Стивън Кинг
Магьосникът (18) (Тъмната кула IV)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard and Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (12 април 2007 г.)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула IV

Магьосникът

 

Роман

 

Превод: от англ.: Юлия Чернева, Елена Павлова

 

Stephen King

The Dark Tower IV: Wizard and Glass

Copyright © Stephen King, 1997

Illustrations copyright © Dave McKean, 1997

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Юлия Чернева, преводач, 1998

© Елена павлова, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Мирослава Стамболджиева

Редактор: Весела Еленкова

Коректор: Петрана Старчева

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 7400 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

ДЕСЕТА ГЛАВА. МЕЧКА И РИБКА, И ЗАЙЧЕ, И ПТИЧКА

1

Най-важният ден в живота на Сюзан Делгадо — денят, в който съдбата й се преобърна като повдигнат с лост камък — дойде около две седмици след разходката й с Роланд на лунна светлина по нефтеното поле. Оттогава го беше виждала половин дузина пъти, винаги отдалеч. Поздравяваха се като далечни познати. Всеки път, когато махваше с ръка, я пронизваше остра като нож болка и въпреки че без съмнение беше жестоко, се надяваше, че той изпитва същите чувства. Ако през тези две мъчителни седмици се беше случило нещо добро, то беше само, че най-големият й страх (да не се разнесе слух за нея и Уил Диърборн) премина и тя откри, че в действителност съжалява за липсата му. Слух? Нямаше за какво да се клюкарства.

И тогава, в деня между изчезването на Луната на Торбалан и появата на Амазонката, ка най-сетне дойде и я отнесе — с къщата, хамбара и всичко останало. Започна с появата на някой на вратата.

2

Тя тъкмо приключваше с прането (достатъчно лека домакинска работа, когато я правиш за двама души), когато се почука.

— Ако е вехтошарят, отпрати го, ако обичаш! — извика леля Корд откъм външната стая, където простираше покривките за легла.

Но не беше вехтошарят. Беше Мария, прислужничката от Сийфронт и изглеждаше ужасно. Втората рокля, която Сюзан трябвало да носи на Жътвен ден — копринената, предназначена за обеда в кметския дом и Беседата след него — била съсипана, каза Мария, и я били обвинили нея. Сигурно щели да я пратят обратно през Брода Они, ако няма късмет, а тя била единствената опора на майка си и баща си — ох, било ужасно, много ужасно. Би ли могла Сюзан да дойде? Ако обича?

Сюзан отиде с радост. Винаги беше щастлива да се махне от къщата през тези дни, да е далеч от подигравателния глас на леля си. Колкото повече приближаваше Жътва, толкова по-малко тя и леля Корд успяваха да се понасят.

Те взеха Пайлън, който нямаше нищо против да носи две момичета през хладната утрин и Мария набързо разказа историята си. Сюзан разбра почти веднага, че положението на Мария в Сийфронт не е под такава ужасна заплаха. Дребната чернокоса прислужница просто използваше вродената си (и доста чаровна) склонност да драматизира.

Вторият жътвен костюм (за който Сюзан мислеше като синята рокля с воалите; първата, тази за закуска, беше бялата рокля с висока талия и бухнали поли) бил отделен от останалите. Трябвало още да се работи върху него, но нещо се вмъкнало в шивачницата на първия етаж и го накъсало на парцали. Ако това беше костюмът, който тя трябваше да носи на празничния огън или онзи, предназначен за бала след огъня, проблемът наистина щеше да е сериозен. Но синята рокля с воалите на практика беше само за приема на празника и лесно щяха да я заместят през оставащите до Жътва два месеца. Само два! Преди — през нощта, когато старата вещица я обяви за невинна — й се струваше, че има векове до започването на креватните услуги за кмета Торин. А сега оставаха само два месеца! Тя направи гримаса на отвращение при тази мисъл.

— Мем? — попита Мария. Сюзан не би позволила на момичето да я нарича сай и Мария, която очевидно беше неспособна да се обръща към господарката си с рожденото й име, беше стигнала до този компромис. Сюзан реши, че обръщението е забавно при условие, че е само на шестнадесет, а Мария е не повече от две-три години по-възрастна. — Мем, добре ли си?

— Просто ми прищрака гърбът, Мария, това е всичко.

— Аха, случва ми се и на мен. Понякога е доста зле. Имах три лели, които умряха от сковаващата болест и когато получа такова схващане, винаги се плаша, че…

— И какво животно е изгризало синята рокля? Имаш ли представа?

Мария се наведе напред, за да може да говори поверително в ухото на господарката си, като че ли бяха насред тълпата на пазара, а не на пътя към Сийфронт.

— Смята се, че миеща мечка е влязла през прозореца, който е бил оставен отворен по жегите и след това е бил забравен вечерта. Но аз добре помирисах онази стая, както и Кимба Раймър, който слезе да провери какво става. Точно преди да ме прати при теб, тогава беше.

— И какво подуши?

Мария отново се наведе и този път направо шепнеше, въпреки че наоколо нямаше никой да ги подслушва:

— Кучешки пръдни.

Настъпи поразено мълчание, а после Сюзан започна да се смее. Смя се докато я заболя стомахът и по бузите й потекоха сълзи.

— Да не искаш да кажеш, че У-уууулф… ссссобственото ккккуче на кмета… е влязъл в шивалнята и е излапал моята рррр… — тя не успя да довърши. Просто се смееше прекалено силно.

— Аха — отвърна Мария стоически. Изглежда не намираше нищо необичайно в смеха на Сюзан… и Сюзан много харесваше тази нейна черта. — Но няма да го накажат, тъй ми се струва, защото кучетата следват естествените си инстинкти, когато има начин да го сторят. Прислужничките от долния етаж… — добави тя. — Не би казала на кмета или Кимба Раймър, нали, мем?

— Мария, учудена съм от теб. Да не ме смяташ за клюкарка?

— Не, мем, смятам те за скъпа до сърцето ми, тъй си е, но винаги е най-добре да се подсигуриш. Та, исках да кажа, че в горещите дни прислужниците от долния етаж понякога влизат в таз шивалня за следобедната си закуска. Тя е точно в сянката на наблюдателницата, знайш, и е най-студеното помещение в къщата — по-хладно е даже от главната приемна.

— Ще го запомня — каза Сюзан. Помисли си как би прекарала обеда и беседата в шивалнята зад кухнята през празника и започна да се киска отново. — Давай нататък.

— Няма какво повече да казвам, мем — обясни Мария, като че ли всичко друго беше прекалено очевидно да се обсъжда. — Прислужниците ядат сладкиши и оставят трохи. Предполагам, че Улф ги е помирисал и този път вратата е била оставена отворена. Когато трохите вече ги нямало, той е опитал роклята. За десерт, явно.

Този път се смяха заедно.

3

Но тя не се смееше, когато се прибра у дома.

Кордилия Делгадо чу тропота на приближаващи се копита. Не се усъмни, че именно Сюзан се прибира и изобщо не е усъмни, че има проблем. При нормални обстоятелства момичето никога не би пришпорвало така жестоко някой от любимите си коне.

