Стивън Кинг
Магьосникът (13) (Тъмната кула IV)

2

Предишния ден великият шериф ги беше посрещнал също така радостно.

Досега всички ги приветстваха радостно, дори каруцарите, които подминаха на път за града. Именно затова Роланд беше така подозрителен. Помисли си, че това е глупаво — разбира се, че местните трябваше да са дружелюбни. Нали бяха изпратени тук, защото Меджис беше встрани от неприятностите, но и лоялен към Сдружението. Все пак реши да си отваря очите на четири. По-добре да е излишно предпазлив. Те и тримата бяха почти деца и евентуалните неприятности тук щяха да се дължат на прекалената им доверчивост.

Комбинираният шерифски офис и баронски затвор се намираше на Хил Стрийт, с изглед към залива. Роланд предположи, че са малко отчаяните пияници или скандалджиите в Средния свят, които се събуждат сутрин с такава прекрасна гледка: редици от пъстроцветни къщи-лодки на юг, докове точно пред тях, мъже, които ловят риба, докато жените им оправят платната и мрежите… Малкият флот на Хамбри се носи из бистрата вода в залива — сутрин спускат мрежите и вечер ги прибират.

Повечето сгради на Хай Стрийт бяха тухлени, но тук горе, в търговската част на Хамбри, се издигаха здания като в гилеадския старинен квартал. Бяха добре поддържани, с ковани железни порти и пътечки, успоредно с които растяха дървета. Покривите бяха оранжеви, а капаците затворени заради лятното слънце. Тримата яздеха по улицата, копитата на конете им чаткаха по изтърканите камъни. Не беше за вярване, че северозападната част на Сдружението — древните земи на Илд, кралството на Артур — може да бъде застрашена от превземане.

Затворът беше увеличено копие на пощенската станция или земевладелския офис — и умалено копие на градската заседателна палата. Като се изключат, разбира се, решетките на гледащите към малкото пристанище прозорци.

Шериф Херк Авери имаше огромен корем и носеше униформа в цвят каки. Сигурно беше наблюдавал през шпионката, защото вратата се отвори, преди Роланд да посегне към дръжката. Шерифът застана на най-горното стъпало и разпери ръце, като че искаше да ги прегърне. Дълбоко се поклони (по-късно Кътбърт сподели как се е страхувал, че дебелакът ще се изтъркаля надолу по стълбата) и им пожела многобройни прекрасни утрини, потупвайки като луд по гърдите. Усмивката му беше толкова широка, че сякаш щеше да разреже главата му на две. Тримата заместници, които изглеждаха по-скоро като фермери, облечени в хаки като шерифа, се струпаха на вратата зад Авери и зяпаха с отворени усти. Точно това си беше — зяпане — просто няма друга дума за такова неприкрито любопитно и напълно неовладяно взиране.

Авери се ръкува с всяко момче, като продължи да се кланя, докато траеше церемонията. Когато най-сетне свърши, той ги въведе вътре. Помещението беше прохладно въпреки силно приличащото лятно слънце. Това се дължеше на тухлите, разбира се. Беше голям и по-чист от който и да е шерифски офис, който Роланд някога беше виждал… А той беше влизал в поне половин дузина през последните три години, докато съпровождаше баща си на няколко кратки пътувания и на една по-дълга патрулна обиколка.

В средата имаше бюро с капак, отдясно на вратата висеше табло за обяви (едни и същи оръфани листа се използваха неколкократно, тъй като хартията беше рядка ценност в Средния Свят), а в далечния ъгъл се намираше сандък с две пушки. Те бяха толкова древни, че Роланд се зачуди дали изобщо още се намират амуниции за тях. Той се чудеше и дали могат да стрелят, ако се наложи. Отляво на арсенала беше отворената врата към самия затвор — по три килии от двете страни на къс коридор, откъдето се разнасяше миризмата на серен сапун.

„Почистили са заради пристигането ни — помисли си Роланд. Беше удивен, трогнат и притеснен. — Почистили са така, сякаш сме част от отрядите на Вътрешното баронство — щатни войници, които биха направили сериозна инспекция… а не три хлапета, които си отработват наказанието.“

Но пък дали тази загриженост от страна на домакините им беше необичайна? Все пак те бяха от Ню Канаан и хорицата в това забутано ъгълче като нищо можеха да си ги представят като истински високопоставени гости.

Шериф Авери им представи заместниците си. Роланд се ръкува и с тримата, без да се опитва да запомни имената им. Кътбърт трябваше да се грижи за това — и рядко се случваше да пропусне някого. Третият заместник, плешив и с увиснал през врата монокъл, дори падна на едно коляно пред тях.

— Не прави така, идиот нещастен! — извика Авери и го изправи на крака, като го дръпна за врата. — Какво ще си помислят за теб? Освен това ще ги притесниш, тъй ще стане.

— Всичко е наред! — каза Роланд (всъщност, беше много притеснен, но се постара да не го показва). — Наистина не сме нищо специално, знаете…

— Нищо специално — Авери се разсмя. Коремът му, отбеляза Роланд, не се тресеше както човек би очаквал. Беше по-стегнат, отколкото изглеждаше. Същото би могло да се отнася и за собственика му. — Нищо специално, казва той. Те са преминали петстотин или повече мили от Вътрешността, първите ни официални посетители от Сдружението, откакто един стрелец мина по Великия път преди четири години. А той твърди, че не са нищо специално. Ще седнете ли, момчета? Имам ракия, която сигурно няма да искате в този ранен час, а може и въобще да не пиете, като ви гледам годинките. Извинете, че тъй грубо споменавам младостта ви, защото това не е нещо, от което да се срамувате, тъй си е. Всички сме били млади някога. Имам също и студен чай, който ви препоръчвам най-сърдечно, щото жената на Дейв го е правила и тя има златни ръце поне що се отнася до нещата, които се слагат в чайници.

Роланд погледна към Кътбърт и Алан, които кимнаха и се усмихнаха (като се опитваха да не гледат към морето) и след това се обърна към шериф Авери. Чай с мляко ще е истинско лекарство за запрашените гърла — съгласи се той.

Един от заместниците отиде да го налее, другите изкараха столове и ги сложиха в редица до бюрото на шериф Авери.

— Знаете кои сте и откъде идвате, аз също го знам — каза шерифът, седна в собственото си кресло (то издаде пронизително скърцане под масивния му задник, но устоя). — Мога да усетя Вътрешността по акцентите ви, но, което е по-важното, виждам я белязана на лицата ви. Но ние тук в Хамбри се придържаме към старите обичаи, колкото и лениви и закостенели да ви се виждат. Държим се за старите правила и си припомняме лицата на бащите си колкото се може по-добре. Тъй че няма да ви отклонявам от задълженията ви, но и ако ми простите за недоверието, бих искал да погледна документите и пропуските ви, които може и да сте взели със себе си в града.

По „случайност“ те бяха взели всичките хартии със себе си и Роланд беше сигурен, че шериф Авери е сигурен в това. Той ги прегледа доста бавно за човек, който е обещал да не ги задържа, сочеше с дебелия си пръст редовете и мърдаше беззвучно устни, докато четеше добре подвързаните листове (материята беше толкова плътна, че повече приличаше на плат, отколкото на хартия). От време на време пръстът му се връщаше нагоре, докато той препрочиташе някой ред. Другите двама заместници стояха зад него, надничайки старателно над огромните му рамене. Роланд се зачуди дали някой от тях в действителност може да чете.

Уилям Диърборн, син на говедар.

Ричард Стокуърт, син на ранчер.

Артър Хийт, син на животновъд-развъдчик.

Опознавателните документи за всеки от тях бяха подписани от свидетел — Джеймс Рийд (от Хемфилд) за Диърборн, Пийт Рейвънхед (от Пенилтън) за Стокуърт, Лукас Ривърс (от Гилеад) за Хийт. Всички по ред с внимателно изработени описания. Документите бяха върнати с трогателна благодарност. Роланд връчи на Авери писмо, което извади грижливо от портфейла си. Авери го пое по същия начин, очите му се разшириха като видя печата в края му:

— Леле, момчета! Т’ва го е писал стрелец!

— Аха, тъй си е — съгласи се с изумен тон Кътбърт. Роланд го ритна по глезена, без да сваля внимателния си поглед от лицето на Авери.

