Стивън Кинг
Магьосникът (4) (Тъмната кула IV)

1

Град Кендълтън представляваше отровена и ярко осветена развалина, но не бе мъртъв. Въпреки че бяха изминали векове, тук пулсираше странен живот — бавно пълзящи бръмбари с размери на костенурки, птици, които приличаха на малки безформени дракони, и няколко препъващи се робота, влизащи и излизащи от разрушените сгради като възкръснали мъртъвци от неръждаема стомана. Сглобките им скърцаха, а очите им проблясваха.

— Покажи си пропуска, друже! — извика един, който от двеста тридесет и четири години седеше в ъгъла на фоайето на хотел „Травълърс“.

На ръждясалия ромб на главата му имаше звезда с шест лъча. Години наред беше блъскал глава в стената и беше изкопал плитка вдлъбнатина, но не беше успял да си проправи път.

— Покажи си пропуска, друже! Има опасност от повишена радиация в южната и в източната част на града!

Някакъв подут плъх, сляп и влачещ вътрешностите си в торбичка, подобна на разложена плацента, с усилие се добра до крака на робота-пазач, който не му обърна внимание и продължи да удря глава в стоманената стена.

— Покажи си пропуска, друже! Възможно е повишаване на нивото на радиацията.

Зад него в хотелския бар се хилеха черепите на мъже и жени, дошли за последно питие, преди да ги порази катаклизмът. Сякаш бяха умрели, заливайки се от смях. А може би с някои наистина бе станало така.

Когато Блейн Моно изтрещя отгоре, носейки се в нощта като куршум, изстрелян от пистолет, прозорците се счупиха, отломки посипаха пода и няколко от черепите се разпаднаха като антични керамични вази. По улицата премина краткотраен ураган от радиоактивен прах и спирката за таксита пред ресторант „Вкусно говеждо и свинско“ бе всмукана като дим от вихъра. Фонтанът на градския площад беше разцепен на две и бълваше не вода, а прах, змии, мутирали скорпиони и степи бръмбари.

После вихрушката, която се бе извила над града, утихна, сякаш никога не бе съществувала, и Кендълтън отново се върна към гниенето и плесенясването, започнало преди два и половина века… После го порази свръхзвукова бомба, която за пръв път от седем години предизвика достатъчно вибрации, за да събори магазина от далечната страна на фонтана. Роботът-пазач се опита да огласи едно последно предупреждение: „Повишена радиац…“, сетне млъкна завинаги, наказан в ъгъла като непослушно дете.

На двеста-триста колела от Кендълтън, по пътя на Лъча, нивото на радиацията и концентрацията на токсични вещества в почвата бързо спадаха. Там релсата на влака се спускаше на по-малко от три метра над земята и една кошута, която не изглеждаше съвсем мутирала, изскочи от боровите гори, за да пие от потока, където водата се бе пречистила сама.

Всъщност кошутата не беше нормална — от средата на корема й висеше недоразвит пети крак, досущ цицка. Поклащаше се напред-назад, докато животното вървеше, а от лявата страна на муцуната надничаше млечнобяло, сляпо трето око. И все пак тя можеше да ражда и нейната ДНК беше в сравнително добро състояние за мутант дванайсето поколение. През шестте си години живот тя бе родила три малки, които оживяха. Две от еленчетата бяха не само жизнеспособни, но и нормални — „пъстър добитък“, както би се изразила леля Талита от Ривър Кросинг. Третото, ревящ изрод без кожа, беше убито от баща си.

Светът — или поне тази част от него — бе започнал да се самолекува.

Кошутата потопи муцуна във водата и започна да пие, после вдигна глава. Очите й се отвориха широко. От устата й се стичаха капки. В далечината се разнесе тихо бръмчене, след миг се появи ярка светлина. Кошутата усети нещо нередно, но макар че рефлексите й бяха бързи, а светлината — все още отдалечена на много колела, за нея нямаше шанс да избяга. Преди да свие мускулите си, далечната искра прерасна в изпепеляващо вълче око, което изпълни потока и поляната с блясъка си. Заедно със светлината дойде и подлудяващото бръмчене на свръхмощните двигатели на Блейн, движещ се с пълна скорост. Над бетонното възвишение, където бе монтирана релсата, трептеше мъгляво розово сияние — пъстра дъга от прахоляк, камъни и малки разчленени животни, а зад тях — вихрушка от листа. Кошутата бе мигновено убита от ударната вълна при преминаването на влака. Тъй като беше твърде голяма, за да бъде всмукана във въздушната диря на Блейн, беше тласкана напред в разстояние на почти седемдесет метра. От муцуната и копитата й още капеше вода. По-голямата част от кожата на безкостния й пети крак бе откъсната от тялото и Блейн я повлече след себе си като разкъсана дреха.