Проследи, нервно бършейки ръце, как Сюзан дръпва юздите на Пайлън в много не-делгадовски стил — жестоко. След това слиза с неприличен за дама скок. Плитката й беше наполовина разплетена, проклетата руса коса (нейното богатство и проклятие) стърчеше на кичури във всички посоки. Беше бледа, с изключение на две огнени пътечки високо на скулите й. Видът й никак не се хареса на Кордилия. Пат винаги се изчервяваше по същия начин, когато беше изплашен или вбесен.

Тя остана до мивката като си хапеше устните и въртеше ръце. Ох, к’во хубаво щеше да е да види най-сетне гърба на този свой проблем.

— Не си се забъркала в неприятности, нали? — прошепна тя, когато Сюзан смъкна седлото от гърба на Пайлън и го повлече към конюшнята. — По-добре да не си, мис. Не и сега. По-добре не.

4

Когато Сюзан се върна след двадесетина минути, не забеляза следи от напрежението или гнева на леля си. Кордилия ги беше скрила както някой друг би скътал опасно оръжие — пистолет, примерно — на най-горния рафт в килера. Беше се върнала в креслото си, плетеше и изражението й, когато се обърна към Сюзан, беше привидно спокойно. Тя проследи как момичето отива до мивката и си наплисква лицето. Вместо да вземе кърпата и да се избърше, Сюзан само погледна през прозореца с изражение, което изплаши Кордилия. Момичето без съмнение си въобразяваше, че изглежда изтормозено и отчаяно. Според Кордилия това беше само детинска несговорчивост.

— Добре, Сюзан — каза тя със спокоен, уравновесен глас. Момичето никога нямаше да разбере с какво усилие е постигнала този тон (и го е запазила). Не и докато не срещне самата тя твърдоглав тийнейджър, тъй де. — Какво те е измъчило така?

Сюзан се обърна към нея — Кордилия Делгадо, просто седнала в креслото си, с каменно спокойствие. За момент й се стори, че може да се нахвърли върху леля си и да накъса тънкото й, самодоволно лице на ивички, като пищи: „Това е твоя грешка! Твоя! Вината е твоя!“ Чувстваше се омърсена. Не, това не беше достатъчно силно, беше овъргаляна в мръсотия и всъщност нищо не се беше случило. Тъкмо това беше най-ужасното. Нищо все още не беше станало.

— Личи ли ми? — беше всичко, което каза.

— Разбира се, че ти личи — отвърна Кордилия. — Сега ми кажи, момиче. Оправи ли те той?

— Да… не… не.

Леля Корд седеше в креслото си с плетивото в скута и вдигнати вежди, в очакване на повече сведения.

Накрая Сюзан й каза какво се случи, като говореше с неутрален тон общо взето — към края гласът й започна да потреперва, но това беше всичко. Леля Корд започна да изпитва предпазливо облекчение. Може би всичко се свеждаше до нервите на глупавата гъска, в крайна сметка!

С изяждането на роклята, както обикновено става, нещата не приключваха. Имаше още куп неща за вършене. Поради това Мария отведе Сюзан при остроликата Кончита Моргенщерн, главната шивачка. Заедно отидоха в стаята за шиене.

Синята рокля с воалите беше провесена на безглав шивашки манекен, напъхан под един нисък корниз и въпреки че Сюзан забеляза няколко разкъсани места на полата и една малка дупка на гърба, това в никой случай не беше непоправимата руина, която тя очакваше.

— Не може ли да се поправи? — попита тя свенливо.

— Не — остро отвърна Кончита. — Измъквай се от панталоните, момиче. Сваляй и ризата.

Сюзан направи каквото я молеха и застана боса в хладната малка стая с обвити около гърдите ръце… въпреки, че Кончита никога не беше показвала и капка интерес към тялото й.

Синята рокля с воалите беше заменена от розовата рокля с апликацията. Сюзан пристъпи в нея, вдигна презрамките и търпеливо стоеше, докато Кончита се върти, мери и мърмори, понякога използвайки парче тебешир да записва числа на стената, понякога грабвайки парче плат и обвивайки го плътно около бедрата или кръста на Сюзан, като проверяваше гледката в огледалото на далечната стена. Както винаги по време на този процес, Сюзан се изплъзна умствено и позволи на съзнанието си да отлети накъдето му се иска. Мястото, където най-често й се ходеше тези дни беше в една мечта, как язди по Ската с Роланд, двамата са един до друг, а накрая спират във върбовата горичка край Хамбри Крийк.

— Стой колкото се може по-неподвижна — каза остро Кончита. — Ся се връщам.

Сюзан почти не усети, че тя излиза. Вече дори не съзнаваше, че е в кметския дом. Онази част от нея, която беше от значение, не беше там. Намираше се във върбовата горичка с Роланд. Можеше да помирише слабата полусладка-полукисела миризма на дърветата, да чуе лекото мърморене на потока, докато лежат, опрели чела един до друг. Той прокара длан по лицето й преди да я вземе в обятията си…

Тази представа беше толкова силна, че в началото Сюзан отвърна на ръцете, които обвиха кръста й отзад, като изви гръб щом те първо погъделичкаха стомаха й и после се вдигнаха да прихлупят гърдите й. След това тя чу пъшкащ, сумтящ дъх в ухото си, подуши тютюн и осъзна какво става. Не Роланд докосваше гърдите й, а Харт Торин с дългите си кокалести пръсти. Тя погледна в огледалото и го видя сведен над лявото й рамо. Очите му бяха изпъкнали, по челото му се търкаляха големи капки пот въпреки прохладата в стаята, а езикът му висеше навън като на куче в горещ ден. В гърлото й се надигна киселина като вкус на развалена храна. Опита се да се дръпне и ръцете му се стегнаха, придърпвайки я към него. Кокалчетата му непрекъснато пукаха и сега тя можеше да почувства твърдината в слабините му.

През последните седмици Сюзан таеше надеждата, че, когато му дойде времето, Торин няма да може да се справи, че няма да изкове желязото, както се казва. Чувала беше, че това често се случва на мъжете, когато остареят. Но твърдият кол, опрян в слабините й набързо разсея надеждите й.

Все пак успя да постигне някакво равновесие, като просто сложи длани върху неговите и се опита да ги дръпне от гърдите си.

— Кмете Торин… Харт… не бива… Не е подходящо място и още не е време… Рия каза…

— Да го духат тя и всички вещици! — обработеният му политически тон беше изместен от акцент, силен като на всеки фермер от Брода Они. — Трябва да получа нещо, бонбонче, тъй си е. Да го духа вещицата, казвам аз! Да се валя в бухалски лайна! — миризмата на тютюн се стелеше в гъст облак около главата й. Тя си помисли, че ще повърне, ако се наложи да я вдишва още дълго. — Просто стой мирна, момиче! Стой мирна, сърце мое! Възнагради ме добре!

Тя някак си се справи Част от съзнанието й, тотално посветена на самооцеляването, се надяваше, че той ще сбърка треперенето й с девическа възбуда. Той я придърпа към себе си, ръцете му енергично мачкаха гърдите й, дишаше тежко като парна машина в ухото й. Тя стоеше с гръб към него, със затворени очи, под клепачите й и между миглите се стичаха сълзи.

Не му отне много време. Той се люлееше напред-назад зад нея и стенеше като че има болки в стомаха. По едно време заблиза върха на ухото й и Сюзан си помисли, че кожата й ще се смъкне от тялото й от отвращение. Накрая, слава Богу, тя почувства, че той започва да се гърчи до нея.

