Стивън Кинг
Магьосникът (22) (Тъмната кула IV)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard and Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (12 април 2007 г.)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула IV

Магьосникът

 

Роман

 

Превод: от англ.: Юлия Чернева, Елена Павлова

 

Stephen King

The Dark Tower IV: Wizard and Glass

Copyright © Stephen King, 1997

Illustrations copyright © Dave McKean, 1997

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Юлия Чернева, преводач, 1998

© Елена павлова, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Мирослава Стамболджиева

Редактор: Весела Еленкова

Коректор: Петрана Старчева

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 7400 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

ТРЕТА ГЛАВА. ИГРА НА ОБСАДА

1

Времето се развали за цяла седмица — в такива дни на хората все им се иска след обяда да се пъхнат под завивките и да се отдават на дълги дремки, от които се събуждат глупави и объркани. Нямаше порои, но прибирането на последните ябълки стана опасно (имаше няколко счупени крака, а в Седмата миля една млада жена падна от върха на стълбата и си счупи гръбнака), а и на картофените ниви стана трудно — губеше се повече време за измъкване на заседналите в калта каруци, отколкото за работа. В Зеленото сърце украсите за Жътвен ден се разкиснаха и трябваше да ги свалят. С нарастващо нетърпение доброволците по декорацията чакаха времето да се оправи, за да започнат отново.

Лошото време пречеше и на младежите, чиято работа беше да броят селскостопанския инвентар, но поне можеха да започнат с посещенията на оборите и броенето на животните. Навярно бихте възразили, че подобно време е отлично за млад мъж и млада жена, които тъкмо са открили удоволствията на плътската любов, но по време на дъждовете Роланд и Сюзан се срещнаха само два пъти. Опасността от онова, което вършеха, бе вече почти осезаема.

Първия път се видяха в изоставената къща-лодка на Сийкоуст Роуд. Втория път се срещнаха в най-затуления край на рушащата се сграда на изток от Ситго — любиха се с бясна сила върху едно от одеялата на Роланд, проснато на пода на едновремешното кафене на рафинерията. В мига на върховното сияние Сюзан крещеше името му отново и отново. Стреснатите гълъби се разлетяха из старите сенчести стаи и рухнали коридори, глухо пляскайки с криле.

 

 

2

 

Тъкмо когато вече започваше да им се струва, че тихият дъждец няма да спре никога и подигравателният звук на изтъняването в неподвижния въздух ще подлуди всички в Хамбри, силен вятър — почти ураган — духна откъм океана и отвя облаците. И един ден градът се събуди под ясно като синя-стомана небе и слънце, което сутринта превърна залива в злато, а следобед — в бял огън. Усещането за летаргия изчезна. В картофените поля каруците трополяха с нова енергия. В Зеленото сърце цяла женска армия отново се зае да украсява с цветя подиума, където Джейми Маккан и Сюзан Делгадо щяха да оъдат обявени за тазгодишните помощници на Жътваря.

В онази част от Ската, която се намираше най-близо до кметския дом, Роланд, Кътбърт и Алан яздеха с подновена енергия и брояха конете, белязани с жига на Баронството. Ясните небеса и хладният вятър ги изпълваха с енергия и добро настроение и в продължение на три-четири дни те препускаха с крясъци, подсвиркване и смях, а старото им приятелство бе възстановено.

В един от тези ясни и слънчеви ни, Елдред Джонас излезе от шерифския офис и се запъти по Хил Стрийт към Зеленото сърце. Тази сутрин се беше освободил и от Дипейп, и от Рейнолдс — бяха отишли заедно до Висящата скала да търсят разузнавачите на Латиго, които трябваше скоро да дойдат, — но планът му беше съвсем прост: да пийне чаша бира в павилиона, да позяпа приготовленията, които се извършваха там — копаенето на ямите за печеното, подреждането на дървата за кладата, споровете как да разположат оръдията, които ще изстрелват фойерверките, както и дамите, които покриват с цветя подиума за помощника и момичето. Дори, мислеше си Джонас, би могъл да намери някоя хубава цветарка за час-два отдих. Беше оставил на Рой и Клей курвите в бара, но една красива млада цветарка на седемнадесет-осемнадесет години е друго нещо.

Болката в бедрото му изчезна заедно с облаците; болезненото, изкълчено куцукане, на което бе обречен през изминалата седмица, бе забравено и Джонас отново крачеше с обичайната леко накуцваща походка. Може би само бира — две на чист въздух щяха да са му достатъчни, но мисълта за момичето упорстваше. Младо, с гладка кожа, с висока гръд. Свеж, сладък дъх. Свежи, сладки устни…

— Господин Джонас? Елдред?

Той се обърна с усмивка към собственичката на гласа. Погледът му обаче не срещна добре сложена цветарка с разширени очи и влажни, разтворени устни, а кльощава жена в късната средна възраст — плоскогръда, със сплескан задник, тънки бледи устни и така силно опъната коса, че сигурно се гърчеше от болка. Само огромните очи съответстваха на мечтата му. „Струва ми се, че отбелязах завоевание“ — саркастично отбеляза на ум Джонас.