За миг настъпи тишина, после свръхзвуковата бомба нахлу като шумно същество, закъсняло за сватбено тържество. Раздра тишината и повали някаква мутирала птица — може би гарван, който умря във въздуха, полетя надолу като камък и падна в потока.

В далечината блещукаше смаляващо се червено око: стоповете на Блейн.

Пълната луна се показа иззад плътния облак, обагряйки поляната и потока крещящи цветове като на фалшиви скъпоценни камъни. Луната имаше лице, но не такова, каквото биха искали да гледат влюбените. Приличаше на череп, като онези в хотел „Травълърс“ в Кендълтън. Насмешливо наблюдаваше малкото все още живи същества, борещи се долу, на земята. Преди светът да се промени в Гилеад, пълната луна в деня на края на годината се наричаше Демонска луна и да гледаш право в нея се смяташе за лоша поличба.

Сега обаче това нямаше значение. Демоните бяха навсякъде.

2

Сузана погледна маршрутната карта и видя, че зелената точка, обозначаваща местонахождението им, сега се намира на половината разстояние между Кендълтън и Райлиа, следващата спирка на Блейн. „Само че кой ще спре?“ — запита се тя.

Обърна се към Еди. Погледът му още беше насочен към тавана на вагона на бароните. Тя го проследи и видя квадрат, който можеше да е само капак (макар че когато си имаш работа с футуристичен боклук като говорещ влак, може би трябва да го наречеш люк или дори нещо още по-умно). На капака имаше грубовата рисунка, която показваше човек, излизащ през отвора. Сузана се опита да си представи как би изпълни указанията й изскочила през люка при скорост хиляда и триста километра в час. Във въображението й се появи мимолетен, но ясен образ на женска глава, откъсната от врата като цвете с прекършено стебло. Видя как главата се изтъркаля към дъното на вагона, сетне изчезна в мрака. Очите бяха изцъклени.

Прогони видението колкото се може по-бързо. И без това люкът на тавана сигурно беше заключен. Не мислеше, че ще се спасят, дори да затрудняха Блейн с някоя гатанка.

— Съжалявам, но ти говориш като обикновено бледолико гадно копеле, скъпи — каза тя с глас, който не беше съвсем на Дета Уокър. — Нямам доверие на механичния, ти задник.

Джейк подаде окъсаната книга с гатанки на Стрелеца, сякаш искаше да се отърве от отговорността да я носи. Сузана знаеше как се чувства хлапето. Все едно гневът им бе написан на онези зловещи, многократно прелиствани страници. И тя не искаше да я носи.

— Роланд! — прошепна Джейк. — Искаш ли книгата?

— Нигата — повтори Ко, поглеждайки Стрелеца.

После захапа книгата, изтръгна я от ръката на Джейк и протегна необикновено дългата си шия към Роланд, предлагайки му „Що е то?“

Стрелецът се втренчи в книгата. Лицето му беше унесено и загрижено. Сетне поклати глава.

— Още не.

После се загледа в маршрутната карта. Блейн нямаше лице, затова картата трябваше да им служи за ориентир. Проблясващата зелена точка се приближаваше до Райлиа. Сузана се зачуди какъв ли е пейзажът, покрай който минаваха, и реши, че всъщност не иска да знае. Не и след онова, което видяха, докато напускаха Луд.

— Блейн! — извика Роланд.

— Може ли да ни оставиш насаме? Трябва да обсъдим нещо.

