Стивън Кинг
Магьосникът (14) (Тъмната кула IV)

2

В единия край на бара рибари с навити до глезените ботуши пиеха и играеха на карти с малки залози. От дясната им страна имаше маса за покер. Отляво група крещящи, разгорещени мъже — най-вече кравари — стояха край Алеята на Сатаната и наблюдаваха как заровете се търкалят по кадифената покривка. В другия край на залата Шеб Маккърди свиреше джазирано буги. Зад и над него, изправена пияна на стола, Пети Ръчката полюляваше грамадната си гръд и завалваше думите на песента с пълен глас:

— Ела, бейби, имаме пиле в хамбара, чий хамбар, моя хамбар! Ела тука, бейби, бейби, хвани бика за рогата…

Шийми спря зад пианото с кофа в ръка, усмихваше й се и се опитваше да пее. Пети го изпроводи по пътя му без да пропусне и дума, такт или движение и Шийми пое нататък с обичайния си смях, който беше треперлив, но някак си не и неприятен.

Играта на дартс беше в разгара си. В ъгълчето отзад една курва, която се величаеше като Контеса Джилиан от ЪпТард Килиан (благородничка в заточение от далечния Гарланд, скъпи мои, или Колко Сме Специални) съумяваше да оправя едновременно двама, пушейки при това лула. А на бара цяла орда разнообразни хулигани, скитници, каубои, говедари, кравари, шофьори, каруцари, ковачи, моряци, търговци, лодкари и стрелци пиеха под двете глави на РОМПА.

Единственият истински стрелец на това място беше в края на бара, част от двойка, която пиеше отделно. Никой не се опитваше да се присъединява към тях — и не само защото носеха стрелящи железа в кобури, които бяха провесени ниско и закачени по маниера на стрелците. Пистолетите бяха непривични, но не и необичайни в Меджис по това време и не беше нормално да се плашат от тях, но тези двамата имаха мрачния вид на хора, които ще се захванат с бой без причина и ще са доволни да завършат деня си като изпратят у дома в катафалка съпруга на някоя нова вдовица.

Барманът Станли им сервираше уиски след уиски без да се опитва да завързва разговор, нищо повече от „Горещ ден, господа, нали?“ Те смърдяха на пот и ръцете им бяха лепкави от борова смола. Не бяха прекалено оцапани обаче, за да не може Станли да види сините ковчези, татуирани върху дланите. Поне наоколо не се навърташе техният приятел, старият куц ненормалник с женска коса и крив крак. По мнение на Станли, Джонас беше най-лошият от Големите ковчези, но и тия двамата бяха достатъчно лоши и той нямаше намерение да им пада на мерника, ако може да го избегне. С малко късмет никой нямаше да им се изпречи. Изглеждаха достатъчно уморени, за да си легнат рано.

Рейнолдс и Дипейп бяха уморени, точно така — бяха прекарали деня в Ситго, маскирайки редица празни стоманени танкери с глупави надписи. Бяха насекли най-малкото милион борови клонки и ги бяха подреждали, но нямаха никакво намерение да приключват запоя рано. Дипейп можеше и да го направи, ако Нейна Милост беше свободна, но тази млада красавица (истинското й име: Герт Могинс) беше отишла в едно ранчо и нямаше да се върне през следващите две нощи.

— А може да мине и седмица, ако оня има достатъчно пари — мрачно каза Дипейп. Побутна очилата си по-нагоре на носа.

— Зарежи я! — каза Рейнолдс.

— Точно това ми се ще да сторя, ама не мога.

— Каня се да си взема една порция от тази безплатна вечеря — добави Рейнолдс и посочи другия край на бара, където се беше появила току-що изнесена от кухнята купа задушени миди. — Искаш ли и ти?

— Изглеждат като сополи и имат същия вкус. Донеси ми малко филе.

— Добре, партньоре! — Рейнолдс тръгна нататък. Хората се отдръпваха от пътя му, отстъпваха дори на подплатеното му с коприна палто.

Дипейп, още по-мрачен сега, като се беше сетил за Нейна Милост, която облизва пикалото на някой каубой в ранчото Пиано, глътна питието си, намръщи се от миризмата на борова смола по ръката си и протегна чашата си към Станли Руиз.

— Напълни я догоре, куче! — извика. Един каубой, облегнал се с гръб на бара, се извърна при звука от гласа на Дипейп и това беше достатъчно, за да започнат неприятностите.

Шийми напредваше към вратата, откъдето току-що бяха изникнали задушените миди. Сега вече стискаше ведрото с две ръце. По-късно, когато „Почивката“ се поизпразнеше, щеше да се хване да чисти. В момента обаче главното му задължение беше просто да обикаля наоколо с кофата и да излива вътре каквито недопити чаши намери. Този смесен еликсир завършваше пътя си в бъчва под бара. Етикетът му беше съвсем честен — КАМИЛСКА ПИКНЯ — и едно двойно струваше три пенита. Това беше питие само за отчаяните и непридирчивите, но немалко и от двата вида преминаваха под стъкления поглед на Двуглавия всяка нощ. Станли рядко имаше проблем с изпразването на бъчвата. А ако в края на нощта тя не беше празна, то, в крайна сметка, винаги! предстоеше нова нощ. Да не споменаваме и новото попълнение жадни глупаци.

Но в този случай Шийми така и не успя да стигне до Камилската пикня в края на бара. Той се препъна в ботуша на навелия се напред каубой и падна на колене с въздишка. Съдържанието на кофата се разплиска пред него и, следвайки Първия Закон на Дявола за Неизбежното — винаги, когато най-лошото може да се случи, то се случва — заля Рой Дипейп от коленете надолу с косонастръхваща смес от бира, ракия и бяла мълния.

Разговорите на бара заглъхнаха и това накара да замлъкнат дори и онези, струпани около масата със заровете. Шеб се обърна, видя Шийми да коленичи пред един от хората на Джонас и спря да свири. Пети, здраво стиснала очи, тъй като влагаше цялата си душа в пеенето, продължи a capella за няколко секунди преди да осъзнае тишината, която се разпръсваше като вълна. Тя спря да пее и отвори очи. Този тип тишина обикновено означаваше, че някой ще бъде убит. И ако е така, тя не желаеше да пропусне събитието.

