Стивън Кинг
Магьосникът (24) (Тъмната кула IV)

2

Момичето, макар и младо, беше омъжено.

Момчето, макар и честно, беше неопитно.

Девойката го срещна една нощ на тайното им място, за да му каже, че тяхната любовна история, колкото и сладка да беше, трябва да приключи. Младежът отвърна, че никога няма да свърши, защото е предречена от съдбата. Тя му каза, че дори и да е така, в даден момент съдбата се променя. Може би той беше започнал плаче. Може би тя се беше смяла — най-вероятно от притеснение. Какъвто и да беше случаят, смехът й изобщо не беше на място. Младежът грабна камък и й размаза главата. След това, когато дойде на себе си и осъзна какво е направил, се облегна на гранитната плоча, положи в скута си бедната й разбита глава и си преряза гърлото. Един бухал ги наблюдаваше от съседното дърво. Момчето умря, целувайки лицето на девойката, а когато ги откриха, устните й бяха слепени от кръвта им.

Стара история. Всеки град помни подобна случка. Обикновено драмата се е разиграла на местната алея на влюбените, на уединено местенце на брега на реката или на градското гробище. След като разказвачите изопачат подробностите достатъчно, за да задоволят тъмните страсти на слушателите, от истории като тази се съчиняват песни. Пеят ги най-често тъжни девици, които зле свирят на китара или мандолина и гласът им е неприятен. Най-често към песните прибавят и такива сладникави припеви като: „Ла-ли-ла-ли — ла-ли-ло-о, те умряха заедно-о…“

Версията на тази история, разказвана в Хамбри, беше за любовници на име Робърт и Франческа, и действието се развиваше в древността — преди светът да се промени. Предполагаемите убийство и самоубийство се бяха случили в гробищата на Хамбри. Камъкът, с който главата на Франческа е била смазана, беше парче от надгробна плоча, а гранитната стена, на която Робърт се беше облягал, докато си прерязва гърлото, принадлежеше на мавзолея на Торин. Беше малко съмнително дали изобщо е имало някакви Торин в Хамбри или Меджис преди пет поколения, но като цяло народните предания не са нищо повече от измислици.

Независимо дали историята беше истина или лъжа, смяташе се, че гробището е обитавано от духовете на любовниците, които (както се говореше) можеха да бъдат видени да се разхождат ръка за ръка сред гробовете — кървящи и стенещи жалостиво. Малцина се осмеляваха да идват на гробището посред нощ и това го превръщаше в идеално място за срещата на Роланд, Кътбърт, Алан и Сюзан.

По времето, когато се събраха, Роланд беше започнал да чувства нарастващо притеснение… дори отчаяние. Сюзан беше проблемът му — или, по-точно казано, ставаше дума за леля й. Дори и без отровното писмо на Рия, което беше подпомогнало процеса, подозренията на Кордилия относно Сюзан и Роланд се бяха превърнали в почти сигурни убеждения. Веднъж, преди по-малко от седмица, Кордилия се беше нахвърлила върху Сюзан в мига, в който тя беше пристъпила през вратата с кошницата си на рамо.

— Била си с него! Била си, лошо момиче, изписано е на лицето ти!

Сюзан, която точно този ден изобщо не се беше приближавала до Роланд, в първия момент само зяпна.

— Да съм била с кого?

— О, не се дръж като невинно ангелче с мен, госпожице Колко Съм Млада и Хубава! Не ми се подигравай, ако обичаш! Кой според теб изплезва език доземи, само щом прекрачи през тази врата? Диърборн, ето кой! Диърборн! Диърборн! Повтаряла съм ти го хиляди пъти! О, срам за моите очи! Срам! Виж си панталоните! Целите са боядисани в зелено от тревата, върху която сте се въргаляли. Удивена съм, че не ги е и разкъсал на всичкото отгоре! — Тук вече леля Кордилия направо пищеше. Вените на врата й се бяха издули като въжета.

Сюзан, изумена, погледна към старите си панталони в цвят каки.

— Но това е боя — не виждаш ли? С Чета рисувахме декорите за празника в къщата на кмета! Изцапала съм се, когато Харт Торин — не Диърборн, а Торин — ме нападна в ъгъла, където държим декорите и фишеците. Решил бил, че е открил идеалното място и време за малко борба! Хвърли се отгоре ми, изпразни се в гащите си и си отиде доволен! Той е истинско животно — тя смръщи нос, макар че напоследък чувстваше само отвращение към Торин. Страхът й от него беше преминал.

Междувременно лелята я оглеждаше с блеснали очи. За пръв път Сюзан сериозно се замисли върху психическото й здраве.

— Нелоша история — прошепна Кордилия накрая. Над веждите й се беше събрала пот, а сините вени на слепоочията й пулсираха. Дори беше започнала да мирише напоследък, независимо дали се е къпала или не — излъчваше неприятна кисела смрад.

— След като се въргаляхте ли измислихте това? — изписка тя.

Сюзан пристъпи напред, сграбчи костеливата длан на жената си и я плесна върху едно от петната на коленете си. Кордилия изпищя и се помъчи да се дръпне назад, но Сюзан я държеше здраво. След това вдигна ръката към лицето на леля си и я задържа там, докато не се убеди, че онази е успяла да помирише добре пръстите си.

— Усещаш ли, лельо? Боя! Рисуваме с нея върху оризовата хартия за цветните фенери!

Китката в хватката на Сюзан постепенно се отпусна, втренченият в нея поглед лека-полека се избистри.

