Стивън Кинг
Магьосникът (20) (Тъмната кула IV)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard and Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (12 април 2007 г.)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула IV

Магьосникът

 

Роман

 

Превод: от англ.: Юлия Чернева, Елена Павлова

 

Stephen King

The Dark Tower IV: Wizard and Glass

Copyright © Stephen King, 1997

Illustrations copyright © Dave McKean, 1997

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Юлия Чернева, преводач, 1998

© Елена павлова, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Мирослава Стамболджиева

Редактор: Весела Еленкова

Коректор: Петрана Старчева

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 7400 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

ТРЕТА ЧАСТ: ЕЛА, ЖЪТВАРЮ

ПЪРВА ГЛАВА. ПОД ЛУНАТА НА АМАЗОНКАТА

1

Истинската любов, като всеки друг силен и омайващ наркотик, е досадна — веднъж разкажеш ли за създаването и откритието й, целувките бързо втръсват и милувките са изтощителни… разбира се, за всички с изключение на онези, които си ги разменят, които дават и взимат милувките, докато всеки звук и цвят на света сякаш се сгъстява и става по-ярък около тях. Както и с другите силни дроги, истинската първа любов е наистина единствено интересна за онези, които са й пленници.

И както всеки друг силен и омайващ наркотик, първата любов е опасна.

2

Някои наричаха Амазонката последна лятна луна. Други казваха, че е първата есенна. Независимо какво от двете беше, тя означаваше промяна в живота на Баронството. Рибарите в залива си слагаха дебелите вълнени пуловери над промазаните якета и вятърът започваше да духа все по-често и по-силно по източно-западния си есенен маршрут, и с времето ставаше все по-остър. В големите овощни градини на Баронството на север от Хамбри (и в по-малките градини на Джон Кройдън, Хенри Уъртър, Джейк Уайт и стиснатата, но богата Корал Торин), берачите започваха да се появяват между редовете, понесли странните си, двойни стълби. Следваха ги теглени от коне каруци, пълни с празни бъчви. В големите пивоварни — особено в тази на Баронството на миля от Сийфронт — студеният въздух разнасяше сладката миризма на пресовани парченца ябълки. Далеч от брега на Чистото море, дните си оставаха топли, докато Амазонката растеше. Небето беше съвсем ясно денем и нощем, но истинската лятна жега беше изчезнала с Торбалан. Последната реколта винаги беше лоша и селяните я псуваха като си задаваха въпроса защо въобще са се мъчили… но дойдеше ли дъждовният, духовит стар месец март, когато хамбарите и варелите бързо се изпразваха, им ставаше ясно. В градините на Баронството — големите на ранчерите и по-малките на селяните, даже в малките задни дворчета на гражданите — мъже, жени и деца се появяваха в старите си дрехи и обувки. Идваха с вързани за глезените панталони, защото по времето на Амазонката откъм пустинята нахлуваха несметен брой змии и скорпиони. По времето, когато се появяваше Старият демон, куп гърмящи змии щяха да увиснат от коневръзите на „Почивка за Пътника“ и магазина от другата страна на улицата. И другите заведения и магазини също щяха да украсят така коневръзите, но когато за змийските кожи се плаща на Жътвен ден, странноприемницата и магазинчето обираха печалбата. По полята и градините се виждаха кошници, подредени по редовете от жени с вързани с кърпи коси и скрити между гърдите жътвени амулети. Прибираха последните домати, краставиците, остатъка от царевицата, последните моркови и лук. Оттук нататък, докато дните се смаляваха и есенните бури приближаваха, ги чакаха меласата, подправките, тиквите и картофите. В Меджис времето за жътва беше дошло, а над главите им, все по-ясна и по-ясна с всяка звездна нощ, Амазонката се кланяше и гледаше на изток към странните водни простори, които никой мъж или жена от Средния свят не можеше да види.

3

Тези в хватката на силна дрога — хероин, дяволска трева, истинска любов — често откриват, че се опитват да запазят предпазливия баланс между тайната и екстаза, докато вървят по опънатото въже на живота си. Да балансираш по въжето е трудно и при най-добри обстоятелства. Да го правиш в делириум е почти невъзможно. Напълно невъзможно е, ако продължава дълго.