— О, да, хайде, махай се, проклета отрова! — каза той с глас почти като писък. Натискаше толкова силно, че тя трябваше да опре ръце на стената, за да не смаже лицето й в нея. И най-накрая той отстъпи назад.

За момент Сюзан остана неподвижна както преди, с опрени на студения груб камък на стената на шивалнята длани. Можеше да види Торин в огледалото и в отражението му видя обичайната орис, която се стоварва върху нея — орис, за която случилото се беше само предупреждение: край на девичеството, край на романса, край на мечтите, в които тя и Роланд лежат заедно във върбовата горичка с опрени чела. Мъжът в огледалото изглеждаше странно като момче, хлапе, което се е забъркало в нещо нередно и няма да каже за това на майка си. Просто тънък и кокалест младеж със странна сива коса, тесни присвити рамене и мокро петно отпред на панталоните. Харт Торин сякаш дори не беше съвсем сигурен къде е. В този момент страстта изчезна от лицето му, но се замени с още по-лошо изражение — празно объркване. Все едно той беше кофа с дупка на дъното: няма значение какво слагаш вътре или колко много, то винаги изтича оттам.

„Ще го направи пак — помисли си тя и почувства нарастваща умора да я поглъща. — След като го е сторил веднъж, ще го прави всеки път, когато може. Отсега нататък идването тук ще бъде като… добре де…!“

Като обсада. Като игра на обсада.

Торин я позяпа още малко. Бавно, като насън, той дръпна полите на скъпата си бяла риза от колана на панталоните и ги остави да увиснат около кръста му като пола, прикривайки мокрото петно. Брадичката му блестеше, беше пускал лиги във възбудата си. Явно го усети, защото избърса мокрото с опакото на ръката си, зяпайки я с празните си очи през цялото време. После най-накрая в тях се появи някакво изражение и без да каже нито дума, той се обърна и напусна стаята.

Чу се тих пукащ звук, когато той се сблъска с някого в коридора. Сюзан го чу да мърмори „Прощавай, прощавай!“ под носа си (това беше по-добро извинение, отколкото й беше дал на нея, все едно дали го мърмореше или не) и след това Кончита влезе отново в стаята. Парчето плат, за което беше тръгнала, висеше през рамото й като плащ. Тя веднага забеляза бледото лице на Сюзан и мокрите й бузи.

„Няма да каже нищо — помисли си Сюзан. — Никой няма да проговори, както и не биха си мръднали пръста да ми помогнат да се измъкна от тази кал, в която се напъхах самичка. Ти си го приготви сама, сладурано — ще кажат, ако викам за помощ и това ще е извинението им да ме оставят да се гърча.“

Но Кончита я изненада.

— Животът е тежък, миси, тъй си е. Най-добре започвай да свикваш.

5

Гласът на Сюзан — сух, сега вече доста изпразнен от емоции — най-накрая секна. Леля Корд остави встрани плетивото си, изправи се и сложи чайника на печката.

— Драматизираш, Сюзан — говореше с глас, който би трябвало да е едновременно мек и мъдър, но не беше нито едното, нито другото. — Това ще идва от манчестерската ти жилка — половината от тях си въобразяваха, че са поети, а останалите — че са художници. Пък и почти всичките прекарваха нощите си прекалено пияни за нещо друго. Той ти е стиснал циците и се е изцвъркал на сухо, това е всичко. Няма какво толкова да те разстройва. И определено не е нещо, заради което да си губиш съня.

— Как би могла да знаеш? — попита Сюзан. Това беше нелюбезно, но тя беше преминала границата и без друго. Помисли си, че е стигнала до точката, в която може да понесе всичко от леля си, освен този поучително-мъдър тон. Звучеше като пресни фъшкии.

Кордилия вдигна вежди и заговори без колебание:

— Щом искаш, обвинявай ме! Леля Корд, дъртата стара кобила. Леля Корд, старата мома. Леля Корд, одъртялата девственица. Нали? Добре, може и да съм девствена, но съм имала един-двама любовници, когато бях млада… преди светът да се измести, както би казала. Един от тях май беше големият Фран Ленгил.

„А може и да не е бил“ — помисли си Сюзан. Фран Ленгил беше по-голям от леля й с поне петнадесет годинки, ако не и< с двадесет и пет.

— И аз съм чувствала козела на стария Том в гърба си един-два пъти, Сюзан. Да. Както и от предната си страна.

— И беше ли някой от твоите любовници на шейсет, с лош дъх и кокалчета, които пукат докато ти стиска циците, лельо? Опитваше ли се някой от тях да те прекара през най-близката стена, когато почваше да се перчи и да прави цвък-цвък?

Гневът, който очакваше, не последва. Това, което се случи, беше още по-лошо — изражение, близко до празния поглед, който беше видяла на лицето на Торин в огледалото.

— Сделката е сключена, Сюзан. — Усмивка, кратка и ужасяваща, проблесна като примигване по тясното лице на леля й. — Сделката е сключена, да.

Сюзан с ужас изкрещя:

— Баща ми би намразил това! Би го мразил! И би мразил теб, задето позволяваш да се случи! Задето го подпомагаш!

— Може би — каза леля Корд и ужасната усмивка отново се появи. — Може и да е тъй. Но какво би мразил още повече? Безчестието на нарушеното обещание, срамът на невярното си дете. Той би поискал да го сториш, Сюзан. И ако помниш лицето му, трябва да го сториш.

Сюзан я погледна, устата й беше разтворена в треперещ овал, очите й отново се пълнеха със сълзи. „Срещнах някой, когото обичам! Това би й казала, ако можеше. — Не разбираш ли, че това променя нещата? Срещнах някой, когото обичам!“ Но ако можеше да каже такова нещо на леля Корд, Сюзан нямаше изобщо да бъде въвлечена в тази ситуация на първо място. Така че се обърна и олюлявайки се напусна къщата без да каже нищо, а сълзите замъгляваха зрението й и изпълваха света на късното лято с печални отблясъци.

6

Тя яздеше, без да знае къде отива, но част от нея сигурно беше взела някакво решение, защото четиридесет минути след като напусна къщата, тя откри, че приближава същата горичка върби, за която мечтаеше, когато Торин се промъкна зад нея като лош елф от приказките.

Сред върбите беше благословено прохладно. Сюзан върза Фелиша (която беше яздила без седло) за един клон и бавно прекоси малката полянка в средата на горичката. Оттук минаваше потокът и тя седна на мекия мъх, покрил полянката. Разбира се, трябваше да дойде тук. Тук я довеждаха тайните мъки и радости, откакто беше открила мястото на осем или девет годинки. Тук беше идвала, отново и отново, в почти безкрайните дни след смъртта на баща си, когато й се струваше, че целият свят — поне нейната представа за него — е свършил с Пат Делгадо. Само тази полянка знаеше цялата й мъка. На потока беше говорила тя и потокът я беше отнесъл със себе си.

Сега наново рукнаха сълзите й. Тя облегна глава на коленете си и захълца — шумно, не като дама, а като преживяща крава. В този момент си мислеше, че би дала всичко, за да върне баща си поне за минута и да го попита дали трябва да удържи обещанието си.