— Аха! — каза Кордилия. — Боя! — След малко добави: — Този път наистина е боя.

Оттогава Сюзан твърде често беше обръщала глава само за да види как лелята я следва по улиците — или пък някой от множеството приятели на Кордилия да я следи с подозрителен поглед. Когато яздеше към Ската, винаги имаше усещането, че е наблюдавана. Два пъти досега четиримата бяха отивали на гробището, където тя беше обещала да се срещне с тях. И двата пъти плановете им се бяха проваляли, винаги в последния момент. Сега пък беше забелязала най-големият син на Брайън Хуки да я зяпа по странен, предизвикателен начин. Всичко си оставаше само предчувствие, но беше твърде силно.

Допълнително утежняваше положението й фактът, че не по-малко от Роланд й се искаше да се срещат — и то не за съвещания. Имаше нужда да вижда лицето му, да държи ръцете му… Всички останали сладости можеха да почакат, но трябваше да го вижда и докосва, да се убеди, че той не е просто халюцинация на едно самотно, изплашено момиче.

Накрая Мария й беше помогнала — Бог да благослови малката, която разбираше повече, отколкото предполагаше Сюзан. Мария беше отишла при Кордилия със съобщението, че Сюзан ще прекара нощта в крилото за гости на Сийфронт. Съобщението беше от Олив Торин и при всичките си подозрения Кордилия не би могла да предположи, че е фалшиво. И то не беше. Олив го беше написала, покорно и без да задава въпроси, когато Сюзан я помоли.

— Какво й има на племенницата ми? — беше се озъбила Кордилия.

— Уморена е. И е прихванала dolor de garganda.

— Възпалено гърло? Току пред празника? Глупости! Не вярвам! Сюзан никога не боледува!

— Dolor de garganda! — повтори Мария, безразлична, както единствено селянките могат да бъдат, пред лицето на висшестоящите — и Кордилия трябваше да се задоволи с обяснението. Самата Мария нямаше никаква представа в какво се е забъркала Сюзан, но точно това беше желанието на девойката.

Сюзан се беше измъкнала през терасата. Пъргаво се беше спуснала по сплетените лози, растящи по северната стена на сградата, и беше минала през задната врата за прислугата. Роланд я чакаше до вратата и след две минути на пламенни ласки, върху които няма да се спираме подробно, те препуснаха заедно върху Ръшър към гробището, където Кътбърт и Алан трескаво ги очакваха, изпълнени с предчувствия и надежда.

3

Сюзан първо погледна към спокойния блондин с обло лице, чието име не беше Ричард Стокуърт, а Алан Джоунс. После се обърна към другия — този, който явно се съмняваше в нея и може би дори я мразеше. Името му беше Кътбърт Алгууд.

Седяха един до друг на повалена надгробна плоча, обраснала с бръшлян. Сюзан скочи от гърба на Ръшър и бавно се приближи към тях. Те се изправиха. Алан се поклони по типичния за Вътрешния свят начин, с изнесен напред крак и сгънато коляно…

— Госпожо, желая ви дълъг живот и…

Другият застана до него — слаб и мургав, с лице, което щеше да бъде красиво, ако не изглеждаше толкова неспокойно. Тъмните му очи наистина бяха хубави.

— … и приятни нощи! — завърши Кътбърт, копирайки поклона на Алан. Двамата толкова приличаха на смешници от скеч, че Сюзан се засмя. Не можа да се удържи. Направи реверанс, разтваряйки ръце, за да разгъне полите, които не носеше.

— Да ви се връща двойно, господа.

След което се огледаха взаимно — трима младежи, неуверени как точно да се отнасят един с друг. Роланд не се опита да им помогне — седеше на гърба на Ръшър и ги следеше внимателно.

Сюзан пристъпи несигурно напред. Вече не се смееше. В ъгълчетата на устните й още се таеше усмивка, но погледът й беше станал сериозен.

— Надявам се, че не ме мразите — каза. — Бих ви разбрала, ако е така — вмъкнах се в плановете ви… както и между вас тримата, но съм безпомощна. — Протегна ръце към Алан и Кътбърт. — Обичам го!

— Не те мразим — отвърна Алан. — Нали, Бърт?

В продължение на един ужасен миг Кътбърт запази мълчание, зазяпан над рамото на Сюзан и очевидно проучващ изгряващата Демонска луна. Девойката почувства как сърцето й спира. После погледът му се насочи към нея и той се усмихна толкова сладко, че през съзнанието й като комета прелетя объркваща, но ярка мисъл: „Ако бях срещнала първо него…“

— Възлюбената на Роланд е и моя възлюбена — каза Кътбърт. Протегна се, стисна ръцете й и я дръпна напред, за да застане между него и Алан — като сестра между двамата си братя. — Приятели сме, откакто сме били в пеленки и ще продължим да сме заедно, докато един от нас напусне пътеката! — После се ухили като хлапе. — Макар че май ще открием края на пътеката четиримата.

— И то скоро — добави Алан.

— Освен ако — завърши Сюзан Делгадо — леля ми Кордилия не се присъедини към нас.

4

— Ние сме ка-тет — каза Роланд. — Един, съставен от много.

Той ги огледа последователно, не видя несъгласие в очите им. Бяха се преместили в мавзолея и дъхът им излизаше на бели облачета от устите и от ноздрите им. Роланд приклекна срещу тримата, седнали на каменната пейка, обградена от погребални букети в каменни вази. Подът беше осеян с листенца от увехнали рози. Кътбърт и Алан от двете страни па Сюзан я бяха прегърнали по доста необичаен за тях начин. Роланд отново си я представи като сестра между защищаващи я братя.