„Ти си луд, ако мислиш, че ще го направи.“ — помисли Сузана, но влакът отговори нетърпеливо:

— ДА, СТРЕЛЕЦО. ЩЕ ИЗКЛЮЧА ВСИЧКИТЕ СИ СЕНЗОРИ ВЪВ ВАГОНА НА БАРОНИТЕ. КОГАТО СЪВЕЩАНИЕТО ВИ СВЪРШИ И СТЕ ГОТОВИ С ГАТАНКИТЕ, ЩЕ СЕ ВЪРНА.

— Да. Има си хас — измърмори Еди.

— КАКВО КАЗА, ЕДИ ОТ НЮ ЙОРК?

— Нищо. Говорех си сам, това е всичко.

— ЗА ДА МЕ ИЗВИКАТЕ, САМО ДОКОСНЕТЕ МАРШРУТНАТА КАРТА. КОГАТО Е ЧЕРВЕНА, СЕНЗОРИТЕ СА ИЗКЛЮЧЕНИ. ЩЕ СЕ ВИДИМ ПО-КЪСНО — рече Блейн, после добави. — ЗЕХТИН, НЕ РИЦИНОВО МАСЛО.

Правоъгълната маршрутна карта изведнъж стана толкова яркочервена; че Сузана не можеше да я гледа, без да присвие очи.

— Зехтин, не рициново масло — повтори Джейк. — Какво означава това?

— Няма значение — отговори Роланд. — Не разполагаме с много време. Влакът бързо се приближава към крайната си точка, независимо дали Блейн е с нас или не.

— Не вярваш, че го няма, нали? — попита Еди. — Коварен тип като него със сигурност наднича отнякъде.

— Много се съмнявам — каза Роланд и Сузана се съгласна с него. — Нали чу колко се развълнува от идеята отново да отгатва гатанки?

— И е адски самоуверен — добави младата жена. — Не очаква, че ще има неприятности с нас.

— Мислиш ли, че ще успеем да го затрудним? — обърна се Джейк към Стрелеца.

— Не знам. Играта ще бъде честна… Но поне съм я играл и преди. Всички сме я играли — в един или друг смисъл. Пък и имаме това — отговори Роланд и кимна към книгата. — Тук действат големи сили и не всички са насочени да ни отблъскват от Кулата.

Сузана го чу, но мислите й бяха съсредоточени върху Блейн, който бе изчезнал и ги бе оставил сами, като дете, затворило очи, за да се скрият приятелчетата му. Пък и не бяха ли такива — другарчета в игрите на Блейн. Мисълта беше по-неприятна от образа, който се появи във въображението й, докато се опитваше да си представи как би могла да се промъкне през люка.

— Какво ще правим? — попита Еди. — Сигурно имаш някаква идея, инак нямаше да го отпратиш.

— Богатият му интелект, съчетан с дългите периоди на самота и принудително бездействие, може да са го направили по-човечен, отколкото самият той предполага. И точно в това ми е надеждата. Първо, трябва да открием слабите и силните му места. Къде е сигурен в играта и къде не е. Гатанките не означават, че онзи, който ги задава, е умен, а подсказват слабите места на отговарящия.

— А Блейн има ли слабости? — попита Еди.

— Ако няма, ще умрем — отговори Роланд.

— Харесва ми начина, по който ни успокояваш в трудни моменти — усмихна се Еди. — Това е едно от множеството ти очарователни качества.

— Ще му зададем по четири гатанки — каза Стрелецът. — Лесна, не толкова лесна, трудна и много трудна. Убеден съм, че ще отговори и на четирите, но ще слушаме как отговаря. Еди кимна и Сузана почувства лека надежда. Струваше й се, че това е правилният подход.

— После пак ще го отпратим и ще поговорим — продължи Роланд. — Може би ще ни хрумне какво още да направим. Първите гатанки може да са откъдето и да е, но въз основа на разказа на Джейк за книжарницата, отговорът, който всъщност ни е нужен, трябва да е в книгата, не в моите спомени от състезанията по гатанки.

— Въпросът — каза Сузана.

Стрелецът учудено я погледна.

— Търсим въпрос, а не отговор — допълни тя. — Този път отговорите могат да предизвикат смъртта ни.

