Стивън Кинг
Магьосникът (6) (Тъмната кула IV)

2

Зелената точка се приближаваше към Топика и за пръв път Джейк усети вибрации… сякаш релсата под тях се бе разрушила до точката, в която компенсаторите на Блейн вече не можеха да се справят с проблема. Наред с вибрациите най-после се появи и чувството за скорост. Стените и таванът на вагона на бароните още бяха непрозрачни, но момчето установи, че не е необходимо да вижда неясния пейзаж, носещ се покрай тях, за да си го представи. Блейн се движеше с пълна скорост като свръхзвукова бомба към мястото, където свършваше Средният свят и Джейк вече си представяше стоманените стълбове в края на железния път. Навярно на диагонални жълти и черни ивици. Не знаеше как му хрумна, но беше сигурен, че е така.

— ДВАЙСЕТ И ПЕТ МИНУТИ — самодоволно отбеляза Блейн. — ЩЕ МИ КАЖЕШ ЛИ ОЩЕ ЕДНА ГАТАНКА, СТРЕЛЕЦО?

— Не, Блейн. — Гласът на Роланд прозвуча уморено. — Свърших с теб. Ти ме победи. Джейк?

Хлапето скочи и застана пред маршрутната карта. Сърцето му биеше бавно, но много силно. Всеки пулс беше като удар с юмрук по опънат барабан. Ко клечеше в краката му и го гледаше разтревожено.

— Здравей, Блейн — каза момчето и навлажни устни.

— ЗДРАВЕЙ, ДЖЕЙК ОТ НЮ ЙОРК. — Гласът беше като на мил възрастен човек, който има навика да закача момченцата и от време на време да ги води в храстите. — ЩЕ МИ ЗАДАДЕШ ЛИ ГАТАНКИ ОТ ТВОЯТА КНИГА? ВРЕМЕТО НИ ЗАЕДНО НАМАЛЯВА.

— Да. Покажи ми, че разбираш истината във всяка от тях, Блейн.

— СПРАВЕДЛИВИ ДУМИ, ДЖЕЙК ОТ НЮ ЙОРК. ЩЕ ПОСТЪПЯ КАКТО ЖЕЛАЕШ.

Хлапето отвори книгата на мястото, на което държеше пръста си. Десет гатанки. Единадесет с гатанката за Самсон, която пазеше за накрая. Ако Блейн отговореше на всичките (както сигурно щеше да стане), Джейк щеше да седне до Роланд, да вземе Ко на коленете си и да зачака смъртта. В края на краищата имаше и други светове освен този.

— Слушай, Блейн. Кости няма, кости троши. Що е то?

— ЕЗИКЪТ.

Никакво колебание.

— Бели мухи долетяха, слънце пекна, та измряха. Що е то?

— СНЕЖИНКИТЕ.

Отново никакво колебание и макар дълбоко в душата си да съзнаваше, че е изгубил играта, Джейк се питаше защо чувства такова силно отчаяние, огорчение и гняв.

„Защото Блейн е опасен. Блейн е гадняр и ми се иска поне веднъж да му натрия носа. Да го накарам да спре е второто ми желание.“

Прелисти страницата. Беше близо до откъснатите отговори. До края на книгата. Замисли се за Аарон Дипно в „Ресторант за мисълта «Манхатън»“, който му каза да заповяда пак, когато иска, за да поиграят шах. И между другото, старият шишко правеше много хубаво кафе. Обзе го непреодолима носталгия, сякаш беше на смъртно легло. Имаше чувството, че би продал душата си, само за да види още веднъж Ню Йорк. По дяволите, дори да вдъхне въздуха на Четиридесет и втора улица по време на най-натовареното движение. Овладя се и зададе следващата гатанка.

— Шарена кобилица над река виси. Що е то?

— ДЪГАТА.

Категоричен отговор.

Зелената точка се приближаваше до Топика, преодолявайки последната отсечка на маршрутната карта. Джейк продължи да задава гатанки, Блейн — да отговаря. Когато обърна последната страница, момчето видя бележка от автора или от съставителя. „Надяваме се, че неповторимата комбинация от въображение и логика, наречена отгатване, ви е доставила удоволствие!“

„Съвсем не ми достави удоволствие — помисли си. — Ама никак! Да се задавиш дано!“

И все пак, докато четеше гатанката над забележката, той почувства надежда. Стори му се, че наистина бяха запазили най-хубавата за накрая.

Зелената точка беше на един пръст разстояние от Топика.

— Побързай, Джейк — прошепна Сузана.

— Блейн?

— ДА, ДЖЕЙК ОТ НЮ ЙОРК.

— Няма крила, а лети. Няма очи, а вижда. Няма ръце, а се катери. По-страшно е от всеки звяр и по-силно от всеки враг. Хитро, безмилостно и управлява всичко. Що е то?

