Стивън Кинг
Магьосникът (16) (Тъмната кула IV)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard and Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (12 април 2007 г.)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула IV

Магьосникът

 

Роман

 

Превод: от англ.: Юлия Чернева, Елена Павлова

 

Stephen King

The Dark Tower IV: Wizard and Glass

Copyright © Stephen King, 1997

Illustrations copyright © Dave McKean, 1997

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Юлия Чернева, преводач, 1998

© Елена павлова, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Мирослава Стамболджиева

Редактор: Весела Еленкова

Коректор: Петрана Старчева

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 7400 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

ОСМА ГЛАВА. ПОД ЛУНАТА НА ТОРБАЛАН

1

Градчето Рици, почти на четиристотин мили на запад от Меджис, не беше нищо особено. Рой Дипейп го достигна три нощи преди Луната на Торбалан, наричана Късна лятна луна от някои, да се напълни. И го напусна на следващия ден.

Рици беше мизерно миньорско градче на източния склон на планините Ви Кастис, на около петдесет мили от ръба Ви Кастис. Градът имаше само една улица, превърнала се в езеро от кал три дни след първите есенни бури. Там се намираха „Мечите и костенуркови търговски и смесени стоки“, откъдето „Ви Кастис Къмпани“ беше забранила на миньорите да пазаруват, както и магазин на компанията, откъдето биха пазарували само нещастници. Имаше смесен затвор и Градска Заседателна Палата с бесило-вятърна мелница отпред, шест бара, работещи с пълна пара.

Рици беше като грозна сведена глава между двата масивни хълма. На юг над града се намираше разровеният склон, където Компанията заселваше миньорите си. На север бяха самите мини — неподсигурени груби шахти, които се спускаха на петдесет фута надолу и там се разклоняваха. Отвън приличаха на дупки, вкопани в голата камениста почва.

Някога мините са били частна собственост, но сега този период беше отминал и всички бяха управлявани от „Ви Кастис Къмпани“. Дипейп знаеше подробностите, защото Големите ковчези бяха участвали в прогонването. Това стана точно след като се беше присъединил към Джонас и Рейнолдс.

Паметта понякога му изневеряваше, но винаги, когато докоснеше ранения си пръст, си спомняше за Диърборн, Стокуърт и Хийт. Искаше да ги види мъртви в редица, с ръце, разперени като парцалените кукли на малко момиченце.

По изгрев Дипейп премина по единствената улица на Рици, подкара коня си в тръс по склона на първия хълм и спря на върха, за да хвърли последен поглед назад. Предната нощ беше разпитвал старото копеле в „Хатиган“. Докато яздеше, си припомни стария негодник. Беше се отнесъл доста честно с него, както прецени. Беше му обещал награда и беше платил за получената информация.

— Мхм — промърмори Дипейп. — Мисля, че старият парцал няма право да се оплаква.

Той лесно проследи пътя на младоците. Бяха се движили на изток по Великия път и навсякъде бяха правили впечатление. И в това нямаше нищо чудно: млади мъже с добри коне, без белези по лицата, без татуировки на регулатори по ръцете, с хубави дрехи на гърба, скъпи шапки на главите… Бяха ги запомнили особено добре в баровете и странноприемниците, където не си поръчваха силни питиета, нито бира. Все едно идваха от по-ранни, по-добри времена.

„Пикай в лицата им — помисли си Дипейп, докато яздеше. — Господин Артър Ха-Ха-Хийт остава за накрая. Ще си запазя достатъчно пикня да те удавя в нея.“

Бяха ги забелязвали, но нямаше да е достатъчно, ако се върнеше в Хамбри само с толкова. Джонас най-вероятно щеше да му откъсне носа. И щеше да си го е заслужил. Въпросът беше в какво друго са замесени те?

Беше влязъл в два други бара, преди да се навре при „Хатиган“. Поръча си още една бира и се приготви да заговори бармана.

Случайно дочу старчески глас, предизвикващ главоболие. Приказваше за старите дни, както винаги правят дъртите копелдаци, и за това как светът се бил преместил, както и колко по-добре са били нещата, когато той бил момче. След това каза нещо, при което Дипейп наостри уши: как старите дни щели да се върнат, защото не бил ли видял трима млади лордове преди по-малко от два месеца и дори купил на единия от тях питие, пък дори и да било газирана сода?

— Ти не би отличил млад лорд от млад бездомник — подхвърли една мацка, която май имаше само четири зъба, останали в очарователната й уста.