Писмото над печата беше от някой си Стивън Дичейн от Гилеад, стрелец (което означаваше също рицар, ескуайър, миротворец и барон… последната титла не означаваше почти нищо в тези модерни дни, въпреки всичките преструвки на Джон Фарсън) от двадесет и девето поколение, род, водещ началото си от Артур от Илд по съребрена линия (което ще рече, че произхожда от някоя от многобройните любовници на Артур, с други думи). На кмета Хартуел Торин, канцлера Кимба Раймър и Великия шериф Херкаймър Авери той пращаше поздрави и препоръчваше на вниманието им тримата млади мъже, приносители на документа, господата Диърборн, Стоукърт и Хийт. Те бяха пратени на специална мисия от Сдружението, да служат като преброители на всички неща, които могат да потрябват на Сдружението в миг на нужда (думата война беше заобиколена от документа, но сияеше ярко между редовете). Стивън Дичейн, по поръчка на Сдружението на Баронствата, умоляваше господата Торин, Раймър и Авери да оказват на гореописаните преброители на Сдружението каквато помощ могат и да бъдат особено внимателни при броенето на всички животни, хранителните запаси и всички видове транспорт. Диърборн, Стокуърт и Хийт ще останат в Меджис поне три месеца, пишеше Дичейн, може би и около година. Писмото завършваше с покана споменатите официални лица да „пишат няколко думи за тези млади мъже и техните задачи, с всички подробности, които бихте сметнали за интересни за нас“. И умоляваше — „Не се скъпете в това отношение, ако обичате.“

Кажете ни как се държат, с други думи. Кажете ни дали са си научили урока.

Заместникът с монокъла се върна още докато Великият шериф се занимаваше с този документ. Носеше поднос с четири чаши чай и беше приведен над него като виночерпец. Роланд промърмори благодарности и раздаде чашите. Взе последната за себе си, вдигна я към устните си и видя, че Авери го гледа, а сините му очи сияеха на дебелото лице.

Алан леко разклати чашата си, достатъчно, за да накара ледчетата да звънтят и Роланд му отвърна със съвсем леко кимване. Беше очаквал студен чай от някоя делва, скътана в близкия килер, но в чашите действително имаше парченца лед. Лед посред лято. Извънредно интересно.

Чаят, впрочем, както им бяха обещали, беше великолепен.

Авери приключи с писмото и го върна на Роланд, сякаш му връчваше свещена реликва.

— Предполагам, ще искаш да го държиш на сигурно при себе си, Уил Диърборн. На много сигурно, тъй си е.

— Да, сър — той прибра писмото и документите си. Приятелите му Ричард и Артър правеха същото.

— Това е превъзходен чай, сър — каза Алан. — Никога не съм пил по-хубав.

— Аха — отбеляза Авери и отпи от чашата си. — Тоз мед го прави така страхотен. Нъл, Дейв?

Заместникът с монокъла се усмихна от мястото си до таблото за обяви:

— Мисля че е така, но Джуди не обича да обяснява. Тя е взела рецептата от майка си.

— Аха, трябва да помним и лицата на майките си също тъй, така си е. — Шериф Авери изглеждаше разчувстван за момент, но Роланд си помисли, че лицето на майката е последното нещо в ума на дебелака точно сега. Обърна се към Алан и емоциите бяха изместени от изумителна проницателност:

— Чудеше се за леда, господин Стокуърт!

Алан зяпна:

— Ами, аз…

— Не си очаквал такава прелест в дупка като Хамбри, гарантирам — продължи Авери и въпреки че в гласа му се усещаше подигравателно добродушие, Роланд имаше чувството, че в дълбините се крие нещо съвсем друго.

„Той не ни харесва. Не харесва това, за което си мисли като «градски навици». Не ни познава от достатъчно време, за да знае какви навици имаме, ако изобщо ги имаме, но вече не ги харесва. Той мисли, че сме три хлапета, които още имат жълто около устата и че смятаме него и всички останали тук за селски тиквеници.“

— Не само в Хамбри — обясни спокойно Алан, — ледът е рядък във Вътрешната арка тези дни, както и навсякъде другаде, шериф Авери. Откакто пораснах, съм го виждал само в специални случаи като рождени дни или подобни празненства.

— Винаги има лед на Сияен ден — вмъкна Кътбърт. Говореше не-кътбъртски кротко. — Това е, което най-много му харесвам, като изключим фойерверките.

— Тъй си е, тъй си е — каза удивено шерифът, което не значеше, че е напълно съгласен. На Авери най-вероятно не му харесваше да нахълтват така, нито пък да прекарва с тях онова, което би нарекъл „проклета половин сутрин“. Не харесваше нито дрехите им, нито странните им опознавателни документи, нито акцента, нито възрастта им. Най-вече възрастта. Роланд можеше да го разбере, но се чудеше дали нещата се изчерпват с това. Дали тук нямаше и нещо друго? А ако имаше, какво ли беше то?

— В Градската заседателна палата има поддържани с газ хладилник и печка — обясни Авери. — И двете работят. Тук има предостатъчно земен газ в Ситго — това е нефтеното поле източно от града. Сигурно сте минали край него.

Те кимнаха.

— Печката е само забавен предмет, но хладилникът ни е доста полезен, тъй си е. — Авери вдигна чашата си и погледна в нея. — Особено през лятото! — отпи малко чай, облиза си устните и се усмихна на Алан. — Виждаш ли? Никакви тайни.

— Учуден съм, че не сте открили приложение за нефта — каза Роланд. — Няма ли генератори в града, шерифе?

— Хм, събират се четири или пет — отвърна Авери. — Най-големият е в ранчото на Фран Ленгил „Рокинг Би“ и даже си спомням докога работеше. Той е ХОНДА. Знаете ли туй име, момчета? ХОНДА?

— Срещал съм го веднъж-дваж — спомена Роланд. — На велосипеди с мотор.

— Тъй ли? Във всеки случай, никой от генераторите не работи с нефт от Ситго. Много е гъст. Суров е той, всичкият. Нямаме рафинерия тук.

— Забелязах! — включи се в разговора Алан. — Във всеки случай, ледът през лятото е чудесно нещо. Както и да попада в чашата. — Той остави едно от парченцата да се плъзне в устата му и го строши между зъбите си.

Авери го погледа още малко, като че ли да се убеди, че темата е приключена, след което се обърна към Роланд. Дебелото му лице отново беше разцепено от широката му, незаслужаваща доверие усмивка.

— Кметът Торин ме помоли да ви предам най-добрите му пожелания и да го извиня, че не е тук днес. Много е зает нашият Лорд кмет, тъй си е. Но той е приготвил празненство в кметския дом утре вечер — в седем за повечето хора, а в осем за вас, младите… Тъй че да се появите величествено, струва ми се, с драматичен привкус. И не е нужно да казвам на такива като вас, които сигурно сте били на повече празненства, отколкото вечери съм изял аз, че ще е най-добре да пристигнете точно навреме.

— Дали е официално? — тревожно попита Кътбърт. — Защото сме пропътували дълъг път, почти четиристотин колела и не сме си взели костюми и папийонки.

Авери се изкиска — „по-скоро искрено този път“ — помисли си Роланд, — може би защото приятелят му „Артър“ беше показал малко несигурност и несъобразителност.

— Не, млади господа. Торин разбира, че сте дошли да работите — един вид рода на каубоите, такива сте. Няма да ви кара да вадите мрежите от залива!

В ъгъла Дейв (заместникът с монокъла) неочаквано се изсмя. „Може би това беше шега, която разбираха само местните“ — помисли си Роланд.

— Носете най-хубавото, което имате и всичко ще е наред. Във всеки случай, никой няма да носи папийонка. В Хамбри не правим такива работи.

Роланд отново долови насмешливото презрение на човека към града и Баронството му… и възмущението му към чуждоземците пред него.

— Във всеки случай, утре вечер по-скоро ще работите, отколкото ще се забавлявате, струва ми се. Харт е поканил всичките по-големи ранчери, развъдчици и собственици на животни от тази част на Баронството… Не че са чак толкова много, нали разбирате, тъй като Меджис е в съседство с пустинята, щом слезете от Ската. Но всеки, чиято собственост и блага са ви пратили да преброите, ще е там и, мисля, ще откриете, че всички са лоялни към Сдружението и горят от желание да помагат. Например Франсис Ленгил от „Рокинг Би“, Джон Кройдън от Ранчото „Пиано“… Хенри Уъртър, който е баронски животновъд, както и коневъд на свободна практика… Хаш Ренфрю, който притежава „Лейзи Сюзен“, най-голямото коневъдно ранчо в Меджис. Не, че е кой знае какво по стандартите с които вие, приятели, сте свикнали, кълна се… Ще има и други, сигурно. Раймър ще ви представи и ще ви прати бързичко на работа.