Дипейп се беше изправил напълно, вдишваше миризмата на алкохол, докато се изправяше. Нямаше нищо против нея — поне не беше борова смола. Нямаше нищо против и начина, по който панталоните му бяха залепнали за краката. Можеше и да се раздразни доста, ако този весел сок беше попаднал в ботушите му, но това не стана.

Ръката му се спусна към дръжката на пистолета. Тук, в името на боговете и богините, стоеше нещото, което ще отвлече мислите му от лепкавите ръце и липсващата мацка. А доброто забавление си заслужава даже и малко мокрене.

Над заведението се беше спуснала тишина. Стаили стоеше вцепенен като войник зад бара, подръпвайки нервно тирантите си. В другия край на бара Рейнолдс зяпаше партньора си с искрен интерес. Беше взел мида от обвитата с пара купа и я беше строшил в ръба на бара като варено яйце. В краката на Дипейп Шийми се оглеждаше нагоре, очите му бяха огромни и изпълнени със страх изпод рошавите кичури черна коса. Опитваше се да се усмихне.

— Хубу ся, момче — каза Дипейп, — бая ме поизмокри!

— Извинявай, големи братко, ама нещо се спънах! — Шийми посочи с ръка през рамото си, от пръстите му се стичаше камилска пикня. Някой някъде нервно си прочисти гърлото — раааах. Стаята беше пълна с очи и достатъчно тиха, така че всички да чуват и вятъра в клоните на дърветата, и вълните, които се разбиват в скалите на Хамбри Пойнт на две мили оттук.

— Бре да му се не види! — каза каубоят, който се беше навел. Беше на около двадесет и внезапно се беше уплашил дали отново ще види майка си. — Хич не се опитвай да си прехвърляш неприятностите на мен, проклет идиот!

— Не ме интересува как е станало — каза Дипейп. Беше наясно, че играе за посетителите и знаеше, че повечето от тях желаят да ги забавлява. Сай Р. Б. Дипейп, винаги добронамерен, възнамеряваше да ги задоволи.

Той защипа крачолите на панталоните си над коленете и ги дръпна нагоре, разкривайки ботушите си. Те бяха лъскави и мокри.

— Гледай сега! Виж какво направи на ботушите ми!

Шийми погледна към него, едновременно усмихнат и ужасен.

Станли Руиз реши, че не може да остави това да се случи без поне да се опита да го предотврати. Той познаваше Долорес Шиймър, майката на момчето. Беше възможно дори именно той да му е баща. Във всеки случай, харесваше Шийми. Момчето беше тъпичко, но с добро сърце, никога не пиеше и винаги си вършеше работата. Също тъй, можеше да намери усмивка за теб и в най-студения мъглив зимен ден. Това беше талант, който мнозина с нормална интелигентност не притежават.

— Сай Дипейп — каза той, като пристъпи напред и заговори с дълбок уважителен тон, — много съжалявам за това. Бих бил щастлив да плащам питиетата ви през остатъка от вечерта, ако му простите тази…

Движението на Дипейп беше твърде бързо за проследяване, но не това изуми хората в „Почивката“ тази вечер. Те очакваха от човека, който се движи с Джонас, да бъде бърз. Това, което ги възхити, беше, че той изобщо не погледна към мишената си. Беше се прицелил в Станли само по гласа.

Дипейп измъкна пистолета си и го завъртя надясно във възходяща дъга. Той се заби право в устата на Станли Руиз, разбивайки устните му и откъртвайки три зъба. Кръвта плисна върху огледалото отзад на бара, няколко литнали високо капки украсиха лявата ноздра на Ромпа. Станли изпищя, притисна лицето си с ръце и се блъсна в стелажите отзад. Дрънченето на бутилките беше много шумно в настъпилата тишина.

В другия край на бара Рейнолдс счупи втора мида и продължи да наблюдава, запленен. Беше хубаво като пиеса, точно така си беше.

Дипейп отново се обърна към коленичилото момче:

— Изчисти ми ботушите! — каза.

Изражение на смътно облекчение пропълзя по лицето на Шийми. Да почисти ботушите? Да. Разбира се. Веднага. Той дръпна парцала, който винаги носеше в задния си джоб. Дори не беше мръсен все още. Е, поне не много.

— Не! — търпеливо каза Дипейп. Шийми се взря в него, зяпнал и объркан. — Пъхни тоя гнусен боклук откъдето го извади. Дори не ми се ще да го гледам.

Шийми го натика обратно в задния си джоб.

— Оближи ги! — каза със същия търпелив тон Дипейп. — Това ми се иска. Ще ближеш ботушите ми, докато отново изсъхнат и са толкова чисти, че можеш да видиш глупавата си заешка мутра да се отразява в тях.

Шийми се поколеба, като че ли още не беше наясно какво се иска от него. Или може би само обмисляше изискването.

— Бих го направил, момче — каза Барки Калахан от мястото си зад пианото на Шеб, за което се надяваше да е добро прикритие. — Ако искаш да видиш слънцето отново, направи го!

Дипейп вече беше решил, че гъбеният мозък няма да види друг изгрев, не и в този свят, но запази мълчание. Никога не беше притежавал облизани ботуши. Искаше му се да види като как е това. Ако е хубаво — нещо като секса — може да накара и нейна милост да прави същото.

— Трябва ли? — очите на Шийми се пълнеха със сълзи. — Не може ли просто „аз съжалявам“ и да ги лъсна хубавичко?

— Ближи, малоумно магаре! — каза Дипейп.

Косата на Шийми падна върху челото му. Той несигурно изплези език между устните си и се наведе към ботушите на Дипейп, а първите му сълзи капнаха.

— Спри, спри, спри! — извика някой. Беше шокиращо в тази тишина. — Не защото се случи внезапно и със сигурност не защото звучеше гневно. Беше шокиращо, защото звучеше възмутено. — Просто не бих могъл да го позволя Не. Ще ми се да можех, но не мога. Не е хигиенично, нали разбирате? Кой знае каква зараза може да се разнесе по този начин. Умът ми не го побира! Аб-со-лют-но не го побира!