Роланд и Сюзан бяха в делириум, но поне имаха някаква представа за това. Пък и нямаше да пазят тайната си завинаги, а само до Жътвен ден в най-лошия случай. Нещата можеха да се променят и преди това, ако Големите ковчези излезеха от прикритието. Всъщност и други играчи биха могли да предприемат първия ход, но Роланд беше сигурен, че, който и да мести пръв, Джонас и хората му ще са там и ще участват. Именно те ще бъдат и най-голямата опасност за трите момчета.

Роланд и Сюзан бяха внимателни — поне толкова, колкото е възможно за хора в делириум. Никога не се срещаха два пъти по ред на едно и също място, нито по едно и също време и никога не се опитваха да прикрият срещите си. В Хамбри ездачите бяха нещо обичайно, но тайните се забелязваха. Сюзан никога не прикри „ездата“ си с оправданието, че ще помага на приятелка (макар че имаше приятелки, които биха й сторили тази услуга). Хората, на които им трябва алиби са именно онези, които имат тайни. Тя имаше чувството, че леля Корд се притеснява все повече от излизанията й, особено онези рано привечер, но поне до момента приемаше основното оправдание на Сюзан за тях: че й трябва време да се усамоти, да поразмисли върху обещанието и отговорностите си. По ирония на съдбата, именно такива бяха първоначалните инструкции на вещицата от Кьос.

Те се срещаха във върбовата горичка, в няколко от изоставените къщи-лодки, които стояха килнати на северния бряг на залива, в една пастирска хижа далеч в изолацията на Кьос, в изоставения ловен дом, скрит в Лошите треви. Местата бяха, простичко казано, отвратителни като онези, на които наркоманите се събират да практикуват порока си, но Сюзан и Роланд не забелязваха рушащите се стени на хижата или дупките в покрива на колибата, или миризмата на гниещи мрежи в ъглите на старите полупотопени къщи — лодки. Те бяха опиянени, затънали в любов и за тях всяка рана на лицето на земята беше красив белег.

Два пъти през онези ранни делириумни седмици, те използваха червения камък на стената зад павилиона, за да си устройват срещи, но след това някакъв дълбок глас се обади в главата на Роланд и му каза, че трябва да измислят нещо друго — камъкът може и да е идеалното място за детски тайни, но той и възлюбената му не бяха вече деца. Ако ги откриеха, бичуването беше най-лекото наказание, на което можеха да разчитат. Червеният камък беше прекалено подозрителен, а писането на съобщения — дори неподписани и отчайващо мъгляви — беше невероятно опасно.

И на двамата им се струваше по-сигурно да използват Шийми. Под усмихнатото му плиткоумие се намираха изумителни дълбини на… ами, дискретност. Роланд обмисля дълго и внимателно, преди да се спре на тази дума, но тя беше правилна — способността да се пази мълчание беше много по-важна от простото извъртане. Извъртането и без друго беше извън обсега на Шийми и винаги щеше да е така — човек, който не може да каже лъжа без да отклони поглед встрани от твоя, е човек, който никога няма да може и да извърта.

Те използваха Шийми към половин дузина пъти в течение на петте седмици, когато физическата им любов гореше най-силно — три пъти си устройваха срещи, два пъти променяха местата на срещите и веднъж отложиха една, когато Сюзан забеляза ездачи от ранчото Пиано да събират сено близо до хижата в Лошите треви.

Дълбокият, предупреждаващ глас никога не проговори на Роланд за Шийми както за опасния червен камък… но здравият му разум го спомена. И когато той накрая каза за това на Сюзан (двамата бяха омотани в одеялото му и лежаха голи в прегръдките си), откри, че и нея я измъчват угризения. След като стигнаха до този извод, Роланд и Сюзан си устройваха срещите само помежду си. Ако тя можеше да го срещне, каза Сюзан, ще окачи червена риза на перваза на прозореца си, все едно я суши. Ако той може да я срещне, трябва да остави бял камък на североизточния ъгъл на двора, напреко на пътя откъм Ковачницата на Хуки, където беше градската помпа. Като последно средство щяха да ползват червения камък зад павилиона, колкото и да е опасно, но не и да забъркват Шийми в аферите си — в тяхната афера — отново.