— О, Кордилия! — възкликна той, протегна се и стисна дланта й с две ръце. Колко добре изглеждаш тази сутрин!

Страните й поруменяха и тя се позасмя. За миг изглеждаше на четиридесет и пет вместо на шейсет. „А тя не е на шейсет — помисли си Джонас. — Бръчките около устните й и сенките под очите ги… те са отскоро.“

— Колко си мил — отвърна тя. — Но аз си знам най-добре. Напоследък не мога да спя, а когато жените на моята възраст не спят добре, бързо се състаряват.

— Колко неприятно — каза той. — Но сега, когато времето се оправи, може би…

— Не е от времето. Мога ли да поговоря с теб, Елдред? Мислих, мислих и размислих, че ти си единственият, към когото мога да се обърна за съвет.

Усмивката му грейна още по-доволно. Хвана Кордилия под ръка и положи длан върху ръката й. Лицето й пламна като огън. С всичката тази кръв в главата й би могла да говори с часове. А на Джонас му се струваше, че всяка дума ще е интересна.

3

При жени на определена възраст и с определен характер чаят често действа по-силно и от виното, когато трябва да им развържеш езика. Без да се замисля, Джонас отложи за по-късно плановете си да пие бира (и за милата цветарка). Настани сай Делгадо в слънчевото ъгълче на павилиона в Зеленото сърце (недалеч от червения камък, който Роланд и Сюзан добре познаваха) и поръча много чай, също и пасти. Докато чакаха сладкишите и питието, гледаха приготовленията за Жътвения празник. Из окъпания в слънце парк се разнасяха удари на чукове, викове и весел смях.

— Всички празници са прекрасни, но Жътвата ни превръща отново в деца, не мислиш ли? — попита Кордилия.

— Да, наистина — съгласи се Джонас, който не се беше чувствал като дете дори на съответната възраст.

— Най-много ми харесва кладата — добави тя и погледна към голямата купчина клони и дъски, издигната в далечния край на парка, под ъгъл към сцената. Приличаше на широка дървена индианска колиба. — Обожавам, когато хората носят плашилата си и ги хвърлят в пламъците. Варварско е, но винаги ме кара да потръпвам така приятно.

— Аха — кимна Джонас и се почуди дали тя би потръпнала приятно, ако знае, че трите плашила, които ще бъдат хвърлени в кладата на Жътвената нощ тази година, ще смърдят като прасета и ще пищят като харпии, докато горят: ако има късмет, този, който ще пищи най-дълго, ще има бледосини очи.

Чаят и пастичките пристигнаха и Джонас дори не хвърли поглед към знойния бюст на момичето, което се наведе да сервира. Имаше очи само за възбудената сай Делгадо с нейните странни, припрени движения и още по-странни, отчаяни очи.

Когато момичето си тръгна, той наля чай в чашите, остави чайника на поставката му и хвана ръката й.

— Мила Кордилия — започна с най-топлия тон, на който бе способен, — виждам, че нещо те тревожи. Успокой се. Сподели го с приятеля си Елдред.

Тя така плътно стисна устни, че те почти се скриха, но дори това усилие не можа да скрие треперенето им. В очите й блеснаха сълзи — и в миг рукнаха по страните й. Той взе салфетката си, приведе се през масата и избърса сълзите й.

— Кажи ми — нежно повтори.

— Ще ти кажа. Трябва да споделя с някого или ще полудея. Но трябва да ми обещаеш нещо, Елдред.

— Разбира се, златна рибке! — Руменината се сгъсти още повече при невинния му комплимент и Джонас стисна ръката на възрастната жена. — Ще ти обещая, каквото поискаш.

— Не бива да казваш на Харт. Както и на онзи отвратителен паяк канцлера, но най-вече на кмета. Ако подозренията ми се окажат верни и той научи, ще я изпрати на запад! — Тя почти простена, като че ли за пръв път го осъзнаваше наистина. — Ще ни прати на запад и двете!

Той продължи да се усмихва и съчувствено й рече:

— Нито дума на кмета Торин или на Кимба Раймър. Обещавам.

Стори му се, че няма да клъвне… или не може. После, с тих и задавен глас, който звучеше тъй, сякаш раздира някой парцал, тя произнесе една-единствена дума:

— Диърборн.

Сърцето му подскочи, когато тя изрече името, което постоянно му се въртеше в ума и въпреки че продължи да се усмихва, без да иска, силно стисна пръстите й — тя трепна.

— Извинявай. Просто ме стресна. Диърборн… хлапе с добре смазан език, но се питам дали си заслужава доверието.

— Страхувам се, че е бил с моята Сюзан. — Стисна ръката му на свой ред, но Джонас нямаше нищо против. Всъщност едва го усети. Продължи да се усмихва, надявайки се, че не си личи колко е поразен. — Страхувам се, че е бил с нея… като мъж с жена. О, колко е ужасно!

Тя плачеше безмълвно и горчиво, хвърляйки предпазливи погледи наоколо, за да е сигурна, че никой не ги наблюдава. Джонас беше виждал койоти и диви кучета да се оглеждат над вмирисаните си вечери по същия начин. Остави я да излее душата си — искаше да е спокойна, нямаше полза от несвързани мисли — и когато видя, че сълзите й стихват, й подаде чаша чай.