Плачеше над потока, когато чу звук от счупено клонче и погледна през рамото си, ужасена и разтреперана. Това беше тайното й място и тя не искаше да я виждат тук, особено пък когато ревеше като хлапенце, което е паднало и си е ударило главата. Изпука друго клонче. Някой скиташе наоколо, точно така, вмъкваше се в тайното й място във възможно най-неподходящия момент.

— Махай се! — изпищя тя със задавен от сълзи глас, който едва разпозна. — Махай се, който и да си! Остави ме на мира!

Но силуетът — сега можеше да го види — продължи да се приближава. Когато видя и на кого принадлежи, в началото си помисли, че Уил Диърборн („Роланд — каза си, — истинското му име е Роланд.“) сигурно е създаден от напрегнатото й въображение. Не беше съвсем убедена че е истински, докато не коленичи и не я прегърне. Тогава тя почти се вкопчи в него:

— Как разбра, че аз…

— Видях те да яздиш по Ската. Бях на мястото, където отивам да помисля понякога и те видях. Не бих те последвал, ако не бях забелязал, че яздиш без седло. Помислих си, че нещо не е наред…

— Нищо не е наред.

Колебливо, с широко отворени и сериозни очи, той започна да целува бузите й. Беше го направил няколко пъти от двете страни на лицето й преди тя да осъзнае, че той изсмуква сълзите и. После я хвана за раменете и я отдалечи от себе си, за да може да погледне в очите й.

— Кажи го отново и ще го сторя, Сюзан. Не знам дали това е обещание или предупреждение, или пък и двете, но… кажи го отново и ще го сторя.

Нямаше нужда да го пита какво има предвид. Тя сякаш почувства земята да помръдва под нея и по-късно щеше да си помисли, че за пръв и единствен път в живота си действително усеща ка — вятър, който не идваше от небето, а от земята. „Тя дойде за мен в крайна сметка — помисли си. — Моята ка, за добро или зло“

— Роланд?

— Да, Сюзан.

Тя спусна ръка под токата на колана му и стисна онова, което беше там, без да отлепя очи от неговите.

— Ако ме обичаш, люби ме.

— Да, лейди. Тъй ще сторя.

Той разкопча ризата си, правена в част от Средния Свят, която тя никога нямаше да види и я взе в обятията си.

7

Ка:

Те си помагаха взаимно, докато сваляха дрехите си. Лежаха голи в обятията си върху летния мъх, мек като най-фин гъши пух. Лежаха с допрени чела, както в мечтата й и когато той откри пътя сив нея, тя почувства болката да се топи в сладост като див и екзотичен плод, който може да бъде вкусен само веднъж в живота. Задържа вкуса му колкото се може по-дълго, докато сладостта не я превзе и тя не й се отдаде, стенейки дълбоко в гърлото си и търкайки горната част на ръцете си от двете страни на врата му. Те се любиха във върбовата горичка, бяха забравили за честта, бяха нарушили обещанията без дори да погледнат назад и в края Сюзан откри, че това е повече от сладост. Имаше нещо като благословено сплитане на нервите, което започваше от онази част, разтворена пред него като цвете. Надигаше се оттам и след това изпълваше цялото й тяло. Тя пищеше отново и отново, мислеше си, че в света на смъртните не би могло да има такова удоволствие, че от това се умира. Роланд присъедини гласа си към нейния и тътенът на плискащата се по камъните вода ги обви и двамата. Когато тя го дръпна по-плътно към себе си, сключи глезени над коленете му и покри лицето му с яростни целувки, той ускори темпото, за да влезе в ритъм. Тъй се съединиха любовниците в Баронство Меджис, близо до края на последната велика ера, а зеленият мъх под слабините й се оцвети в прекрасно червено, когато девствеността я напусна. Тъй се възрадваха те и така бяха обречени.

Ка.

8

Лежаха заедно прегърнати, споделяха кротки целувки под мекия поглед на Фелиша и Роланд почувства, че се унася. Това беше разбираемо — това лято беше подложен на невероятно напрежение и беше спал зле. Въпреки, че не го знаеше тогава, щеше да спи зле и през остатъка от живота си.

— Роланд? — гласът й звучеше отдалечен и сладък. — Да?

— Ще се грижиш ли за мен?

— Да.

— Не мога да ида при него, когато времето настъпи. Бих могла да понеса докосването му и малките му кражби, ако те имам, но не мога да легна с него на Жътвената нощ. Не знам дали съм забравила лицето на баща си или не, но не мога да вляза в леглото на Харт Торин. Мисля, че загубата на девственост може да бъде скрита, но не искам да ползвам такива методи. Просто не мога да ида в леглото му.

— Добре — каза той, — прекрасно. — После, когато очите й се разшириха тревожно, той се огледа. Нямаше никой наоколо. Погледна към Сюзан, напълно разбуден. — Какво има?

— Може би вече нося детето ти — отбеляза тя. — Помислил ли си за това?

Не беше. Но сега се замисли. Още една брънка във веригата, изпъната назад в мъглите, където Артур Илд повеждал стрелците си в бой с великия меч Ескалибур, вдигнат над главата и с короната на Целия Свят на главата. Но това беше без значение. Какво ли би си помислил баща му? Или Габриеле, когато узнае, че ще става баба?

Лека усмивка пропълзя по ъгълчетата на устата му, но мисълта за майка му я изтри. Помисли си за белега на врата й. Когато майка му се появеше пред очите му тези дни, той винаги се сещаше за белега, който видя при неочакваното влизане в апартамента й. И за леката, печална усмивка на лицето й.

— Ако носиш детето ми, значи такъв е добрият ми късмет — каза той.

— Моят също — беше неин ред да се усмихне, но нейната усмивка беше тъжна. — Твърде сме млади, предполагам. Та ние сме почти деца.

Той се обърна по гръб и се взря в синьото небе. Може и да беше казала истината, но това нямаше значение. Истината и реалността не са едно и също — увереността в тази мисъл бе залегнала в средата на кухото, празно пространство, което беше център на раздвоения му характер. Това, че би могъл да се издигне и над двете и да прегърне доброволно лудостта на романтиката, беше подарък от майка му. Останалата част от него беше лишена от чувство за хумор… и, което сигурно беше по-важно, и от метафори. Това, че били прекалено млади за да са родители? И какво от това? Ако беше засял семе, то щеше да порасне.

— Каквото и да се случи, ще сторим каквото трябва. И винаги ще те обичам, без значение какво става.

Тя се усмихна. Беше го казал както човек обявява сухи факти — небето е горе, земята е долу, водата тече на юг.

— Роланд, на колко си години? — понякога я притесняваше мисълта, че колкото и да е малка тя самата, Роланд е още по-малък. Когато се съсредоточаваше върху нещо, изглеждаше толкова суров, че я плашеше. Когато се усмихваше, й приличаше не на любовник, а на малко братче.

— По-възрастен съм, отколкото бях когато дойдох тук — каза той. — Доста позастарял. И ако трябва да остана още шест месеца пред очите на Джонас и хората му, сигурно ще ми трябва бастун, за да ходя и подкрепа да се кача на седлото.

Тя се усмихна и той я целуна по носа.

— И ще се грижиш за мен?