Стрелецът бе вдигнал глава. Очите му блестяха. Лицето на Сузана бе озарено от надежда. Но отговорът на Блейн беше мигновен както винаги.

— ЧОВЕШКОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ.

Джейк се замисли за миг дали не оспори отговора, но реши, че ще е чиста загуба на време.

— Благодаря, Блейн, ти отговори вярно.

— И ГЪСКАТА Е ПОЧТИ МОЯ. ДО КРАЯ ОСТАВАТ ДЕВЕТНАЙСЕТ МИНУТИ И ПЕТДЕСЕТ СЕКУНДИ. ЩЕ КАЖЕШ ЛИ ОЩЕ НЯКОЯ ГАТАНКА, ДЖЕЙК ОТ НЮ ЙОРК? ВИЗУАЛНИТЕ СЕНЗОРИ ПОКАЗВАТ, ЧЕ СИ СТИГНАЛ ДО КРАЯ НА КНИГАТА, КОЕТО НЕ Е ТАКА ХУБАВО, КАКТО СЕ НАДЯВАХ.

— Голям умник си, няма що — измърмори Сузана и избърса сълза от крайчеца на окото си. Без да я поглежда, Стрелецът хвана ръката й.

— Да, Блейн, имам още една — каза Джейк.

— ОТЛИЧНО.

— Защо медът е сладък за надеждата?

— ТАЗИ ГАТАНКА Е ОТ СВЕЩЕНАТА КНИГА, ПОЗНАТА КАТО СТАРИЯ ЗАВЕТ, ОТ ПРИТЧИТЕ СОЛОМО — НОВИ. — Блейн говореше весело и оживено и Джейк почувства как и последната му надежда угасва. Стори му се, че ще се разплаче — не толкова от страх, колкото от отчаяние. — ТАМ СОЛОМОН КАЗВА: „СИНЕ МОЙ, ЯЖ МЕД, ЗАЩО ТО Е ДОБЪР, И МЕДЕНА ПИТА, ЗАЩОТО Е СЛАДКА ЗА ВКУСА ТИ. И ЩЕ ЗНАЕШ, ЧЕ ТАКАВА Е МЪДРОСТТА ЗА ДУШАТА ТИ. АКО СИ Я НАМЕРИЛ, И ИМА БЪДЕЩЕ, И НАДЕЖДАТА ТИ НЯМА ДА СЕ ОТСЕЧЕ.“ СЛЕДВА ЩАТА? ИМАШ ОЩЕ ОСЕМНАЙСЕТ МИНУТИ, ДЖЕЙК. Момчето поклати глава. Захвърли книгата и се усмихна, когато Ко я захапа и му я подаде.

— Казах всичките. Не знам повече.

— ЖАЛКО, МАЛКИ ПЪТНИКО. КОЛКО ЖАЛКО — рече Блейн. За Джейк провлаченият му говор, имитиращ Джон Уейн, беше непоносим в настоящата ситуация. — СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ПЕЧЕЛЯ ГЪСКАТА, ОСВЕН АКО НЯКОЙ НЕ ИСКА ДА МЕ ПИТА ОЩЕ НЕЩО. КАКВО ЩЕ КАЖЕШ, КО ОТ СРЕДНИЯ СВЯТ? ЗНАЕШ ЛИ ГАТАНКИ, МОЙ МАЛЪК ПРИЯТЕЛЮ?

— Лю! — повтори Ко. Гласът му беше приглушен, защото още стискаше книгата между зъбите си. Джейк я взе и седна до Роланд, който го прегърна.

— СУЗАНА ОТ НЮ ЙОРК?

Тя поклати глава, без да поглежда маршрутната карта.

— РОЛАНД, СИН НА СТИВЪН? СПОМНЯШ ЛИ СИ ДРУГИ ГАТАНКИ ОТ ПРАЗНИЦИТЕ В ГИЛЕАД?

Стрелецът също поклати глава, внезапно Джейк забеляза, че Еди Дийн вдигна поглед. На лицето му сияеше странна усмивка, а очите му блестяха. Момчето осъзна, че в края на краищата надеждата не го е напуснала. Отново разцъфтя — червена, гореща и жива. Досущ роза в разгара на лятото.

— Блейн? — тихо попита Еди. Гласът му беше необичайно глух.

— ДА, ЕДИ ОТ НЮ ЙОРК? — презрително се обади компютърът.

— Аз имам няколко гатанки за теб. Само за да убием времето до Топика.

В същия миг Джейк установи, че Еди не говори глухо, а сякаш се опитва да сдържи смеха си.

— КАЗВАЙ, ЕДИ ОТ НЮ ЙОРК.