— Изпий това.

— Да. Благодаря ти. — Чаят беше горещ и още вдигаше пара, но тя го изгълта с благодарност. „Старото й гърло сигурно е обложено с варовик“ — рече си Джонас. Тя остави чашата и докато той отново я пълнеше, Кордилия изтри с накъдрения си ръкав сълзите от лицето си.

— Не го харесвам — каза. — Не го харесвам, не му вярвам, не вярвам на никого от тези тримата с превзетите им поклони от Вътрешността, проницателните им очи и превзетите им приказки, но особено на него. И все пак, ако нещо се е случило помежду им (много се страхувам, че е така), вината е нейна, нали? В крайна сметка жената трябва да отблъсква животинските импулси.

Той се приведе над масата и я погледна с гореща симпатия:

— Разкажи ми всичко, Кордилия.

И тя му разказа.

4

Рия обичаше всичко в кристалната сфера, но най-много й харесваше, че тя неизменно разкрива най-злото у хората. Никога не видя в розовите й дълбини как дете успокоява падналото си другарче, или пък уморен съпруг с глава в скута на жена си, или възрастна двойка, която спокойно вечеря в края на деня — сферата се интересуваше от тези неща не повече от Рия.

Вместо това разкриваше кръвосмешения, майки, които бият децата си, и съпрузи, които малтретират жените си. Веднъж Рия видя банда хлапета от западната част на града (би я развеселило да научи, че тези нахакани осемгодишни хлапета се наричат Големите ковчези), които примамваха скитащи кучета с кокал, а след това се забавляваха да им режат опашките. Бе виждала обири и поне едно убийство: двама скитници се скараха за някаква глупост и единият наръга другия с вила. Това се случи през първата дъждовна нощ. И до ден-днешен тялото гниеше покрито със сено и плевели в една канавка до Великия западен път. Може и да го открият преди есенните дъждове да удавят поредната година, но Рия се съмняваше.

Следеше също Кордилия Делгадо и онази стара пушка, Джонас, които седяха на една от външните маси в Зеленото сърце и говореха за… е, разбира се, не знае, нали? Но пък виждаше очите на проклетата мръсница. Беше се прехласнала по него и цялото й лице руменееше. Толкова да се пали и да припада заради един нищо и никакъв пъзльо и неуспял стрелец. Колко смешно, да, и Рия реши да им хвърля по едно око от време на време. Сигурно ще бъде много забавно.

След като й показа Кордилия и Джонас, кълбото отново угасна. Рия прибра кутията с окото на заключалката. Като видя Кордилия в магическата сфера, старицата се сети, че трябва да се дооправи с развратната й племенница. Макар и разбираемо, все пак е смешно, че още не е приключила с тази работа — но веднага щом измисли как да си върне на малката сай, мислите и чувствата на Рия се успокоиха и образите отново се появиха в кристалната сфера; омагьосана от тях, старицата временно бе забравила, че Сюзан Делгадо е още жива. Сега обаче си припомни плана. Да пусне котка в гълъбарника. И като стана дума за котки…

— Мъсти! Е-хо, Мъсти, къде си?

Котката се изплъзна от купчината дърва, а в прашния здрач на колибата очите й сияеха (когато времето отново се оправи, Рия също отвори капаците на прозорците си) и животното махаше с изправена опашка. Скочи в скута й.

— Имам задача за теб — каза тя и се наведе да оближе котката. Прекрасният вкус на козината на Мъсти изпълни устата и гърлото й.

Мъсти измърка и изви гръб към устните й. Животът е хубав за котка-мутант с шест крака.

5

Джонас се отърва от Кордилия при първа възможност — макар и не толкова скоро, колкото му се искаше, защото трябваше да остави глупавата дъртачка в добро настроение. Можеше да му потрябва и друг път. Накрая я целуна в ъгълчето на устата (от което тя така пламна, че той се уплаши да не получи мозъчен удар) и обеща, че ще се поинтересува от проблема, който я притеснява.

— Но дискретно! — тревожно помоли тя.

Да, потвърди й той, докато я изпращаше до вкъщи, ще бъде дискретен — целият бил изтъкан от дискретност. Знаеше, че Кордилия няма — и не би могла — да се успокои, докато научи със сигурност, но предположи, че цялата работа ще се окаже само блъф. Тийнейджърите обичат да драматизират, нали? И ако госпожичката е усетила, че леля й има страх от него, като нищо би могла да засили тревогата й вместо да я разсее.

Като спряха пред бялата дъсчена ограда, която отделяше от улицата градината на Кордилия, на лицето й се изписа невероятно облекчение. Приличаше на начесано муле.

— Е, и през ум не ми е минавало, но е възможно, нали?

— И още как — отвърна Джонас. — Но все пак ще проверя най-внимателно. Предупреден, значи въоръжен. — Отново я целуна в ъгълчето на устните. — И нито дума пред онези от Сийфронт. Дори и намек.