— Аха — потвърди той и отвърна на усмивката й. Сюзан кимна и също се обърна по гръб. Лежаха така с опрени бедра и вгледани в небето. Тя взе дланта му и я сложи на гърдите си. Когато той погали зърното й с палец, то се надигна, втвърди се и започна да я стяга. Това усещане бързо се плъзна по тялото й към мястото, което все още алчно трепереше между краката й. Тя стисна бедра и откри, че така само става още по-лошо.

Трябва да се грижиш за мен — каза тя с тих глас. — Заложила съм всичко на теб.

— Ще се постарая — каза той. — Никога не се съмнявай в това. Но сега, Сюзан, ще трябва да продължиш както преди. Ще мине още време. Сигурен съм, защото Дипейп се върна и трябва да е разказал историята си, но те все още не са ни се противопоставили. Каквото и да е открил, Джонас все още смята, че е в негов интерес да изчака. Това ще го направи още по-опасен, когато тръгне срещу нас, но поне засега все още играем на Обсада.

— Но след жътвената клада Торин ще…

— Никога няма да идеш в леглото му. Можеш да разчиташ на това. Давам ти честната си дума.

Малко шокирана от собствената си смелост, тя се протегна под кръста му:

— Тук има един свидетел, който можеш да използваш, ако желаеш — каза.

Той искаше. Можеше. И го използва.

Когато приключиха (според Роланд този път беше още по-сладко от предишния, ако изобщо беше възможно такова нещо), той я попита:

— Това усещане, което имаше в Ситго, Сюзан, че те гледат… Усети ли го този път?

Тя го погледа замислено:

— Не знам. Умът ми беше другаде, нали разбираш. — Докосна го нежно и се засмя, когато той подскочи. Това полутвърдо местенце, което дланта й погали, беше май още много, много живо.

Тя дръпна ръка и погледна в небето над горичката.

— Толкова е хубаво тук — промърмори и очите й се затвориха.

Роланд също задряма. Беше смешно, помисли си. Този път тя не беше имала усещането, че я наблюдават… но втория път го имаше той. И въпреки всичко би се заклел, че в горичката няма никого.

Нямаше значение. Чувството — халюцинация или истина — беше изчезнало. Той хвана Сюзан за ръката и почувства как пръстите й естествено обхващат неговите и се сплитат.

След това затвори очи.

9

Всичко това Рия видя в топката и гледката беше наистина интересна, охо, страшно интересна. Но тя беше виждала любов и преди — понякога с трима, четирима или повече, които го правят едновременно (понякога с партньори, които не са съвсем живи). Цуни-гуни не я интересуваше много, особено в напредналата й възраст. Това, което чакаше, щеше да дойде след цуни-гуни-то.

„Свършихме ли вече?“ — беше попитало момичето.

Може и да има още едно нещо… — беше отвърнала Рия и след това каза на малката мръсница какво да стори.

Аха, беше дала на момичето съвсем ясни инструкции както стояха на прага, а Целуващата Луна сияеше над тях, докато Сюзан Делгадо спеше странен сън и Рия галеше плитката й и шепнеше нарежданията си в ухото й. Така че сега трябваше да настъпи завръзката… и това искаше да види тя, а не две бебета, които се гушат едно в друго, сякаш са първите на земята, които откриват каква е тази работа.

Те го бяха правили два пъти почти без пауза, само бяха разменили по две думи (тя би дала много, за да чуе какво са си казали). Рия не беше изненадана: след като беше толкова млад този, тя предположи, че има достатъчно сополи в торбата, та да повтаря кучката цяла седмица, а ако се съди по начина, по който малката повлекана се държеше, това сигурно щеше да й хареса. Някои от тях, след като го открият, никога не им се приисква друго: „тази е такава“, помисли си Рия.

„Но нека да видим колко секси ще се чувстваш след няколко минути, подла мръснице“ — помисли си тя и се сведе по-ниско в пулсиращата розова светлина на стъкленото кълбо. Понякога чувстваше, че светлината се отразява чак в костите на лицето й… но болката беше приятна. Да, много приятна наистина.

Най-накрая те приключиха… поне за момента. Сплетоха длани и заспаха.

— Сега — прошепна Рия. — Сега, малка моя. Бъди добро момиче и направи каквото ти е казано.

Като че ли я беше чула, Сюзан отвори очи, но в тях нямаше нищо. Тя беше будна и заспала едновременно. Рия я видя внимателно да измъква длан от тази на момчето. Седна, голите й гърди увиснаха над голите бедра, огледа се. Изправи се на крака…

Точно тогава Мъсти, шестокракият котарак, скочи в скута на Рия, като мяукаше за храна или от възбуда. Старицата се дръпна от изненада и магическата топка потъмня — угасна като духнато от внезапен вятър пламъче на свещ.

Рия изпищя отново, този път от гняв и сграбчи котката преди да може да избяга. Метна я през стаята в огнището. Това беше мъртва тъмна дупка както всяко огнище през лятото, но когато Рия насочи костеливата си, крива ръка към него, от полуизгорялата цепеница вътре се издигна жълт пламък. Мъсти изпищя и изхвърча от него с разширени очи и изпъната опашка, която пушеше като недозагасена цигара.

— Хайде, махай се! — викна след него Рия. — Изчезвай, нахално изчадие!

Тя се обърна отново към топката и прокара ръце над нея. Но въпреки че се съсредоточи с цялата си мощ, напъваше се, докато сърцето й не се разтупа болезнено в гърдите, не можа да постигне нищо повече, освен да върне обичайното розово сияние. Не се появиха образи. Това беше горчиво разочарование, но нямаше какво да се прави. Пък и след време щеше да види резултата със собствените си очи, ако се наканеше да слезе до града.

Всеки ще може да го види.

Доброто й настроение се върна и Рия прибра топката в скривалището й.

10

Само няколко секунди преди да потъне в прекалено дълбок сън, за да го чуе, в главата на Роланд зазвъня алармен звънец. Може би беше породен от бледото усещане, че ръката й вече не е в неговата, а може би беше просто интуиция. Би могъл да пренебрегне слабото звънене и почти го стори, но в крайна сметка обучението му се оказа прекалено силно. Издигна се от дълбините на съня, сражавайки се да излезе на светло както гмуркачът се стреми към повърхността на океана. Беше трудно в началото, но-ставаше все по-лесно: когато приближи до пробуждането, тревогата му се усили.

Той отвори очи и погледна наляво. Сюзан вече не беше там. Той седна, погледна надясно и не видя нищо над потока… но чувстваше, че тя все пак е някъде в тази посока.

— Сюзан?

Нямаше отговор. Той се изправи, погледна към панталоните си и Корт — посетител, който той никога не би очаквал в романтична ситуация като тази — се обади мрачно в главата му: „Няма време, червей.“

Отиде гол до брега и погледна надолу. Сюзан беше там, също гола, обърната с гръб към него. Беше разплела косата си. Тя висеше като течно злато и почти стигаше до слабините й. Хладният въздух, идващ от повърхността на потока, люлееше краищата на косата като мъгла.

Тя беше паднала на едно коляно в края на водата. Едната й ръка беше вътре до лакътя — търсеше нещо.

— Сюзан!