3

Докато седеше и слушаше последната гатанка на Джейк, Еди размишляваше върху разказа на Роланд за гъската. Оттам мислите му се насочиха към Хенри, пътувайки от точка А до точка Б с помощта на асоциативното мислене. Или, от гъска — на пуйка. Веднъж с Хенри говореха как да се откажат от хероина. Брат му твърдеше, че да спрат изведнъж, е все едно да ти поднесат студена пуйка без гарнитура. Това не било единственият начин. Можело да стане и постепенно — като да се наслаждаваш на топла, вкусно приготвена пуйка с обилна гарнитура и сосове. Еди го попита как се нарича наркоман, който е взел голяма доза, и без да се замисля, Хенри отговори: „Печена пуйка“. Колко се смяха тогава… но сега, след толкова много време, през което се случиха странни неща, шегата може би щеше да бъде за сметка на Еди и на новите му приятели. По всичко личеше, че не след дълго всички те щяха да бъдат печени пуйки.

„Освен ако не… включиш бушоните.“

Да.

„Направи го, Еди.“ Това отново беше гласът на Хенри, но сериозен и разумен. Говореше му като на приятел, не като на враг, сякаш най-после старите конфликти бяха уредени и томахавките — заровени. „Направи го — накарай дявола да се самозапали. Може би ще заболи, но съвсем малко. По дяволите, та аз те наскърбявах много повече, но все пак оцеля. Знаеш къде да търсиш.“

Разбира се. В разговора около огъня, който Джейк най-сет — не бе успял да запали, Роланд му бе задал гатанка, за да го накара да се отпусне.

Знаеше и още нещо. Блейн бе отговорил на стотици гатанки, докато пътуваха на югоизток по пътя на Лъча, и другите мислеха, че на всяка е отговорил, без да се колебае. Той си беше помислил същото, но сега, когато си припомни състезанието, осъзна нещо интересно: Блейн се бе поколебал.

Веднъж.

И на него му бе писнало като на Роланд.

Стрелецът, макар често да се ядосваше на младежа, бе истински разгневен само един-единствен път, след като Еди издялка ключа. Опита да прикрие гнева си, но младежът се досети за причината. Дълго бе живял с Хенри Дийн и още беше нагоден към отрицателните емоции. Заболя го — не от гнева на Роланд, а от презрението, с което беше подплатен. Презрението беше едно от любимите оръжия на Хенри.

Когато Джейк свърши запаса си от гатанки, Еди осъзна нещо чудесно и окриляващо — думата „хубава“ беше торба, пълна с късмети. Дори човекът, който я използва, да беше на хиляда години и безпогрешен стрелец като Бъфало Бил, тази дума си оставаше торба с късмети. Самият Роланд бе признал, че никога не го бивало много в играта на гатанки. Учителят му твърдял, че той разсъждавал твърде задълбочено, а баща му — че момчето нямало въображение. Каквато и да беше причината, Роланд от Гилеад никога не бе печелил наградата на празниците на гатанките. Беше надживял всичките си съвременници и това беше един вид награда, но никога не беше получавал гъската. „Умея да стрелям по-точно от приятелите си, но никога не ме е бивало да разсъждавам повърхностно.“

Еди се бе опитал да му обясни, че шегите са гатанки, измислени, за да ти помогнат да развиеш често пренебрегван талант, но Роланд не му обърна внимание. Сигурно по този начин далтонистът не обръщаше внимание на дъгата.

На Блейн може би също му беше трудно да разсъждава повърхностно. Той попита другите дали знаят още гатанки. Обърна се дори към Ко. Еди долови иронията в гласа му. Защото отново включваше бушоните. Връщаше се, за да провери дали ще може да убеди дявола да се самозапали. Този път оръжията нямаше да помогнат, но може би така беше по-добре. Защото…

„Защото аз стрелям с ума си. Господ да ми е на помощ да застрелям този високомерен калкулатор с ума си. Помогни ми, Боже, да го застрелям, разсъждавайки повърхностно,“

— Блейн? — попита той и когато компютърът отговори, добави: — Имам няколко гатанки за теб.

Докато говореше, установи нещо прекрасно — едва сдържаше смеха си.

4

— КАЖИ, ЕДИ ОТ НЮ ЙОРК.

Нямаше време да предупреди другите да бъдат нащрек и че нещо може да се случи. Но като ги погледна, видя, че не е необходимо. Реши да не мисли за тях и съсредоточи цялото си внимание върху Блейн.

— Четирима братя вечно се гонят и никога не се стигат. Що е то?

— КОЛЕЛАТА НА КОЛАТА, КАКТО ВЕЧЕ КАЗАХ. — Неодобрение ли прозвуча в гласа му или ненавист? — ГЛУПАВ ЛИ СИ, ИЛИ НЕ ВНИМАВАШ, ЧЕ НЕ СИ СПОМНЯШ? ТОВА БЕШЕ ПЪРВАТА ГАТАНКА, КОЯТО МИ ЗАДАДОХТЕ.