— Благодаря, Елдред! О, благодаря ти! — Преди да се втурне вътре, тя го прегърна, а гърдите й се притиснаха като два твърди малки камъка към ризата му. — Довечера най-после може би ще спя спокойно.

Тя може и да заспи, но Джонас се съмняваше, че на него ще му е до сън.

Със сведена глава и сплетени зад гърба ръце тръгна към конюшнята на Хуки, където държеше коня си. По отсрещния тротоар тичешком се задаваха група момчета; две от тях размахваха окървавени кучешки опашки.

— Ковчези! И ние като теб сме Големи ковчези! — нагло извика едното.

Джонас измъкна пистолета си и го насочи към тях — извърши движението светкавично и за миг ужасените хлапета го видяха в истинската му същност: с пламтящи очи и оголени зъби Джонас приличаше на белокос вълк в човешки дрехи.

— Махайте се, калпазани! — изръмжа той. — Изчезвайте, преди да съм ви издухал като прашинки — бащите ви ще има да празнуват!

За секунда сякаш бяха окаменели, но като се окопитиха, се разбягаха с писъци. Един дори забрави трофея си — кучешката опашка падна на земята и се разпери като кошмарно ветрило. Джонас се намръщи, прибра пистолета в кобура, отново сплете ръце зад гърба си и продължи с вид на размишляващ върху същността на боговете свещеник. Пък и какво, за Бога, го прихвана да вади оръжие срещу неколцина диванета?

„Разстроен си — мислено отбеляза. — Тревожен си.“

Точно така, беше разтревожен. Подозренията на плоскогръдата дъртофелница много го бяха стреснали. Не заради Торин — що се отнася до самия Джонас, Диърборн може да спи с момичето и на градския площад посред обед на Жътвен ден, ако поиска, — а защото Диърборн може да го беше измамил и за други неща.

„Веднъж те преметна и ти си обеща, че това няма да се повтори. Но ако наистина е бил с момичето, значи, отново те е надхитрил. Нали тъй?“

А-ха, както казваха в тези краища. Ако момчето е имало нахалството да се забърка с бъдещата любовница на кмета и с невероятна ловкост бе успяло да му се изплъзне от погледа, тогава какво остава от идеите на Джонас за трите хлапета от Вътрешността с жълто около устата?

„Веднъж ги подценихме и те ни направиха на маймуни — каза веднъж Клей. — Не искам да се случи пак.“

Дали ситуацията се повтаря? И какво в действителност знаят Диърборн и приятелчетата му? Какво точно са открили? И на кого са казали? Щом Диърборн е успял безнаказано да обезчести избраницата на кмета и така да преметне Елдред Джонас и всички останали.

— Добър ден, сай Джонас — рече в този миг Брайън Хуки. Ухилен до уши, той притискаше сомбрерото към широките си ковашки гърди и само дето не целуна праха под стъпките на Джонас. — ще пийнете ли млада ябълкова ракия, сай? Току-що изкарах новата реколта и…

— Искам си само коня — отсече Джонас. — Докарай го по-бързо и стига си дрънкал.

— Аха, тъй вярно, щастлив съм да услужа, благодаря, сай. — И той хукна да изпълни поставената задача, хвърляйки притеснен, ухилен поглед през рамо, за да се увери, че няма да го застрелят в гръб.

Десет минути по-късно Джонас пое на запад по Великия път. Изпитваше глуповато, но въпреки това силно желание да зареже всички тези щуротии: посивелият сатир Торин; Роланд и Сюзан с тяхната безспорно лигава тийнейджърска историйка; Рой и Клей, които действат бързо, но мислят бавно; Раймър с неговите амбиции; Кордилия Делгадо с призрачните й видения; те двамата с Джонас се усамотяват в някоя гориста долчинка, и докато той рецитира стихове, тя обкичва челото му с цветя.

И преди се бе измъквал, воден от вътрешния си глас; от доста места се бе омитал най-неочаквано. Беше се зарекъл да отмъсти на хлапетата, и макар да беше нарушавал цял куп други обещания, никога не се отмяташе от дадена пред себе си клетва.

Пък и трябваше да се съобразява с Джон Фарсън. Джонас никога не беше говорил лично с Добрия (и никога не бе проявявал подобни желания — Фарсън се славеше като буйстващ, опасен луд), но имаше да урежда сметки с Джордж Латиго, който вероятно ще води хората на Фарсън и сигурно щеше да пристигне всеки момент. Освен това именно Латиго беше наел Големите ковчези, беше им платил огромен аванс в брой (който Джонас още не беше поделил с Рейнолдс и Дипейп) и му беше обещал още по-голям дял от плячката, ако главните сили на Сдружението бъдат отблъснати от планините Шавед.

Латиго беше досаден като муха, но изобщо не можеше да се мери с оная птица, дето се задаваше след него. Пък и човек не получава голямата награда, без да рискува. Ако докарат конете, воловете, каруците с пресни зеленчуци, сбруите, петрола и кристална сфера и най-вече магичното кълбо — всичко ще бъде наред. Но ако се провалят, Фарсън и хората му ще има да играят нощно поло с главите им. Имаше такава опасност и Джонас го знаеше. Без съмнение и това щеше да се случи някой ден. Обаче когато главата му най-сетне напусне компанията на раменете му, разводът няма да е причинен от червеи като Диърборн или приятелите му, без значение от чия кръвна линия произлизат.