Кътбърт и Алан наблюдаваха как Роланд затъва в това увлечение първо с недоверие, изумление и тревога, а после и с тих ужас. Те бяха изпратени на място, което се предполагаше, че е спокойно, а вместо това бяха разкрили заговор; бяха дошли просто да броят в Баронство, където повечето от аристократите явно са включени в силите на най-върлия враг на Сдружението; бяха превърнали в лични свои врагове трима опасни мъже, които вероятно бяха избили достатъчно хора, за да напълнят доста голямо гробище. И въпреки всичко се чувстваха уверени, защото бяха дошли тук, предвождани от приятеля си, който в техните очи беше полубог след като победи Корт — със сокол за оръжие! — и стана стрелец на четиринадесет години. Това, че за мисията им бяха дали оръжия и на тях, значеше нещо много, когато напуснаха Гилеад, но не и кой знае какво, когато започнаха да осъзнават реалното положение на нещата в Хамбри и Баронството. А когато разбраха какво става, Роланд беше пистолетът, на който разчитаха. И сега…

— Той е като потопен във вода револвер! — обяви една вечер Кътбърт, почти веднага след като Роланд беше препуснал да се срещне със Сюзан. Амазонката се издигаше в първата си четвърт над верандата на землянката. — Само боговете знаят дали ще стреля отново, дори и ако го измъкнем и изсушим.

— Тихо, чакай — каза Алан и погледна към коневръза. Надяваше се да измъкне Кътбърт от лошото му настроение (занятие, което беше много лесно при нормални обстоятелства) и каза. — Къде е наблюдателят? Да не би веднъж да си е легнал рано?

Това само притесни Кътбърт още повече. Не беше виждал черепа на гарвана от няколко дни — не можеше да се сети колко точно — и прие загубата му като лошо предзнаменование.

— Легнал си е, ама не в леглото — отвърна и мрачно погледна на запад, където Роланд беше изчезнал на гърба на грамадния си кон. — Загубил съм го навярно. Както са изчезнали акълът, сърцето и здравият разум на един човек.

— Той ще се оправи — каза неловко Алан. — Познаваш го не по-зле от мен, Бърт. Ще се оправи.

Тихо, без дори следа от обичайното си чувство за хумор, Кътбърт каза:

— Сега имам чувството, че никога не съм го познавал.

И двамата се бяха уморили да увещават Роланд по различни начини. Бяха получили едно и също обяснение, което в действителност не беше и обяснение. Замечтаният (и вероятно малко притеснен) отсъстващ поглед в очите на Роланд при тези едностранни обсъждания щеше да бъде ясен за всеки, който някога е опитвал да разговаря смислено с наркоман. Беше израз, който показваше, че умът на Роланд е обладан от лицето на Сюзан, миризмата на кожата й и допира до нея.

— Мразя я малко за това, което направи — каза Кътбърт и в гласа му Алан усети нотка, която никога преди не беше чувал — смес от ревност, разочарование и страх. — Май даже повече от малко.

— Не трябва! — Алан се опита да не звучи шокирано, но не успя. — Тя не е отговорна за…

— Дали не е? Тя отиде в Ситго с него. Тя видя каквото видя и той. Бог знае какво още й е казал след като са приключили да се правят на двуглаво животно. И тя никак, ама никак не е глупава. Дори само начинът по който устройва нейната част от аферата го показва. — Бърт си мислеше, предположи Алан, за малкия й сръчен фокус. — Тя би трябвало да знае, че се превръща в част от проблема. Трябва да го знае!

Сега горчивината и страхът бяха съвсем открити. „Той я ревнува, защото му е откраднала най-добрия приятел — помисли си Алан, — но това не е всичко. Ревнува и най-добрия си приятел, защото точно той е спечелил най-красивото момиче, което някой от нас въобще е виждал.“

Алан се приведе напред и стисна рамото на Кътбърт. Когато Бърт прекъсна мрачното съзерцание на двора и се обърна да погледне приятеля си, остана изненадан от жестокостта, изписана на лицето на Алан.