„Да — помисли Еди. — И онова, което пропуснахме — защото бяхме съсредоточени да те смажем с някоя трудна гатанка от миналото на Роланд и от книгата на Джейк — е, че състезанието едва не свърши веднага.“

— Не ти хареса, нали, Блейн?

— НАМИРАМ Я ЗА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ГЛУПАВА. ВЕРОЯТНО ЗАТОВА Я ЗАДАВАШ ПАК. ГЛУПАВИТЕ ГОВОРЯТ ГЛУПОСТИ, ЕДИ ОТ НЮ ЙОРК. НЕ Е ЛИ ТАКА?

Младежът се ухили и размаха пръст срещу маршрутната карта.

— Пръчки и камъни могат да счупят костите ми, но думите не могат да ме наранят. Или както казвахме в нашия квартал, винаги ще ми е надървен, както когато чуках майка ти.

— Побързай! — прошепна Джейк. — Ако можеш да направиш нещо, стори го!

— Блейн не обича глупави въпроси — каза Еди. — Нито глупави игри. И ние го знаехме. Знаехме го от „Чарли Пуф-Паф“. Докъде може да стигне глупостта? По дяволите, това беше книгата с отговорите, а не „Що е то?“, но ние не го разбрахме.

Опитваше се да си припомни другата гатанка от есето на Джейк. Накрая се сети и попита:

— Блейн, кога вълната не е вълна?

За пръв път, откакто Сузана бе попитала Блейн кои са четиримата братя, които вечно се гонят, но никога не се стигат, се чу особеното чаткане, сякаш човек премяташе език по небцето си. Паузата беше по-кратка, отколкото след първата гатанка на Сузана, но я имаше — Еди я чу.

— КОГАТО Е ВЪЛНА, РАЗБИРА СЕ. — ГЛАСЪТ НА БЛЕЙН ПРОЗВУЧА СТРОГО. — ДО КРАЯ ОСТАВАТ ТРИНАЙСЕТ МИНУТИ И ПЕТ СЕКУНДИ, ЕДИ ОТ НЮ ЙОРК. С ТАКИВА ЛИ ГЛУПАВИ ГАТАНКИ НА УСТА ЩЕ УМРЕШ?

Младежът изпъна рамене, вторачи се в маршрутната карта и макар да усещаше топлите струйки пот, стичащи се по гърба му, се усмихна още по-широко.

— Престани да хленчиш, приятел. Щом искаш да убиеш всички ни, ще трябва да се примириш с няколко гатанки, които не се вместват в стандартите ти за логика.

— НЕ ТРЯБВА ДА МИ ГОВОРИШ ПО ТОЗИ НАЧИН.

— Инак какво ще направиш? Ще ме убиеш ли? Не ме разсмивай. Само играй. Искаше това състезание, затова участвай в него.

За миг на маршрутната карта проблесна розова светлина.

— Ядосваш го — тъжно каза малкият Блейн. — Ох, така го ядосваш!

— Чупката, келеш! — грубо каза Еди и когато розовото сияние намаля, за пореден път разкривайки, че примигващата зелена точка е почти до Топика, заговори: — Отгатни тази, Блейн. Какво става с една шапка, когато падне в Червено море?

— ТОВА Е НЕДОСТОЙНО ЗА СЪСТЕЗАНИЕТО. НЯМА ДА ОТГОВОРЯ.

На последната дума гласът му превключи на друг регистър. Прозвуча като на четиринадесетгодишно момче, което опитва да се справи с мутиращия си глас.

Очите на Роланд вече не блестяха, а горяха.

— Какво каза, Блейн? Предаваш се, така ли?

— НЕ, РАЗБИРА СЕ. НО…

— Тогава отговори на гатанката, ако можеш.

— ТОВА НЕ Е ГАТАНКА! — почти изблея Блейн. — ТОВА Е СМЕШКА ЗА ГЛУПАВИ ДЕЦА, ЗА ДА СЕ КИКОТЯТ НА ПЛОЩАДКАТА ЗА ИГРА!

— Отговори веднага, инак ще обявя края на състезанието и нашият ка-тет — за победител — каза Роланд. Говореше самоуверено. — Трябва да отговориш, защото се оплакваш от глупостта на гатанката, а не от нарушаване на правилата, за които се споразумяхме.

Последва още едно чаткане, но този път много по-силно. Еди изтръпна. Ко сви уши. Минаха три секунди — най-дългата пауза до този момент, после Блейн каза:

— МОКРА. ЧУВСТВАМ СЕ ОМЪРСЕН, ЧЕ ОТГОВОРИХ НА ТАКАВА НЕДОСТОЙНА ГАТАНКА.