Всички се разсмяха. Старият негодник се огледа и въздъхна:

— Знам, добре де. Забравил съм повече, отколкото някога ще научите, тъй си е. Но поне един от тях беше от рода на Илд, защото го видях в чертите на лицето му… така ясно, както виждам сбръчканите ти цици, Джолейн. — Тогава старият негодник дръпна блузата на проститутката и изля остатъка от бирата си вътре. На свой ред тя грабна халбата и я разби в главата му.

— Махай се оттук! — кресна тя и го бутна към вратата. Няколко яки ритника от миньорите наоколо му помогнаха да се изнесе.

Дипейп излезе след него и му помогна да се изправи.

— Те нямат уважение — потвърди тъжно старото копеле. — Нито разбират, също тъй.

— Аха, тъй си е — каза Дипейп, който още не беше успял да изчисти акцентите на крайбрежието и Ската от речта си.

Старото копеле стоеше полюлявайки се, гледаше към него и бършеше безполезно кръвта, която се стичаше по съсухрените му бузи от разсечения скалп:

— Синко, ще ми купиш ли едно питие? Помни лицето на баща си и дай на стареца едно питие!

— Не съм много по благотворителността, старче — отговори Дипейп. — Но може и да си спечелиш колкото за едно питие. Ела тук в офиса ми и да видим ще стане ли.

Той поведе старото копеле обратно през улицата по дъсчената настилка, примъквайки го покрай черните люлеещи се врати със златни потоци светлина.

— Твойто офисче — изкиска се старецът, когато Дипейп го поведе по алеята към дъсчената ограда с купчини боклуци в далечния край. Вятърът вееше и пълнеше носа на Дипейп с миризма на сяра и карбид от мините. От дясната им страна звуците от пияната оргия се лееха през стената на „Хатиган“. — Твоят офис, добре казано.

— Аха, офисът ми.

Старецът го погледна, облян в лунната светлина, която се носеше по небето над алеята:

— Да не си от Меджис? Или Тепачи?

— Може от едното, може и от другото, а може и да не съм.

— Познавам ли те? — старецът се взря още по-внимателно в него, изправен на пръсти, като че ли очакваше целувка.

Дипейп го избута встрани:

— Не се ври така, татенце!

Въпреки всичко се чувстваше доста окуражен. Той, Джонас и Рейнолдс бяха тук преди и ако старецът можеше да си спомни лицето му, сигурно не приказваше глупости за трите хлапета, които е видял далеч по-скоро.

— Разкажи ми за тримата млади лордове, тате. — Дипейп почука по стената на „Хатиган“. — Тия вътре може и да не се интересуват, обаче аз…

Старецът се втренчи в него с мътен, пресметлив поглед:

— Дали пък няма да получа парче метал?

— Мхм — промърмори Дипейп. — Ако ми кажеш каквото искам да науча, ще ти дам метал.

— Злато?

— Разкажи ми и ще видиш.

— Не, сър. Плащането първо, приказката после.

Дипейп го стисна за ръката, завъртя я и изви китката му, която беше като сноп пръчки, опрени в кльощавите рамене на стареца:

— Продължавай да ме дразниш, татенце, и ще ти счупя ръката!

— Пусни ме! — изпищя безпомощно старият негодник. — Пусни ме, вярвам в благородството ти, млади сър, щото имаш благородно лице! Да! Да, наистина!

Дипейп го пусна. Старият негодник войнствено го огледа, потривайки рамото си. На лунната светлина засъхналата по бузата му кръв изглеждаше черна.

— Трима бяха, точно тук — каза той. — Хлапета с висок произход.

— Хлапета или лордове? Кое от двете, татенце?

Старото копеле обмисли внимателно въпроса. Дупката в главата, нощният въздух и извиването на ръката май му бяха върнали здравия разум, поне временно.

— И двете, струва ми се — заключи. — Единият със сигурност беше лорд, все едно дали ония вярват или не. Защото видях баща му, а баща му носеше пистолети. И не такива мизерни като твоите, ами истински пистолети, каквито е виждал само баща ми като дете. Големи и с дръжки от сандалово дърво.

Дипейп се втренчи в стареца, възбудата му нарасна… „Държат се като стрелци“ — беше казал Джонас, когато Рейнолдс възрази, че са твърде млади. Сега му се струваше, че шефът е бил прав.

— Дръжки от сандалово дърво? — учуди се той. — От сандалово дърво, татенце?

— Аха — старецът забеляза възбудата му и видимо се възгордя.