Не получи отговор. И сега през ума му пробяга ледена мисъл: „Тя е обладана от демон. Докато съм спал безгрижно до нея, тя е била обладана от демон.“ Но всъщност не вярваше в това. Ако близо до поляната е имало демон, той щеше да го усети. Най-вероятно и двамата щяха да го усетят, пък и конете. Но нещо не беше наред у нея.

Тя вдигна от дъното на потока някакъв предмет и го задържа пред очите си с мократа си ръка. Камък. Тя го проучи, после го хвърли — плъок. Пъхна ръка отново, със сведена глава, два кичура от косата й вече наистина се носеха във водата, потокът яростно ги дърпаше по течението си.

Сюзан!

Отговор не последва. Тя вдигна друг камък. Този път това беше триъгълно парче кварц, счупено горе-долу като наконечник на копие. Сюзан изви глава наляво, взе кичур от косата си в ръка като жена, която се кани да разреши по-сложно сплитане. Но не държеше гребен, а камък с остър ръб и Роланд остана още малко на брега, замръзнал от ужас, убеден, че тя се кани да си пререже гърлото от срам и вина. През следващите седмици щеше да го преследва ясното разбиране, че ако наистина се е целела в гърлото си, той е нямало да има време да я спре.

След това парализата му премина и той се втурна надолу, без да обръща внимание на острите камъни, които се забиваха в стъпалата му. Преди да я стигне, тя вече беше използвала ръба на кварцовия къс да отреже част от златната река на косата си.

Роланд сграбчи китката й и я дръпна назад. Сега вече ясно виждаше лицето й. Това, което от брега можеше да сбърка със спокойствие, вече приличаше на празнота и безизразност.

Когато я сграбчи, мекотата на лицето й беше заменена от мътна и лукава усмивка: устата й се изви, сякаш чувстваше далечна болка и от устните й се изтръгна почти нечленоразделно отрицание:

Ннннннннн…

Част от косата лежеше отрязана в скута й като златна тел. Повечето беше паднала в потока и беше отнесена. Сюзан дръпна ръката си, опитвайки се да продължи лудото си бръснене. Те двамата се бореха като играчи на канадска борба на баронското състезание. И Сюзан печелеше. Физически той беше по-силен, но направената магия й придаваше допълнителна сила. Малко по малко белият триъгълник кварц се приближаваше до увисналата й коса. Ужасяващият звук — „Ннннннннн“ — продължаваше да се излива от устните й.

— Сюзан! Спри! Събуди се!

Нннннн…

Голата й ръка видимо се люлееше във въздуха, мускулите бяха изпъкнали като малки твърди камъни. И кварцът продължаваше да се приближава до косата й, до бузата й, до окото й.

Без да се замисли (по този начин винаги действаше успешно) Роланд приближи лице до бузата й, опря устни в ухото й и цъкна с език.

Този звук, който вероятно беше преминал през главата й като копие, накара Сюзан да отскочи назад. Клепачите й затрепкаха бързо и натиска, който упражняваше върху хватката на Роланд, малко отслабна. Той използва тази възможност и изви китката й.

Оу! Оуууу!

Камъкът падна от отворената й длан и цопна във водата. Сюзан се втренчи в него, вече напълно будна, очите й се пълнеха със сълзи и изумление. Тя разтърка китката си… която, помисли си Роланд, започваше да подпухва.

— Ти ме нарани, Роланд! Защо ме нара…

Тя се огледа. Сега вече не само лицето й, но и цялото й тяло изразяваха изумление. Помъчи се да се покрие с ръце, осъзна, че още са сами и отпусна длани до хълбоците си. Хвърли поглед през рамо към следите — всички от боси крака — водещи надолу по брега.

— Как съм дошла тук? — попита. — Ти ли ме пренесе след като заспахме? И защо ме нарани? О, Роланд, обичам те! Защо ме нарани?

Той вдигна космите, които още бяха на корема й и ги протегна към нея:

— Ти беше взела камък с остър ръб. Опитваше се да се острижеш с него и не искаше да спреш. Нараних те, защото бях уплашен. Радвам се, че просто не съм ти счупил китката… или поне не мисля, че съм успял.

Роланд вдигна ръката й и нежно я завъртя насам-натам, ослушвайки се да чуе търкането на разделени кости. Не чу нищо и китката се движеше свободно. Докато Сюзан го наблюдаваше, вцепенена и объркана, той вдигна дланта й към устните си и целуна вътрешната част, точно над деликатната плетеница от вени.

11

Роланд беше вързал Ръшър доста далеч сред върбите, така че големият жребец да не бъде забелязан, ако някой препуска по Ската.

— Полека — каза Роланд докато се приближаваше. — Потърпи още малко, приятелю!

Ръшър пристъпи и изцвили, сякаш казваше, че ще търпи до края на годината, ако от него се изисква това.

Роланд отвори дисагите си и извади стоманения съд, който му служеше за чайник или тиган, в зависимост от нуждата. Обърна се, после се върна. Одеялото му беше вързано за седлото на Ръшър — смяташе да прекара нощта на Ската в размишления. Имаше куп неща, за които да мисли, а сега се оказваха още повече.

Той дръпна една от грубите връзки, пъхна ръка в одеялата и извади малка метална кутия. Отвори я с ключето, което беше закачено на врата му. Вътре имаше малък квадратен медальон на тънка сребърна верижка (в медальона беше портретът на майка му) и малко допълнителни патрони — горе-долу дузина. Взе един, стисна го в юмрука си и се върна при Сюзан. Тя го гледаше с разширени, ужасени очи.

— Не помня какво е станало след като се любихме за втори път — каза тя. — Гледах към небето и си мислех колко добре се чувствам, и се унасях… О, Роланд, много ли е зле!

— Не много, мисля, но ти ще разбереш по-добре. Ето.

Той напълни с вода тенджерата си и я отнесе на брега.

Сюзан нетърпеливо се наведе над нея, отметна косата от лявата страна на главата си през лакътя, след това бавно изви навън ръка, опъвайки кичурите в златна лента. Видя веднага увреденото място. Проучи го внимателно и после остави косата да увисне с по-скоро облекчена, отколкото измъчена въздишка.

— Мога да го скрия — каза. — Когато е заплетена, никой няма да разбере. Пък и освен всичко, това е само коса — просто женска суета. Леля ми доста често ми го повтаря, впрочем. Но, Роланд, защо? Защо съм го направила?

Роланд имаше една идея. Косата е женската гордост, и следователно бръсненето на косата сигурна беше гнусен план на жена — един мъж едва ли би се сетил за такова нещо. Дали е била жената на кмета? Не мислеше така. Струваше му се по-вероятно Рия, там горе на хълма, зазяпана към Лошите треви, Висящата скала и Айболт каньон, да измисли такъв гаден капан, кметът Торин би трябвало да се събуди на сутринта след Жътва с махмурлук и плешива любовница.

— Сюзан, мога ли да опитам нещо?

Тя му се усмихна:

— Нещо, което не си пробвал по-рано? Аха, щом желаеш.

— Не става дума за това — той разтвори длан и й показа патрона. — Искам да се опитам да открия кой ти е сторил това и защо. — И други неща също. Но все още не знаеше какво.