Еди вдигна дясната си ръка и потърка палеца и показалеца.

— КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА, ГЛУПАВО СЪЩЕСТВО?

— Това е най-малката цигулка на света, която свири „Сърцето ми изпомпва тъмночервена пикня за теб“ — отговори младежът и избухна в неконтролируем смях. — Но да оставим настрана тъпия нюйоркски хумор и да продължим със състезанието. Защо полицаите носят колани?

Осветлението във вагона на бароните започна да премигва. Със стените също ставаше нещо странно — ту избледняваха и ставаха прозрачни, ту отново добиваха плътност. На Еди му се повдигна.

— Блейн? Отговори!

— Отговори — повтори Роланд. — Иначе ще обявя края на състезанието и ти ще трябва да изпълниш обещанието си.

Нещо докосна лакътя на Еди. Погледна надолу и видя малката, хубаво оформена ръка на Сузана. Хвана я, стисна я и се усмихна. Надяваше се, че усмивката му е по-самоуверена от начина, по който се чувстваше. Щяха да спечелят състезанието — почти беше убеден, — но нямаше представа какво щеше да направи Блейн, ако и когато го стореха.

— ЗА… ДА ДЪРЖАТ ПАНТАЛОНИТЕ СИ ЛИ? — После тонът му стана категоричен и той повтори въпроса като твърдение. — ЗА ДА ДЪРЖАТ ПАНТАЛОНИТЕ СИ. ГАТАНКА, ОСНОВАВАЩА СЕ НА ПРЕУВЕЛИЧАВАНЕ НА ПРОСТОТИЯТА НА…

— Правилно. Браво, Блейн. Но не се опитвай да печелиш време. Няма да стане така. Следващата е…

— НАСТОЯВАМ ДА ПРЕСТАНЕШ ДА ЗАДАВАШ ТЕЗИ ГЛУП…

— Тогава спри влака — прекъсна го Еди. — Щом си толкова ядосан, спри, и ще престана.

— НЯМА.

— Добре, тогава да продължим. Как ще познаеш, че в хладилника е влизал стон?

Последва още едно чаткане, този път толкова силно, че сякаш прониза тъпанчетата на ушите им като с шиш. Пауза от пет секунди. Примигващата зелена точка на маршрутната карта беше толкова близо до Топика, че осветяваше името на града като неонова светлина всеки път, когато проблеснеше. После Блейн отговори:

— ПО ОТПЕЧАТЪЦИТЕ ОТ СТЪПКИ В МАСЛОТО.

Това беше правилният отговор на загадката — шега, която Еди бе чул за пръв път в уличката зад „Дейли“ или на някое подобно място за събиране, но Блейн явно бе платил висока цена, за да я разбере. Осветлението във вагона на бароните премигваше по-лудешки от всякога и от стените се чуваше леко бръмчене — звукът, който трансформаторът издава, преди да изгърми.

От маршрутната карта засия розова светлина.

— Престани! — извика малкият Блейн. — Престани! Убиваш го!

„А ти какво мислиш, че той прави с нас, келеш?“ — помисли Еди.

Хрумна му да застреля Блейн с гатанката, която Джейк бе казал край огъня онази нощ — зелено е, тежи сто тона и живее на дъното на океана. Моби Сопола! Но се отказа. Искаше да излезе извън границите на логиката и можеше да го направи, без да надвишава нивото на третокласник, за да прецака Блейн завинаги. Защото независимо от разнообразните емоции, които неговите сложни двуполюсни електрически вериги му позволяваха да имитира, той си оставаше то — компютър.

— Защо хората отиват в леглото, Блейн?

— ЗАЩОТО… ЗАЩОТО… ПО ДЯВОЛИТЕ, ЗАЩОТО…

Някъде под тях се разнесе тихо стьржене и изведнъж вагонът на бароните силно се наклони наляво. Сузана изпищя. Джейк падна на коленете й. Стрелецът ги подхвана.

— ЗАЩОТО ЛЕГЛОТО НЕ МОЖЕ ДА ОТИДЕ ПРИ ТЯХ, ДА ТЕ ВЗЕМАТ ДЯВОЛИТЕ! ДЕВЕТ МИНУТИ И ПЕТДЕСЕТ СЕКУНДИ!

— Откажи се, Блейн — рече Еди. — Спри, преди напълно да съм съсипал мозъка ти. Ако не се предадеш, това ще стане. И двамата го знаем.

— НЕ!

— Знам един милион такива шегички. Цял живот съм ги слушал. Залепнали са в паметта ми като мухи на мухоловка. Какво ще кажеш? Искаш ли да се предадеш?

— НЕ! ДЕВЕТ МИНУТИ И ТРИЙСЕТ СЕКУНДИ.