— Стрелец, имаш предвид. Бащата на единия от младежите е носел големи пушкала.

— Ахм, стрелец. Един от последните лордове. Родът си отива сега, но моят баща ги е познавал добре. Стивън Дисчейн от Гилеад. Стивън, синът на Хенри.

— А този, който си видял наскоро…

— Синът му, внукът на Хенри Слабия. Другите също изглеждаха благородни, биха могли и да произхождат от родовете на лордове, но този, който видях идва директно от Артур Илд, от една или друга страна. Сигурен съм както знам, че ходя на два крака. Заслужих ли си вече метала?

Дипейп понечи да потвърди, но осъзна, че дори не знае кой от тримата има предвид дъртия. — Трима млади мъже — подчерта той, — трима аристократи. И имаха ли те пистолети?

— Не там, където могат да ги видят, във всеки случай — каза старецът и грозно се изсмя. — Но имаха, о, да. Сигурно скрити в одеялата им. Готов съм да се закълна.

— Аха — каза Дипейп. — Предполагам, че би се заклел. Трима младежи и единият е син на лорд. На стрелец, както смяташ. Стивън от Гилеад.

Името му се струваше познато, охо, тъй си беше.

— Стивън Дичейн от Гилеад, точно така.

— И как се представи този млад лорд?

Старото копеле тревожно се намръщи в усилие да си спомни:

— Диърфилд? Диърстайн? Не се сещам точна…

— Добре, добре, познавам го. И ти си спечели метала.

— Така ли? — старецът отново се приближи, дъхът му беше кисело-сладък от плевела. — Злато или сребро? Какво е то, приятелю?

— Стомана — отвърна Дипейп, извади пистолета си и стреля два пъти в гърдите на стареца. Всъщност му правеше услуга.

Сега се връщаше в Меджис. Щеше да пътува много по-бързо като не се налага да задава въпроси.

Чу се плясък на криле над главата му. Един гълъб (тъмносив, с бял пръстен около врата) кацна на една скала точно пред него, като че да си отдъхне. Странна птичка. Не, помисли си Дипейп, не е див гълъб. Нечий избягал любимец? Не можеше да си представи кой в това забравено от Бога кътче на света би могъл да отглежда друго, освен полудиво куче. Във всеки случай, печен гълъб щеше да му подейства добре, когато спре да нощува.

Дипейп извади пистолета си, но преди да успее да спусне предпазителя, гълъбът полетя на изток. Дипейп все пак стреля след него. Понякога човек има късмет… не и този път. Гълъбът се наклони леко, после изправи линията на полета си и изчезна в посоката, в която се движеше самият Дипейп. Той се изправи на седлото без да губи самообладание. Беше сигурен, че Джонас ще е много доволен от откритията му.

2

Три дни след като Рой Дипейп беше напуснал Рици и беше поел обратно към Хамбри, Роланд, Кътбърт и Алан яздеха първо по дългия склон на Ската и после в пустеещите земи, които жителите на Хамбри наричаха Лошите треви. Пред тях, след като веднъж излязоха на открито, ясно се виждаха оронени и ерозирали възвишения. В средата им се намираше тъмна пропаст с гладки ръбове.

От края на Ската до скалите имаше около шест мили. На третата четвърт от пътя минаха край истинско природно чудо — стърчаща нагоре скала, която приличаше на отрязан до първата фаланга пръст. Под нея имаше малка, прилична на бумеранг полянка и когато Кътбърт извика диво, за да чуе ехото на гласа си, групичка дърдорещи ЖИВОТИНЧЕТА изскочи от тревата и хукна на югоизток към Ската.

— Това е Висящата скала — поясни Роланд. — В основата й има изворче — единственото в този район, както казват.

Това бяха единствените думи, които си размениха по време на ездата. Кътбърт и Алан обаче си отдъхнаха. През последните три седмици те правеха едно и също. На Роланд му беше лесно да каже, че трябва да изчакат, да обръщат най-голямо внимание на неща, които нямат значение и да броят онова, което забелязват с периферното си зрение. Не можеха да вярват на замечтания си и напоследък разсеян приятел. Не откриха повече руси косми по яката му и тази вечер той повече приличаше на себе си, като че ли беше оставил онова абстрактно палто вкъщи. Поне временно. А може би и за постоянно, ако имаха късмет. Можеха само да изчакват. В края на краищата ка щеше да си каже думата, както винаги.