Роланд кимна. Изглеждаше озадачен — дори отчаян — и Сузана се страхуваше от това негово изражение. Но този път, когато Джейк му подаде книгата. Стрелецът я взе. Задържа я за миг (избелялата, но все още пъстра книжка изглеждаше странно в големите му, загорели от слънцето ръце… особено в дясната, без двата пръста), сетне я даде на Еди.

— Ти си лесна — обърна се той към нея.

— Може би — усмихна се младата жена. — И все пак не е много учтиво да кажеш това на една жена.

Стрелецът погледна Джейк.

— Ти ще бъдеш втори. Ще кажеш малко по-трудните гатанки. Аз ще бъда трети. Ще говориш последен, Еди. Избери някоя гатанка от книгата.

— Трудните са към края — обади се Джейк.

— Но внимавай да не е някоя от твоите тъпотии — продължи Стрелецът. — Това е въпрос на живот и смърт. Времето за глупости мина.

Еди го погледна — един Господ знаеше какви гадости бе извършил Роланд, за да стигне до заветната си Кула — и се запита дали Стрелецът има представа колко обидно беше презрителното предупреждение да не се държат като деца, да не се хилят и шегуват, когато животът им е в опасност.

Отвори уста да каже нещо смешно и същевременно язвително, забележка от онези, които вбесяваха брат му Хенри, но се отказа. Може би старият Роланд имаше право — крайно време беше да забрави тъпите си шеги и да се държи като възрастен.

3

След още три минути обсъждане и бързо прелистване на „Що е то?“ (книгата прелистваха Еди и Сузана, защото Джейк вече бе решил каква гатанка да зададе на Блейн), Роланд отиде в предната част на вагона и сложи длани върху блестящия правоъгълник. Маршрутната карта мигновено се появи. Макар че движението не се усещаше, тъй като сега вагонът беше затворен, зелената точка беше още по-близо до Райлиа.

— Е, РОЛАНД, СИН НА СТИВЪН! — каза Блейн. Гласът му прозвуча почти щастливо. — ГОТОВ ЛИ Е ВАШИЯТ КА-ТЕТ? ЩЕ ЗАПОЧВАМЕ ЛИ?

— Да. Сузана от Ню Йорк ще бъде първа. — Роланд се обърна към нея, понижи тон и рече: — Не е нужно да излизаш напред като нас заради краката ти, но трябва да говориш с уважение и да се обръщаш към него на име. Ако — когато отговори правилно на гатанката ти, кажи: „Благодаря, Блейн-сай, ти отговори вярно.“ После на пътеката между седалките ще излезе Джейк и ще каже своята гатанка. Разбрахме ли се?

— Ами ако Блейн отговори грешно или изобщо не отговори?

Роланд мрачно се усмихна.

— Мисля, че в момента не бива да се тревожим за това. — Отново повиши тон. — Блейн, чуваш ли ме?

— ДА, СТРЕЛЕЦО.

Роланд пое дълбоко въздух.

— Започваме.

— ОТЛИЧНО!

Стрелецът кимна на Сузана. Еди стисна едната й ръка, а Джейк потупа другата. Ко я гледаше като омагьосан със златистите си очи.

Тя нервно им се усмихна, сетне погледна маршрутната карта.

— Здравей, Блейн.

— ЗДРАВЕЙ, СУЗАНА ОТ НЮ ЙОРК.

Сърцето й биеше силно, мишниците й бяха изпотени и имаше нещо, което бе установила още в първи клас — беше й трудно да започне. Да застане пред съучениците си и първа да изпее песничка, да разкаже шега или как е прекарала лятната ваканция… или някоя гатанка. Бе избрала гатанката от шантавото есе на Джейк Чеймбърс. Беше им го издекламирал почти дословно по време на дългия разговор, след като оставиха възрастните хора в Ривър Кросинг. В есето, озаглавено „Моето разбиране за истината“, имаше две гатанки. Еди не че бе казал едната на Блейн.

— СУЗАНА? ТАМ ЛИ СИ, МАЛКА КАУБОЙКЕ?

Отново я дразнеше, но този път някак добродушно. Блейн можеше да бъде очарователен, когато получеше онова, което искаше, също като разглезено дете.

— Да, тук съм и чуй моята гатанка. Четирима братя вечно се гонят и никога не се стигат. Що е то?