Роланд кимна и се обърна към Кътбърт:

— Утре вечер ще си в стихията си! Кътбърт кимна:

— Не се плаши, Уил, ще обърна внимание на всички.

Авери пийна още чай, наблюдаваше ги над ръба на чашата с лукаво изражение — така фалшиво, че на Роланд му се прииска да си тръгне.

— Повечето от тях имат дъщери на възраст за женене и ще ги доведат. Ще трябва да внимавате, момчета!

Роланд реши, че толкова чай и съвети му стигат за една сутрин. Кимна, изпразни чашата си, усмихна се (надяваше се, че изглежда по-убедителен, отколкото Авери му се струваше сега) и се изправи. Кътбърт и Алан го разбраха и направиха същото.

— Благодаря за чая и приветствията — каза Роланд. — Моля, пратете съобщение на кмета Торин, благодарете му за любезността и му кажете, че ще дойдем утре вечер, точно в осем.

— Аха. Тъй ще сторя.

Роланд се обърна към Дейв. Нещастникът беше толкова изненадан да го забележат отново, че едва не си удари главата в дъската за обяви.

— Моля, благодарете на съпругата си за чая. Беше великолепен.

— Ще го направя. Благодаря, сай!

Те излязоха отново навън. Великият шериф Авери ги подкарваше като умно, затлъстяло овчарско куче.

— Що се отнася до това къде ще отседнете… — започна той, когато слязоха по стълбите и тръгнаха по пътеката. Веднага, щом се показаха на слънце, той започна да се поти.

— О, земята! Забравих да ви попитам за това! — Роланд се плесна по челото. — Лагеруваме на онзи дълъг хълм, където има сума коне. Сигурен съм, че ви е ясно какво имам предвид…

— Ската, да.

— … но без разрешение, защото не знаехме кого да питаме.

— Това сигурно ще е земята на Джон Кройдън и съм сигурен, че няма да има нищо против, но ние имахме предвид нещо по-добро. Има едно място на северозапад оттук, Бар Кей. Беше на семейство Гарбър, но те го изоставиха и напуснаха след пожара. Сега е на Коневъдната асоциация — това е малка местна група фермери и ранчери. Говорих с Фран Ленгил за вас. Той е президент на Коневъдната и каза: „Защо не ги настаним в старото място на Гарбър?“

— Защо не? — съгласи се Кътбърт с мек, замечтан глас.

Роланд остро го погледна, но Кътбърт зяпаше към пристанището, където малките риболовни лодки се суетяха напред-назад като водни паяци.

— Аха, точно тъй му казах „Защо не, наистина!“. Голямата къща е изгоряла до основи, но землянката още стои. Също оборът и готварницата до него. По заповед на кмета Торин си позволих да почистя землянката и да я поразкрася. Може и да видите някоя буболечка, но нищо няма да ви ухапе или ужили… и няма змии, освен ако някоя не се е навряла под пода. Пък ако има там, оставете ги да си живеят, да ви кажа. Е, момчета?

— Нека си живеят, точно под пода, където са щастливи — съгласи се Кътбърт, все още зазяпан към залива със скръстени на гърдите ръце.

Авери го погледна несигурно, усмивката му леко избледня. След това се обърна към Роланд и усмивката отново блесна ярко:

— Няма дупки в покрива и ако вали ще сте на сухо. Какво ще кажете за това? Как ви се струва?

— Не заслужаваме такова нещо. Мисля, че сте бил извънредно предвидлив и кметът Торин е дори прекалено любезен — и наистина си го мислеше. Въпросът беше защо е така. — Благодарни сме ви за вниманието! Нали, момчета?

Кътбърт и Алан потвърдиха веднага.

— Приемаме предложението с благодарност.

Авери кимна:

— Ще му кажа. Вървете в мир, момчета!

Бяха стигнали до коневръза. Авери още веднъж се ръкува с тях като отправи благ поглед към конете им.

— До утре вечер в такъв случай, млади господа?

— До утре вечер — съгласи се Роланд.

— Ще можете ли да намерите сами Бар Кей?

Роланд отново усети неизказаното усилие на човека. Може би беше за добро. Докъде ли щяха да стигнат, ако високият шериф продължаваше да ги мисли за глупаци.

— Ще го намерим — каза Кътбърт, докато се качваше на седлото. Авери подозрително гледаше към гарвановия череп на седлото. Кътбърт забеляза погледа му, но поне този път успя да си удържи устата затворена. Роланд беше едновременно изумен и доволен от това неочаквано поведение.

— С Бога напред, шерифе!

— И вие, момчета!

Едър мъж с риза хаки, мокра под мишниците и с черни ботуши, прекалено лъскави за работни шерифски обувки, се изправи до коневръза. „А къде ли е конят, който може да го издържи цял ден? — помисли си Роланд. — Ще ми се да видя този Голиат.“

Авери им помаха, когато потеглиха. Другите заместници също бяха излезли на пътеката и също им махаха. Дейв беше на преден план.

3

В момента, в който хлапенцата от Сдружението се метнаха на конете, завиха зад ъгъла и поеха надолу по Хай Стрийт шерифът и заместниците спряха да махат. Авери се обърна към Дейв Холис, чието изражение на лек идиотизъм беше заменено с доста по-интелигентно.

— Какво мислиш, Дейв?

Последният вдигна монокъла към устата си и започна нервно да хапе ръба му — навик, за който шериф Авери отдавна беше спрял да му прави забележка. Дори Джуди, жената на Дейв, беше престанала да се налага, а тя — по баща Уъртър — минаваше през трупове, за да постигне своето.

— Още имат жълто около човката си — каза Дейв.

— Може да си прав — допълни Авери, — но онзи, дето приказваше най-много, не мисли така.

— Няма значение какво си мисли — отвърна Дейв, като все още гризеше монокъла си. — Сега той е в Хамбри. Може и да промени начина си на мислене!

Останалите заместници се разсмяха. Дори Авери се усмихна. Щяха да оставят богатите хлапета на мира, ако и те не ги закачаха — такива бяха нарежданията, дошли право от кметския дом. Авери нямаше нищо против да се поборичка с младоците. С радост би сритал в топките онзи с идиотския птичи череп на рога на седлото. Явно маминото синче през цялото време си беше мислило, че Херк Авери е селски идиот и не знае с какво се е захванал. Но най-много щеше да се зарадва да замени студенината в очите на онзи с плоската шапка със страх, предизвикан от факта, че богатото татенце не може да му помогне.

— Аха — каза той и потупа Дейв по рамото. — Може да се наложи да си смени начина на мислене — усмихна се. По съвсем различен начин от този, който беше демонстрирал пред преброителите на Сдружението. — Може да им се наложи на всичките.

4

Трите момчета яздеха заедно, докато не преминаха край Почивка за пътника (някакъв малоумен младеж с рошава черна коса надникна зад купчина тухли и им помаха, а те му отвърнаха). Движеха се в редица, като Роланд беше в средата.

— Какво мислите за новия ни приятел, Великия Шериф? — попита Роланд.

— Нямам мнение — отвърна весело Кътбърт. — То е политика, а политиката е зло, довело до обесването на куп хора, все още млади и хубави. — Той се наведе напред и почука по гарвановия череп с кокалчетата на пръстите си. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но според нашия верен наблюдател, Шериф Авери е дебела торба със сланина без нито една кост в цялото си тяло.

Роланд се обърна към Алан:

— А ти, млади господарю Стокуърт?

Алан обмисляше думите си известно време, като по навик дъвчеше стръкче трева. Накрая каза:

— Ако ни види да горим на улицата, не мисля, че ще се изпикае отгоре ни, за да ни угаси.

Кътбърт се изсмя сърдечно на думите му:

— Ами ти, Уил? Какво ще кажеш, скъпи ми капитане?

— Не беше особено интересен… но нещо, което той каза ме заинтригува. Като се има предвид, че онази конска ливада, наречена Ската, е поне тридесет колела дълга и навлиза в прашната пустиня най-малкото пет или повече пъти. Според вас откъде шериф Авери е разбрал, че лагеруваме в онази част, която спада към ранчото на Кройдън „Пианото“?

Обърнаха се към него, отначало с изненада, после с интерес. След малко Кътбърт се наведе напред и отново потупа гарвановия череп.