На миля или някъде толкова от скалите, силният морски бриз, който беше духал в гърбовете им през цялото време, внезапно спря и те чуха тих, немузикален писък, идващ откъм дупката, която наричаха Айболт каньон. Алан дръпна юздите, смръщен като човек, който е захапал неочаквано кисел плод. Това, за което се сети, беше шепа остри камъчета, стискани и търкани едно в друго в силна длан. Над каньона кръжаха привлечени от звука птици.

— Наблюдателят не го харесва, Уил — каза Кътбърт и почука с кокалчета по птичия череп. — На мен също не ми допада. За какво сме тук?

— Да броим — отговори Роланд. — Пратиха ни да броим всичко и да отбелязваме всичко, а това е нещо, което става за броене и отбелязване.

— О, да. Хиляда шестстотин и четиринадесет риболовни мрежи, седемстотин и десет малки лодки, двеста и четиринадесет големи лодки, седемдесет вола, за които никой не споменава и, на север от града, едно изтъняване. Каквото и да е това.

— Ще трябва да разберем — каза Роланд.

Навлязоха в звука и въпреки, че не им хареса, никой не предложи да се върнат назад. Бяха изминали целия път до тук и Роланд беше прав — това им беше работата. Освен това ги глождеше любопитство.

Входът на каньона беше доста солидно преграден с храсти, както Сюзан беше казала на Роланд. През средата на храсталаците имаше пътека, която беше прекалено тясна за конете и при гаснещата светлина Роланд не виждаше почти нищо.

— Ще влизаме ли вътре? — попита Кътбърт. — Нека в протокола се отбележи, че съм против, макар че не се каня да вдигам бунт.

Роланд нямаше намерение да ги прекарва през храстите и към източника на звука. Не и при условие, че имаше само смътна представа какво е изтъняване. Беше задал няколко въпроса за него през последните седмици, но получи малко полезна информация. „Бих стоял по-далечко“ — беше съветът на шериф Авери. До момента най-ценно беше наученото от Сюзан в нощта, когато я срещна.

— Кротко, Бърт. Няма да влизаме.

— Добре — меко добави Алан.

Роланд откри, че колкото по-дълго си в близост до Айболт каньон, толкова по-дълбоко се вмъква стърженето в мозъка ти. Влиза в ушите, но и в зъбите ти — вибрира като нервен възел в гръдния кош и сякаш прояжда меката и деликатна тъкан зад очите. А най-вече се пъха в мозъка ти и ти казва, че всичко, от което някога си се страхувал, е точно зад следващия завой на пътеката.

След като веднъж достигнаха равната и гладка земя в края на пътеката светлината беше почти угаснала и когато слязоха от седлата и приближиха до ронещия се ръб на каньона, виждаха само сенки.

— Не е добре — каза с отвращение Кътбърт. — Трябваше да си тръгнем по-рано, Роланд… Уил, исках да кажа. Какви глупаци сме!

— Щом искаш, тук горе мога и да съм Роланд за теб. Но трябва да видим това, за което сме дошли и да го преброим — едно изтъняване, както сам каза. Само почакай.

Те чакаха и след двадесетина минути Луната на Торбалан се издигна над хоризонта — перфектна лятна луна, грамадна и оранжева. На лицето й ясно можеше да се види Торбалан, който идваше от Нищото с торба пищящи души. Сгърченият силует беше съставен от мътните сенки. Зад него оранжевата светлина сияеше като адски огън.

— Брр — потръпна Кътбърт. — Това е гнусен начин да видиш що за звук идва от дълбините.

Но въпреки това останаха на местата си докато луната се издигна в небето и премина в сребристо. Най-сетне беше горе-долу достатъчно високо, за да хвърли мрачната си светлина в Айболт каньон. Трите момчета се взряха надолу. Роланд не беше сигурен за приятелите си, но не мислеше, че би могъл да проговори, дори ако му се налага.

„Задънен каньон, много къс и със стръмни стени“ — беше казала Сюзан и описанието й се оказа съвсем точно. Тя също беше обяснила, че Айболт изглежда като комин, обърнат настрани и Роланд предположи, че това също е истина, ако си представиш, че падналият комин би могъл малко да се пречупи и да се срути, изкривен в средата.

До тази извивка каньонът беше съвсем нормален. Стените бяха прекалено стръмни за катерене, освен може би на едно място точно след малкия крив завой. Там Роланд забеляза нещо като пукнатина нагоре по стената на каньона, с достатъчно опорни точки по нея. Нямаше истинска причина да отбелязва това, но просто го направи, както щеше да търси потенциални пътища за бягство през целия си живот.