Собственикът на тези идиотски и вероятно фатални глупости беше застанал точно зад люлеещите се врати — млад мъж, среден на ръст, плоската му шапка беше килната встрани и изпод нея се подаваше кичур кафява коса. Въпреки че „млад мъж“ не му отиваше точно, осъзна Дипейп, млад мъж звучеше тежкарски. А този беше само хлапе. Около врата му, един Господ знае защо, висеше птичи череп като грамаден комичен медалъон. Висеше на верига, промушена през очните орбити. А в ръката си държеше не пистолет (откъде накъде небръснещ се боклук като него ще вземе пистолет на първо място? — зачуди се Дипейп), а някаква скапана прашка. Дипейп избухна в смях.

Хлапето също се засмя, като кимаше, сякаш разбираше колко глупава изглежда цялата сцена, колко глупаво е проклетото нещо. Смехът му беше заразителен. Пети, все още изправена на стола си, се изкиска преди да притисне устата си с ръце.

— Това не е подходящо място за дете като теб — каза Дипейп. Револверът му, стар петзарядник, все още беше изваден. Лежеше в юмрука му на бара, а кръвта на Станли Руиз капеше от дулото му. Дипейп, без да го вдига от плота, леко го завъртя. — Момче, което влиза на места като това, прихваща лоши навици, хлапе. Умирането е само един от тях. Тъй че ти давам последна възможност. Изчезвай оттук!

— Благодаря, сър, уважавам много тази възможност — отвърна момчето. Говореше с истинска и неоспорима благодарност,… но не се помръдна. Продължи да си стои точно до люлеещите се врати, беше опънало назад широката еластична лента на прашката си. Дипейп не можеше да види добре какво има в гнездото й, но нещото проблясваше на светлината на газените лампи. Метално топче, най-вероятно.

— Е, и? — изръмжа той. Вече му писваше.

— Знам, че съм като болка във врата, сър, да не споменавам онази в задника и стягането в мръсното ти пикало. Но понеже на теб ти е все едно, драги ми приятелю, предпочитам да предоставя възможността си на младия човек, коленичил пред теб. Нека се извини, да лъсне ботушите ти с парцала, докато не останеш напълно доволен и да си ходи по живо, по здраво.

Надигна се неориентирано одобрително мърморене от мястото, където стояха картоиграчите. На Дипейп това не му хареса и той взе внезапно решение. Момчето също щеше да умре, екзекутирано заради нахалството си. Нахалникът, който беше разлял кофата с пикня отгоре му, поне явно беше малоумен. А хлапето нямаше и това извинение. Просто си мислеше, че е забавен.

С крайчеца на окото си Дипейп засече Рейнолдс да напредва към момчето. Дипейп одобри идеята му, но не вярваше, че ще му трябва помощ да се разправи с прашкаджията.

— Момче, мисля, че направи грешка — каза той меко. — Наистина вярвам…

Гнездото на прашката трепна леко… или Дипейп си въобрази, че е мръднало. И посегна.

3

В Хамбри се говореше за това с години. Три десетилетия след падането на Гилеад и края на Сдружението все още споменаваха тази история. По това време там вече имаше над петстотин стари кравари (и неколцина стари картоиграчи), които се кълняха, че са пили бира в „Почивката“ онази нощ и са видели всичко.

Дипейп беше млад и бърз като змия. Въпреки това той дори не успя да се прицели в Кътбърт Алгууд. Чу се тип-ТАНГ! когато той освободи ластика и през задимения въздух в кръчмата се понесе стоманен отблясък като светкавица, а след това Дипейп изпищя. Револверът му падна на пода и нечий крак го изрита веднага под бара (никой не си призна собствеността над този крак, докато тримата Големи ковчези бяха в Хамбри. Стотици се кълняха, че е техен след като си бяха тръгнали). Все още пищейки — болката беше непоносима — Дипейп вдигна кървящата си ръка и се втренчи в нея с агонизиращи, невярващи очи. Всъщност беше извадил късмет. Топчето на Кътбърт беше сплескало върха на средния му пръст и беше откъснало нокътя. Малко по-надолу Дипейп щеше да може да пуска кръгчета дим през собствената си длан.

Междувременно Кътбърт беше презаредил прашката и отново беше опънал ластика.

— Сега — каза той, — ако мога да получа вниманието ти, добри ми господине…

— Не мога да твърдя за неговото — каза иззад него Рейнолдс. — но поне моето си получил, партньоре. Не знам доколко си добър с това нещо или просто си имал късмет, но във всеки случай, вече свърши. Отпусни ластика и го сложи долу. Масата пред теб е точно мястото, където искам да го видя.

— Бил съм обграден! — тъжно отбеляза Кътбърт. — Заслепен още веднъж от моята младост…

— Не знам за младостта ти, братле, но си обграден, точно така — съгласи се Рейнолдс. Той беше застанал отзад и леко отляво на Кътбърт и сега премести пистолета си напред, така че момчето да може да почувства дулото на тила си. Свали предпазителя. В гробната тишина в „Почивка за пътника“, звукът беше много силен.

— Сега остави този ластик долу!

— Мисля, добри ми сър, че трябва да поднеса почитанията си и да откажа.

— Какво?

— Виждате ли, добри ми сър, моята вярна прашка е насочена към главата на вашият симпатичен приятел… — започна Кътбърт и когато Дипейп тревожно се облегна на бара, гласът му се надигна до вик, който никак не звучеше притеснено. — Стой мирен! Мръдни още веднъж и си мъртвец!

Дипейп се поколеба, притиснал кървавата си ръка към облепената със смола риза. За пръв път изглеждаше изплашен. За пръв път, откакто беше с Джонас. Рейнолдс почувства, че ситуацията вече не е под контрол. Как беше възможно, след като заобиколи този приказлив боклук и го беше хванал за гърлото? Това трябваше да приключи.