— Били сме следени, а ти не си ни казал? Няма да има вечеря за теб, сър. А ако се повтори, отиваш в каторгата.

Но преди да се отдалечат много, мислите на Роланд относно шериф Авери бяха изместени от по-приятните спомени за Сюзан Делгадо. Беше абсолютно сигурен, че ще я види следващата нощ. Чудеше се, дали косата й ще е разпусната.

Нямаше търпение да разбере.

5

И ето ги най-сетне в кметския дом. „Нека играта започне“ — помисли си Роланд, без да е наясно какво значи това. Дори когато мисълта прелетя през ума му, със сигурност не си мислеше за игра на Обсада… не и тогава.

Посрещачите отведоха конете им и известно време те тримата стояха в подножието на стълбището — кажи-речи скупчени, както конете правят в лошо време — а безбрадите им лица бяха окъпани в светлината на факлите. Отвътре се чуваха китари и гласове, които на моменти избухваха в смях.

— Да почукаме ли? — попита Кътбърт. — Или просто да отворим и да влезем?

Роланд нямаше време да отговори. Главната порта се отвори и отвътре излязоха две жени. Носеха дълги рокли с бели яки, които напомниха на трите момчета роклите на жените на търговците в тяхната част на света. Косите им бяха стегнати в мрежички, украсени с някакви ярки, подобни на диаманти камъчета, които блестяха под светлината на факлите.

По-дебелата от двете пристъпи напред, усмихна се и направи дълбок реверанс. Обеците й, които отразяваха слънчевите лъчи, се люлееха и звънтяха.

— Вие сте младежите от Сдружението. Тъй си е, и сте добре дошли. Също така добър вечер, господа, и нека дните ви на земята бъдат дълги!

Те се поклониха едновременно, изнасяйки крак напред и благодарейки й в нестроен хор, който я накара да се засмее и да плесне с ръце. Тънката жена до нея им се усмихна скъпернически.

— Аз съм Олив Торин — каза дебелата, — съпругата на Кмета. Това е моята зълва, Корал.

Корал Торин, все още с тази лека усмивка (тя едва докосваше устните й и въобще не стигаше до очите), направи лек реверанс. Роланд, Кътбърт и Алан се поклониха отново.

— Приветствам ви с добре дошли в Сийфронт — каза Олив Торин. Официалното й държание беше смекчено от простичката й усмивка, а притеснението й от появата на тримата млади посетители от Вътрешността беше очевидно. — Влезте в дома ни с радост! Казвам го от все сърце.

— Така и ще сторим, мадам — каза Роланд, — Защото приветствията Ви ни доставиха радост. — Той целуна ръката й без изобщо да обмисля тази своя постъпка. Доволният й смях го накара да се усмихне. Беше харесал Олив Торин от пръв поглед. Като се изключи Сюзан Делгадо, тази нощ не откри никой друг, който да му харесва или на когото да се довери.

6

Беше доста топло, макар откъм морето да полъхваше бриз и гардеробиерът във фоайето изглежда нямаше да има много работа. Роланд не беше особено учуден да види, че тази длъжност изпълнява заместник Дейв — остатъците от косата му бяха зализани с брилянтин, а монокълът му лежеше върху снежнобелия ревер на сакото. Роланд му кимна. Дейв, стиснал ръце зад гърба си, отвърна на поздрава му.

Шериф Авери и някакъв по-възрастен господин с вид на стария доктор Смърт от комиксите се приближиха към тях. Отзад се виждаха двойка широко отворени врати, хора, които държаха кристални чаши за пунш и разговаряха.

Роланд имаше време само да хвърли бегъл поглед към Кътбърт: Всичко! Всяко име, всяко лице… всеки нюанс. Особено последното.

Кътбърт вдигна едната си вежда — негова дискретна версия на кимването. После Роланд неохотно беше въвлечен в празненството — първото му истинско празненство като действащ стрелец. И едва ли някога беше работил по-добре.

Старият Доктор Смърт се оказа Кимба Раймър, Канцлерът на Торин и Министър на Инвентара (Роланд предположи, че титлата е измислена специално за посещението им). Беше най-малкото пет инча над Роланд, който минаваше за доста висок в Гилеад, а кожата му беше бяла като восък. Нямаше вид на болен, просто беше блед. Кичури стоманеносива коса падаха от двете страни на главата му, гъсти като паяжина. Темето му беше напълно плешиво, а на върха на носа му се крепеше пенсне.

— Мили момчета — каза той, когато му ги представиха. Имаше мек, меланхолично уверен глас на политик или вербовчик. — Добре дошли в Меджис, в Хамбри. И в Сийфронт, скромния ни кметски дом.

— Ако това е скромно, чудя се какъв ли замък биха могли да издигнат гражданите ви — отбеляза Роланд. Забележката беше по-скоро комплимент, отколкото закачка, но канцлерът Раймър се засмя силно. Също и шериф Авери.

— Елате, момчета! — каза Раймър, когато почувства, че е изразил достатъчно задоволство. — Кметът ви очаква с нетърпение.

— Аха — обади се иззад тях стеснителен глас. Кльощавата зълва Корал беше изчезнала някъде, но Олив Торин още стоеше загледана в новодошлите с любезна усмивка. — Харт наистина няма търпение да ви види. Да ги съпроводя ли, Кимба, или…

— Не, не, не се затормозявай. Погрижи се за останалите гости — предложи Раймър.

— Сигурно си прав — тя направи реверанс към Роланд и приятелите му за последен път и въпреки усмивката й той си помисли: „Нещо я прави нещастна. Направо е отчаяна, както ми се струва.“

— Господа? — попита Раймър. Усмивката му беше зловеща.

— Ще ме последвате ли?

Той ги поведе край ухиления шериф в приемната.

7

Роланд не беше чак толкова впечатлен — в крайна сметка, беше влизал в голямата зала на Гилеад, залата на предците, както понякога я наричаха, и беше шпионирал големите празненства, които се правеха там всяка година, тъй наречените източни танци, които отбелязваха края на Великоземието и настъпването на Посевника. В голямата зала имаше не един, а пет полилея и електрически крушки вместо маслени фенери. Облеклото на празнуващите (повечето от тях бяха богати мъже и жени, които никога не се бяха занимавали със селска работа) беше пищно, музиката — хубава, а компанията се състоеше от аристократични линии, които се сближаваха все повече назад във времето, докато се стигнеше до Артур Илд (онзи с белия кон и обединяващия меч).

Но и тук имаше живот и веселие, което липсваше в Гилеад. За това можеше да се съди не само по източните танци, но и въобще. Настроението, обзело Роланд, след като пристъпи приемната на кметския дом, беше нещо, което не ти липсва напълно, защото се изплъзва неусетно и безболезнено. Като бликнала от разрязана вена кръв, когато си във вана с топла вода.

Стаята — почти, но не чак толкова голяма, за да бъде наречена зала — беше кръгла, а на стените, покрити с ламперия висяха портрети (повечето доста лоши) на предишните Кметове. На висок подиум до дясната врата, водеща към трапезарията, четирима ухилени китаристи със сака и сомбрера, свиреха нещо като версия на валс. В средата на стаята беше разположена маса с две стъклени купи за пунш, едната — масивна и дълбока, другата — по-малка и плитка. Облеченият с бяла униформа прислужник, който се грижеше за напитките, беше още един от заместниците на Авери.

Въпреки всичко, което Великият шериф им беше казал предния ден, някои от мъжете носеха разноцветни папийонки, което не пречеше на Роланд да се чувства добре в бялата си копринена риза, черната вратовръзка-шнурче и панталоните — кюнци… Зад всеки с папийонка той виждаше трима с нещо като смешни фракове, които свързваше със селяни в църква. Видя и неколцина младежи, които въобще не носеха сака. Някои от жените бяха отрупани с бижута (макар и да нямаше нищо така ценно като обеците на сай Торин), а други явно бяха погладували доста, но също носеха дълги рокли със заоблени деколтета, черни обувки с ниски токове и мрежички за коса (обсипани с дребни скъпоценни камъчета като тези на Олив и Корал Торин).

И изведнъж видя една, която се отличаваше от останалите.