Чу се особено изщракване, сякаш Блейн имитираше човек, който чатка с език по небцето си. Последва кратко мълчание, после, съвсем не толкова весело както преди, той отговори:

— КОЛЕЛАТА НА КОЛАТА, РАЗБИРА СЕ. ФАСУЛСКА РАБОТА. АКО И ДРУГИТЕ ВИ ГАТАНКИ СА ТАКИВА, МНОГО ЩЕ СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ СЪМ ЗАПАЗИЛ ЖИВОТА ВИ, МАКАР И ЗА КРАТКО ВРЕМЕ.

Маршрутната карта блесна — този път не в червено, а в розово.

— Не го ядосвайте — замоли малкият Блейн. Всеки път, когато той заговореше, Сузана си представяше изпотено, дребно, плешиво човече, за което всяко движение беше мъчение. Гласът на Големия Блейн се разнасяше отвсякъде, но този на неговия близнак — само от определено място — от високоговорителя на тавана. — Моля ви, не го ядосвайте. Енергията му вече привършва и компенсаторите едва издържат. Релсата е в много по-лошо състояние, откакто за последен път минахме по този път.

Сузана, която имаше опит с друсащи тролеи и мотриси, не усещаше нищо — пътуването беше така плавно, както когато потеглиха от Гарата на Луд, но вярваше на малкия Блейн. Предполагаше, че ако усетят сътресение, това ще бъде последното, което ще почувстват.

Роланд я сръга с лакът и я върна към действителността.

— Благодаря, Блейн-сай — каза тя и три пъти докосна гърлото си с дясната ръка. Така бе направил Стрелецът, когато започна да говори с леля Талита.

— БЛАГОДАРЯ ТИ ЗА УЧТИВОСТТА — рече Блейн. Гласът му пак звучеше весело. Сузана предположи, че това е добър знак, макар веселото му настроение да беше за нейна сметка. — НО АЗ НЕ СЪМ ЖЕНА. АКО ИМАМ НЯКАКЪВ ПОЛ, ТОЙ Е МЪЖКИ.

Сузана погледна Роланд в недоумение.

— За мъжете се използва лявата ръка. И докосваш гърдите си.

Показа й как да го направи.

— Аха.

Стрелецът се обърна към Джейк. Момчето стана, остави Ко на седалката (което се оказа безсмислено, защото зверчето веднага скочи и хукна след него) и насочи вниманието си към Блейн.

— Здравей, Блейн. Аз съм Джейк, син на Елмър.

— КАЖИ СИ ГАТАНКАТА.

— Тича, но не върви, има уста, но не говори, има легло, но не спи, има глава, но не плаче. Що е то?

— НЕ Е ЛОША! НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ СУЗАНА ЩЕ ВЗЕМЕ ПРИМЕР ОТ ТЕБ, ДЖЕЙК, СИН НА ЕЛМЪР. ОТГОВОРЪТ БИ ТРЯБВАЛО ДА Е ОЧЕВИДЕН ЗА ВСЕКИ, КОЙТО ИМА МАЛКО МОЗЪК В ГЛАВАТА СИ, НО НЕЗАВИСИМО ОТ ВСИЧКО, ТОВА Е РЕКАТА.

— Благодаря, Блейн-сай, ти отговори вярно.

Джейк докосна три пъти гърдите си с лявата си ръка и седна. Сузана го прегърна и стисна рамото му. Момчето я погледна с благодарност.

Роланд се изправи и рече:.

— Хайл, Блейн.

— ХАЙЛ, СТРЕЛЕЦО.

Гласът на Блейн отново беше весел… вероятно заради поздрава. Сузана го чуваше за пръв път. „Какво ли е това «хайл»“ — зачуди се тя. Сети се за Хитлер и това я накара да се замисли за самолета, който бяха видели преди Луд. Джейк твърдеше, че е немски. В него имаше мумия на някакъв мъж.

— КАЖИ СИ ГАТАНКАТА, РОЛАНД, И ДАНО ДА БЪДЕ ХУБАВА.

— Хубавите дела красят човека. Ето я — кое е това животно, което заран ходи на четири крака, по пладне на два, а вечер на три?

