалните романи, където убийството е извършено в заключена стая от някаква явно свръхестествена сила?

Едва доловима усмивка повдигна крайчеца на мустака на Сагдън и той сдържано отговори:

— Не мисля, че е толкова зле, сър.

Полковникът продължи:

— Самоубийство. Това е единствената възможност!

— Къде е оръжието тогава? Не, сър, самоубийството отпада.

— А как е избягал убиецът? Може би през прозореца?

Сагдън поклати глава.

— Мога да се закълна, че не е направил това.

— Но вие казвате, че вратата е била заключена отвътре.

Сагдън кимна. След това извади ключ от джоба си и го сложи на масата.

— Няма отпечатъци — съобщи той. — Огледайте го обаче добре, сър. С лупата.

Поаро се наведе. Двамата с Джонсън огледаха ключа. Префектът възкликна:

— По дяволите, Сагдън, разбирам! Имате предвид тези леки драскотини открая. Виждате ли ги, Поаро?

— Разбира се. Това значи, нали така, че ключът е бил завъртян отвън, посредством някакъв инструмент, вероятно обикновени клещи.

Сагдън кимна.

— Да, напълно възможно.

Поаро каза:

— Значи намерението е било да се представи смъртта като самоубийство, тъй като вратата е заключена и вътре няма никой.

— Точно така, мосю Поаро, няма съмнение в това.

Поаро явно не беше съгласен:

— А безпорядъкът в стаята? Както сам казвате, това опровергава идеята за самоубийство. При всички случаи, убиецът би привел стаята в ред.

Сагдън каза:

— Но той не е имал време, мосю Поаро. Там е цялата работа, той просто не е имал време. Да речем, че е разчитал да завари старият джентълмен неподготвен и това не е станало. Имало е борба и тя е била ясно чута в стаята отдолу. Нещо повече, старецът е извикал за помощ. Всички са хукнали нагоре. Убиецът е могъл само да изскочи от стаята и да завърти ключа отвън.

— Вярно — съгласи се Поаро. — Възможно е вашият убиец да се е объркал. Но защо, за бога, защо не е оставил оръжието? Щом то липсва, отпада и самоубийството. Това е твърде фатална грешка.

Сагдън спокойно каза:

— Престъпниците обикновено правят грешки. Нашият опит го доказва.

— Независимо от грешките си, той все пак е избягал, този ваш престъпник.

— Не мисля, че е избягал.

— Искате да кажете, че все още е в къщата?

— Не виждам къде другаде може да бъде. Това е дело на някой от семейството.

— Но все пак — леко повиши тон Поаро, — поне засега се е измъкнал. Вие не знаете кой е той.

Сагдън уверено каза:

— Скоро обаче ще узнаем. Все още не съм разпитал всички в къщата.

Полковник Джонсън изведнаж се намеси.

— Чакайте, Сагдън, нещо ми дойде наум. Този, който е заключил отвън, трябва да е имал някакъв опит в подобни неща. Имал е криминално минало. Не е толкова лесно да се борави с такива инструменти.

— Искате да кажете, че е професионалист ли, сър?

— Да, това имам предвид.

— Изглежда, че е така — съгласи се Сагдън. — Ако продължим да разсъждаваме по този начин, ще излезе, че между прислугата има професионален крадец, което обяснява кражбата на диамантите и убийството като логично следствие от това.

— Виждате ли нещо невярно в това предположение?

— Всъщност и аз се сетих за това най-напред, но не е лесна работа. В къщата има осем души прислуга. От тях шест са жени, пет, от които са там повече от четири години. Остават икономът и сервитьорът. Икономът работи тук повече от четиридесет години, това си е цял рекорд. Сервитьорът е местен — син на градинаря, израснал е тук. Не виждам как той би могъл да бъде професионалист. Единственият, който остава, е личният прислужник на мистър Лий. Той е сравнително отскоро, но е бил извън къщата, още не се е върнал дори, и е излязъл преди осем часа.

Джонсън попита:

— Имате ли точен списък на присъствувалите в къщата?

— Да, сър. Взех го от иконома. Да ви го прочета ли?

Той извади бележника си.

— Ако обичате.

— Мистър и мисис Алфред Лий. Мистър Джордж Лий, член на парламента и съпругата му, мистър Хенри Лий, мистър и мисис Дейвид Лий, мис… — Сагдън направи пауза и внимателно прочете — Пилар Естравадос, мистър Стивън Фар. А сега прислугата — Едуърд Тресилиън, иконом. Уолтър Чампиън, сервитьор. Емили Рийвс, готвачка. Куини Джоунс, прислужница в кухнята. Гладис Спент, главна камериерка. Грейс Бест, Биътрис Москоум, Джоун Кенч, камериерки. Сидни Хорбъри, личен прислужник на мистър Лий.

— Това са всички?

— Това са всички, сър.

— Имате ли представа кой къде е бил по време на убийството?