Беше Сюзан Делгадо, разбира се, блестяща и почти прекалено прекрасна, за да гледа към нея, облечена в синя копринена рокля с висока талия и квадратно деколте, което разкриваше заоблените хълмчета на гърдите й. Около шията проблясваше сапфирена огърлица, в сравнение с която обеците на Олив Торин бяха боклук. Беше застанала близо до мъж с папийонка с цвят на жарава от добре разпален огън. Това дълбоко оранжево-червено беше цветът на Баронството и Роланд предположи, че, човекът е техният домакин, но в началото изобщо не го забеляза. Погледът му беше привлечен от Сюзан Делгадо: синята рокля, нежната кожа, цветните триъгълници на бузите й — твърде бледи и изящни, за да са просто грим. А най-вече косата й, която тази нощ се спускаше до кръста й като водопад от бледа коприна. Той я пожела внезапно и отчаяно с чувство, което беше като болест. Всичко, което той представляваше и всичко, за което беше дошъл, губеше значение пред нея.

Тя се обърна леко и се взря в него. Очите й (сиви, както забеляза той) леко се разшириха. Помисли си, че и бузите й са поруменели. Устните й — устни, които бяха докоснали неговите, докато стояха на пътя, помисли си той с изумление — леко се разтвориха. И после мъжът, който стоеше до Торин (също висок и кльощав, с мустаци и дълга бяла коса, разпиляна по яката на сакото му), каза нещо и тя се обърна към него. Малко по-късно групичката около Торин се разсмя, също и Сюзан. Мъжът с бялата коса не се разсмя, а само леко се усмихна.

Роланд се надяваше лицето му да не издава мислите, когато беше отведен право до тази група близо до съдовете за пуши. Някъде отдалеч можеше да усети костеливите пръсти на Раймър да го стискат над лакътя. Малко по-ясно можеше да помирише парфюмите, маслото от лампите на стените, аромата на океана. И без никаква причина си помисли: „Ах, умирам. Умирам!“

Дръж се, Роланд от Гилеад. Спри с тези глупости в името на баща си. Дръж се!

Той се опита… донякъде успя… и знаеше, че ще изгуби следващия път, когато тя погледне към него. Господи, очите й! Предишната нощ в тъмното не беше видял тези очи с цвят на мъгла. „Не съм знаел какъв късметлия съм!“ — помисли си криво.

— Кмете Торин — подхвана Раймър, — мога ли да ви представя нашите гости от вътрешните баронства?

Торин обърна гръб на човека с дългата бяла коса и на жената до него, а лицето му светна. Беше по-нисък от Канцлера, но също така кльощав като него, а и телосложението му беше същото: торс с тесни и къси рамене, разположен над невероятно дълги и костеливи крака. „Той изглежда — помисли си Роланд — като някаква птица, крачеща на зазоряване в търсене на закуска.“

— Аха, можеш! — възкликна той на висок глас. — Наистина можеш, ний очакваме с нетърпение, голямо нетърпение, този момент. Добре сме се срещнали, много добре се срещаме. Добре дошли, господа! Дано вечерта в тази къща, чийто собственик засега съм аз, да е щастлива, а дните ви на земята — дълги.

Роланд стисна протегнатата му костелива ръка, чу как кокалчетата изпукаха, потърси белези на неудобство по лицето на кмета и за радост не откри такива. Поклони се ниско.

— Уилям Диърборн, кмете Торин. На вашите услуги. Благодаря за посрещането и нека са дълги дните ви на земята!

Артър Хийт се представи на свой ред, след това и Ричард Стоукуърт. Усмивката на Торин се разтягаше при всеки нисък поклон. Раймър се постара да бъде на ниво, но явно не беше свикнал с такива неща. Мъжът с дългата бяла коса взе чаша пунш, връчи я на компаньонката си и продължи да се усмихва леко.

Роланд беше наясно, че всеки в стаята — гостите бяха близо петдесетина — ги гледа, но чувстваше само нейния поглед. Можеше да види синята коприна на роклята й с крайчеца на окото си, но не си позволи да погледне към нея.

— Беше ли тежко пътуването ви? — попита Торин. — Имахте ли приключения и интересни срещи? Ще изслушаме подробностите по време на вечеря, защото в последно време малко гости от Вътрешната арка ни посещават. — Широката му, малко дебелашка усмивка избледня, а рошавите вежди се свъсиха. — Срещнахте ли патрули на Фарсън?

— Не, Ваше благородие — отвърна Роланд. — ние…

— Не, приятелче — не благородие, не бих го понесъл. А също и говедарите, и рибарите, на които служа, няма да го понесат, дори и ако аз съумея. Просто кмет Торин, ако обичате!

— Благодаря! Видяхме много странни неща по пътя си, кмете Торин, но не и Добрия.

— Добрия — подчерта Раймър, а горната му устна се изви в усмивка. — Добър е, наистина.

— Ще чуем всичко това — каза Торин, — но преди да забравя за маниерите и учтивостта, млади господа, нека ви представя най-близките си. Вече сте срещнали Кимба. Човекът от лявата ми страна е Елдред Джонас, шеф на новосъздадения ми отряд за сигурност — за миг Торин изглеждаше притеснен. — Не съм убеден, че ми трябва допълнителна сигурност. Шериф Авери винаги е бил достатъчен да поддържа мира в това кътче на света, но Кимба настоя. А когато Кимба настоява, кметът трябва да се съгласява.

— Много мъдро, сър — рече Раймър и се поклони. Всички се засмяха, освен Джонас, който все още съхраняваше тънката си усмивчица. После кимна:

— Добре дошли, господа! — Гласът му леко вибрираше. След това пожела и на тримата дълги дни на земята. Ръкува се с Роланд, който забеляза малка синя татуировка между палеца и показалеца на дясната му ръка. Приличаше на ковчег.

— Дълги дни и приятни нощи! — каза Роланд без да се замисли. Беше поздрав от ранното му детство и едва по-късно той осъзна, че е свързан по-скоро с Гилеад, отколкото с някое забутано място като Хемфил. Малък пропуск, но вече знаеше, че имат по-малко време за такива пропуски, отколкото мислеше баща му, когато го изпрати насам, за да го махне от пътя на Мартин.

— И на теб — каза Джонас. Ярките му очи премерваха Роланд с внимание, което граничеше с нахалство. Още стискаше ръката му. После я пусна и отстъпи назад.

— Кордилия Делгадо — кметът Торин кимна към жената, с която Джонас беше говорил. Когато Роланд й се поклони, той видя фамилна прилика… само че това, което изглеждаше приятно и изящно в лицето на Сюзан, беше грозно и стегнато в лицето на жената пред него. Не беше майка на момичето. Предположи, че Кордилия Делгадо е прекалено млада.

— И нашата специална приятелка, мис Сюзан Делгадо — завърши Торин. Звучеше възбудено (Роланд предположи, че тя би имала същия ефект върху който и да е мъж, дори и старец като кмета). Торин я избута напред, кимайки с глава и хилейки се, а едната от кокалестите му ръце беше залепена върху кръста й. Роланд почувства люта ревност.

След това тя се обърна към него и той отново видя очите й, в които сякаш щеше да се удави. Видя притеснение в очите й, дори страх.

Обещай ми, че ако се срещнем в кметския дом, се срещаме за пръв път!

Споменът за тези думи му подейства успокояващо.

Той се поклони ниско, но едва докосна протегнатата й ръка. Почувства, че между пръстите им прескача искра.

— Радвам се да Ви срещна, сай — каза. Опитът му да се държи както обикновено звучеше тънко и фалшиво в собствените му уши, но нямаше друг избор, освен да продължи в този дух. — Нека дните ви бъдат дълги и…

— Вашите също, господин Диърборн. Благодаря, сай!

Тя се обърна към Алан бързешком, почти грубо, после и към Кътбърт, който каза учтиво:

— Мога ли да падна в краката ви, мис? От красотата Ви ми прималя. Сигурен съм, че няколко секунди съзерцание към профила ви отдолу, с глава, положена на прекрасните ви крачка, ще ме оправят.

Всички се разсмяха, дори Джонас и мис Кордилия. Сюзан се изчерви красиво и плесна Кътбърт по ръката. Този път Роланд благослови приятеля си за безкрайните му глупащини.

Още един човек се присъедини към компанията около купата за пунш. Новодошлият беше доста пълен и набит. Лицето му беше обрулено от вятъра, а бледите му очи се криеха в гънки и бръчки. Беше фермер и Роланд доста често беше яздил с баща си.

— Има предостатъчно девици да ви посрещнат тази вечер, момчета — приятелски се усмихна новодошлият. — Ще откриете, че се къпете в парфюмите им, ако не внимавате. Но ми се ще да ви поздравя преди да ги срещнете. Фран Ленгил, на вашите услуги!