— НАИСТИНА Е ХУБАВА — позволи си да отбележи Блейн. ЛЕСНА, НО ХУБАВА. ОТГОВОРЪТ Е ЧОВЕКЪТ. КАТО БЕБЕ ПЪЛЗИ НА РЪЦЕ И КРАКА, КАТО ВЪЗРАСТЕН ХОДИ НА ДВА КРАКА, А КОГАТО ОСТАРЕЕ, СИ ПОМА ГА С БАСТУН.

Гласът му изразяваше самодоволство и Сузана изведнъж установи интересен факт — мразеше този високомерен убиец. Ненавиждаше Блейн, независимо дали беше машина или някакво същество. Хрумна й, че щеше да изпитва същото, дори ако той не застрашаваше живота им с това глупаво състезание.

Роланд обаче съвсем не изглеждаше смутен.

— Благодаря, Блейн-сай, ти отговори вярно.

Седна, без да докосва гърдите си, и погледна Еди, който излезе на пътеката между седалките.

— Какво става, мой човек? — попита той.

Роланд изтръпна и поклати глава, закривайки очи с осакатената си дясна ръка. Блейн мълчеше.

— Блейн? Там ли си?

— ДА, НО НЕ СЪМ В НАСТРОЕНИЕ ЗА ГЛУПОСТИ, ЕДИ ОТ НЮ ЙОРК. КАЖИ СИ ГАТАНКАТА. ПОДОЗИРАМ, ЧЕ ЩЕ БЪДЕ ТРУДНА ВЪПРЕКИ ГЛУПАВОТО ТИ ПОЗЬОРСТВО. ОЧАКВАМ Я С НЕТЪРПЕНИЕ.

Младежът погледни Роланд, който му махна, сякаш го подканяше: „Казвай! В името на баща си, говори!“ — и се вторачи в маршрутната карта, където зелената точка току-що бе минала Райлиа. Сузана се досети какво мисли Еди — Блейн вече бе разбрал, че се опитват да проверят способностите му с разнообразни гатанки и го приемаше радушно.

Сърцето й се сви, когато се изпариха надеждите да намерят бърз и лесен начин за спасение.

4

— Не знам каква ще ти се стори, но мисля, че е трудничка — започна Еди. Отговорът не им бе известен, защото последните страници от „Що е то?“ бяха откъснати, но това едва ли имаше значение — не бяха длъжни да знаят отговорите.

— ЩЕ Я ЧУЯ И ЩЕ ПРЕЦЕНЯ.

— Кажеш ли нещо, веднага се руши. Що е то?

— ТИШИНАТА — НЕЩО, ЗА КОЕТО ЗНАЕШ МАЛКО, ЕДИ ОТ НЮ ЙОРК — без да се замисля, отговори Блейн и сърцето на младежа се сви.

Не беше необходимо да се съветва с другите. Отговорът беше очевиден. И когато го чу толкова бързо, изтръпна. Тайно се беше надявал да затрудни Блейн с една-единствена гатанка. Беше изпитвал същото всеки път, когато вземеше заровете в някой бар и заложеше на седемнадесет, играейки на „двайсет и едно“. Чувството, че си непогрешим, защото това си ти — най-добрият, единственият и неповторимият.

— Да — въздъхна той. — Тишината — нещо, за което знам малко. Благодаря, отговори вярно.

— НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ СИ НАУЧИЛ НЕЩО, КОЕТО ЩЕ ТИ ПОМОГНЕ.

„Шибан механичен лъжец“ — помисли младежът. Самодоволният тон се бе завърнал в гласа на Блейн и за миг на Еди му се стори интересно, че една машина може да изразява такъв широк спектър от чувства. Заложили ли ги бяха великите старци или в един момент Блейн сам си бе създал емоционална двойничка? Малка двуполюсна красавица, с която да прекарва дългите десетилетия и векове.

— ИСКАТЕ ЛИ ДА СЕ ОТТЕГЛЯ, ЗА ДА СЕ КОНСУЛТИРАТЕ?

— Да — отговори Роланд.