Като понижи глас до обичайния почти игрив тон, Кътбърт каза:

— Ако ме застреляш, топчето полита и приятелят ти също се гътва.

— Не вярвам — отрече Рейнолдс, но не хареса тонът на собствения си глас. Звучеше като съмнение. — Никой не може да стреля така.

— Защо не оставим приятелчето ти да реши? — Кътбърт повиши глас с добре преценена насмешлива нотка. — Хей-хо, там, мистър Очилатко! Ще оставиш ли другарчето ти да ме застреля?

— Не! — изпищя Дипейп на ръба на паниката. — Не, Клей! Не стреляй!

— Значи сме в шахмат — каза Рейнолдс с изумление. И изумлението му прерасна в ужас, когато почувства острието на един много широк нож да се плъзва по гърлото му.

— Не, не сме — меко отговори Алан. — Пусни пистолета, приятелю, или ще ти прережа гърлото!

4

Джонас беше застанал отвън, до люлеещите се врати. Беше пристигнал по чист късмет за този скеч на Пинч и Джили и наблюдаваше сцената с изумление, тревога и нещо близо до ужас. Първо едното от хлапенцата от Сдружението взима на мушка Дипейп, а когато Рейнолдс го покрива, голямото момче с кръглото лице и селяшки вид му опира нож в гърлото. Нито едно от хлапетата не беше на повече от петнадесет години и дори нямаха пистолети. Най-добре щеше да е да си помисли за присъединяване към пътуващ цирк не само заради проблемите, които щяха да последват случилото се тук, но и ако не успееха да се справят сега… Какво биха могли да свършат в Хамбри, ако бандитите се страхуваха от децата, вместо да бъде обратното?

„Сигурно има време да спреш това преди да се стигне до убийства. Ако искаш. Искаш ли?“

Джонас реши, че желае, че могат да излязат победители, ако си изиграят добре ролите. Реши също така, че хлапетата от Сдружението няма да напуснат Меджис живи, освен ако не са страхотни късметлии.

„Къде ли е онзи другият? Диърборн?“

Добър въпрос. Важен въпрос. Притеснението ще се превърне в чиста паника, ако се остави да го прецакат като Рой и Клей.

Диърборн със сигурност не беше на бара. Джонас се обърна на пети и проучи южната част на Хай Стрийт и в двете посоки. Беше светло почти като ден под Целуващата Луна, само две нощи след пълнолуние. Наоколо нямаше жива душа: нито по улицата, нито от другата страна, където се намираше смесеният магазин на Хамбри. Магазинът имаше веранда, но и там не се забелязваше нищо, освен редица изкривени тотеми, изобразяващи Пазителите на Лъча: Мечката, Костенурката, Рибата, Орела, Лъва, Прилепа и Вълка. Седем от дванадесет, блестящи като мрамор под лунната светлина и без съмнение големи любимци на децата. Но нямаше жив човек. Прекрасно. Великолепно.

Джонас се взря внимателно в плетеницата алеи между магазина и месарницата, забеляза някаква сянка между няколко струпани кутии, напрегна се и след това се отпусна, когато различи котка с ярки зелени очи. Кимна и се обърна да си свърши работата, като бутна лявата люлееща се врата и пристъпи в „Почивка за Пътника“. Алан чу скърцането на пантите, но пистолетът на Джонас беше опрян в слепоочието му преди дори да започне да се обръща.

— Синко, освен ако не си бръснар, ще е най-добре да оставиш това касапско шило. Няма да получиш второ предупреждение.

— Не — каза Алан.

Джонас, който не беше очаквал друго, освен подчинение и не беше подготвен за такава реакция, остана поразен:

— Какво?

— Чу ме добре — отвърна Алан. — Не!

5

След като поднесоха почитанията си и се измъкнаха от Сийфронт, Роланд остави приятелите си да се забавляват самостоятелно. Те щяха да приключат вечерта в „Почивка за пътника“, предположи той, но няма да останат дълго или да се забъркват в неприятности, след като нямаха пари за карти и не можеха да пият нищо по-силно от студен чай. Самият той навлезе в града по друг път, върза коня си за един уличен стълб в по-долната от двете градски части (Ръшър изцвили веднъж в знак на протест срещу подобно третиране, но нищо повече) и от тогава насам се мотаеше по празните, сънени улици със смъкната ниско над очите шапка и ръце, сплетени болезнено на гърба.

Куп въпроси се въртяха в главата му. Нещата тук бяха зле, много зле. В началото си мислеше, че само си въобразява, измисля си приключения и плете интриги като в книжките, защото е бил изхвърлен от истинското място на действието. Но след като беше поговорил с „Рени“ Ренфрю, вече беше наясно. Имаше въпроси, както и чисти загадки, но той не можеше да се съсредоточи върху тях и дори да започне постепенно да ги разбира. Всеки път, когато се опитваше, се появяваше лицето на Сюзан Делгадо… нейното лице или пък кичурите й коса, или дори прекрасният, безстрашен начин, по който обутите й в копринени пантофки крачета следваха ботушите му в танца без капка колебание. Отново и отново чуваше последните си думи към нея, казани с надутия, подигравателен глас на нахално момче. Би дал почти всичко това да не се беше случвало. Тя щеше да бъде на възглавницата на Торин за Жътва и да му износи дете, преди да падне първият сняг. Може би дори наследник — и какво от това? Богатите и известните, онези със синя кръв, си взимат любовници откакто свят светува. Тъй че какво значение имаше за него?

„Мисля, че съм влюбен в нея. Това е значението.“

Идеята беше странна, но не и невероятна: познаваше пейзажа на сърцето си прекалено добре. Обичаше я, но част от него също я и мразеше и му напомняше за това какво би сторил по време на вечерята: че би могъл да простреля Сюзан Делгадо в сърцето, ако беше дошъл въоръжен. Беше направил някаква неизразима, но съвсем ясна връзка между Олив Торн — тъжната й, но приятна усмивка от долния край на масата — и собствената си майка. Не беше ли видял горе-долу същото печално, страстно желание в очите на майка си, когато беше връхлетял при нея и бащиния си магьосник? Мартин беше в разгърдена риза, Габриеле Дисчейн беше в рокля, смъкната от едното рамо, а цялата стая сякаш крещеше какво са вършили двамата тази гореща сутрин…

Умът му, както всеки път ставаше, отхвърли ужасено тази картина. Вместо нея се върна към Сюзан Делгадо — сивите й очи и блестящата й коса. Видя я как се смее с вдигната брадичка и скръстени ръце върху подарения й от Торин сапфир.