— Най-обща, сър. Както ви казах, не съм разпитал още всички. Според Тресилиън господата са били в трапезарията. Дамите са се оттеглили в гостната. Тресилиън им сервирал кафе. Той заяви, че тъкмо се прибрал в кухнята, когато чул шум на горния етаж, последван от вик. Изтичал в преддверието и нагоре по стълбите след другите.

Джонсън запита:

— Кои от членовете на семейството живеят постоянно тук и кои са само на гости?

— Мистър и мисис Алфред живеят тук. Останалите са на гости.

Полковникът кимна.

— Къде са всички сега?

— Помолих ги да останат в гостната, докато се приготвя да взема показанията им.

— Добре. Предлагам да се качим горе и да огледаме мястото на престъплението.

Сагдън ги поведе нагоре по стълбите и после по коридора.

Когато влязоха в стаята, Джонсън пое дълбоко дъх и каза:

— Направо ужасно.

Той застана неподвижно, изучавайки с поглед преобърнатите столове, строшения порцелан и опръсканите с кръв парчетии.

Слабият възрастен човек, клекнал край тялото, стана и кимна.

— Здравейте, Джонсън. Истинска касапница, а?

— Прав сте, докторе. Можете ли вече да ни кажете нещо?

Докторът сви рамене и се ухили.

— Сложните описания ще спестя за официалния доклад. Иначе нищо сложно. Заклан е бил като прасе. Кръвта му е изтекла за по-малко от минута. Няма следа от оръжието.

Поаро прекоси стаята и отиде до прозорците. Както беше казал Сагдън, единият беше затворен и залостен, а другият — отворен на около десетина сантиметра отдолу. Дебел масивен болт го задържаше в това положение.

Сагдън каза:

— Според иконома този прозорец никога не се затваря, независимо от времето. Под него има постлан линолеум, в случай, че прокапе дъжд, но това не става, тъй като стряхата отгоре го предпазва.

Поаро кимна, после се върна до тялото и го огледа. Устните се бяха дръпнали назад и откриваха безкръвните венци в подобие на гримаса. Пръстите бяха закривени като нокти на птица.

Поаро каза:

— Не ми изглежда на силен човек.

Докторът отговори:

— Беше доста жилав. Успя да прескочи няколко болести, които биха вкарали повечето хора в гроба.

Поаро поясни:

— Нямах пред вид това. Исках да кажа, че не е едър, не е силен физически.

— О, не, ни най-малко.

Поаро се обърна настрани. Наведе се и огледа един от катурнатите столове — масивен, от махагон. До него имаше махагонова маса и останките от голяма порцеланова лампа. Съборени бяха и два по-малки стола, а наоколо имаше парчета от гарафа и от две чаши, тежко стъклено преспапие, различни книги, голяма японска ваза, разбита на парчета; картината на разрушението се допълваше от съборената бронзова статуетка на голо момиче.

Поаро се наведе над съборените и счупени вещи, като ги разглеждаше внимателно, без обаче да ги докосва. Лицето му доби намръщен и объркан израз. Полковникът попита:

— Смущава ли ви нещо, Поаро?

Поаро въздъхна и промърмори:

— Такъв крехък стар човек и всичко това…

Джонсън също изглеждаше объркан. Той се обърна към сержанта:

— Някакви отпечатъци?

— Много, сър, по цялата стая.

— А по сейфа?

— Нищо, сър. Само тези на стария джентълмен. Джонсън се обърна към доктора:

— Какво ще кажете за кървавите петна, докторе? Този, който го е извършил, трябва да е целият в кръв. Докторът колебливо поклати глава.

— Съмнявам се. Кръвотечението е изцяло от вратната вена. Тя не би пръскала кръв като артерия.

— Да, да, но все пак има много кръв наоколо.

— Наистина, много кръв, поразително много кръв — каза Поаро.

Сагдън попита с уважение:

— Това говори ли ви нещо, мосю Поаро?

Погледът на Поаро мина покрай него и отговорът му беше объркан.

— Има нещо тук,… някакво насилие — той спря за миг, после продължи: — Да, това е, насилие… и кръв, изобилие от кръв… Това е… как да кажа, прекалено много кръв, върху столовете, върху масите, върху килима… Кървав ритуал? Жертвена кръв? Дали е това? Може би. Толкова крехък старец, слаб, съсухрен, а толкова много кръв.

Гласът му затихна. Сагдън го гледаше с кръгли, изненадани очи и каза с объркан глас:

— Странно, това каза и тя, тази дама…

Поаро рязко попита:

— Каква дама? Какво е казала?

— Мисис Лий. Мисис Алфред Лий. Беше застанала там до вратата и почти шептеше. Тогава прозвуча като безсмислица.

— Какво точно каза?

— Нещо като кой би помислил, че старият джентълмен има толкова кръв…

Поаро каза тихо:

— „Кой би помислил, че старецът ще има толкоз много кръв.“ Думите на Лейди Макбет. Нейните думи… Интересно…