„Но ако той се е забъркал с есенната хубавица на Торин,… ако е способен да запази в тайна такова нещо, какво друго пази в тайна? Може би все пак играе на Обсада у теб.“

Ако е тъй, играта няма да продължи дълго. Щом младият господин Диърборн се осмели да подаде нос иззад Укреплението си, ще се натъкне на Джонас, който с радост ще го гръмне.

Въпросът е къде да отиде сега. Да отскочи до Бар Кей и да хвърли един поглед на жилището на хлапетата? Спокойно може да го направи — и тримата сигурно броят баронските коне на Ската. Само че не конете го тревожеха. Бяха добре дошли за Добрия, но не те му трябваха.

Така че Джонас пое към Ситго.

6

Първо провери танкерите. Те си бяха точно както преди и както трябваше да бъдат — подредени в спретната редица, с нови колела, готови да се завъртят, когато му дойде времето, старателно прикрити под новия камуфлаж. Някои от защитните борови клонки бяха започнали да пожълтяват в краищата, но заради продължителния дъжд повечето още бяха свежи. Не личеше някои да ги е пипал.

След това се изкачи на хълма и тръгна по протежение на тръбопровода, все по-често спирайки да почива — като стигна изгнилата врата между склона и нефтеното поле, болният крак вече ужасно го болеше. Разгледа вратата и се намръщи, като забеляза мазните петна в горния край. Може и нищо да не значат, но Джонас предположи, че някой може да се е покатерил отгоре, вместо да рискува да я отвори и да я откачи от пантите.

Прекара следващия час между помпите и особено внимателно огледа онези, които още работеха — търсеше следи. Откри доста, но беше невъзможно (особено след цяла седмица дъжд) да ги разчете достатъчно точно. Момчетата от Вътрешността може и да са идвали насам; може и ония неприятни малчугани от града да са идвали или пък Артур Илд и отрядът му рицари. Тази неяснота вбеси Джонас — както винаги, когато се сблъскваше с неизвестността, освен на дъската за Обсада.

Тръгна да се връща, възнамерявайки да се спусне по хълма до коня си и да се прибере в града. Кракът ужасно го болеше и трябваше да пийне едно за успокоение. Землянката на Бар Кей щеше да почака.

Почти беше стигнал до портата, когато забеляза обраслия коловоз между Ситго и Великия път — и въздъхна. Там нямаше да види нищо, но след като е стигнал чак дотук, реши да довърши работата докрай.

„Друг да я върши, искам си проклетото питие.“

Но Роланд не беше единственият, чиито желания от време на време трябваше да се подчиняват на дисциплината. Джонас въздъхна, потри крака си и се върна при буренясалия двоен коловоз. Където в крайна сметка имаше какво да види.

То лежеше в тревясалата канавка на има-няма десетина крачки от мястото, където старият път се съединяваше с Великия. Отначало видя сред бурените нещо бяло, което помисли за камък. След това забеляза черните кръгове, които не можеха да бъдат нищо друго, освен очни орбити. Не беше камък, а череп.

Сумтейки, Джонас коленичи и го измъкна, а няколкото оцелели помпи продължаваха да скърцат и бумтят зад него. Гарванов череп. Беше го виждал и преди. По дяволите, сигурно целият град го беше виждал. Принадлежеше на оня позьор, Артър Хийт… който, като всички позьори, се нуждаеше от своите малки трикове.

— Наричаше го наблюдател — промърмори Джонас. — От време на време го слагаше на седлото си, нали? А понякога го носеше на врата си като медальон.

Да. Младежът беше с него онази нощ в „Почивка за пътника“, когато…

Джонас обърна птичия череп. Вътре нещо издрънча като последна самотна мисъл. Джонас го тръсна над отворената си длан и отвътре изпадна къс от златна верижка. Значи така го е носило хлапето. И когато веригата се е скъсала, черепът е паднал в тревата и сай Хийт така и не го е потърсил повече. Сигурно не му е минавало през ум, че някой може да го намери. Момчетата са небрежни. Цяло чудо е, че успяват да пораснат и да станат мъже.

Лицето на Джонас остана спокойно, докато изучаваше птичия череп, но зад гладкото му чело бушуваше бурна ярост, каквато не беше изпитвал през живота си. Те са били тук, да — ето още нещо, в което вчера не би повярвал. Значи са видели танкерите, все едно замаскирани или не — и ако не беше имал късмета да открие черепа, никога нямаше да узнае за случилото се.

— Когато се разправя с тях, очите им ще бъдат празни като твоите, сър Гарван. Лично ще им ги извадя.

Понечи да хвърли черепа, но после размисли. Може да му дотрябва. Джонас стисна черепа и тръгна към коня си.