Роланд би могъл да й прости прелюбодейството. Това, което не би могъл да забрави, въпреки че тя извънредно много го привличаше, беше ужасната усмивка на лицето на Олив Торин, когато гледаше към момичето, седнало на полагащото й се по право място. Седнала на нейното място и заливаща се в смях.

Такива бяха мислите, които прелитаха през главата му, докато се разхождаше на лунна светлина. Не би трябвало да се занимава с подобни неща. Сюзан Делгадо не беше причината да е тук, нито пък смешният кмет с пукащите кости и неговата жалка съпруга с вид на селска богородица… но въпреки всичко не можеше да ги игнорира от съзнанието си и да се заеме с това, което му беше работата. Беше забравил лицето на баща си и скиташе на лунна светлина с надеждата да го открие отново.

Унесен в такива мисли, той прекоси сънната, посребрена Хай Стрийт, напредвайки от север на юг и замислен за това, че ще е най-добре да се изправи до Кътбърт и Алан да пийне нещо, да хвърли заровете по Алеята на Сатаната един-два пъти, преди да се върне да си вземе Ръшър и да си легне. Точно така се случи да проследи Джонас — мъжът с гъвкава фигура и водопад дълга бяла коса, който не беше възможно да сбърка — застанал пред люлеещите врати на „Почивка за пътника“ и зяпащ вътре. Джонас правеше това с една ръка на дръжката на пистолета си и напрежение в тялото, което мигновено изхвърли всички други мисли от ума на Роланд. Нещо ставаше и ако Бърт и Алан бяха там, сигурно бяха въвлечени. Те бяха непознати в града, в крайна сметка, и беше възможно (дори вероятно) някой в Хамбри да не харесва Сдружението по начина, представен на днешната вечеря. Или пък приятелчетата на Джонас си бяха създали неприятности вътре. Но нещо се мътеше, тъй или иначе.

Без да е съвсем сигурен какво се кани да прави, Роланд бавно изкачи стъпалата на магазина. Там бяха строени в редица грубовати животни (най-вероятно завинтени здраво за дъските, та да не могат пияниците от бара от другата страна на улицата да ги отмъкнат, припявайки приспивните песнички от детството си, докато ги влачат). Роланд пристъпи зад последната в редицата — Мечката — и коленичи така, че върхът на шапката му да не се вижда. След това изчака притаен. Видя Джонас да се обръща, да оглежда улицата, после да се втренчва в нещо отляво…

Чу се тихичък звук: Мяяу. Мяяу.

„Това е котка. В уличката.“

Джонас позяпа още малко, после влезе в „Почивката“. Роланд мигновено се измъкна от прикритието си зад сгърчената мечка, изтича по стълбите и прекоси улицата. Нямаше дара за докосване на Алан, но имаше интуиция, която понякога беше много силна. Точно в момента му подсказваше, че трябва да побърза.

Там отгоре Целуващата Луна се скри зад облак.

6

Пети Ръчката все още беше изправена на стола, но вече не се чувстваше пияна и пеенето беше последното нещо, което й минаваше през ума. Тя едва можеше да повярва на очите си: Джонас беше заклещил хлапето, което на свой ред държеше Рейнолдс, който пък беше хванал другото хлапе (това, което носеше птичи череп на верижка около врата си), което пък беше взело на мушка Дипейп. Което, всъщност, беше пуснало кръв на Рой Дипейп. И когато Джонас каза на голямото момче да остави ножа, който притискаше към гърлото на Рейнолдс, то му отказа!

„И да ми гаснат светлината и да ме пратят към края на пътеката — помисли си Пети, — вече съм видяла всичко възможно, тъй си е.“ Тя предположи, че би трябвало да слезе от стола — стрелбата щеше да започне всеки момент и сигурно щеше да се гърми доста, — но понякога човек просто трябва да приема съдбата.

Защото някои неща са прекалено забавни, за да ги пропускаш.

7

— Ние дойдохме тук по работа на Сдружението — каза Алан. Едната му ръка беше заровена в потната коса на Рейнолдс. С другата продължаваше да притиска ножа към гърлото му, но не прекалено силно, за да не среже кожата. — Ако ни нараниш, Сдружението ще си вземе бележка. Също и бащите ни. Ще бъдеш преследван като куче и обесен край града като бандит, когато те хванат.

— Синко, на поне двеста колела оттук няма патрули на Сдружението, а може и да са триста — обясни Джонас. — И не ме е грижа за бурите в другия край на света, когато точно сега над твоя хълм вее вятър. Нито пък бащите ви ще разберат каквото и да е. Сваляй ножа или ще ти издухам проклетия мозък през ушите.

— Не.

— Обсъждането на проблема в бъдеще ще е доста забавно — каза весело Кътбърт… въпреки че под насмешката му се усещаше нервност. Не беше страх, нито притеснение, просто нервност. Беше подценил трите хлапета, даже и друго да не му беше ясно, това му стана.

— Стреляш по Ричард, той клъцва гърлото на господин Палто точно когато той пък ме застрелва, а бедните ми агонизиращи пръсти освобождават ластика и вкарват стоманата в онова, което при господин Очилатко минава за мозък. Ти поне ще си тръгнеш — това сигурно ще е голямо успокоение за мъртвите ти другарчета.

— Наречи го реми — каза Алан на мъжа, опрял пистолет в слепоочието му. — Всички ще се разпръснем и ще си идем по живо, по здраво.