— Това е ка — каза Алан.

Кътбърт изсумтя:

— Ако получавах топла вечеря всеки път, когато някой обвинен в кражба, похот или друга глупост спомене за ка…

Хватката на Алан се стегна, докато не стана болезнена. Кътбърт би могъл да се дръпне, но не го направи. Внимателно наблюдаваше Алан. Шегаджията поне временно беше изчезнал.

— Да обвиняваме е тъкмо онова, което ние двамата не можем да си позволим — каза Алан. — Не виждаш ли? А и ако тъкмо ка ги е отнесла, не би трябвало да ги обвиняваме. Не можем да го правим. Трябва да се издигнем над това. Той ни трябва. А също и тя, може би.

Кътбърт се вглежда в очите на Алан доста дълго. Приятелят му видя как гневът на Бърт води битка със здравия му разум. Накрая (и може би само за момента) здравият разум победи.

— Добре де, добре. Това е ка, любимото извинение на всички. Нали за това съществува Голямото Неясно в крайна сметка, нали? Значи ли това, че не бива да се обвиняваме за извършени глупости? Сега ме пусни, Ал, преди да ми счупиш рамото!

Алан го пусна и се върна облекчен в креслото си.

— Само ако знаехме какво да правим със Ската. Ако не започнем броенето скоро…

— Всъщност имам една идея — каза Кътбърт. — Трябва само малко да се поизглади. Сигурен съм, че Роланд би ни помогнал… ако някой от нас успее да му привлече вниманието за няколко минути, естествено.

Поседяха малко без да говорят, зазяпани към двора. В землянката гълъбите — още един повод за спорове между Роланд и Бърт напоследък — гукаха. Алан си сви цигара. Беше бавен и крайният резултат изглеждаше доста смешно, но тя остана цяла, когато я запали.

— Баща ти ще те претрепе с каиша, ако те види с това в ръката — отбеляза Кътбърт, но говореше с определено възхищение. По времето, когато на следващата година Амазонката се издигнеше в небето, те и тримата щяха да са заклети пушачи, стегнати млади мъже, от очите на които беше изчезнала детинската нотка.

Алан кимна. Силният тютюн от Външната Дъга караше главата му да се върти и гърлото да дращи, но цигарата беше начин да успокои нервите си, а точно сега нервите му се нуждаеха от такова нещо. Не знаеше за Бърт, но тези дни беше надушил кръв във вятъра. Може би част от нея щеше да е тяхна. Не беше точно уплашен — все още не, но беше много, много притеснен.

4

Въпреки че бяха обучавани от ранно детство, Кътбърт и Алан все още имаха погрешната представа, присъща за много деца на тяхната възраст: че по-възрастните знаят какво правят. Дори и обхванат от любовна треска, Роланд беше наясно по въпроса, но приятелите му бяха забравили, че в играта на Обсада и двете страни местят на сляпо. Те биха били изненадани да открият, че поне двама от Големите ковчези са започнали сериозно да се изнервят заради трите момчета от Вътрешността и ужасно им е писнало от играта на изчакване, в която участваха.

Една ранна сутрин, когато Амазонката беше достигнала половината си, Рейнолдс и Дипейп слязоха по стълбите от втория етаж на „Почивка за пътника“. Главната зала беше тиха, като се изключат разнообразни похърквания и флегматични съскания. В най-заетия бар на Хамбри купонът беше приключил до следващата нощ.

Джонас, съпроводен от мълчалив гост, редеше пасианс на масата на Корал от лявата страна на люлеещите се врати. Тази нощ носеше плаща си и дъхът му излизаше на бели облачета, когато се наведе над картите си. Не беше достатъчно студено за сланите — все още не, — но и те щяха да паднат скоро. Хладината във въздуха не оставяше място за съмнения.

Дъхът на госта му също беше видим. Скелетоподобното тяло на Кимба Раймър беше буквално погребано под сиво серапе с тънки оранжеви ивички. Те двамата тъкмо се бяха наканили да обсъждат бизнеса си, когато Рой и Клей се показаха, очевидно приключили до следващата вечер със занятията си на втория етаж.