— По-силни сме, отколкото бяхме — каза Алан. — Чувствам го отлично.

— Аз също — заяви Кътбърт и се огледа. — Чудесно място за сбирки. Особено за ка-тет като нашия.

Роланд не се усмихна — беше лишен от чувство за хумор.

— Нека да поговорим за онова, което става в Хамбри! След това ще обсъждаме най-близкото бъдеще!

— Не сме изпратени тук по работа — обясни Алан на Сюзан. — Бащите ни просто искаха да ни махнат от пътя си, това е всичко. Роланд изпитваше враждебност към човек, който вероятно е в свитата на Джон Фарсън…

— Изпитваше враждебност към… — каза Кътбърт. — Страхотен израз! Мисля да го запомня и да го използвам при всяка възможност.

— Вземи се в ръце — сопна се Роланд. — Нямам желание да стоя тук цяла нощ!

— Приеми извиненията ми, о, Велики — каза Кътбърт, но очите му танцуваха по определено непочтителен начин.

— Дойдохме заедно с нашите пощенски гълъби, които да приемат и отнасят писма! — продължи Алан. — Но мисля, че гълъбите са тук по-скоро за да са сигурни родителите ни, че всичко е наред!

— Така си е — намеси се Кътбърт. — Алан се опитва да обясни, че бяхме много изненадани. С него имахме някои… разминавания… относно това какво да предприемем. Искаше да изчакаме. Не бях съгласен. Но сега вярвам, че е бил прав.

— Само че се убеди по погрешен начин — сухо добави Роланд. — Във всеки случай отдавна сме изгладили отношенията си.

Сюзан притеснено местеше поглед от единия към другия. Очите й се спряха върху белега на долната челюст на Роланд, ясно видим дори на слабата светлина, която проникваше през полуотворената врата.

— Как точно сте ги изгладили? — попита тя.

— Няма значение — обяви Роланд. — Фарсън смята да предизвика битка или може би цяла серия схватки в планините Шавед на северозапад от Гилеад. За силите на Сдружението, насочили се към него, ще изглежда като капан. Ако всичко вървеше нормално, наистина щеше да е капан… Фарсън обаче има намерение да ги подведе, обкръжи и унищожи с помощта на оръжията на Древните. За тази цел кара петрол от Ситго. Петролът в танкерите, които видяхме.

— Къде ще го рафинират, за да може Фарсън да го използва?

— Някъде на запад по пътя му — каза Кътбърт. — Мислим, че е най-вероятно това да стане във Ви Кастис. Знаеш ли я? Това е миньорска страна.

— Чувала съм за нея, но никога през живота си не съм напускала Хамбри. — Тя погледна Роланд. — Мисля обаче, че това скоро ще се промени.

— Там са останали доста машинарии от времето на Древните — поясни Алан. — Повечето са в пропастите и каньоните, казват. Роботи и убиващи светлини — лъчи-бръсначи, както ги наричат, защото спокойно могат да те разрежат на две, ако попаднеш сред тях. И само боговете знаят какво още има там. Някои неща без съмнение са измислици, но където има дим, най-често има и огън. Във всеки случай това изглежда най-подходящото място за рафиниране.

— И след това ще го закарат там, където Фарсън ги чака — каза Кътбърт. — Не това има някакво значение за нас — едва успяваме да се справим тук в Меджис.

— Изчаквах с надеждата да получа всичко — обяви Роланд. Всяка капчица от проклетия заграбен петрол.

— В случай, че не си забелязала, нашият приятел е прекалено амбициозен — поверително сподели Кътбърт и премигна.

Роланд не му обърна внимание. Гледаше към Айболт Каньон. Тази нощ оттам не се чуваха звуци — вятърът се опне обърнал и ги отнасяше встрани от града.

— Ако можем да запалим петрола, всичките им планове ще се провалят… Петролът е най-важното нещо и без друго. Искам да го унищожа и след това да се махнем оттук. Ние четиримата.

— Смятат да ударят по Жътва, нали? — попита Сюзан.

— Да, така изглежда — каза Кътбърт и се засмя. Смехът му беше заразителен, като смях на дете. Докато се смееше, се полюшваше напред назад, притиснал корема си точно както би го направило едно дете.

Сюзан объркано го погледна.

— Какво? Какво имаш предвид?

— Не мога да ти кажа — оправда се той, кашляйки. — Твърде много ми идва. Бих се смял през цялото време, докато говоря, и Роланд ще се ядоса. Кажи го ти, Ал. Разкажи на Сюзан за посещението на заместник-шерифа Дейв.

— Дойде да ни види в Бар Кей — каза ухилен Алан. — Поговори си с нас като да ни е чичо. Каза ни, че хората от Хамбри не обичат чужденци на празниците си и е най-добре да стоим настрани през деня на пълнолунието.

— Това е лудост — каза Сюзан гневно, като всеки един, който току-що е чул родният му град да бъде несправедливо обиждан. — Ние приветстваме чужденците на празниците си. Не сме някое племе… диваци.

— Кротко, кротко! — упрекна я Кътбърт, кискайки се. — Знаем всичко, но заместник Дейв не знае, че знаем, нали така? Убеден е, че жена му прави най-хубавия чай с мляко в околността и за нищо друго си няма ни най-малко понятие. Шериф Херк знае мъничко повече, както той самият смята, но не особено много.

— Мерките, които взима да ни отстранят, означават две неща — намеси се Роланд, — първо, че възнамеряват да ударят по Жътва, точно както ти каза, Сюзан. Освен това си мислят, че могат да измъкнат благата на Фарсън изпод носовете ни.