— Добре, Блейн. Само си го изпроси. Сега ще ти задам гатанката-трепач. Защо мъртвото бебе пресякло пътя?

Влакът пак се наклони. Еди не проумяваше как изобщо се крепи на единствената си релса. Стърженето под тях се засили. Стените, подът и таванът започнаха лудешки да се променят — ту прозрачни, ту непрозрачни. В един миг ги затваряха, а в следващия край тях преминаваше сив дневен пейзаж, простиращ се равен и безличен до хоризонта, който пресичаше света в права линия.

Гласът, който се разнесе от високоговорителите, беше като на уплашено дете.

— ЗНАМ ОТГОВОРА. ЕДИН МОМЕНТ. ЗНАМ ГО. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ПОСТЪПАТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ. ВСИЧКИ ЛОГИЧЕСКИ СИСТЕМИ В ДЕЙСТВИЕ…

— Отговори — каза Роланд.

— НЕОБХОДИМО МИ Е ПОВЕЧЕ ВРЕМЕ! ТРЯБВА ДА МИ ДАДЕТЕ ВРЕМЕ! — Сега в объркания глас прозвуча ликуване. — НЯМАШЕ ОГРАНИЧЕНИЯ ЗА ВРЕМЕТО ЗА ОТГОВОРИ, РОЛАНД ОТ ГИЛЕАД, ОМРАЗЕН СТРЕЛЕЦО ОТ МИНАЛОТО, КОЙТО ТРЯБВАШЕ ДА СИ ОСТАНЕ МЪРТЪВ!

— Вярно е — съгласи се Роланд. — Имаш право, не бяха поставени ограничения за времето за отговори. Но ти не можеш да ни убиеш, след като още не си отгатнал гатанката, Блейн. А Топика се приближава. Отговори!

Стените на вагона на бароните станаха прозрачни и Еди видя как минаха покрай нещо като голям и ръждясал товарен асансьор. Профучаха толкова бързо, че едва го разпозна. Сега можеше да прецени ненормалната скорост, с която се движеха.

— Остави го на мира! — изплака малкият Блейн. — Убиваш го, казвам ти! Убиваш го!

— Нали искаше точно това? — попита Сузана с гласа на Дета Уокър. — Да умре? Така каза. И ние нямаме нищо против. Не си толкова лош, малък Блейн, но дори шибан свят като този би живял по-добре без по-големия ти брат. Само че не желаем да ни взима със себе си.

— Последна възможност — каза Роланд. — Отговори или се откажи от гъската, Блейн.

— АЗ… ВИЕ… ЛОГАРИТЪМЪТ НА ЧИСЛОТО ШЕСТНАЙСЕТ Е… КОСИНУСЪТ НА… АНТИ… ПРЕЗ ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ГОДИНИ… ЛЪЧЪТ… НАВОДНЕНИЕ… ПИТАГОРЕЙСКА… КАРТЕЗИАНСКА ЛОГИКА… МОГА ЛИ ДА… СМЕЯ ЛИ ДА… ПРАСКОВА… ДА ИЗЯМ ПРАСКОВА… БРАТЯТА ОЛМАН… ПАТРИША… КРОКОДИЛ И ТЪНКА УСМИВКА… ЧАСОВНИК С ЦИФЕРБЛАТ… ЕДИНАДЕСЕТ ЧАСЪТ… ЧОВЕКЪТ Е НА ЛУНАТА… ПРЕОЦЕНКА… ОХ, ГЛАВАТА МИ… БЛЕЙН… БЛЕЙН СЕ ОСМЕЛЯВА… БЛЕЙН ЩЕ ОТГОВОРИ… АЗ…

Блейн, който крещеше с гласа на малко дете, заговори на някакъв странен език, после запя. Еди не разбираше думите, но когато се включиха барабаните, позна песента — „Цип“ на Зи Зи Топ.

Стъклото над маршрутната карта се пръсна на парчета. Миг по-късно самата карта изхвръкна от гнездото си, разкривайки блещукащи лампички и лабиринт от електронни платки. Светлините пулсираха в синхрон с барабаните. Изведнъж блесна син пламък, който опърли повърхността около дупката в стената, където допреди малко беше картата, и я изгори до черно. От вътрешността на стената се разнесе силно стържене.

— Пресякло е пътя, защото е било в кокошката, шибан тъпако! — извика Еди.

Скочи и тръгна към димящата дупка, останала на мястото на маршрутната карта. Сузана сграбчи края на ризата му, но Еди не усети това. Всъщност почти не знаеше къде се намира. Бойният огън се бе разпалил в душата му, изгаряше го със справедливата си топлина и сгорещяваше сърцето му със свещения си блясък. Беше взел Блейн на прицел и макар че нещото зад гласа вече беше смъртно ранено, Еди не можеше да не натисне спусъка. „Стреляй с ума си.“

— Каква е разликата между крокодила? — изрева той. — Че е по-дълъг, отколкото зелен!