— Не, синко — възрази Джонас. Тонът му беше търпелив и той не смяташе, че показва гнева си, но започваше да се вбесява. Богове, да бъде побеждаван по такъв начин, пък дори и временно. — Никой не се държи така с Големите Ковчези. Това е последната ви възможност да…

Нещо твърдо, студено и много точно насочено се опря точно между лопатките на Джонас. Той моментално осъзна какво става, кой държи пистолета и разбра, че играта е загубена, но не можеше да схване как изобщо събитията могат да се извъртят по такъв ненормален начин.

— Пусни оръжието! — обади се зад него глас с остротата на метал. Беше безизразен, не просто спокоен, а без капка емоция. — Направи го сега или те намушквам в сърцето! Без повече разговори. Дрънкането приключи. Действай или умираш!

Джонас долови две неща в този глас: младост и искреност. Той отпусна оръжието.

— Ти, с черната коса, извади си пистолета от ухото на приятеля ми и го прибери в кобура. Веднага!

Клей Рейнолдс не се нуждаеше от втора покана и изпусна дълга, трепереща въздишка, когато Алан свали ножа от гърлото му и отстъпи назад. Кътбърт дори не се огледа, стоеше си с опънат ластик на прашката и свит лакът.

— Ти, на бара — каза Роланд. — Хайде в кобура!

Дипейп го направи, кривейки се от болка, когато си закачи наранения пръст в колана. Едва когато оръжието беше прибрано, Кътбърт отпусна прашката си и изсипа стоманеното топче от гнездото в дланта си.

Причината за всичко това беше забравена, докато се разиграваше пиесата. Сега Шийми се изправи на крака и се олюля през стаята. Бузите му бяха мокри от сълзи. Той стисна едната ръка на Кътбърт, целуна я няколко пъти (шумните жвакащи звуци биха били смешни при други обстоятелства) и задържа ръка до бузата му за няколко секунди. След това се препъна край Рейнолдс, бутна дясната люлееща се вратичка и се стовари право в обятията на сънения и все още полупиян шериф. Авери беше извикан от Шеб чак от затвора, където Баронският шериф си отспиваше след кметската церемониална вечеря в една от собствените си килии.

8

— Страхотна бъркотия, нали?

Говореше Авери. Никой не му отвърна. Той и не беше очаквал да го сторят, не и ако знаеха какво е добро за тях.

Кабинетът пред затвора беше прекалено малък, за да побере трима мъже, трима подрастващи не-съвсем-мъже и един извънредно широк шериф, така че да се чувстват удобно, ето защо Авери ги беше подкарал към близката Градска Заседателна Палата, из която се разнасяха меките гукания на гълъби от покрива и ритмичното бум-бум-бум на стария часовник зад подиума.

Залата беше не само голяма, но и всички я възприемаха като символ. Тук жителите на града и Баронските земевладелци се бяха събирали в продължение на стотици години да взимат решения, да обсъждат законите и често, за да изпратят някоя особено притеснителна личност на Запад. Имаше намек за сериозност в разредения от луната сумрак. И това със сигурност придаваше на шериф Авери допълнителен авторитет, който не можеше да бъде подчертан по друг начин.

Стаята беше запълнена с онова, което на това място и време се наричаше „гологьрби пейки“ — дъбови дъски без удобства нито за задника, нито за гърба. Бяха общо шестдесет, по тридесет от всяка страна на широкия централен проход. Джонас, Дипейп и Рейнолдс седяха на първия ред от лявата страна. Роланд, Кътбърт и Алан бяха от другата страна, от дясно. Рейнолдс и Дипейп бяха мрачни и притеснени. Джонас изглеждаше дистанциран и спокоен. Малката групичка на Уил Диърборн беше тиха. Роланд беше наградил Кътбърт с поглед, който за момчето беше ясен: „Една умна забележка и ще ти откъсна езика!“ Мислеше си, че съобщението е било прието. Бърт беше скрил идиотския си „наблюдател“ някъде, което беше добър знак.

— Страшна бъркотия — повтори Авери и при дълбоката си въздишка ги облъхна с аромат на вино. Седеше на ръба на сцената с провесени къси крачка, като ги гледаше с отвратено изумление.

Страничната врата се отвори и влезе заместник Дейв. Беше свалил бялото прислужническо сако и монокълът му беше пъхнат в джоба на по-обичайната хаки-риза. В едната си ръка носеше халба, в другата — увито в парцал нещо, което на Роланд му заприлича на брезова кора.

— Кипнахте ли първата половина от съставките, Дейвид? — попита Авери. Сега изражението му беше съвсем официално.

— Аха.

— Кипнахте я два пъти?

— Аха, двойно.

— Защото нарежданията бяха такива…

— Аха — потрети Дейв с неутрален глас. Връчи на Авери чашата и пусна вътре остатъка от брезовите кори, когато шерифът протегна чашата към него.

Авери подуши течността, проучи я с изражение на дълбоко съмнение и отпи от нея. Смръщи се.

— О, бедният аз! — изплака. — Защо е толкова гадно?

— Какво е това? — попита Джонас.

— Прахче за главоболие. За махмурлук, може да се каже. От старата вещица. Тази, дето живее на Кьос. Знаеш ли какво имам предвид? — Авери се спогледа с Джонас. Старият стрелец се направи, че не го е забелязал, но Роланд мислеше, че е. И какво ли означаваше това? Още една загадка.

Дипейп вдигна глава при думата Кьос и после отново засмука ранения си пръст. Зад него Рейнолдс седеше с нагърчено палто и мрачно зяпаше в скута си.

— И действа ли? — попита Роланд.

— Аха, момче, но си плащаш цената за лекарствата на вещицата. Запомни от мен — винаги си плащаш цената. Това премахва главоболието, ако си пил прекалено много от проклетия пунш на кмета Торин, но е кошмар за червата. А пръдните… — той махна с ръка пред лицето си, за да покаже какво има предвид, отпи още една глътка от чашата и я остави встрани. Беше се върнал в строгото си състояние, но настроението в стаята се беше отпуснало малко; всички го чувстваха. — Сега да видим какво ще правим с тази работа.

Херк Авери бавно ги огледа, от Рейнолдс, който беше най-отдясно до Алан — Ричард Стокуърт — който седеше накрая отляво.