— И най-вероятно да ни обвинят, след като го направят — намеси се Алан.

Тя изумено погледна първо единия, после другия, и попита:

— Какво сте намислили?

— Да разрушим това, което са оставили в Ситго като примамка, след това да ударим там, където е истинското място — спокойно обясни Роланд, — Висящата Скала. Поне половината от танкерите, които смятат да вземат на запад, са там в готовност. Ще има доста хора. Най-малкото двеста души, макар да ми се струва, че ще са по-малко. Мисля, че всички трябва да умрат.

— Ако не са те, ще сме ние — каза Алан.

— Как можем ние четиримата да се справим с двеста войника?

— Не можем. Но ако успеем да запалим един-два от заредените танкери, те ще експлодират — може даже да стане верижна експлозия. Оцелелите войници ще се паникьосат, а оцелелите им командири ще бъдат бесни. Ще ни забележат, понеже ще се оставим да бъдем видени…

Алан и Кътбърт го наблюдаваха със затаен дъх. Всичко казано до тук, беше или вече споделено с тях или те поне отчасти се бяха досещали, но тази част поне до момента Роланд беше пазил в тайна.

— И тогава какво? — попита изплашена тя. — Тогава какво?

— Мисля, че ще успеем да ги отведем в Айболт Каньон — каза Роланд — и мисля, че дори ще успеем да ги набутаме в изтъняването:

5

Възцари се мъртвешка тишина. След това с известно уважение Сюзан каза:

— Ти си луд.

— Не е — замислено промълви Кътбърт. — Мислиш си за онзи малък процеп в стената на каньона, нали, Роланд? Онзи точно преди завоя.

Роланд кимна.

— Четиримата можем да се покатерим горе без особени проблеми. На върха ще разполагаме с доста камъни. Достатъчно, за да причиним срутване върху всеки, който би се осмелил да ни последва.

— Това е ужасно — каза Сюзан.

— Начин да оцелееш — отвърна Алан. — Ако им позволим да си запазят петрола и да го използват, ще избият всички от Сдружението, които попаднат в обсега на оръжията им. Добрия не взима затворници.

— Не казах, че е погрешно, само е ужасно.

За момент настъпи тишина — четири хлапета планираха смъртта на двеста мъже. Само дето те дори не бяха мъже — много от тях (може би дори всичките) щяха да са момчета горе-долу на техните години. Накрая тя каза:

— Тези, които не бъдат засипани от срутването, ще могат да се измъкнат обратно откъдето са дошли.

— Не, няма да могат. — Алан беше виждал мястото и сега беше схванал идеята напълно. Роланд кимна и се усмихна.

— Защо не?

— Храсталаците в устието на каньона. Ние се каним да ги запалим, нали, Роланд? И ако постоянните ветрове се запалят и него ден, то димът…

— Ще ги вкара още по-навътре — съгласи се Роланд. — В изтъняването.

— И как ще запалиш храстите? — попита Сюзан. — Знам, че са сухи, но едва ли ще имаш време да използваш кибрит или огнивото си.

— Ще трябва да ни помогнеш — каза Роланд. — Както ще ни помогнеш да запалим и танкерите. Не можем да разчитаме на оръжията си: суровият петрол е много по-слабо умалителен, отколкото хората си мислят. И Шийми ще се включи, нали?

— Кажи ми какво точно искаш.

6

Обсъждаха го още двадесетина минути, но допълниха плана учудващо малко — добре разбираха, че ако пресметнат точно всяка стъпка и в последния момент нещо се промени, няма да реагират правилно. Ка ги беше въвлякла в това и може би щеше да е най-добре да разчитат на ка — и на собствената си смелост — да се измъкнат на чисто отново.

Кътбърт не беше съгласен да въвличат Шийми, но накрая прие — ролята на момчето щеше да бъде незначителна. „Където са четирима, там и петима“ — каза Роланд.

— Добре — кимна накрая Кътбърт и се обърна към Сюзан. — Един от нас двамата ще трябва да поговори с него.

— Аз ще го направя.

— Дано да е разбрал, че не бива да казва на Корал Торин нито думица — каза Кътбърт. — Не само защото кметът й е брат, просто не вярвам на тази мръсница.

— Мога да ти посоча по-добра причина от Харт да не й вярваш — каза Сюзан. — Моята леля твърди, че тя ходи с Елдред Джонас. Бедната леля Корд. Изкара най-лошото лято в живота си. Пък и есента няма да е по-добра. Хората ще я наричат леля на предателка.

— Някои ще разберат — каза Алан. — Мнозина успяват.

— Може би, но леля Кордилия е от онези хора, които никога не дават ухо на добрите слухове. Нито пък ги разпространяват. Тя обожава Джонас.

Кътбърт беше потресен.

— Обожава Джонас! В името на всички проклети богове! Можеш ли да си представиш? Хм, ако награждаваха хората за лош вкус в обичта, леля ти щеше да се класира доста напред, нали?

Сюзан се изкикоти и кимна.

— Време е да си тръгваме — каза Роланд. — Ако се случи нещо, за което Сюзан трябва незабавно да узнае, ще използваме червения камък на стената на Зеленото сърце.

— Добре — каза Кътбърт. — Да се махаме оттук. Толкова е студено, че замръзнах до кости.

Роланд се изправи, раздвижвайки схванатите си крака.