Зад завоя дъното на каньона се превръщаше в нещо, което никой от тях не беше виждал преди… и когато се върнаха в землянката след няколко часа, бяха съгласни, че не са съвсем сигурни какво точно са видели. Задната част на Айболт каньон беше залята от зловеща сребриста течност, от която се издигаха струйки дим или мъгла. Течността сякаш се движеше леко, плискайки се в стените, които я обграждаха. По-късно щяха да открият, че и течността, и мъглата са светлозелени. Лунната светлина ги правеше сребристи.

Докато гледаха, една тъмна летяща фигура се плъзна надолу към повърхността на изтъняването. Преследваше нещо във въздуха и след това отново се опита да се издигне. За секунда скимтящият, бърборещ вой се усили и се превърна почти в глас. Свали птицата от въздуха и я дръпна надолу. Зеленикаво просветване, късо и нефокусирано, пробяга по повърхността на изтъняването като електричество и изчезна.

Трите момчета ужасено се спогледаха.

„Скачай, стрелецо!“ — внезапно се чу един глас. Беше гласът на изтъняването, но и този на баща му, а също и на Мартин заклинателя, Мартин съблазнителя. А най-страшното от всичко беше и неговият собствен глас.

„Скачай и остави всичките си грижи. Тук няма да те притеснява любов към момичета, няма да обременяват детската ти душа погребения на изгубени майка. Ще имаш само покой в средата на вселената — само мазна сладост на гниеща плът.“

„Ела, стрелецо. Стани част от изтъняването.“ С унесено изражение и празни очи, Алан се насочи към ръба на скалата, десният му ботуш беше толкова близо до края, че токът пръскаше малки облачета над бездната и пращаше надолу малки камъчета. Преди да направи и пет стъпки, Роланд го хвана за колана и го дръпна грубо назад.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Алан го погледна с поглед на сомнамбул. Очите му се изясняваха, но бавно.

— Не знам… Роланд.

Под тях изтъняването виеше, ръмжеше и пееше. Имаше и друг звук, също така — напевно, мазно мърморене.

Аз знам — каза Кътбърт. — Знам накъде сме тръгнали всичките. Към Бар Кей. Хайде, да се махаме оттук — умолително погледна към Роланд. — Ужасно е!

— Добре.

Но преди да ги поведе надолу по пътеката, той пристъпи до ръба и погледна към мътното сребърно езеро долу:

— Отчитам — отбеляза предизвикателно, — отчитам едно изтъняване. — После, като понижи глас, добави: — И проклето да е!

3

Настроението им се възвърна по обратния път. Морският бриз беше прекрасен и живителен след мъртвешката миризма на каньона и изтъняването.

Докато яздеха по Ската Алан каза:

— Какво ще правим сега, Роланд? Имаш ли представа?

— Не. Честно казано, не знам.

— За начало може да вечеряме — весело предложи Кътбърт и почука за подкрепа кухия череп на наблюдателя.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да — съгласи се Кътбърт. — Но ще ти кажа нещо, Роланд…

— Уил, ако обичаш. Сега сме отново на Ската и нека бъда Уил.

— Аха, добре. Ще ти кажа нещо, Уил. Не можем да продължаваме с това броене на мрежи, кораби, станове и колела. А вярвам, че да се правим на глупаци ще е доста по-трудно, като стигнем до конете.

— Да — съгласи се Роланд, спря Ръшър и погледна назад откъдето бяха дошли. — Но ще ви кажа отново и на двамата, че не става въпрос само за конете. Дали на Фарсън му трябват? Сигурно. Както и на Сдружението. Воловете също. Но коне има навсякъде — може би не така добри като тези, но всяка стряха е добра при буря, както казват. Тъй че, ако не са конете, какво ще е? Докато не разберем, или докато не решим, че никога няма да научим, продължаваме както досега.

Част от отговора ги чакаше в Бар Кей. Беше кацнал на коневръза и кисело въртеше опашка. Когато гълъбът скочи в дланта на Роланд, той видя, че едното от крилете му е странно наранено. Някакво животно — вероятно котка — се беше приближило достатъчно близо, за да го одере, реши той.

Бележката, привързана за крака му, беше къса, но обясняваше доста от онова, с което не бяха наясно.

„Ще трябва да я видя отново“ — помисли си Роланд след като прочете писмото и почувства прилив на задоволство. Пулсът му се ускори и той се усмихна под студената сребърна светлина на Луната на Торбалан.