— Е, момчета? От едната страна са хората на кмета, а от другата, ъъъ, хората на Сдружението. Значи шестима на крачка от убийството и защо? Заради половин кофа пикня — той посочи първо към Големите Ковчези, а после и към преброителите на Сдружението. — Две купчини барут и един дебел шериф в средата. И к’во мислите за това? Говорете де, не се срамувайте. Не бяхте срамежливи в публичния дом на Корал, не се срамувайте и тук.

Всички мълчаха. Авери отпи още малко от ужасното си питие, след това го остави встрани и решително ги огледа. Това, което каза, не беше изненада за Роланд, а точно онова, което би очаквал от човек като Авери. Тонът беше като на важна клечка, готова да вземе важни решения, щом се налага.

— Ще ви кажа какво ще сторим — ще забравим какво се случи.

Сега си придаде вид на някой, който очаква протести и е готов да се справя с тях. Но след като никой не проговори и дори не помръдна, той изглеждаше притеснен. Все пак си имаше работа за вършене, а нощта остаряваше. Така че размърда рамене и продължи:

— Няма да прекарам следващите три-четири месеца в гадаене кой от вас кого ще убива. Не. Нито пък ще допусна да ме натикат в ситуация, в която ще трябва аз да поема наказанието за вашата глупава свада около малоумния Ший — ми. Призовавам здравия ви разум, момчета, когато отбелязвам, че мога да съм ви или приятел, или враг по време на престоя тук… но ще сгреша, ако не призова и благородните ви сърца.

Шерифът се опитваше да си придаде екзалтирано изражение, което, според Роланд, не му се удаваше много добре. Авери насочи вниманието си към Джонас:

— Сай, не мога да повярвам, че ще вземеш да създаваш неприятности на тримата младежи от Сдружението. Сдружението ни е като майчино мляко и бащина ласка от поне петдесет поколения насам… Няма да проявиш неуважение към чувствата ни, нали?

Джонас поклати глава и си сложи тънката усмивчица. Авери кимна отново. Това кимване подсказваше, че нещата се развиваха добре.

— Всички, значи, си имаме собствени дела за вършене и кладенци за копаене, така че никой не иска нещо такова да ни пречи да си гледаме работата, нали?

Те всички поклатиха глави този път.

— Тъй че това, което искам, е да се изправите, да се погледнете един друг, да си стиснете ръцете и да се извините. Ако не искате, всички можете да тръгнете на запад от града по изгрев, доколкото съм наясно.

Вдигна халбата и този път отпи голяма глътка. Роланд видя, че ръцете му леко треперят и не беше изненадан. Всичко това беше блъф и глупости, разбира се, шерифът сигурно беше наясно, че Джонас, Рейнолдс и Дипейп са извън юрисдикцията му още откакто беше забелязал сините ковчези на ръцете им. След тази вечер трябваше да чувства същото и по отношение на Диърборн, Стокуърт и Хийт. Би могъл само да се надява, че е открил накъде духа вятърът. Поне Роланд беше. Вероятно същото беше сторил и Джонас, защото, когато Роланд се изправи, той стори същото.

Авери се стегна малко, очаквайки Джонас да извади пистолета си и Диърборн да посегне към ножа на кръста си — онзи, който беше държал опрян в гърба на Джонас, когато Авери, пухтейки, пристигна в бара.

Но не се появиха нито пистолет, нито нож. Джонас се обърна към Роланд и му протегна ръка.

— Всичко е наред, приятелче — каза той с дълбокия си резониращ глас.

— Да.

— Ще се ръкуваш ли със стареца и да започнем на чисто?

— Да. — Роланд протегна ръка.

Джонас я стисна:

— Съжалявам.

— Аз също, господин Джонас.

Когато те двамата седнаха, Алан и Рейнолдс се изправиха точно като хора, изпълняващи церемония. След тях бяха Кътбърт и Дипейп. Роланд беше почти убеден, че глупащините на Кътбърт ще изскочат като чудовище от кутийка — идиотът просто няма да успее да се сдържи, въпреки че сигурно осъзнава, че Дипейп не е човекът, с когото да се закача тази нощ.

— Приеми извиненията ми — каза Бърт със забележителна липса на хумор в гласа.

— И моите — промърмори Дипейп и протегна окървавената си ръка. Роланд получи кошмарно видение как Бърт я стисва колкото може по-силно, карайки червенокосия да изкрещи като бухал в гореща фурна, но хватката на Бърт беше добре преценена като гласа му.

Авери седеше на ръба на сцената с виснали пухкави крака и ги наблюдаваше с присъщото му добро настроение. Дори заместник Дейв се усмихваше.

— Сега мисля да си стисна ръце с всички ви и да ви пратя да си ходите, защото стана бая късничко, тъй си е, и хора като мен трябва да си получат почивката да разхубавяване — той се изкиска и отново се почувства неудобно, когато никой не се присъедини към него. Но се спусна от сцената и си размени ръкостискания с тях, като го правеше с ентусиазма на сватбар, който най-сетне е успял да ожени някоя твърдоглава двойка след дълъг и бурен годеж.

9

Когато излязоха навън, луната беше залязла и първото просветляване на небето беше започнало да се показва на хоризонта над Чистото море.

— Може да се срещнем пак, сай — каза Джонас.

— Може и тъй да е — съгласи се Роланд и се метна на седлото.

10

Ловците от Големия ковчег бяха седнали в къщата на пазача на около миля южно от Сийфронт и на пет мили от града.

На половината път до там Джонас спря край пътя. Тук земята свършваше рязко и преминаваше в каменист склон към проясняващото се море.

— Слизай, господинчо! — каза Джонас. Говореше на Дипейп.

— Джонас. Джонас, аз…

— Слизай!

Хапейки нервно устните си, Дипейп се смъкна от седлото.

— Свали си очилата!

— Джонас, ама защо? Аз не…

— Ако искаш да ги счупя, остави ги на място. Все ми е едно.