— Най-важното е, че са решили да ни оставят на свобода, докато си свършат работата и побягнат. Това е нашият шанс… А сега…

Тихият глас на Алан го прекъсна:

— Има един друг проблем. Много важен.

Роланд отново приклекна, гледайки Алан с интерес.

— Вещицата.

Сюзан потръпна, но Роланд само нетърпеливо се засмя.

— Тя не може да ни се меси, Ал — не виждам как би могла. Не вярвам, че участва в заговора на Джонас и…

— Нито пък аз — съгласи се Алан.

— …и ние с Кътбърт я предупредихме да си държи езика зад зъбите за мен и Сюзан. Ако не бяхме го сторили, на леля й щяха да са й гръмнали бушоните досега.

— Не разбираш ли? — обади се Алан. — На кого Рия ще каже няма никакво значение. Въпросът е как въобще е научила!

— Розова е — внезапно каза Сюзан. Беше вдигнала ръце над главата си и докосваше внимателно мястото, където отрязаните косми започваха да растат отново.

— Кое е розово? — попита Алан.

— Луната — каза тя, после тръсна глава. — Не знам. Не знам дори за какво говорех. Май съм откачила като Пинч и Джили съм… Роланд? Какво става? Какво ти става?

Роланд се беше смъкнал на обсипания с листенца под. Изглеждаше сякаш ей-сега ще припадне. Откъм гробището се чуваше сухият шум на падащи листа и писъците на козодоя.

— Свещени богове — каза той тихо. — Не може да бъде! Не може да е истина! — Погледът му срещна този на Кътбърт.

Доброто настроение на младежа беше изчезнало от лицето му, оставяйки грубо и пресметливо изражение, което дори собствената му майка не би познала — или не би пожелала да познае.

— Розова — повтори Кътбърт. — Не е ли забавно — същата дума, която баща ти споменаваше точно преди да тръгнем. Предупреди ни за розовото. Мислехме си, че е нещо като шега. Почти, де.

— О! — очите на Алан бяха широко отворени. — О, мамка му! — възкликна той. Осъзна какво е казал току-що, докато си седи точно до възлюбената на най-добрия си приятел, и притисна устата си с длани. Беше почервенял като рак.

Сюзан изобщо не забеляза смущението му. Беше се навела към Роланд с нарастващ страх и объркване.

— Какво? — попита. — Какво точно знаете? Кажете ми! Кажете ми!

— Искам да те хипнотизирам отново, както направих онзи ден при върбите — каза Роланд. — Смятам да го направя веднага, преди да обсъдим въпроса и да замъглим спомените ти.

Бръкна в джоба си и извади куршум, който започна да прехвърля между пръстите си. Погледът й се насочи към него, сякаш привлечен от магнит.

— Може ли? — попита Роланд. — С твое позволение, скъпа!

— Както желаеш. — Зениците й се бяха разширили, очите и се изцъклиха. — Не знам защо си мислите, че този път ще бъде различно, но… — Спря да говори, очите й продължаваха да следят танца на куршума. Когато той спря да го движи и го стисна в юмрука си, те се затвориха. Дишането й беше равномерно и леко.

— Богове, тя потъна като камък — прошепна удивен Кътбърт.

— Била е хипнотизирана и преди. От Рия, струва ми се. — Роланд замълча за миг. — Сюзан, чуваш ли ме?

— Да, Роланд.

— Искам да чуваш и един друг глас.

— Чий?

Роланд погледна към Алан. Ако някой можеше да пробие преградата в ума на Сюзан (или да намери път покрай нея), това беше приятелят му.

— Моя — каза Алан и застана до Роланд. — Познаваш ли ме?

Тя се усмихна със затворени очи:

— Аха, ти си Алан или Ричард Стокуърт.

— Точно така. — Той погледна нервно и въпросително към Роланд, сякаш казваше: — Какво да я питам?, но за момент приятелят му не отговори. Беше на две други места и се вслушваше в два различни гласа. Сюзан, край потока при върбите:

— Тя каза: „Ау, скъпа, точно тъй, ти си едно добро момиченце…“ — и всичко стана розово…

Баща му, в двора зад Голямата зала:

— Това е грейпфрутът. Розовият.

Розовият!

7

Конете им бяха оседлани и натоварени. Трите момчета стояха пред тях, външно спокойни, но всъщност изгаряха от желание да тръгнат. Зовът на пътя и скритите около него чудеса е най-силен за младите…

Бяха в двора източно от Голямата зала, недалеч от мястото, където Роланд се беше сражавал с Корт. Беше ранно утро, слънцето още не се беше показало и над зелените поля на сиви ивици се извиваше мъгла. На около двадесет крачки от тях бащите на Кътбърт и Алан стояха неподвижно, разкрачени, стиснали ръкохватките на револверите си. Мартин (който по това време отсъстваше от двореца и доколкото всички знаеха, от Гилеад) едва ли щеше да предприеме атака срещу тях — не тук, — но и не беше напълно невъзможно.

Единствено бащата на Роланд говори с момчетата, докато се качваха на конете, за да потеглят на изток към Меджис и Външната Арка.

— Последно предупреждение — каза той, докато затягаха ремъците на седлата си. — Съмнявам се, че ще попаднете на нещо, което да ви заинтригува — не и в Меджис — но си отваряйте очите за цвят от дъгата. От Магьосническата дъга! — Цъкна с език и добави. — Това е грейпфрутът. Розовият.

— Магьосническата дъга е измислица — каза Кътбърт, отвръщайки на усмивката на Стивън. Внезапно нещо в погледа на Стивън Дисчейн накара усмивката му да помръкне.