Маршрутната карта се обагри в яркочервено. Еди се обърна към Стрелеца. Роланд се престори на невъзмутим, но миг преди това младежът зърна нещо ужасно — мимолетно изражение на пълна безнадеждност. Никога не бе го виждал, дори когато Роланд умираше от ухапванията на чудовищните омари, нито когато беше насочел револвера срещу него, или когато Гашър бе пленил Джейк.

— Какво ще правим сега? — попита Джейк. — Още гатанки ли ще задаваме?

— Мисля, че едва ли ще постигнем желания резултат. Блейн сигурно знае хиляди гатанки, вероятно милиони, и това е лошо. Но още по-лошо е, че знае как да ги отгатва… — каза Стрелецът, после се обърна към Еди и Сузана, които пак седяха прегърнати, и попита. — Имам ли право? Съгласни ли сте?

— Да — отговори тя, а младежът неохотно кимна.

— Е, и? — попита Джейк. — Какво ще правим, Роланд? Трябва да има начин да се измъкнем от това… нали?

„Излъжи го, негоднико“ — Еди се опита да изпрати телепатично съобщение на Роланд.

Стрелецът вероятно го долови и се подчини. Докосна Джейк с осакатената си ръка и разроши косата му.

— Мисля, че винаги има начин. Въпросът е дали ще имаме време да намерим подходящата гатанка. Той каза, че пътуването по този маршрут продължава по-малко от девет часа…

— Осем часа и четирийсет и пет минути — прекъсна го момчето.

— Не е много. Вече измина един час.

— И ако картата отчита правилно, вече сме на половината път до Топика — с напрегнат глас каза Сузана. — Може би нашият механичен приятел ни лъже за продължителността на пътуването.

— Възможно е — съгласи се Роланд.

— И какво ще правим? — повтори Джейк.

Стрелецът си пое дълбоко въздух, задържа го и го изпусна.

— Известно време само аз ще му задавам гатанки. Ще избера най-трудните, които си спомням от дните на младостта си. А когато се приближим до Топика, ако не сме успели да затрудним Блейн, ти ще му зададеш последните гатанки от книгата. Най-трудните. — Стрелецът разсеяно потърка лицето си и погледна скулптурата от лед, която вече се беше стопила до неузнаваем образ. — Продължавам да мисля, че отговорът е в книгата. Защо инак Джейк бе привлечен към нея, преди да се върне на този свят?

— А ние? — попита Сузана. — Какво да правим ние с Еди?

— Мислете — отговори Роланд. — Мислете, в името на бащите си.

— Не стрелям с ръката си — промълви младежът. Изведнъж се почувства някак странно. Бе изпитал същото, когато видя ключа в парчето дърво, но все пак чувството беше съвсем различно.

Роланд го изгледа и промълви:

— Да, това е истината. Стрелецът стреля с ума си. Какво измисли?

Нищо. Можеше да добави още нещо, но изведнъж се намеси чудатият обрал спомен: Роланд беше приклекнал до Джейк, край незаплените съчки. Този път беше ред на момчето да запали огъня. Драскаше кремъка и огнивото и се опитваше да лапали огън. Искра подир искра проблясваха и угасваха в мрака. Роланд му каза, че постъпва глупаво.

— Не — рече Еди. — Не каза това. Поне не беше предназначено за хлапето.

— За какво говориш? — загрижена и почти уплашена попита Сузана.

„Ами, защо не го попиташ какво е казал, братко? — Това беше гласът на Хенри, Великия мъдрец и Видния наркоман. Отдавна не го беше чувал. — Попитай го. Той седи до теб. Хайде. Престани да се въртиш като дете, напълнило гащите.“

Но идеята не ставаше, защото в света на Роланд нещата бяха различни. Там гатанките бяха всичко. Не стреляш с ръката, а с шибания си ум. И какво казваха за човек, който не може да разпали огъня? Доближи кремъка. Така бе казал и Роланд. „Доближи кремъка и го дръж неподвижен.“

Но в случая не ставаше дума за това. Да, беше нещо подобно, но не съвсем, както казваше Хенри Дийн, преди да стане Велик мъдрец и Виден наркоман. Паметта на Еди бе направила рязък завой, защото Роланд го бе смутил… засрамил… пошегувал се за негова сметка.