Прехапал по-силно устната си, Дипейп свали обрамчените си със злато очила. Дори не ги беше стиснал добре, когато Джонас го халоса с ужасяващ удар отстрани по главата. Дипейп изпищя и се търкулна по склона. Джонас препусна напред със същата скорост, с каквато го беше ударил и го хвана за ризата точно преди да се претъркули през ръба. Заби пръсти в тъканта на дрехата и издърпа Дипейп към себе си. Дишаше дълбоко, поемайки миризмата на борова смола и потта на съдружника си.

— Трябваше да те блъсна през ръба — въздъхна. — Знаеш ли какви неприятности създаде?

— Аз… Джонас, аз никога не съм предполагал… просто малко забавление, това е всичко, което… как можех да знам, че те…

Джонас бавно отпусна ръка. Тези последни объркани думи бяха попаднали в десетката. Как биха могли да предположат — вярно си беше. И ако не беше тази нощ, сигурно никога нямаше да разберат. Ако погледнеш на нещата по този начин, Дипейп в действителност им беше направил услуга. Познатият дявол е за предпочитане пред непознатия. Въпреки всичко щяха да тръгнат слухове и хората да се смеят. Може и това да беше правилно, всъщност. Смехът ще спре като му дойде време.

— Джонас, извинявай!

— Млъквай! — заповяда Джонас. На изток слънцето скоро щеше да се подаде над хоризонта и да хвърли първите проблясъци на новия ден над този свят на страсти и печал. — Няма да те хвърлям, защото би трябвало да хвърля и Клей и накрая сам да се метна. Те ни приклещиха точно както и теб, нали?

Дипейп искаше да се съгласи, но си помисли, че може и да се окаже опасно. Така че запази мълчание.

— Ела тук, Клей!

Клей слезе от коня.

— Сега клякай!

Те тримата се облегнаха на кончовите на ботушите и токовете им щръкнаха нагоре. Джонас отскубна стрък трева и го пъхна между устните си.

— Хлапетата от Сдружението са онези, за които са ни казали и няма причина да не вярваме в това — каза той. — Лошите момчета непрекъснато ги пращат в Меджис, сънливото Баронство на Чистото море да вършат работа, която е две пети изкупление и три пети наказание. Нали така ни казаха?

Те кимнаха.

— Някой от вас да вярва в това след тази вечер?

Дипейп поклати глава. Също и Клей.

— Може и да са богати хлапета, но това не е всичко — каза Дипейп. — Начинът, по който се държаха тази вечер… бяха като… — той млъкна, несигурен как да се изрази. Мисълта му беше истински абсурд.

Джонас не се и поколеба:

— Държаха се като стрелци!

Нито Джонас, нито Рейнолдс проговориха в началото. После Клей каза:

— Твърде са млади, Елдред. Не им достигат години.

— Не са прекалено малки да са чираци, може би. Във всеки случай, ще трябва да открием истината — обърна се към Дипейп. — Ще трябва да пояздиш, глупако!

— Ау, Джонас.

— Никой от нас в действителност не се е покрил със слава, но ти беше идиотът, заради който чашата преля — той погледна към Дипейп, но приятелят му беше свел поглед към тревата. — Ще трябва да минеш назад по следата им, Рой, и ще задаваш въпроси докато не получиш отговорите, които да задоволят любопитството ми. Клей и аз се каним най-вече да чакаме. Да внимаваме. Да играем на Обсада с тях, ако така ти харесва. Когато реша, че е минало достатъчно време за нас, та да поразузнаем малко без да ни забележат, може и това да направим.

Той прехапа снопа трева в устата си. Едно голямо парче се отрони и падна между ботушите му.

— Знаеш ли защо му стиснах ръката? Ръката на проклетото хлапе Диърборн? Защото не можем да потопим лодката, момчета. Не и когато е насочена точно към пристанището. Латиго и останалите, които чакаме, ще се присъединят към нас съвсем скоро. И докато не навлязат в тези земи, в наш интерес е да пазим мира. Но ще ти кажа това: Никой не опира нож в гърба на Елдред Джонас и не оживява да разправя за това. Сега слушай, Рой! Не ме карай да ти повтарям нещо по два пъти.

Джонас заговори, наведен напред на колене към Дипейп. След малко приятелят му започна да кима. Малкото пътуване можеше и да му хареса, всъщност. След тази безумна комедия в „Почивка за пътника“, смяната на климата щеше да му се отрази добре.

11

Момчетата почти бяха стигнали до Бар Кей и слънцето се беше подало над хоризонта, преди Кътбърт да наруши мълчанието:

— Добре. Това беше забавна и поучителна вечер, нали?

Нито Роланд, нито Алан му отговориха, тъй че той се наведе към гарвановия череп, когото беше върнал на обичайното му място на рога на седлото:

— Какво ще кажеш ти, стари приятелю? Наслаждаваше ли се на вечерта? Похапнахме, танцувахме и накрая почти ни убиха. Забавно ли ти беше?

Наблюдателят само се взираше пред коня на Кътбърт с големите си тъмни очи.

— Казва, че е твърде уморен за приказки — съобщи Кътбърт и се прозя. — Аз също, честно казано — погледна към Роланд. — Добре видях очите на господин Джонас след като ти стисна ръката, Уил. Възнамерява да те очисти.

Роланд кимна.

— Иска да убие всички ни — каза Алан.

Роланд отново кимна:

— Ще се постараем да ги затрудним, но те знаят повече за нас, отколкото научиха по време на вечерята. Повече няма да успеем да ги изненадаме така.

Той спря, точно както Джонас беше спрял на три мили от мястото, където бяха сега. Само че вместо да погледнат към Чистото море, Роланд и приятелите му се обърнаха към полегатия склон на Ската. Табун коне препускаше от запад на изток, почти като сенки на слабата светлина.

— Какво виждаш, Роланд?. — попита Алан, почти беззвучно.

— Неприятности — каза Роланд. — На нашия път.

След това пришпори коня си и отново пое. Преди да се върнат в землянката на Бар Кей, отново се сети за Сюзан. Пет минути по-късно опря глава на квадратната твърда възглавница и вече я сънуваше.