От дупката се разнесе ужасен писък на гняв и агония, последван от синкав огън, сякаш някъде пред вагона на бароните електрически дракон бе избълвал силен пламък. Джейк извика нещо, но Еди не се нуждаеше от предупреждение. Рефлексите му бяха изострени като ножчета за бръснене. Наведе се и електрическият заряд прелетя над дясното му рамо. Извади револвера — тежък, четирийсет и пети калибър, с ръкохватка от сандалово дърво. Продължи да върви… и, разбира се, да говори. Роланд бе казал, че Еди сигурно ще умре говорейки, както бе направил старият му приятел Кътбърт. Можеше да измисли и по-неприятни начини да си отиде от този свят, но само един по-добър.

— Кажи, Блейн, грозно садистично копеле! Тъй като си разказваме гатанки, каква е приликата между собствената съпруга и разваления вентилатор? Схващаш ли? Не? Колко жалко! Нито върти, нито духа, само трака! А тази? Защо една жена кръстила сина си Седем и половина? Защото такъв бил номерът на шапката й!

Стигна до пулсиращия правоъгълник. Вдигна револвера на Роланд и вагонът на бароните изведнъж се изпълни с гръм. Изстреля в дупката всичките шест патрона, зареждайки последователно ударника с дланта на ръката си, както Стрелецът им бе показал, съзнавайки, че това е единственият правилен начин. Такава беше тяхната шибана ка, по дяволите! Така слагаш край на нещата, когато си стрелец. Той беше един от племето на Роланд и душата му вероятно бе осъдена да гори в ада, но не би заменил съдбата си за всичкия хероин в Азия.

— МРАЗЯ ВИ! — каза Блейн с детинския си глас. Вече не говореше несвързано, а тихо и сантиментално. — МРАЗЯ ВИ ЗА ВЕЧНИ ВРЕМЕНА!

— Не смъртта те притеснява, нали? — попита Еди. Лампичките в дупката бяха избледнели. Пак лумна синкав огън, но пламъкът беше нисък и слаб. Скоро Блейн щеше да бъде мъртъв като Младите и Беловласите в Луд. — Загубата те притеснява.

— МРАЗЯ… ЗА ВЕЧНИ…

Разнесе се бръмчене, което се превърна в заекващо, глухо тракане, после то постепенно секна.

Еди се огледа. Роланд бе прегърнал Сузана като че беше дете. От другата страна на Стрелеца стоеше Джейк, а Ко се бе свил в краката му.

От дупката се разнесе миризма на изгоряло. Не беше неприятна. Напомняше мирисът на запалени листа през октомври. Инак дупката беше тъмна като око на труп. Всички лампички бяха угаснали.

„Гъската ти е изпечена, Блейн — помисли Еди. — И пуйката. Честит Ден на благодарността.“

5

Стърженето под влака спря. Отпред се чу последно приглушено скърцане и тракане. Роланд усети, че краката му се протягат. Тялото му разбра какво е станало преди самият той да осъзнае че двигателите на Блейн бяха престанали да работят. Просто се плъзгаха по инерция по релсата. Но…

— Назад — каза той. — Да отидем колкото е възможно по-назад. Ако сме достатъчно близо до последната спирка, може да се блъснем.

Поведе ги покрай останките от скулптурата, към задната част от вагона.

— И стойте настрана от онова нещо — добави той, посочвайки инструмента, който приличаше на клавесин и беше поставен на платформа.

— То може да се движи. Богове, бих искал да виждаме къде се намираме! Легнете! Сложете ръце на главите си!

Всички се хвърлиха на пода. Роланд лежеше, притиснат брадичка до синия килим. Беше затворил очи и мислеше за онова, което току-що се бе случило.

— Моля за прошка, Еди — промълви. — Как само се върти колелото на ка! Някога трябваше да помоля моя приятел Кътбърт за същото… и поради същата причина. Сляп съм за някои неща. Арогантна слепота.

— Не мисля, че има нужда от прошка — рече Еди. По гласа му личеше, че изпитва неудобство.

— Има. Презирах шегите ти. А сега именно те спасиха живота ни. Забравил съм лицето на баща си.

— Не искам никаква прошка и ти не си забравил лицето на никого. — Но не можеш да превъзмогнеш природата си.