Тя погледна към патрона. Роланд започна да го търкаля по опакото на ръката си, прехвърляйки го напред-назад с изумително умение. Кокалчетата му се вдигаха и спускаха като иглите на стан. Тя гледаше това с изражение на детински възторг:

— Къде се научи да го правиш?

— Вкъщи. Няма значение.

— Хипнотизираш ли ме?

— Аха… и не мисля, че ще ти е за пръв път. — Той накара патрона да танцува малко по-бързо, сега на изток по мърдащите му кокалчета, а не на запад. — Може ли?

— Аха — каза тя. — Ако стане.

12

Стана и още как. Бързината, с която тя се поддаде, потвърждаваше, че й се е случвало и преди, и то често. Все пак той не можа да получи каквото искаше от нея. Тя беше напълно готова да му сътрудничи (нетърпелива насън, както би казал Корт), но не премина отвъд определена точка. Не беше преструвка или срамежливост — докато спеше с отворени очи пред потока, му разказа с дистанциран, но спокоен глас за проучванията на старата вещица и как Рия се опитвала да я „стресне“ (в този миг Роланд сви юмруци така здраво, че ноктите му се забиха в дланите). Но имаше един момент, откъдето нататък не си спомняше нищо.

Тя и Рия бяха стигнали до вратата на хижата, каза Сюзан, и там бяха стояли с осветени от Целуващата Луна лица. Старата жена докосваше косата й. Това Сюзан го помнеше. Докосването я беше възмутило, особено след предишните опипвания на вещицата, но не можеше да стори нищо. Ръцете й бяха прекалено тежки, за да ги вдигне, езикът — твърде тежък да заговори. Можеше само да стои там, докато вещицата шепне в ухото й.

— И какво? — попита Роланд. — Какво ти прошепна тя?

— Не знам — отговори Сюзан. — Останалото е розово.

Розово? Какво имаш предвид?

— Розово — повтори тя. Звучеше почти удивено, сякаш й се струваше, че Роланд е отчаяно тъп. — Тя казва „Аха, прекрасно, точно тъй, какво добро момиченце“ и след това всичко е розово. Розово и ярко.

— Ярко?

— Аха, като луна. И тогава… — Сюзан замълча. — Тогава мисля, че става луната. Целуващата луна, може би. Яркорозова Целуваща луна, кръгла и пълна като грейпфрут.

Той опита и други начини да пробуди паметта й, но безуспешно — всяка пътека, по която поемаше, свършваше в яркорозово, първо разливащо се пред очите й и после превръщащо се в пълна луна. Това не означаваше нищо за Роланд. Беше чувал за сини луни, но не и за розови. Единственото нещо, в което беше убеден, беше, че старицата е дала на Сюзан мощно нареждане да забрави.

Мислеше да я вкара по-дълбоко, тя би го последвала, но не посмя. По-голямата част от опита му идваше от хипнотизиране на приятели — тренировъчни упражнения, които бяха забавни и понякога страшнички. И Корт и Ванай винаги бяха стояли там, за да им се притекат на помощ, ако нещо се обърка. Сега наблизо нямаше учители да се намесят. За добро или за лошо, учениците бяха напуснали училищната скамейка. Какво би станало, ако я вкара на дълбоко и не може да я върне обратно? Пък и му бяха казвали, че в подсъзнанието също има демони. Ако се спуснеш до там, където са те, понякога напускат пещерите си да те пресрещнат…

А като се отстранят и другите съмнения, просто ставаше късно. Не би било разумно да останат тук по-дълго.

— Сюзан, чуваш ли ме?

— Аха, Роланд, чувам те отлично.

— Добре. Сега ще кажа една броилка. Докато я казвам, ще се събудиш. Когато свърша, ще си напълно будна и ще помниш всичко, което си казахме. Разбираш ли?

— Аха.

— Слушай: И мечка, и рибка, и зайче, и птичка… Изпълни й най-силното желание от всички.

Докато се пробуждаше от безсъзнанието, усмивката й беше една от най-прекрасните, които той някога беше виждал. Тя се протегна, след това обви ръце около врата му и покри лицето му с целувки:

— Ти, ти, ти, ти — каза тя, — ти си най-силното ми желание, Роланд. Ти си единственото ми желание. Ти и ти, сега и завинаги.

Те отново се любиха на брега, край бърборещия поток, притиснати плътно един в друг, дишайки в устните си и крепейки се на дъха на другия. Ти, ти, ти, ти.

13

Двадесет минути по-късно той я настани на гърба на Фелиша. Сюзан се наведе, докосна лицето му и звучно го целуна.

— Кога ще те видя отново? — попита.

— Скоро. Но ще трябва да внимаваме.

— Аха.

— Да сме внимателни, както винаги са любовниците, струва ми се. Благодаря на Бога, че си умен.

— Можем да използваме Шийми, ако не прибягваме до него прекалено често.

— Аха. И, Роланд, знаеш ли онзи павилион в „Зеленото сърце“? До мястото, където сервират чай и сладки, и такива неща, когато времето е хубаво?

Роланд го знаеше. На около петдесет ярда нагоре от затвора и Градската заседателна палата, по Хил Стрийт, се намираше „Зеленото сърце“, едно от най-привлекателните места в града с пътечки с чакъл, масички с чадъри и затревен павилион за танци.

— Там отзад има каменна стена — каза тя. — При павилиона. Ако много ти трябвам…

— Винаги ми трябваш много — каза той.

Тя се усмихна при този комплимент:

— Има един камък на един от долните редове — червеникав е. Ще го видиш. Моята приятелка Ейми и аз го използвахме да си оставяме съобщения, когато бяхме малки. Ще поглеждам там от време на време. Прави същото.

— Аха — Шийми щеше да върши работа известно време, ако внимаваха. Червеният камък също щеше да им послужи, ако внимават. Но колкото и да са предпазливи, сигурно щяха да се провалят някой ден, защото Големите ковчези сега навярно знаеха доста неща за Роланд и приятелите му. Но трябваше да я вижда, все едно колко голяма е опасността. Ако не го правеше, струваше му се, че ще умре. И му стигаше само да я погледне, за да разбере, че и тя чувства същото.

— Специално се озъртай за Джонас и другите двама! — каза той.

— Ще внимавам! Още една целувка, ако обичаш?

Той я целуна с удоволствие и с не по-малко удоволствие би я свалил от гърба на кобилата… но беше време да изтрезнеят и да станат предпазливи.

— С Бога напред, Сюзан. Обичам те… — той се поколеба и се усмихна. — Обичам тебе.

— И аз тебе, Роланд. Цялото, ми сърце е твое.

Той изчака, докато се убеди, че се е отдалечила достатъчно. После отиде при Ръшър и препусна в обратната посока, сигурен, че навлиза в нова и опасна фаза на играта.

14

Скоро след като Роланд и Сюзан се разделиха, Кордилия Делгадо излезе от магазина с кутия в ръка и тревоги в главата. Страхът й, че Сюзан ще стори нещо глупаво преди Жътва най-сетне беше изплувал на повърхността.

Тези мисли грубо бяха прекъснати, когато нечия силна ръка дръпна кутията. Кордилия изписка от изненада, присви очи срещу слънцето и видя Елдред Джонас застанал между тотемите на Мечката и Костенурката. Косата му, дълга и бяла (и красива според нея) падаше върху раменете му. Кордилия усети, че сърцето й се разтуптява. Винаги беше привличана от мъже като Джонас, които се смеят пред лицето на опасността.