— Не всички стари приказки са истина, но мисля, че тази за Дъгата на Маерлин е вярна — отвърна Стивън. — Казано е, че някога в нея имало тринадесет стъклени топки — по една за всеки от Дванадесетте пазители и една, представяща централната точка на Лъчите.

— Една за Кулата! — тихо каза Роланд и по гърба му полазиха тръпки. — Една за Тъмната кула!

— Да, когато бях момче, я наричахме Трина десетица та. Разказвахме си истории за черната топка и се плашехме до смърт… докато бащите ни ни хванаха. Моят собствен татко каза, че никак не е разумно да приказваме за Тринадесетицата, защото може да чуе името си и да пресече пътя ни. Но черната Тринадесетица не е вашата цел… не сега, поне за момента. Не, става дума за розовата. Грейпфрутът на Маерлин.

Невъзможно бе да се прецени доколко е сериозен… ако изобщо говореше сериозно.

— Ако останалите топки в Магьосническата дъга съществуват, най-вероятно са вече счупени. Такива неща никога не остават на едно място или в едни и същи ръце задълго, както знаете, а дори и омагьосаното стъкло може да бъде разбито! Но поне три-четири от топките на Дъгата вероятно още се търкалят по нашия тъжен свят. Почти сигурно — синята. Едно пустинно племе мутанти — Абсолютните прасета, както самите се наричат — я притежаваше преди петдесетина години, макар че сега тя отново изчезна. За зелената и оранжевата се говори, че са съответно в Луд и Дис. И остава, само може би, розовата.

— За какво служат? — попита Роланд.

— За предсказване. Някои цветове от Магьосническата дъга са предсказване на бъдещето. Други отвеждат погледа в различни светове — там, където живеят демони; там, където се предполага, че са отишли Древните, когато са напуснали нашия свят… Могат да показват и местата, където тайни врати свързват световете. Други цветове можели да проникнат в нашия свят и да виждат неща, които хората искат да запазят в тайна. Никога не виждат обаче доброто — само лошото. Колко от това е истина и колко — легенда — никой не знае със сигурност. — Той погледна към тях, усмивката му беше помръкнала. — Знаем обаче, че Джон Фарсън има талисман — предмет, който свети в палатката му късно нощем… преди битки, преди голямо разместване на войници и коне, понякога преди да бъдат обявени внезапни негови решения. И свети в розово.

— Може да има електрическо фенерче и да го увива в розов плат, когато се моли — каза Кътбърт и предизвикателно погледна приятелите си. — Не се шегувам, някои хора правят подобни неща.

— Може би — съгласи се бащата на Роланд. — Може и да е това или нещо подобно! Но може и да е нещо доста по-значимо! Единственото, което знам от собствен опит, е, че той продължава да ни побеждава, да ни се изплъзва и да изниква където най-малко го очакваме. Ако магията е в него, а не в някакъв талисман, боговете да са на помощ на сдружението.

— Ще си държим очите отворени, щом желаеш — каза Роланд. — Но Фарсън е някъде на север или на запад. Ние отиваме на изток.

— Ако става дума за топка от Дъгата — отвърна Стивън, — може да е навсякъде — на изток или на юг със същата вероятност, с която и на север. Той не може да я носи навсякъде със себе си, нали разбираш? Независимо, че му се иска. Никой не може.

— Защо?

— Тези топки са живи… и гладни — обясни Стивън. — Човек започва да ги използва, накрая го използват те. Ако Фарсън има парче от Дъгата, ще го отпрати надалеч и ще го връща при себе си само когато му трябва. Осъзнава опасността да го загуби, но разбира също и риска от това да го задържа твърде дълго.

Имаше един въпрос, който останалите двама поради доброто си възпитание не можеха да зададат. Роланд обаче го направи:

— Сериозно ли говориш, тате? Не е някоя шегичка, нали?

— Изпращам ви толкова далеч на възраст, на която момчетата още не могат да спят добре, ако мама не ги целуне за лека нощ, и очаквам да ви видя отново живи и здрави — Меджис е приятно, тихо местенце или поне беше, когато бях момче, — но не съм абсолютно сигурен. Както стоят нещата тези дни, човек не може да е сигурен за каквото и да било. Не бих ви изпроводил с глупави шегички. Учуден съм, че сте си го помислили.

— Моля за извинение — каза Роланд. Трудно беше постигнал мир с баща си и нямаше намерение да го нарушава. Но въпреки това изгаряше от желание да се махне. Ръшър потръпна под него, сякаш потвърждавайки мисълта му.

— Не очаквам от вас да откриете топката на Маерлин… Но не очаквах и да ви видя да поемате на път на четиринадесет и вече с револвери в кобурите. Тук е въвлечена ка, а където има пръст ка, всичко е възможно. — Бавно, много бавно Стивън свали шапката си, отстъпи назад и ниско им се поклони. — Пътувайте в мир, момчета. И се върнете здрави.

— Дълги дни и приятни нощи, сай — каза Алан.

— Успех — пожела Кътбърт.

— Обичам те — добави Роланд.

Стивън кимна.

— Благодаря, синко — и аз те обичам. Приемете благословията ми, момчета. — Последното каза на висок глас и другите двама — Робърт Алгууд и Кристофър Джоунс, който в дните на буйната си младост беше известен като Горящия Крис — прибавиха своите благословии към неговата.