7

Корал Торин слизаше по Хай Стрийт към „Почивка за пътника“, главата й болезнено пулсираше и сърцето й прескачаше в гърдите. Бе станала едва преди час, но я мъчеше такъв махмурлук, сякаш бе изминал цял ден. Напоследък пиеше прекалено много и го знаеше — почти не пропускаше вечер, но внимаваше пред хората да пие само по едно-две (и то леки). Сигурно още никой не я подозира. А щом никой не подозира, значи може да продължава в същия дух. Как иначе да търпи идиотския си брат? И целия идиотски град? При това как да свикне с мисълта, че фермери в Коневъдната асоциация и поне половината от големите земевладелци са предатели? „По дяволите Сдружението — промърмори тя. — По-добре врабче в ръката, отколкото заек в гората.“

Но дали има нещо сигурно, на което да разчита? А те? Дали Фарсън ще спази обещанията си — дадени от човек на име Латиго, по думите на неповторимия Кимба Раймър? Корал се съмняваше — деспотите обичат да забравят обещанията си, а врабчето в ръката има досадния навик да ти кълве пръстите и да ти оцапа дланта, а после да отлети. Не че има значение — тя се беше уредила.

Тя се спря пред Ателието на Крейвън и плъзна поглед към покатерените на стълбите момчета в горния край на улицата, които се смееха и окачаха хартиени фенери по високите стълбове и по стрехите. Веселите лампиони ще грейнат в нощта на Жътвен ден и по Главната улица на Хамбри ще танцуват и ще се кръстосват стотици нежни сенки.

За момент Корал си припомни как като дете с изумление гледаше цветните хартиени фенери, попиваше глъчката и гърмежа на фойерверките, примесени с танцовата музика откъм Зеленото сърце, а баща й я държеше за ръка… а за другата ръка я стискаше по-големият й брат Харт. В това видение Харт гордо носеше първите си дълги панталони.

Заля я носталгията — отначало сладка, после горчива. Детето се превърна в бледа жена, която държеше бар и публичен дом (да не говорим за обширните земи на Ската); жена, чийто единствен сексуален партньор напоследък е канцлерът на брат й; жена, чиято главна цел тези дни е да докопа колкото се може по-скоро кучката, която ухапа. Как се бе стигнало дотук, всъщност? Тази жена, през чиито очи гледаше, бе последното, което детето бе очаквало от бъдещето си.

— Къде сгреших? — запита се тя и се разсмя. — О, скъпи човеко Исус, къде прегреши бедното ти чедо? Кажи алилуя. — Тези думи толкова приличаха на приказките на скитащата проповедничка, която посети града миналата година — казваше се Питстън. Силвия Питстън — че Корал отново се засмя, този път почти естествено. Продължи към „Почивката“ в по-добро настроение.

Шийми беше отвън и оправяше останките от цветята. Махна й за поздрав и извика нещо. Тя махна в отговор и също извика. Беше добро момче, този Шийми, и макар че лесно можеше да му намери заместник, като че ли беше доволна, че Дипейп не го е убил.

Барът беше почти празен, но ярко осветен — всички газови лампи светеха. Беше и чисто. Шийми сигурно е изпразнил плювалниците, но Корал предположи, че останалото е свършила дебеланата зад бара. Гримът не можеше да скрие жълтеникавия тен на лицето й, празнината в очите й, нито бръчките по шията й (Корал настръхваше при вида на подобната на гущер кожа).

Пети Ръчката чистеше бара под втренчения стъклен поглед на Двуглавия и стига да я оставят, щеше да продължи да чисти, докато Стаили се появи и я изгони. Пети не казваше нищо пред Корал — не беше толкоз глупава, но достатъчно ясно показваше желанията си. Дните й на проститутка бяха към края си. Отчаяно желаеше да работи в бара. Корал знаеше, че вече има прецедент — барманката от Горските дървета при Речния брод; имаше и друга в Гленкоув, нагоре по брега на Таварес, само че тя умря от шарка. Но Пети отказваше да забележи, че Станли Руиз е по-млад с петнадесет години и в отлично здраве. Ще налива питиета под Двуглавия дълго след като Пети се сбръчка (вместо да ръчка) в бедняшки гроб.

— Добър вечер, сай Торин — рече Пети. И преди Корал дори да успее да си отвори устата, проститутката извади на бара чаша и я напълни с уиски. Корал се ужаси. Значи всички знаят?

— Не искам — изръмжа тя. — За какво ми е притрябвало, в името на Илд? Слънцето още не е залязло! Върни го в бутилката, мътните те взели, а след това се махай оттук. На кого си седнала да сервираш в пет следобед, и без друго? На призраците ли?

Лицето на Пети помръкна; тежкият й грим буквално се напука. Тя извади фуния изпод бара, нагласи я на гърлото на бутилката и върна уискито. Малко потече навън, пълните й ръце (сега без пръстени — отдавна ги беше разменила срещу храна в магазина отсреща) се тресяха.

— Извинявай, сай. Наистина извинявай. Просто…

— Не ме интересува просто какво — отсече Корал и после стрелна с поглед Шеб, който седеше на столчето пред пианото и прелистваше стари ноти. Беше се втренчил в бара със зяпнала уста. — Ти пък какво зяпаш бе, жабо?