— Елдред — възкликна Рейнолдс и после продължи: — Сай Раймър.

Раймър му кимна в отговор и огледа Рейнолдс и Дипейп с отвращение:

— Дълги дни и приятни нощи, господа! — Разбира се, светът се беше преместил, помисли си той. Доказваше го това, че открива такива долни боклуци на такъв важен пост. Пък и самият Джонас беше съвсем малко по-добър.

— Може ли да си поговорим, Елдред? — попита Клей Рейнолдс. — Обсъждахме го, Рой и аз…

— Тъпо — отбеляза с треперливия си глас Джонас. Раймър не беше учуден да открие в края на живота си, че Ангелът на Смъртта има такъв глас. — Обсъждането води до мислене, а мисленето е опасно за такива като вас, момчета. Все едно да човъркате носовете си с дулата на заредени пистолети.

Дипейп нададе проклетия си цвилещ смях, като че ли не осъзнаваше, че шегата е за негова сметка.

— Джонас, слушай… — поде Рейнолдс и несигурно погледна към Раймър.

— Можеш да говориш пред сай Раймър — отбеляза Джонас и разбърка отново картите. — В крайна сметка той е наш главен работодател. Редя този пасианс в негова чест, тъй си е.

Рейнолдс изглеждаше изненадан:

— Помислих си… тъй да се каже, вярвах, че кметът Торин е…

— Харт Торин не се интересува от подробностите за нашата сделка с Добрия — каза Раймър. — Поделяне на отговорностите е всичко, което той желае по въпроса, господин Рейнолдс. Главната задача на кмета е Жътвеният празник да премине спокойно и неговото споразумение с младата дама да бъде… нормално консумирано.

— Аха, доста дипломатично рекнато от твойта страна — забеляза Джонас с ясно доловим меджиски акцент. — Но тъй като Рой изглежда малко объркан, ще преведа. Кметът Торин през по-голямата част от времето си витае в облаците, търка си пикалото и си мечтае как ще пъхне ръка в кутията на Сюзан Делгадо. Обзалагам се, че когато черупката най-сетне се разтвори и перлата й попадне в ръцете му, той така и няма да я вземе — сърцето му ще се взриви от възбуда и той ще падне мъртъв върху нея, тъй ще стане. Ах-м!

Отново долетя цвилещ смях откъм Дипейп. Той сръчка Рейнолдс:

— Добре го каза, нали Клей?

Рейнолдс се ухили, но погледът му все още беше притеснен. Раймър пусна усмивка, тънка като ноемврийски лед и посочи към седмицата, която тъкмо беше изскочила от колодата:

— Червено върху черно, скъпи ми Джонас.

— Хич не съм ти скъп — каза Джонас като сложи седмица кари върху осмица. — И ще е най-добре да го запомниш. — После се обърна към Рейнолдс и Дипейп. — Сега, какво точно искате? Раймър и аз тъкмо се канехме да проведем малко съвещание.

— Бихме могли да си поблъскаме главите заедно — предложи Рейнолдс и сложи длани на облегалката на един стол. — Един вид да сме наясно съвпадат ли мненията ни.

— Не мисля така — възпротиви се Джонас и събра картите си. Изглеждаше притеснен и Клей Рейнолдс вдигна ръце от стола бързешком. — Казвай си приказката и да приключваме. Става късно.

— Мислехме си, че е време да посетим Бар Кей — каза Дипейп. — Да поогледаме наоколо. Да видим дали има нещо вярно в онова, дето ми го каза старецът в Рици.

— И да видим какво още може да се измъкне оттам — добави Рейнолдс. — Времето наближава, Елдред, и не можем да си позволим да оставяме нерешени въпроси. Те може да имат…

— Аха? Пистолети? Електрически палки? Малки феи в бутилки? Кой знае? Ще си помисля по въпроса, Клей.

— Но…

— Казах, че ще си помисля. Сега се качвайте горе и двамата, обратно при вашите феи.

Рейнолдс и Дипейп го погледнаха, спогледаха се и след това се отдръпнаха от масата. Раймър ги наблюдаваше с тънката усмивчица на устните си.