Вероятно не нарочно, но младежът почувства… нещо, което брат му винаги го караше да изпитва. Разбира се, че беше така. Защо инак гласът на Хенри щеше да се връща след толкова дълго отсъствие?

Всички го гледаха. Дори Ко.

— Хайде, нали искаше да мислим? Ето, правим го — сприхаво възкликна той. Самият той разсъждаваше толкова трескаво, че мозъкът му сякаш се бе подпалил, но нямаше да го признае пред Стрелеца. — Задай гатанки на Блейн. Изпълни своята част от споразумението.

— Както кажеш.

Стрелецът стана, излезе напред и отново сложи ръка на аления правоъгълник. Маршрутната карта мигновено се появи. Зелената точка се бе преместила далеч от Райлиа, но за Еди беше ясно, че влакът бе намалил значително скоростта. Или се подчиняваше на някаква програма, или защото се забавляваше твърде много, за да бърза.

— ГОТОВ ЛИ Е ТВОЯТ КА-ТЕТ ДА ПРОДЪЛЖИМ С НАШИЯ ДЕН НА ГАТАНКИТЕ, РОЛАНД, СИН НА СТИВЪН?

— Да, Блейн — отговори Стрелецът. Гласът му прозвуча мрачно. — Известно време само аз ще ти задавам гатанки. Ако не възразяваш.

— ТОВА Е ТВОЕ ПРАВО КАТО ВОДАЧ НА ТВОЯ КА-ТЕТ. ГАТАНКИ ОТ СЪСТЕЗАНИЯТА ЛИ ЩЕ БЪДАТ?

— Да.

— ДОБРЕ — каза Блейн с презрително задоволство. — БИХ ЖЕЛАЛ ДА ЧУЯ ПОВЕЧЕ ОТ ТЯХ.

Роланд пое дълбоко въздух и започна:

— Дай му храна и ще живее. Дай му вода и ще умре. Що е то?

— ОГЪНЯТ — без колебание отговори Блейн.

В тона му се долови онова непоносимо високомерие, което сякаш казваше: „Тази гатанка съм чувал, когато баба ти е била млада, но опитай отново! Векове наред не съм се забавлявал така, затова опитай пак!“

— Чува се, но не се вижда. Що е то?

— ВЯТЪРЪТ.

Никакво колебание.

— Отговори вярно, Блейн-сай. Ето следващата. Лек е като перце, но въпреки това никой не може да го задържи.

— ДЪХЪТ.

Никакво колебание.

„И все пак се поколеба“ — изведнъж помисли Еди. Джейк и Сузана наблюдаваха Роланд с изтерзана съсредоточеност. Бяха стиснали юмруци и му внушаваха да зададе подходящата гатанка, нерешимата загадка, която щеше да ги освободи. Еди не беше в състояние да ги гледа — особено Сузана — и в същото време да остане съсредоточен. Вторачи се в ръцете си, които също бяха свити в юмруци, и с усилие разпери пръсти на коленете си. Роланд продължи със златните гатанки от младостта си.

— Следващата, Блейн. Разбиеш ли го, няма да спре. Докоснеш ли го, свършено е с него. Загубиш ли го, скоро можеш да го намериш с пръстен. Що е то?

Сузана затаи дъх. Еди прочете мислите й: Тази гатанка е адски хубава и може би…

— ЧОВЕШКОТО СЪРЦЕ — отговори Блейн, отново без да се колебае. — ГАТАНКАТА СЕ ОСНОВАВА ПРЕДИМНО НА ПОЕТИЧНИТЕ СХВАЩАНИЯ НА ЧОВЕКА. ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНО Е КАК ХОРАТА СЪСРЕДОТОЧАВАТ МИСЛИТЕ СИ ВЪРХУ ЛЮБОВТА. ТОВА Е НЕИЗМЕННО, ДОРИ В ТЕЗИ ДНИ НА УПАДЪК. ПРОДЪЛЖАВАЙ, РОЛАНД ОТ ГИЛЕАД.

Сузана нормализира дишането си. Пръстите на Еди отново искаха да се свият в юмрук, но той не им позволи. „Доближи кремъка — чу гласа на Роланд. — По-близо, в името на баща си!“

Блейн Моно продължаваше да се носи на югоизток под Демонската луна.