— Нищо, сай Торин. Аз…

— Върви да гледаш нищото другаде. И вземи тая свиня със себе си. Що не вземете да се помачкате? Ще й се отрази добре на кожата. Може и на теб да ти се отрази добре.

— Аз…

— Хайде, изчезвайте! Глухи ли сте? И двамата!

Пети и Шеб тръгнаха към кухнята, вместо към стаите горе, но на Корал й беше все едно. Да вървят и в ада, ако щат. Където и да е, само да не са й пред очите.

Влезе зад бара и се огледа. В отсрещния ъгъл на заведението двама играеха на карти. Онзи простак Рейнолдс гледаше отстрани и пиеше бира. В другия край на бара имаше още някой, но той зяпаше в празното пространство, потънал в собствените си мисли. Никой не обръщаше внимание на сай Корал Торин, пък и какво толкова? Ако Пети знае, значи всички знаят.

Тя прокара пръст по разляното уиски на бара, облиза го, после отново го прокара и пак го изсмука. Сграбчи бутилката, но преди да успее да си налее, едно паякоподобно чудовище със сиво-зелени очи, съскайки, изпълзя на бара. Корал изписка и отстъпи назад, изпусна бутилката уиски в краката си, която, за късмет, не се счупи. Корал имаше чувството, че главата й всеки миг ще се пръсне, и подпухналият й, пулсиращ мозък ще разпукне черепа й като яйчена черупка. Чу се трясък — картоиграчите преобърнаха масата, докато се изправяха. Рейнолдс беше извадил пистолет.

— Не — промълви тя с треперещ, ужасно променен глас. Очите й пулсираха, а сърцето й препускаше. Едва сега осъзнаваше, че човек може да умре от страх. — Не, господа, всичко е наред.

Шестокракият урод стоеше на бара с отворена уста, оголил острите си зъби, и отново изсъска.

Корал се наведе (за миг отново се уплаши, че главата й ще се пръсне), вдигна бутилката и като видя, че от съдържанието е останало само четвърт, отпи направо от гърлото, без да се интересува кой я гледа и какво ще си помислят.

Сякаш чул мислите й, Мъсти отново изсъска. Този следобед беше с червен нашийник — изглеждаше по-скоро зловещо, отколкото смешно. Под нашийника му беше затъкнато парче хартия.

— Искаш ли да го гръмна? — изсъска нечий глас. — С удоволствие, стига да речеш. Само кимни и от него ще останат само бълхите. — Това бе Джонас, който стоеше точно до летящата врата и макар да не изглеждаше кой знае колко по-добре от нея, Корал не се и съмняваше, че ще го направи.

— Не. Ако убиеш любимеца й, дъртата мръсница ще ни превърне в скакалци или нещо такова.

— Каква мръсница? — попита Джонас, докато прекосяваше стаята.

— Рия Дубативо. Рия от Кьос, както я наричат.

— А! Не мръсница, а вещица.

— Тя е и двете.

Джонас погали котката по гърба. Животното му позволи да го гали, дори изви гръб, но той го докосна само веднъж. Козината му беше гадно влажна.

— Би ли поделила това с мен? — попита той и кимна към бутилката. — Рано е, но кракът ме боли, та се къса.

— Твоят крак, моята глава, рано или късно… Заведението черпи.

Джонас вдигна белите си вежди:

— Благословена да си, скъпа.

Тя протегна ръка към Мъсти. Той отново изсъска, но й позволи да издърпа бележката изпод нашийника му. Тя отвори листчето и прочете петте думи, които бяха надраскани там: СУХА СЪМ, ПРАТИ МИ МОМЧЕТО.

— Може ли да погледна? — попита Джонас. Сгрян от топлината на първото питие в стомаха си, изведнъж му просветна пред очите.

— Защо не? — Тя му връчи бележката. Джонас я погледна и й я върна. Почти бе забравил Рия, а не биваше — трудно е да запомниш всичко. Напоследък Джонас се чувстваше не като наемен стрелец, а по-скоро като готвач, който се опитва да приготви наведнъж всичките девет блюда за тържествена вечеря. За щастие старата парцалана сама му напомни за себе си. Бог да благослови жаждата й. И неговата собствена, която го доведе тук навреме.

— Шийми! — изрева Корал. И тя усещаше действието на алкохола — вече се чувстваше почти като човек. Дори можеше да се запита дали Елдред Джонас би прекарал една мръсна вечер със сестрата на кмета… ей тъй, да си убият времето.

Шийми влезе през летящите врати, ръцете му бяха мръсни, а розовата шапка висеше на гърба му.

— Да, Корал Торин! Ей ме на!

Тя погледна навън, преценявайки небето. Не тази вечер, дори и за Рия; не би пратила Шийми след залез там горе и туй-то.

— Нищо — каза тя по-меко от обикновено. — Връщай се при цветята си и виж дали си ги завил добре. Предвиждат слани.

Тя се обърна към бележката на Рия и надраска само: УТРЕ.

Сгъна я и я връчи на Джонас.

— Ще ми направиш ли услугата да я пъхнеш под този смрадлив нашийник? Не искам да го докосвам.