Ръкостискането му беше силно и бързо. Поклони и други глупости не последваха.

— Притежавам Рокинг Би… или то ме притежава. Въпрос на гледна точка. Шеф съм и на Коневъдната асоциация, поне докато не ме изритат. Бар Кей беше моя идея. Надявам се да ви е харесал.

— Чудесен е, сър — каза Алан. — Чист и сух, и има място за двадесетима. Благодаря! Бяхте много мил.

— Глупости! — каза Ленгил, но изглеждаше доволен, докато си наливаше чаша пунш. — Ние сме заедно в това, хлапе. Джон Фарсън е само още една лоша сламка в целия гнил куп тези дни Светът се приплъзна, както казват хората. Ха! Тъй си е, аха, и се е плъзнал доста по пътя към ада, натам е отишъл. Работата ни е да задържим разваленото сено далеч от доброто, поне колкото можем и както можем. В името на децата ни много повече, отколкото в това на бащите ни.

— Гледай, гледай! — обади се кметът Торин с тон, който би трябвало да звучи солидно, но прозвуча слабоумно. Роланд забеляза, че кокалестият дъртак е стиснал ръката на Сюзан (тя като че ли не забелязваше, защото се беше вторачила в Ленгил) и внезапно проумя, че кметът й беше или чичо, или може би близък роднина. Ленгил се беше обърнал към тримата гости и ги оглеждаше по ред, като завърши с Роланд.

— Ако някой от нас в Меджис може да ви е от помощ, само ни кажете. Ще се срещнете с повечето от хората тази вечер.

Ще се запознаете също с жените, синовете и дъщерите им. Може и да сме доста далечко от Ню Канаан, но сме здраво със Сдружението, всичките. Аха, много здраво.

— Добре казано — меко отбеляза Раймър.

— А сега — продължи Ленгил — ще отпразнуваме както подобава пристигането ви. Пък и вие чакахте вече доста дълго за чашка пунш. Сигурно гърлата ви са пресъхнали!

Той се обърна към масата и се протегна към черпака в по-голямата купа — очевидно искаше да им окаже честта да сервира лично.

— Мистър Ленгил — промълви Роланд. Въпреки това тонът му беше властен и заповеднически. — В по-малката купа има по-слаб пунш, нали?

Ленгил обмисли това, като първоначално не го разбра. След това повдигна вежди. За пръв път той явно оцени Роланд и останалите не като живи символи на Сдружението и Вътрешните баронства, а като човешки същества. Младежи. Просто момчета, ако може да се каже така.

— Ахм?

— Налейте ни оттам, ако обичате! — Чувстваше, че всички погледи са обърнати към тях. Особено нейният. Гледаше право във фермера, но с отличното си периферно зрение долови, че тънката усмивка на Джонас се е появила отново. Самият Джонас знаеше каква е причината, а Роланд предположи, че Торин и Раймър също са наясно. Тези селски хитреци знаеха доста. Повече, отколкото е нужно. Но точно в момента това беше най-малкият му проблем.

— Изпратени сме със специална мисия в Хамбри. — Роланд с неудобство осъзнаваше, че сега е принуден да разправя небивалици. Не се обръщаше към всички в стаята, слава Богу, но кръгът слушатели беше доста по-голям отпреди. И въпреки всичко трябваше да завърши… жребият беше хвърлен. — Няма нужда да се впускам в подробности, но трябва да кажа, че обещахме да не употребяваме алкохол по време на престоя си тук. Като изкупление, нали разбирате.

Нейният поглед. Все още го чувстваше върху кожата си. За секунда около купите с пунш настъпи пълна тишина. После Ленгил каза:

— Баща ти се е гордял с теб, Уил Диърборн. — Той потупа Роланд по рамото и въпреки дружелюбната усмивка, в дълбоките му очи проблясваха само подозрителни искрици.

После напълни другите чаши и бързо ги раздаде. Тези, които вече държаха такива, откриха, че техните са взети и заместени от нови със слаб пунш. Когато всеки от групата получи по една, Ленгил се обърна с намерение да вдигне тост. Раймър го потупа по рамото, поклати леко глава и извърна поглед към кмета. Той от своя страна ги зяпаше с разширени очи и увиснала челюст. След като проследи погледа на канцлера, Ленгил кимна. Музиката спря, а Торин заговори:

— Господа и дами, приятели! Нека приветстваме тримата нови приятели, младежите от Вътрешните баронства, които са преминали през множество перипетии в името на Сдружението, в служба на реда и мира.

Кметът вдигна чашата си още по-високо. Всички в стаята последваха обичая.

— Дами и господа, представям ви Уил Диърборн от Хемфил, Ричард Стокуърт от Пенилтън и Артър Хийт от Гилеад.

— Грижете се за тях, направете дните им в Меджис приятни, а спомените им още по-приятни. Помагайте им и подпомагайте каузата им, която е тъй скъпа за всички нас. Нека дните им на земята са дълги! Така мисли вашият кмет!

— Така мислим всички! — ревнаха те в отговор.

Торин отпи, останалите го последваха. Разнесоха се нови аплодисменти. Роланд се извърна и потърси още веднъж очите на Сюзан. За момент тя открито го гледаше. После възрастната жена, която приличаше на нея, се наведе и промърмори нещо. Сюзан се обърна, сега лицето й беше покрито с маска… но той беше разгадал истинските й черти в очите й. Помисли си, че недоизказаното може да бъде уточнено с дела.

8

Когато преминаха в трапезарията, Кордилия стисна ръката на племенницата си и я издърпа встрани от кмета и Джонас, които пък се бяха заговорили с Фран Ленгил.

— Защо го гледаше така, мис? — прошепна вбесено Кордилия. На челото й се беше появила вертикална бръчка. Тази вечер тя изглеждаше дълбока като бразда. — Какво те е прихванало тебе, глупачке?

Тебе. Дори това беше достатъчно да подскаже на Сюзан, че леля й е побесняла.

— Да гледам кого? И как точно? — гласът й звучеше спокойно, помисли си тя, но сърцето й…

Ръката, намираща се върху нейната, се сви и й причини болка:

— Не си играй с мен, мис! Да си виждала някога преди тези добре подострени карфици? Кажи ми честно.

— Не, как бих могла? Лельо, боли ме!

Леля Кордилия се усмихна унесено и я стисна още по-силно:

— По-добре да те боли малко сега, отколкото повече по-късно. Смири си гордостта! И укроти тези немирни очи.

— Лельо, не знам какво имаш…

— Мисля, че знаеш — каза мрачно Кордилия, докато притискаше племенницата си към дървената ламперия, за да могат гостите да минават зад тях. Когато фермерът, който притежаваше лодката до тяхната каза здрасти, Леля Корд му се усмихна приятелски и му пожела добър вечер преди да се обърне отново към Сюзан.

— Чуй ме, госпожичке, и то ме чуй добре! Ако аз съм забелязала кравешкия ти поглед, бъди сигурна, че и половината от гостите са видели. Добре, каквото е станало, е свършено, но трябва да спреш с това. Времето ти за такива детински девически игрички приключи. Разбра ли?

Сюзан запази мълчание, а на лицето й се беше появило онова сковано изражение, което Кордилия най-много мразеше — караше я да желае от все сърце да шамаросва твърдоглавата си племенница, докато носът й се разкървави, а от тези големи сиви сърнешки очи бликнат сълзи.

— Ти сключи сделка и договор. Разменихме си хартия, консултирахме се с вещицата, получихме пари. И ти обеща! Ако това не значи нищо за такава като теб, момиченце, помни, какво означаваше за баща ти.

Очите на Сюзан отново се насълзиха и Кордилия беше доволна да ги види. Брат й беше вечен проблем, способен да създаде единствено това твърде красиво женско отроче… но можеше да й бъде от полза, дори и мъртъв.

— Сега ми обещай да не раздаваш такива погледи и ако видиш това момче да идва, мигом да се дръпнеш далече — колкото се може по-далеч — от пътя му.

— Обещавам, лельо! — прошепна Сюзан. — Кълна се.

Кордилия се усмихна. Всъщност беше доста хубавичка, когато се усмихваше:

— Добре, тогава. Да влизаме. Наблюдават те. Дръж ми ръката, дете!