— Стреснах те. Извинявай, Кордилия.

— Ами — каза тя. Звучеше малко странно в собствените си уши. — От слънцето е. Толкова е ярко по това време, че…

— Ще ти помогна малко, ако нямаш нищо против. Отивам само нагоре по Хай до ъгъла, след това ще свия по Хил, но мога ли поне да ти помогна дотам?

— С удоволствие — съгласи тя. Слязоха по стъпалата и тръгнаха по дъсчената настилка, а Кордилия хвърляше кратки предпазливи погледи наоколо да види кой ги следи — тя до хубавия сай Джонас, който носеше покупките й. Имаше достатъчно много зяпачи.

— Надявам се, че нямаш нищо против да те наричам Кордилия. — Джонас пъхна кутията под мишница (тя я беше носила с две ръце). — Мисля, че след приема в кметския дом, сме се опознали достатъчно.

— Кордилия е добре.

— Мога ли да бъда Елдред за теб?

— Мисля, че „господин Джонас“ ще ми служи още малко — каза тя и го възнагради с нещо, което се надяваше да е кокетна усмивка. Сърцето й се разтупка още по-бързо (така и не се сети, че Сюзан май не е единствената глупава гъска в семейство Делгадо).

— Тъй да е — добави Джонас с разочарование, което изглеждаше толкова комично, че тя се засмя. — Ами племенницата ти? Тя добре ли е?

— Доста добре, благодаря, че питаш. Цяло изпитание е понякога…

— Та нима има някое момиче на шестнадесет, което не е?

— Мисля, че няма такова.

— Все пак имаш специални грижи край нея тази есен. Не мисля, че тя го осъзнава.

Кордилия не каза нищо (би било недискретно), но го погледна по начин, който изразяваше всичко.

— Предай й най-добрите ми пожелания, моля!

— Ще го сторя.

Но нямаше да го направи. Сюзан изпитваше силна неприязън към наемниците на кмета Торин. Да се опитва да я накара да си смени чувствата едва ли щеше да е от полза. Младите момичета си мислят, че знаят всичко. Погледна към звездата, която надничаше в процепа под яката на Джонас. — Разбирам, че си поел главната отговорност за нашия незначителен град, сай Джонас.

— Аха, помагам на шериф Авери — потвърди той. В гласа му се усещаше онази пронизителна малка тръпка, която Кордилия смяташе за толкова привлекателна. — Един от заместниците му, казва се Клейпуул…

— Франк Клейпуул, да.

— Паднат от лодката си и си счупил крака. Как ли се пада от лодка и се чупи крак, Кордилия?

Тя се засмя весело (чувството, че всички в Хамбри ги гледат беше сигурно погрешно, но не беше неприятно) и каза, че си няма представа.

Той спря на ъгъла на Хай и Камино Вега с разочаровано изражение:

— Аз съм дотук. — Връчи й кутията. — Сигурна ли си, че можеш да го носиш? Предполагам, че мога да те придружа до къщата ти…

— Няма нужда, няма нужда. Благодаря, Елдред. — Изчервяването, което пропълзя по врата и бузите й беше горещо като огън, но усмивката му си заслужаваше всеки градус от тази горещина. Той я поздрави и се отдалечи нагоре по хълма към офиса на шерифа.

Кордилия тръгна за вкъщи. Кутията, която й се струваше ужасен товар, когато излезе от магазина, сега беше лека като перце. Това чувство се задържа за половин миля или малко повече, но когато къщата й се появи на хоризонта, тя отново усети стичащата се по бузите й пот и болката в ръцете. Благодаря на боговете, че лятото беше почти приключило… и не беше ли това Сюзан, тъкмо превеждаща коня си през портата?

— Сюзан! — викна тя, сега достатъчно принизена до обичайното си раздразнение от момичето, което прозвуча ясно в гласа й. — Ела и ми помогни, преди да счупя яйцата!

Сюзан дойде, като остави Фелиша да пасе трева в предния двор. Десет минути по-рано Кордилия не би забелязала как изглежда момичето — мислите й биха били в плен на Елдред Джонас. Но горещото слънце беше изпарило част от романтиката от главата й и беше върнало краката й на земята. Когато Сюзан взе кутията от нея (носеше я почти с лекотата, с която го беше правил Джонас), Кордилия си помисли, че нещо става с момичето. Характерът й се беше променил на първо място — от полуистеричното объркване, с което беше напусната дома до приятно и весело спокойствие. Това беше Сюзан от предишните години… а не тазгодишната стенеща, променлива глупачка. Кордилия не би могла да се хване за нищо друго, освен…

Всъщност имаше за какво. Едно нещо. Тя се протегна и грабна плитката на момичето, която изглеждаше нетипично мръсна този следобед. Разбира се, Сюзан беше яздила, което обясняваше бъркотията. Но какво би могло да обясни защо косата й е тъмна, като че ли ярката купчина злато е започнала да мухлясва? И тя подскочи, почти виновно, когато почувства докосването на Кордилия. Какво, за Бога, беше това?

— Косата ти е мокра, Сюзан — каза тя. — Да не си плувала някъде?

— Не. Спрях и си подложих главата под помпата на Хуки. Той няма нищо против — знаеш колко дълбок кладенец има. И е голяма жега. Може би ще си взема душ после. Ще напоя и Фелиша.

Очите на момичето бяха открити и чисти както винаги, но Кордилия си помисли, че нещо друго липсва в тях. Не можеше да определи какво. Мисълта, че Сюзан може да крие нещо голямо и важно не се появи веднага в съзнанието на Кордилия. Тя би казала, че племенницата й е неспособна да пази в тайна нещо повече от подарък за рожден ден или парти… Но там нещо липсваше. Кордилия спусна пръсти върху яката на ризата за езда на момичето.

— Да, ама тука е сухо.

— Внимавах — бързо изстреля тя, вгледана объркано в леля си. — Мръсотията полепва по-добре по мократа риза. Ти си ме учила на това, лельо.

— Но се дръпна като ти пипнах косата, Сюзан.

— Аха — съгласи се Сюзан, — тъй си е. Вещицата ме пипаше по същия начин. Оттогава не ми харесва. Сега мога ли да вкарам тези неща вътре и да махна коня си от слънцето?

— Не бъди нахална, Сюзан! — Но остротата в гласа на племенницата й в действителност я облекчи по странен начин. Чувството, че Сюзан някак си се е променила, започна да се топи.

— Тогава не бъди досадна!

— Сюзан! Извини ми се!

Сюзан дълбоко си пое дъх, задържа го и издиша.

— Да, лельо. Извинявай! Но е горещо.

— Аха. Сложи тези неща в килера. И благодаря.

Сюзан тръгна към къщата с кутията в ръце. Когато се отдалечи достатъчно, за да не вървят една до друга, Кордилия я последва. Явно подозренията й бяха напразни, но момичето беше в опасна възраст, а от доброто й поведение през следващите седем седмици зависеше много. След това проблемът щеше да е на Торин, но дотогава беше грижа на Кордилия. Надяваше се, че в края на краищата, Сюзан ще сдържи обещанието си, но ще се наложи да я следи изкъсо до Жътвения празник.