В подножието на стълбището Рейнолдс се обърна. Джонас спря да разбърква картите и го погледна, повдигнал рошавите си вежди.

— Подценихме ги веднъж и те ни направиха на маймуни. Не искам да се случва пак. Това е всичко.

— Още не можеш да преглътнеш обидата, нали? И аз също. И ще ти кажа пак, че ще си платят за онова, което сториха. Вече съм приготвил сметката и когато му дойде времето, ще им я представя с точно набелязани подробности. Но междувременно те няма да ме накарат да направя първия ход. Времето е на наша страна, не на тяхна. Схващаш ли?

— Да.

— Ще се опиташ ли да го запомниш?

— Да — повтори Рейнолдс. Изглеждаше удовлетворен.

— Рой? Вярваш ли ми?

— Аха, Елдред. Напълно. — Джонас го беше наградил за свършената в Рици работа и Дипейп се кълнеше в него като надушило разгонена женска мъжко куче.

— Тогава марш нагоре и двамата и ме оставете да преговарям с шефа. Твърде стар съм да се застоявам до късно.

Когато те си тръгнаха, Джонас разбърка отново картите и огледа заведението. Имаше близо дузина посетители, включително пианистът Шеб и барманът Барки, които си отспиваха. Никой не беше достатъчно близо да чуе тихия разговор на двамата до вратата, дори и ако някой хъркащ пияница по неясни причини само имитира сън. Джонас сложи червена дама върху черно вале, после погледна към Раймър:

— Казвай си приказката.

— Всъщност тези двамата го казаха вместо мен. Сай Дипейп никога не се е притеснявал от излишък на сиво вещество, но Рейнолдс е доста умен за пистолетаджия, не мислиш ли?

— Клей е хитър, когато луната е високо — съгласи се Джонас. — Да не искаш да ми кажеш, че си изминал целия път от Сийфронт само да ми съобщиш, че тези три бебчета трябва да се наблюдават отблизо?

Раймър сви рамене.

— Може и да трябва, но ако се наложи аз ще си го свърша. Тъй де. Но какво трябва да се търси?

— Това трябва да разберем — каза Раймър и потупа една от картите на Джонас. — Тук е Попът.

— Аха. Почти толкова е грозен, колкото и този, до който седя. — Джонас сложи Попа върху неговата редичка карти. При следващото раздаване откри Лука, когото сложи до Павел. Оставаха Петър и Матей, все още скрити някъде в колодата. Джонас смръщено погледна Раймър:

— Ти го криеш по-добре от приятелчетата ми, но си се нервирал като тях. Искаш да знаеш какво има в онази землянка? Ще ти кажа: резервни ботуши, портрети на мамичките им, чорапи, които смърдят до небето, мръсни чаршафи на момчета, на които са им казвали, че е лошо да преследваш овцата… и скрити някъде там пистолети. Най-вероятно под дъските на пода.

— Наистина ли смяташ, че имат пистолети?

— Аха, Рой е напипал същината на нещата, тъй си е. Те са от Гилеад, вероятно произхождат от линията на Илд или от хора, които си мислят, че идват оттам и вероятно са чираци, пратени на задача с оръжия, които още не са заслужили. Колебая се малко за онзи високия с „аз го давам тежкарски“ поглед в очите. Той може и да е вече стрелец. Предполагам, но дали е възможно? Не мисля. Дори и ако е, мога да го надвия в честен бой. Знам това, както го знае и той.

— Тогава защо са ги пратили тук?

— Не защото някой във Вътрешните Баронства подозира предателството ти, сай Раймър, спокойно.

Главата на Раймър щръкна от серапето му, когато той се изправи и лицето му се вцепени:

— Как смееш да ме наричаш предател? Как си позволяваш!

Елдред Джонас награди хамбрийския министър на инвентара с неприятна усмивка.

— През целия си живот съм наричал нещата с истинските им имена и не се каня да спирам точно сега. Това, което би трябвало да те интересува е, че никога не съм играл срещу работодателя си.