Сюзан стисна напудрената ръка на леля си. Те влязоха в трапезарията една до друга, дрехите им шумоляха, сапфирената огърлица в трапчинката между гърдите на Сюзан проблясваше и мнозина отбелязаха колко си приличат те и как би се гордял с тях бедният стар Пат Делгадо.

9

Роланд беше настанен близо до предната част на централната маса, между Хаш Ренфрю (който беше дори по-голям и масивен от Фран Ленгил) и доста унилата сестра на Торин, Корал. Ренфрю се беше справил добре с пунша — сега, когато поднесоха супата, той се зае да се доказва с бирата.

Приказваше за риболова („не е к’вото беше, момче, макар че напоследък изкарват по-малко мутанти в мрежите, дето си е чиста благословия“), земеделието („хората наоколо могат да извъдят к’вото и да е, стига да е царевица или боб“) и накрая за онези неща, от които най-много разбираше: коне, езда и ферми. Тези занятия вървяха както винаги, да, тъй си бяха, въпреки че от четиридесет или повече години времената бяха тежки тук в тревистите и морски брегове на Баронството.

Дали се изчистваха кръвните линии, попита Роланд. Защото там, откъдето той идваше, били започнали да го правят.

Да, съгласи се Ренфрю, като пренебрегна доматената си супа и се зае с препечените пържоли. Хващаше ги с ръка и ги поливаше с бира. Да, млади господарю, кръвните линии се изчистват добре. Три жребеца от всеки пет стават за продажба — и сред чистокръвните, както и сред местните линии, знайш — ли, — а четвъртият може да бъде запазен и да работи, ако не и да се ползва за разплод. Само един от пет тези дни се ражда с допълнителни крака или очи, или с червата навън и това е хубаво. Но раждаемостта намалява, така си е: жребците имат достатъчно страст в мъжките си части, ама не им стига барутът в топките.

— Моля за извинение, мадам! — каза Ренфрю и се приведе през Роланд към Корал Торин. Тя се усмихна с тънката си усмивчица, порови с лъжицата в супата си и нищо не каза. Ренфрю изпразни халбата си, облиза устни и протегна чашата отново. Когато му я напълниха, пак се обърна към Роланд.

Нещата не бяха добри, не както едно време са били, но можеха и да са по-зле. Ще бъдат по-зле, ако този нещастник Фарсън си оправи работата. (Този път той не се притесни да се извинява на сай Торин.) Те всички трябва да се държат един за друг, това е работата — богати и бедни, големи и малки, поне докато това може да свърши някаква работа. И после повтори думите на Ленгил, като каза на Роланд, че каквото и да искат той и приятелите му, каквото и да им трябва, нужно е само да го назоват.

— Ще ни стигне и информацията — каза Роланд. — Бройката на нещата.

— Аха, не мож да си преброител без бройката — съгласи се Ренфрю и се засмя пиянски. От лявата страна на Роланд Корал Торин отхапа парченце салата (не беше докоснала дори пържолите). Роланд предположи, че ушите й са съвсем наред и брат й накрая ще получи пълен доклад за техния разговор. Или може би Раймър щеше да получи доклада. Защото, макар и да беше прекалено рано да се каже със сигурност, на Роланд му се струваше, че Раймър е истинският командир тук. Заедно, може би, със сай Джо нас.

— Например — попита той, — за колко ездитни коне смятате, че можем да съобщим на Сдружението?

— Като дължимото или въобще?

— Изобщо.

Ренфрю остави чашата си и се зае да пресметне. Докато го правеше, Роланд погледна през масата и видя Ленгил и Хенри Уъртър, баронският животновъд, да се споглеждат бързо. Бяха го чули. Но видя и нещо друго, когато обърна поглед към съседа си: Хаш Ренфрю беше пиян, но май не чак толкова, колкото му се искаше да повярва младият Уил Диърборн.

— Изобщо, това ще рече, не просто каквото дължим на Сдружението или сме способни да заделим току-тъй.

— Да.

— Да видим, млади сай… Фран Ленгил трябва да има към сто и четир’сет глави; Джон Кройдън притежава към стотина. Ханк Уъртър има около четиридесет собствени и там горе на Ската поддържа още шестдесет за Баронството. Държавни запаси, гу’син Диърборн.

Роланд се усмихна:

— Знам ги отлично. Сплескани копита, къси вратове, бавна работа и бездънни тумбаци.

Ренфрю се засмя яката, кимна… но Роланд откри, че се чуди дали човекът действително се забавлява. Тук в Хамбри течението на повърхността и онова на дъното май се движеха в различни посоки.

— Що се отнася до мен, аз изкарах лоши десет-дванадесет години — прашни очи, мозъчна треска, други болести… Там, където едно време на Ската тичаха над двеста коня със знака на Лейзи Сюзен, сега едва ли са и осемдесет.

Роланд кимна:

— Значи говорим за около четиристотин и двадесет глави?

— А, повечко ще са! — засмя се Ренфрю. Той отново посегна към халбата си, бутна я с опакото на мазолестата си и обрулена от вятъра ръка, преобърна я, изруга, вдигна я и изпсува прислужника, който се забави да я напълни.

— Повече ли? — настоя Роланд, когато Ренфрю най-сетне преглътна, намести се удобно и беше готов да продължи разговора.

— Трябва да помните, господин Диърборн, че това е по-скоро коневъден, отколкото риболовен край. Може и да се делим, ние и рибарите, ама мнозина от онези смрадльовци имат по някой кон зад къщата или в Баронските конюшни, ако нямат свой покрив, та да пазят главата на кончето от дъжд. Т’ва май бедните и нещастните поддържат Баронските конюшни.

Ренфрю кимна към Сюзан, която беше настанена през три стола встрани от Роланд — точно на ъгъла на масата до кмета, който от своя страна, разбира се, беше начело на масата. Роланд реши, че мястото й е доста необичайно, особено като се има предвид, че жената на кмета беше чак в другия край на масата, с Кътбърт от едната си страна и някакъв фермер, с когото още не го бяха запознали, от другата.

Роланд предположи, че старец като Торин би желал да има до себе си симпатична млада роднина, която да привлича вниманието към него или пък той да си плакне очите, но въпреки това му се струваше странно. Почти като обида към съпругата му. Ако му е писнало от нейните дрънканици, защо не я е сложил начело на друга маса?

„Те си имат свои обичаи, това е всичко, а обичаите на страната не са твой проблели Сега да те занимава, това налудничаво броене на коне.“

— Та колко други ездитни коня би казал? — попита той Ренфрю. — Общо?

Ренфрю се втренчи несигурно в него:

— Ще ме обесят ли за честен отговор, синко? Аз съм човек на Сдружението, тъй си е. Сдружен съм до мозъка на костите, да забият Ескалибур на гроба ми, ако не е вярно. Но не искам да видя Хамбри и Меджис окрадени до шушка.

— Няма да стане така, сай. Как бихме могли да ви насилим да дадете онова, което не искате? Всички сили, които сме събрали, са струпани на север и запад, срещу Добрия.

Ренфрю обмисли това и кимна.

— И може ли да ме наричаш Уил?

Той просветля, кимна отново и му подаде ръка за втори път. Ухили се широко, когато Роланд този път я разтърси с двете си ръце, по начина, предпочитан от фермерите и каубоите.

— Живеем в лоши времена, Уил, а те създават лоши обноски. Бих предположил, че има поне още сто и петдесет коня в и около Меджис. Имам предвид нормални.

— Голяма работа, коне!

Ренфрю кимна, потупа Роланд по гърба и глътна доста бира:

— Голяма работа, точно така.

Откъм края на масата им се чу смях. Джонас явно беше казал нещо забавно! Сюзан се смееше без задръжки, главата й беше отметната назад, а ръцете скръстени над сапфирения медальон. Кордилия, от лявата страна на която беше момичето, а от дясната — Джонас, също се смееше. Торин беше направо сгърчен, клатеше се напред-назад в стола си и бършеше очите си със салфетката.

— Тя е сладко момиче — каза Ренфрю. Говореше почти с благоговение. Роланд не би могъл да се закълне, че е чул тихия звук — женско хммф, може би — да долита от другата му страна. Погледна нататък и видя сай Торин все още да си играе със супата си. Обърна се отново към края на масата.

— Кметът чичо ли й е, или може би братовчед? — попита Роланд.