И тъй тримата поеха към техния край на Големия път, а лятото простираше задушливото си наметало над тях. Роланд погледна нагоре и видя нещо, което мигновено го накара да забрави Магьосническата дъга. Майка му се беше навела от прозореца на спалнята — овалът на лицето й беше обграден като с рамка от древните сиви камъни на западното дворцово крило. По страните й се стичаха сълзи, но тя се усмихна и им махна с ръка. От тримата само Роланд я видя. Не й махна в отговор.

8

— Роланд! — Нечий лакът го ръгна в ребрата достатъчно силно, за да го измъкне от спомените му, колкото и ярки да бяха те, и да го върне в настоящето. Беше Кътбърт.

— Направи нещо, ако изобщо имаш такова намерение. Хайде да се махаме от тази гробница преди от студ кожата ми да се смъкне от костите.

Роланд прошепна в ухото на Алан.

— Бъди готов да ме подкрепиш.

Алан кимна.

Роланд се обърна към Сюзан:

— След като за първи път се срещнахме ан-тет, ти отиде при потока в горичката.

— Аха.

— Отряза малко от косата си…

— Аха… — с познатия сънен глас. — Точно това направих.

— Трябваше ли да я отрежеш всичката?

— Да, до дъно.

— Знаеш ли кой ти нареди да я острижеш?

Последва дълга пауза. Роланд беше готов да се обърне към Алан, когато тя каза:

— Рия… — И след още една пауза. — Искаше да ми се подиграе.

— Какво стана след това? Какво се случи, докато стоеше на прага?

— А, преди това стана още нещо.

— Какво?

— Донесох й дърва — каза девойката и не обясни нищо повече.

Той погледна към Кътбърт, който сви рамене. Алан разпери ръце. Роланд се замисли дали да го помоли да се намеси, но реши, че още не му е дошло времето.

— Дървата нямат значение в момента — каза. — Ще поговорим за това по-късно, може би, но не точно сега. Какво се случи, когато си тръгваше? Какво каза тя за косата ти?

— Прошепна го в ухото ми. Имаше малък Исус…

— Какво ти прошепна?

— Не знам, тази част е розова.

Ето го най-сетне. Той кимна на Алан. Приятелят му прехапа устната си и пристъпи към девойката. Изглеждаше уплашен, но когато взе ръцете й в своите и й заговори, гласът му беше спокоен и нежен:

— Сюзан, аз съм Алан Джоунс. Познаваш ли ме?

— Аха — Ричард Стокуърт е новото ти име.

— Какво прошепна Рия в ухото ти?

Неодобрение, леко като сянка в облачен ден, се спусна над лицето й.

— Не го виждам. Всичко е в розово.

— Няма нужда да виждаш! — каза Алан. — Не това искаме от теб сега. Затвори очи, тъй че да не виждаш нищо.

— Затворени са! — каза тя, малко дръпнато. „Изплашена е“ — помисли си Роланд. Искаше му се да каже на Алан да спре и да я събуди, но си забрани да го прави.

— Вътрешните си очи, — настоя Алан, — онези, които гледат в спомените… Затвори ги, Сюзан. Затвори ги в името на баща си и ми кажи не какво виждаш, а какво чуваш. Повтори ми какво ти каза тя.

Внезапно очите й широко се отвориха. Взря се в Роланд и през него с погледа на древна статуя. Роланд едва не изпищя.

— Ти стоеше ли на вратата? — попита Алан.

— Аха. И двете стояхме на вратата.

— Застани там отново.

— Добре. — Гласът й беше сънлив, но ясен. — Дори и със затворени очи виждам светлината на луната. Тя е голяма като грейпфрут…

„Това е грейпфрутът — помисли си Роланд. — Розов е.“

— И какво чуваш? Какво казва тя?

— Не, аз говоря. — С тънкия треперлив глас на малко момиченце. — Първо аз й говоря, Алан. Казвам „Свършихме ли вече?“ и тя отвръща „Може и да има още едно малко нещо…“ и после… после…

Алан нежно стисна ръцете й, изпращайки своята тайна сила дълбоко в нея. Тя се опита да се съпротивлява, но младежът не я пусна.

— След това какво? Какво стана после?

— Тя има малък сребърен медальон.

— Какво се случи после?

— Навежда се и ме пита дали я чувам. Усещам дъха й. Смърди на чесън. И на други, по-гадни неща. — Лицето на Сюзан се изкриви от отвращение. — Казвам, че я чувам. Сега виждам. Виждам медальона.

— Много добре. Какво още виждаш?

— Рия. Главата й изглежда като череп. Череп с коса.

— Богове! — промърмори Кътбърт и скръсти ръце на гърдите си.

— Казва, че трябва да слушам. Обещавам, че ще слушам. Казва да се подчинявам. Гали косата ми. През цялото време. Моята плитка. — Сюзан вдигна омекналата си, натежала ръка към русата си коса. — И после казва, че има нещо, което трябва да направя, когато изгубя девствеността си. „Чакай — казва тя, — докато той заспи до теб и след това си отрежи косата. Всеки косъм. Чак до самия ти череп“…

Момчетата я зяпаха с нарастващ ужас, тъй като гласът й се беше превърнал в този на Рия — ръмжащите, пискливи тонове на старата жена от Кьос. Дори лицето й — с изключение на сънливия й поглед — се беше преобразило в това ма вещицата.

— „Изрежи я всичката, момиче, всеки курвенски косъм откъсни, аха, и се върни при него плешива, както си излязла от утробата на майка си! Да видим дали ще те харесва тогава!“

Тя млъкна. Алан обърна пребледнялото си лице към Роланд. Устните му трепереха, но той все още стискаше ръцете й.