— Ако аз не вярвам в каузата на…

— Мътните да я вземат вярата ти. Става късно и искам да си лягам. Хората в Ню Канаан и Гилеад си нямат и най-малка представа какво става или не става тук на Дъгата. Пък и малцина от тях въобще са били наоколо, бих казал. Прекалено заети са да запазват света да не се срути над главите им, за да пътуват напред-назад тези дни. Не, това, което са научили е от книжките с картинки, които са чели като малки: весели каубои, препускащи след стадата; весели рибари, които дърпат пълните мрежи на лодките си; хора, които си ходят на гости и пият ракия в големи халби в павилиона на „Зеленото сърце“. В името на човека Исус, Раймър, не се стягай! С това се разправям ден и нощ.

— Те виждат Меджис като спокойно и сигурно място.

— Аха, пасторален рай, точно така, без съмнение. Знаят, че целият им начин на живот — всичкото това благородство и превземките, и древният произход — са под заплаха. Последната битка може и да се проведе на близо двеста колела на северозапад от границите им, но когато Фарсън използва огнените си колесници и роботи, за да издуха армията им, неприятностите бързо ще се придвижат на юг. Там във Вътрешните Баронства подушват тези неща от двадесет години насам. Те не са пратили хлапетата тук, за да разкриват тайните ти, Раймър. Хора като тези не подлагат преднамерено децата си на опасност. Те са ги пратили тук да ги разкарат от пътя си, това е всичко. Това не ги прави слепи или глупави, но, за Бога, нека разсъждаваме разумно. Та те са дечица.

— И какво още би открил, ако отидеш там?

— Някакъв метод за пращане на съобщения, вероятно. Предполагам, че ще е хелиограф. А някъде зад Айболт има овчар или селянин, който е верен на движението — някой, който е обучен да приема съобщенията и или да ги препредава, или да ги носи лично. Но не след дълго ще е твърде късно, за да има полза от съобщения, нали?

— Може би, но сега все още не е късно. И ти си прав. Хлапета или не, те ме притесняват.

— Нямаш причина, казвам ти. Съвсем скоро ще съм богат, а ти направо ще се къпеш в пари. Ще си кмет, ако желаеш. Кой би могъл да те спре? Торин? Той е истинска отрепка. Корал? Тя ще ти помогне да го изхвърлиш, кълна се. Или може би искаш да си Барон, ако тези титли се възстановят?

— Той видя за момент проблясък в очите на Раймър и се засмя. Матей се показа от колодата и Джонас го сложи при останалите попове. — Мхм, виждам какво таиш в сърцето си. Скъпоценностите са хубави, но златото е два пъти по-добро, а няма нищо по-хубаво от това хората да ти се кланят и да падат на колене пред теб, нали?

Раймър каза:

— Те вече трябваше да броят при каубоите.

Ръцете на Джонас увиснаха над редицата карти. Това беше мисъл, която му беше минавала през ума повече от веднъж, особено през последните две седмици.

— Колко време мислиш им трябва да преброят мрежите, лодките и всичко останало при рибарите? — попита Раймър.

— Те трябваше вече да са на Ската и да броят крави и коне, да проверяват хамбарите, да проучват каруците. Трябваше да са там още преди три седмици. Освен ако вече не знаят какво ще открият.

Джонас разбра, че Раймър е прав, но не можеше да повярва в това. Не би повярвал. Едва ли момчета, които се бръснат само веднъж седмично, може да са толкова хитри.

— Не — каза той. — Това идва от виновното ти сърце. Те просто се опитват да го правят както трябва и пълзят наоколо като старци с влошено зрение. Скоро ще се качат на Ската и ще броят, докато им се пръснат сърцата.

— А ако не стане така?

Добър въпрос. Ще трябва да се отървем някак си от тях, предположи Джонас. Чрез засада например. Три изстрела от прикритие и няма повече бебчовци. След това ще има лоши слухове, защото момчетата бяха харесвани в града, но Раймър можеше да се справи с това до Празника, а след Жътва нямаше да има значение. Но все пак…

— Ще трябва да поогледам Бар Кей — добави накрая Джонас. — Но сам. Не искам Клей и Рой да тъпчат наоколо.

— Това звучи добре.

— Сигурно ще искаш да дойдеш и да удариш едно рамо?

Кимба Раймър се усмихна вледеняващо:

— Не мисля.