Джонас изпълни молбата й. Котката ги възнагради с прощален див зелен поглед, после скочи от бара и се шмугна под вратата.

— Нямаме много време — отбеляза Корал. И представа нямаше какво иска да каже, но Джонас кимна в знак, че напълно разбира. — Би ли се качил горе с една пияница? На вид не съм нищо особено, но все още мога да ги разтварям колкото леглото и искам да ти кажа, че не просто си лежа.

Той помисли и кимна. Очите му сияеха. И тази беше кльощава като Кордилия Делгадо… но каква разлика само, а? Каква разлика!

— Добре.

— Известна съм с острия си език — предупреждавам те честно.

— Скъпа моя, ще съм целият в слух.

Тя се усмихна. Главоболието й беше минало.

— Аха. Обзалагам се.

— Дай ми само минутка. Не ходи никъде. — Той отиде до Рейнолдс.

— Вземи си стол, Елдред.

— Не мисля. Чака ме една дама.

Погледът на Рейнолдс за миг се отклони към бара.

— Шегуваш се.

— Никога не се шегувам за жените, Клей. Сега ме слушай. Рейнолдс се надигна с напрегнат поглед. Джонас се благодареше, че не е Дипейп. Рой ще направи каквото го помоли — и то обикновено добре, — но само ако му обясниш поне пет пъти.

— Иди при Ленгил — каза му, — и му съобщи да прати десетина мъже — не по-малко — на нефтеното поле. Опитни хора, които могат търпеливо да дебнат в засада. Да ги води Брайън Хуки. Той е разумен човек, което трудно може да се каже за по-голямата част от тези нещастници.

Очите на Рейнолдс весело пламтяха:

— Хлапетата ли очакваш?

— Вече са били там и може пак да дойдат. Ако дойдат, нашите веднага да открият кръстосан огън и да ги застрелят. Моментално и без предупреждение. Разбра ли?

— Ах-а. А после какво ще кажат?

— Че са се канели да отмъкнат петрола и танкерите — с крива усмивка рече Джонас. — И че са се канели да ги закарат на Фарсън с помощта на неизвестни съюзници, но по тяхна команда. Като дойде Жътва ще ни носят на ръце по улиците. Ще ни славят като изкоренителите на предателството. Къде е Рой?

— Върна се при Висящата скала. Видях го по обед. Каза, че идват, Елдред. Каза, че когато вятърът се обърнал на изток, чул тропот от копита на приближаващ кон.

— Сигурно само му се струва. — Но подозираше, че Дипейп не греши. Когато влезе в „Почивка за пътника“ Джонас гледаше мрачно, сякаш му бяха потънали гемиите, но вече се чувстваше далеч по-добре.

— Скоро ще преместим танкерите, независимо дали хлапетата ще дойдат. Нощем, два по два, като животните, дето се качвали в ковчега на Ной. — Той се засмя. — Но ще оставим няколко, а? Като сирене в капан.

— А ако мишките не дойдат?

Джонас сви рамене:

— Ако не така, инак. Утре смятам да ги попритисна. Искам ги ядосани и объркани. А сега се хващай на работа. Дамата ме чака.

— По-добре ти, отколкото аз, Елдред.

Джонас кимна. Сигурно след половин час съвсем ще е забравил болния си крак.

— Така си е — каза. — Теб ще те глътне като бонбонче.

Върна се при бара, където Корал го чакаше със скръстени ръце. Сега ги отпусна и хвана дланите му. Дясната сложи на лявата си гърда. Зърното беше твърдо и възбудено под пръстите му. Показалецът на лявата му ръка пъхна в устата си и лекичко го захапа.

— Да вземем ли и бутилката? — попита Джонас.

— Защо не? — каза Корал Торин.

8

Ако бе заспала толкова пияна, колкото имаше навик през последните няколко месеца, скърцането на леглото нямаше да я събуди — не би я събудил и взрив. Но въпреки че донесоха бутилката, тя си стоеше непокътната на нощното шкафче в спалнята, която държеше в „Почивката“ (беше голяма като три от кутийките на момичетата, събрани заедно). Цялото тяло я болеше, но мислите й се бяха прояснили — поне от тази гледна точка, сексът беше хубаво нещо.

Джонас стоеше до прозореца, гледаше първите дрезгави ивици дневна светлина и си обуваше панталоните. Голият му гръб беше покрит с кръстосани белези. Искаше да го попита кой го е подредил така и как е оцелял, но след това реши, че е по-добре да си мълчи.

— Къде отиваш?

— Мисля за начало да потърся малко боя — все едно какъв цвят — и някое улично псе, което още не се е разделило с опашката си. Оттам нататък, сай, не мисля, че ще искаш да знаеш.

— Много добре. — Тя се изтегна и дръпна завивките до брадичката си. Струваше й се, че може да спи цяла седмица.

Джонас намъкна ботушите си и тръгна към вратата, закопчавайки колана с пистолетите. Хвана дръжката на вратата и спря. Жената го погледна, а в сивкавите й очи вече отново трепкаше сънят.

— Никога не ми е било толкова хубаво — каза Джонас.

Корал се усмихна:

— И на мен, скъпи.