— Защо е розова луната? — попита Роланд. — Защо луната е розова, когато се опитваш да си спомниш?

— Това е нейната светлина. — Сюзан изглеждаше изненадана, почти развеселена. — Крие я под леглото си. Не знае, че я видях.

— Сигурна ли си?

— Аха — каза Сюзан, след това добави: — Ще ме убие, ако разбере! — Изкиска се, изумявайки младежите. — Рия има луна в кутия под леглото си! — Изпя това с треперливия гласец на малко дете.

— Розова луна? — попита Роланд.

— Точно така.

— Под леглото си ли?

— Аха. — Този път тя издърпа ръцете си от тези на Алан. Очерта с тях кръг във въздуха и когато го погледна, на лицето й се появи странно изражение. — Искам да я имам, Роланд! Толкова искам! Прекрасна луна! Видях я, когато тя ме изпрати за дърва. През прозореца й. Изглеждаше… млада! Трябва да я имам!

— Не, не ти трябва. Казваш, че е била под леглото й.

— Да, на магическото място, което тя прави със заклинания.

— Вещицата притежава част от Дъгата на Маерлин! — каза Кътбърт изумено. — Това, за което приказваше баща ти, е в дъртачката — нищо чудно, че знае всичко, което се случва.

— Има ли още нещо, което търсим? — попита Алан. — Ръцете й са много студени. Не ми се иска да я пращаме толкова надълбоко. Справя се добре, но…

— Мисля, че приключихме.

— Да й наредя ли да забрави?

Роланд поклати глава — бяха ка-тет, за добро или за зло. Взе дланите й. Наистина бяха студени.

— Сюзан?

— Да, скъпи.

— Ще кажа едно стихче и когато свърша, ще помниш всичко, както преди малко. Става ли?

Тя се усмихна и отново затвори очи.

— И мечка, и рибка, и зайче, и птичка… — Роланд се усмихна. — Изпълни най-силното й желание от всички.

Очите й се отвориха.

— Ти си желанието ми — каза и го целуна. — Все още си ти, Роланд. Все още, моя любов.

Неспособен да се сдържи, той я прегърна. Кътбърт извърна очи. Алан сведе поглед към ботушите си и се изкашля.

9

Докато яздеха обратно към Сийфронт, Сюзан попита:

— Ще й вземеш ли стъклената топка?

— Най-добре засега да я оставим където си е! Била й е поверена от Джонас и принадлежи на Фарсън. Безсъмнено трябва да бъде изпратена на запад заедно с останалите неща. Ще й видим сметката, когато се разправим с танкерите и с хората на Фарсън.

— Ще я вземем ли с нас?

— Или ще я вземем, или ще я счупим. Бих предпочел да я занеса на баща ми, но това крие рискове. Ще трябва да сме много внимателни. Това е мощна играчка.

— А ако тя прозре плановете ни? Ако предупреди Джонас или Кимба Раймър?

— Ако не ни види да крадем скъпоценната й вещ, не мисля, че ще се намеси в плановете ни. Струва ми се, че сме я изплашили достатъчно и ако топката наистина я е завладяла, само си губи времето да я зяпа.

— И да я има — това е най-голямото й желание.

— Точно така.

Ръшър вървеше през гората. През оредяващите клони двамата ездачи виждаха обраслата с мъх сива стена около къщата на кмета и чуваха ритмичния шум на вълните, разбиващи се в скалите.

— Можеш ли да се прибереш сама, Сюзан?

— Не се безпокой.

— Нали знаеш какво трябва да направите с Шийми?

— Аха. Чувствам се така добре, както не съм била от години. Като че ли всички паяжини от мозъка ми са изметени.

— Ще трябва да благодариш на Алан. Не бих се справил самичък.

— В докосването му има някаква магия.

— Така е. — Бяха достигнали вратата за слугите. Сюзан с лекота слезе от коня. Роланд скочи от седлото, застана до нея и я прегърна през кръста. Тя гледаше към луната.

— Виж, завъртяла се е достатъчно, за да се вижда част от лицето на Демона! Забелязваш ли го?

Връхчето на носа, част от усмивката… Окото не се беше появило още, но да, той го виждаше.

— Плашеха ме с него, когато бях малка — прошепна Сюзан, спомняйки си къщата отвъд стената. — Винаги спусках щорите при пълнолуние. Страхувах се, че ако Демонът ме забележи, ще се протегне, ще ме сграбчи и ще ме изяде. — Устните й трепереха. — Децата са глупави, нали?

— Понякога. — И като малък той не се беше страхувал от Демонската луна, но точно сега тя го плашеше. Бъдещето изглеждаше толкова мрачно, а тунелът към светлината беше толкова тесен…

— Обичам те, Сюзан. С цялото си сърце — промълви.

— Знам. И аз те обичам. — Тя го целуна по устата. Той докосна гърдите й, после целуна топлата й китка. Притисна я към себе си, а девойката гледаше над рамото му към изгряващата луна.

— Една седмица до Жътва! — промърмори. — Fin de aco, както говедарите го наричат. Как му казват в твоята страна?

— Името е приблизително същото — отвърна Роланд. — Наричат го Затварянето на годината. Жените раздават сладки и целувки.

Тя отпусна глава на рамото му и се засмя.

— Може и да не видя големи разлики в крайна сметка.

— Трябва да запазиш за мен най-хубавите си целувки.

— Ще го направя.

— Каквото и да става, ще сме заедно — каза той, но над тях Демонската луна се хилеше сред звездното небе, сякаш виждаше нещо съвсем различно в бъдещето.