Джонас кимна и започна да раздава отново. Щеше да е малко рисковано да ходи до Бар Кей, но той не очакваше сериозни проблеми, особено ако отиде сам. Те, бяха само момчета, в крайна сметка и през по-голямата част от деня ги нямаше.

— Кога да очаквам доклада ти, сай Джонас?

— Когато съм готов да ти го поднеса. Не ме притискай.

Раймър вдигна тънките си ръце и ги задържа с дланите навън към Джонас:

— Приеми извиненията ми, сай!

Джонас кимна, леко успокоен. Вдигна нова карта. Беше Петър Ключарят. Той сложи картата на горния ред и се взря в нея, като прокарваше пръсти през дългата си коса. Прехвърли поглед от картата към Раймър и после обратно, а веждите му се вдигнаха.

— Усмихваш се — отбеляза Раймър.

— Ах-м! — отвърна Джонас и раздаде отново. — Щастлив съм! Всички попове са налице. Мисля, че ще спечеля тази игра.

5

За Рия месецът на Амазонката беше време на разочарование и незадоволени желания. Плановете й се бяха провалили и благодарение на ненавременния скок на проклетата котка, тя не можа да разбере как и защо. Младият негодник, който беше взел черешката на Сюзан Делгадо, явно не й беше позволил да си остриже скалпа… но как? И кой беше той в действителност? Тя се чудеше все повече и повече, но любопитството й беше по-слабо от гнева. Рия от Кьос не беше свикнала да я мамят.

Тя погледна от другата страна на стаята, където Мъсти се беше свил и предпазливо я наблюдаваше. Обикновено би се излежавал в огнището, но откакто беше подпалила козината му, Мъсти предпочиташе дървата. Ако се съди по настроението на Рия, това беше мъдър ход.

— Ти имаш късмет, че те оставих жив, проклетнико! — измърмори старицата.

Обърна се към топката и започна да прокарва ръце над нея, но стъклото продължаваше да отразява само ярка розова светлина — не се появи никакво изображение. Накрая Рия се отказа, отиде до вратата, отвори я и погледна към нощното небе. Сега луната беше по-голяма от половината си и Амазонката се очертаваше ясно на яркото й лице. Рия изплю поток мръсни думи към жената на луната, каквито не смееше да казва пред кълбото (кой знае какви същества биха могли да живеят вътре и как ще реагират на подобни приказки?). Тя два пъти удари костеливия си юмрук в касата на вратата, докато проклинаше, измъквайки на бял свят всяка гнусна дума, която знаеше, дори такива глупости, с каквито се наричат малките деца, докато играят в пясъчника. Никога не се беше ядосвала толкова. Беше дала на момичето инструкции и то, все едно по каква причина, ги беше нарушило. Мръсницата заслужаваше да умре, задето се е възпротивила на Рия от Кьос.

— Но не веднага — прошепна старицата. — Първо трябва да бъде овъргаляна в прахта, след това опикана, докато прахта не стане кал върху хубавата й руса косичка. Смазана… наранена… оплюта…

Тя отново удари по стената до вратата и този път от кокалчетата й рукна кръв. Не ставаше дума само за отказа на момичето да изпълни хипнотичната команда. Имаше и друг проблем, свързан с това, но много по-сериозен: самата Рия беше прекалено обладана от топката, освен за кратки и непредсказуеми периоди. Прокарването на ръце над нея и заклинанията, които мърмореше, бяха безполезни. Думите и жестовете бяха само начин да фокусира желанията си. На тях отвръщаше топката — желания и концентрирани мисли. Сега, благодарение на бунта на момичето и любовника й, Рия беше прекалено ядосана, за да постигне дълбоката концентрация, от която се нуждаеше розовата мъгла, вихреща се в кълбото. Беше, на практика, прекалено ядосана, за да вижда.

— Как да го направя като преди? — попита Рия полувидимата жена на луната. — Кажи ми! Кажи ми! — Но Амазонката не отвърна нищо и накрая Рия се прибра, смучейки наранените си кокалчета.

Мъсти я видя да влиза и се пъхна в обгърнатата с паяжини дупка между дърветата и комина.