Това, което се случи след това, се беше запечатало ясно в паметта му, като че ли някой усили всички звуци и цветове на действителността. Пурпурните драперии зад Сюзан внезапно станаха яркочервени. Имитацията на смях, долитаща откъм Корал Торин се превърна в трясък. Сигурно беше достатъчно силен, защото успя да накара всички наоколо да прекратят разговорите си и да се обърнат към нея, помисли си Роланд… въпреки че само Ренфрю и двамата фермери от другата страна на масата го сториха.

— Неин чичо! — това бяха първите й думи тази вечер. — Неин чичо, това беше страхотно! А, Рени?

Ренфрю не каза нищо, само бутна настрани халбата си и най-сетне започна да си яде супата.

— Учудваш ме, млади човече, тъй си е. Може и да си от Вътрешността, но, богове, който и да се е мъчил да те запознава с истинския свят (този извън книгите и картите) си е оставил ръцете, бих казала. Тя е… — и след това изрече тъй бързо диалектната дума, че Роланд нямаше и представа каква е тя. Шифи, както му прозвучи, или може би Шийвин.

— Моля? — той се усмихваше, но чувстваше усмивката си ледена и изкуствена върху устните. В стомаха му се беше събрала топка, като че ли пуншът, супата и пържолката, която беше изял, внезапно са се слепили на кълбо. „Обслужваш ли?“ я беше попитал той, имайки предвид дали сервира на масата. Може и да обслужваше, но го правеше в стая с по-голямо уединение от тази. Внезапно реши, че не иска да чува нищо повече, беше загубил интерес дори към думата, която сестрата на кмета беше използвала.

Нов взрив смях се разнесе откъм края на масата. Сюзан се смееше с отметната назад глава, бузите й пламтяха, очите й хвърляха искри. Единият ръкав на роклята й се беше смъкнал по ръката, разкривайки бледото й рамо. Докато той я гледаше със страх и страст, тя автоматично я намести с длан.

— Означава тиха малка жена — каза Ренфрю, очевидно притеснен. — Това е стар термин, не се използва много тези дни…

— Стига, Рени — каза Корал Торин и се обърна към Роланд. — Той е просто стар каубой и не може да спре да приказва за конски фъшкии дори ако е далеч от любимите си жребци. Шийвин означава странична съпруга. По времето на моята пра-прабаба е значело курва… но от определен вид. — Тя обърна бледия си поглед към Сюзан, която сега пиеше бира и пак се насочи към Роланд. Имаше някаква странна възбуда в очите й. Поглед, който на Роланд не му хареса особено. — Тип курва, на която плащаш с монети, но тип твърде специален, за да го купуват обикновените хора.

— Тя му е държанка? — попита Роланд. Имаше чувството, че устните му са замръзнали.

— Аха — отвърна Корал. — Не я е ползвал, няма да стане преди жътва. Това хич не се харесва на брат ми, мога да ти гарантирам, но е купена и платена точно като в старите времена. Тъй е тя — Корал помълча, после добави: — Баща й би умрял от срам, ако можеше да я види — говореше с нещо като меланхолично задоволство.

— Не мисля, че би трябвало да съдим строго кмета — каза Ренфрю с притеснен глас.

Корал го пренебрегна. Тя проучваше извивката на челюстта на Сюзан, меката гънка на гръдта й над ръба на деколтето, водопада на косата й. Леката насмешка беше изчезнала от лицето на Корал Торин. Сега излъчваше вледеняващо нетърпение.

Що се отнася до него, Роланд откри, че си представя кокалестите ръце на кмета да смъкват презрамките на роклята на Сюзан, да пълзят по голите й рамене, да се вмъкват като сиви раци в пещерата под косата й. Отклони поглед към долния край на масата и това, което видя там, не му хареса повече. Защото забеляза Олив Торин. Олив, която беше изритана в края на масата. Гледаше към съпруга си, който я беше заменил с красиво младо момиче и беше подарил на това момиче медальон, пред който собствените й обеци изглеждаха като евтини дрънкулки. На лицето й ги нямаше омразата и гневното очакване на Корал. Тя съзерцаваше съпруга си с очи, които бяха кротки, но нещастни и изпълнени с надежда. Сега Роланд разбра защо му се беше сторила тъжна. Имаше достатъчно причини за това.

Откъм групата на кмета се разнесе нов смях. Раймър се беше навел от съседната маса, за да сподели смешката. Сигурно беше хубав виц. Този път дори Джонас се засмя. Сюзан сложи ръка на гърдите си, след това взе салфетката си и я вдигна да избърше сълзите от ъгълчето на окото си. Торин хвана другата й ръка. Тя погледна към Роланд и срещна погледа му. Той си помисли за Олив Торин, седнала там долу в края на масата с недокоснатата супа пред нея и с нещастна усмивка на лицето. Седеше там, където и момичето би могло да я види. И докато си мислеше за това, Роланд реши, че ако си носеше пистолетите, сигурно би могъл да изкара единия и да вкара някой куршум в малкото продажно сърчице на Сюзан Делгадо.

Помисли си: „Кого се надяваш да излъжеш?“ После дойде един от прислужниците и му поднесе чиния с риба. Роланд си мислеше, че никога по-рано не е изпитвал такова отвращение към яденето, но щеше да яде, а също и да насочи мислите си към въпросите, засегнати при разговора му с Хаш Ренфрю от ранчото Лейзи Сюзен. Щеше да помни лицето на баща си.

„Да, ще го помня добре — помисли си. — Само ако мога да забравя за онова над прекрасния сапфир!“

10

Вечерята беше безкрайна, а и след нея нямаше как да се измъкнат. Масата в средата на приемната беше преместена и гостите се групираха в два преплетени пръстена около пъргав червенокос човечец, когото Кътбърт по-късно нарече министъра на смеха на кмета Торин.

Двойките момче-момиче, момче-момиче, момче-момиче кръжаха под акомпанимента на смях и малко скованост (Роланд предположи, че около три четвърти от гостите се бяха изморили здравата) и след това китаристите подеха quesa. Това изглежда представляваше простичък вариант рийл. Кръговете се въртяха в противоположни посоки, всички се държаха за ръце, докато музиката за малко спираше. Тогава двойките на местата, където кръговете се преплитаха, се придвижваха към средата на кръга на партньорката, а всички останали пляскаха и припяваха.

Тъкмо когато Роланд си мислеше, че глупавият танц никога няма да свърши, музиката спря и той откри, че е застанал срещу Сюзан Делгадо.

За момент не можеше да направи нищо друго, освен да я зяпа, а очите му само дето не изскочиха от орбитите. Чувстваше, че не може да помръдне от мястото си. После тя вдигна ръце, музиката засвири и кръгът (който включваше кмета Торин и наблюдателния, тънко ухилен Елдред Джонас) заръкопляска. Той я поведе във вихъра на танца.

В началото, докато я въртеше през съответната фигура, се чувстваше като направен от стъкло. После постепенно се отпусна.

Тя се притисна до него за момент и когато заговори, дъхът й го погьделичка в ухото. Той се зачуди дали някоя жена може да те подлуди — в най-буквалния смисъл. Не беше вярвал в това преди тази вечер, но сега всичко се беше променило.

— Благодаря за дискретността и благопристойността! — прошепна тя.

Той се отдръпна малко от нея и в същото време я завъртя, а ръката му я придържаше зад гърба. Дланта му беше отпусната върху студения сатен, пръстите му докосваха гореща кожа. Краката й следваха неговите без пауза или тръпка: движеха се с перфектна грация, без да се страхуват от неговите грамадни слонски копита в ботуши, макар да бяха обути само в нежни копринени пантофки.

— Мога да бъда дискретен, сай — каза той. — Що се отнася до благопристойността… Учуден съм, че изобщо знаете думата!

Тя се вгледа в леденото му лице, усмивката й избледня. Видя да я замества гняв, но преди гнева имаше болка — все едно я беше ударил. Почувства се едновременно доволен и виновен.

— Защо говориш по този начин? — прошепна тя. Музиката спря преди да може да й отговори… въпреки, че нямаше и представа какво би могъл да каже. Тя направи реверанс, той й кимна, докато хората около тях пляскаха и свиркаха. Върнаха се на местата си, в отделните си кръгове и китарата подхвана отново. Роланд усети, че го хващат за ръцете и започна да се върти с кръга още веднъж.

Да се смее. Да подскача. Да пляска в ритъм. Чувстваше я някъде зад себе си да прави същото. Чудеше се дали и тя като него ужасно иска да е далеч оттук, някъде в мрака — сам в мрака — където би могъл да сложи маската си настрана преди истинското лице отдолу да се е нажежило толкова, че да я запали.