Стрелецът се замисли върху думите му и установи нещо прекрасно и същевременно ужасно — тази мисъл не бе минавала през главата му нито веднъж през целия му живот. От ранно детство знаеше, че е пленник на ка,… но собствената му природа…

— Благодаря, Еди. Мисля…

Преди да завърши, Блейн Моно се блъсна в нещо. Четиримата паднаха на пътеката между седалките. Ко залая. Предната стена се огъна и Стрелецът удари рамото си. Макар че стената беше тапицирана, ударът беше достатъчно силен, за да го обездвижи. Полилеят се залюля и се откъсна от тавана, обсипвайки ги със стъклени висулки, като едва не падна върху момчето. Клавесинът излетя от подиума, блъсна се в едно от канапетата, преобърна се и издрънча. Влакът се наклони надясно и Стрелецът се подпря, опитвайки се да предпази с тялото си Джейк и Сузана. Клавесинът се сгромоляса на пода.

Пътуването свърши.

Роланд се изправи. Рамото му още беше вцепенено. Вляво Джейк седеше и събираше стъклените висулки. Изражението му беше озадачено. Вдясно Сузана попиваше кръвта от раната под окото на Еди.

— Добре — каза Роланд. — Кой…

Над главите им се разнесе експлозия — приглушено „бум“. Напомни му за бомбичките, които Кътбърт и Алан понякога запалваха и хвърляха в отходните канали или в тоалетните. А веднъж Кътбърт изстреля бомбичка с прашката си. Това не беше лудория, нито детинска глупост, а…

Сузана извика — повече от изненада, отколкото от страх — после мъглява дневна светлина озари лицето й. Всички се почувстваха добре. Ароматът на въздуха, проникващ през взривилия се изход, беше приятен — ухаеше на дъжд и на влажна пръст.

От отвора се подаваше стълба с пръстени от извита стоманена тел.

— Първо хвърлят полилея по теб, сетне ти показват вратата — рече Еди. Изправи се и помогна на Сузана да стане. — Добре, разбирам кога не съм желан. Хайде да се разкараме оттук.

— Съгласна съм с теб.

Отново докосна раната на лицето му. Той хвана пръстите и и ги целуна.

— Джейк? — попита Стрелецът. — Добре ли си?

— Да. А ти, Ко?

— Ко!

— Предполагам, че и той е добре — каза Джейк, вдигна наранената си ръка и мрачно я огледа.

— Пак те боли, нали? — попита Роланд.

— Да. Въздействието от лечението на Блейн преминава. Но не ми пука. Радвам се, че съм жив.

— Да. Животът е хубав. И астинът. Останало е малко от него.

— Искаш да кажеш аспирин.

Роланд кимна. Хапчето наистина имаше вълшебен ефект, но никога нямаше да може да изговори правилно името му.

— Девет от десет лекари препоръчват анацин, миличък — каза Сузана и когато Джейк я погледна учудено, добави: — Предполагам, че по твоето време вече не са го използвали. Няма значение. Най-важното е, че сме живи и всичко е наред.

Притегли хлапето в обятията си и го целуна по очите, носа и за миг по устата. Джейк се засмя и силно се изчерви.

— Да, в момента това е най-важното на света.

6

— Първата помощ може да почака — каза Еди, прегърна Джейк и го поведе към стълбата. — Можеш ли да си служиш с тази ръка, докато се катериш?

— Да, но не мога да нося Ко. Роланд, ще го вземеш ли?

— Добре.

Стрелецът взе скунка и го пъхна под ризата си, както бе направил, докато слизаше в шахтата, преследвайки Джейк и Гашър.

Момчето започна да се качва.

Роланд го следваше по петите, за да може скункът да души краката на хлапето, протягайки дългия си врат.

— Сузана? — обади се Еди. — Да те повдигна ли?

— И да сложиш мръсните си ръце на хубавия ми задник ли? Много искаш, бяло момче!

После му намигна и започна да се качва, издърпвайки се с мускулестите си ръце и подпирайки се на остатъците от краката си. Движеше се бързо, но Еди все пак я настигна и леко я побутна нагоре.

— Олеле! Целомъдрието ми! — извика тя и се засмя. После изчезна. На стълбата остана само Еди. Стоеше на последната пречка и оглеждаше луксозния вагон, който едва не се превърна в ковчег за техния ка-тет.

„Ти успя, малкият — каза Хенри. — Накара го да се самозапали. Знаех, че ще го направиш. Спомняш ли си, когато го казах на онези отрепки зад «Дейли»? На Джими Полио и на другите? Но ти успя. Изпрати го вкъщи с шибана херния.“

„Е, получи се“ — помисли Еди и докосна приклада на револвера на Роланд, без да съзнава, че още го държи.

Изкачи още две пречки, сетне пак погледна надолу. Вагонът на бароните вече беше мъртъв. Всъщност отдавна беше мъртъв — поредното творение на човешките ръце от един свят, който се бе променил.

— Адио, Блейн. Сбогом, друже.

Еди последва приятелите си, които се измъкваха през аварийния люк на покрива.