Петер Куцка
Елхов скреж

В кабината работеха двама. Единият от тях, наричан Уел, подготвяше катапултата, очаквайки момента, когато ще може да изстреля пратката. Другият, когото под палещите лъчи на далечното слънце наричаха Аур, все още не беше готов. Бързо навиваше нишката върху шлулата на регистриращия апарат, чиято кристалинна памет беше готова да предаде своето знание при всяко натискане на един от многото малки клавиши. Бяха далеч от къщи. Онези, които мерят пространството със скоростта на светлината, биха казали, че от родната планета ги отделят стотици светлинни години.

— Свършвам вече — каза Аур.

Уел погледна към енергометъра.

— Трябва да побързаме.

— Не искам да изпусна нищо — отговори Аур. — Нека се запознаят не само с всичките ни открития, но и с взаимните им връзки. Имаме основание да твърдим, че ще ни разберат. Това са мислещи същества. Наистина не такива като нас, с по-затворено протичане на биологичните процеси, но наблюденията показват, че вече са колонизирали своята планета, че използуват различни свойства на заобикалящата ги материя. Трябва да се смята, че въпреки ограничените мисловни хоризонти на отделни индивиди навярно ще дешифрират информациите ни.

— А ако ги използуват за унищожение? — запита Уел, докато слагаше пратката в катапултата.

— Нищо не можем да направим, нищо… Можем само да вярваме в тяхното чувство за отговорност, в техния инстинкт за самосъхранение. Да се надяваме, че това, което правим сега, не е голяма грешка — гласът му беше решителен.

— Добре. Стреляй. А след това — да спим. Анабиозаторите чакат. Жалко, че не можем да се разберем с тях пряко.

Уел затвори и натисна клавиша. Светлината угасна и корабът потъна в дълбините на Галактиката. Незабелязан от екраните на военните радари, той се отдалечаваше. Нищо не бяха и няколкото стари телескопа, насочени към небето, служителите в които или спяха, или пред телевизионните екрани вдигаха новогодишни тостове. Разбира се, на планетата имаше места, където хора се взираха в небето. Те внимаваха откъде ще прелетят стоманени пакети с автомати, с ракети и бомби, носейки със себе си смърт и разрушения. За щастие облаците бяха обвили така плътно Земята, че и тези наблюдения бяха ненужни. Валеше сняг. Танцувайки във въздуха, големи тежки снежинки падаха и над градчето В.

— Като никога заснежени празници — се радваха хората, поглеждайки през прозорците.

Надвечер пухкава пелена покри улиците и площадите, долините и пропастите, разхвърляните далеч една от друга сгради. Физикът пресичаше по диагонал площада, заобиколен от всички страни с устремени към небето огромни кестени. Под мишницата му стърчеше тъмнозелена елхичка, а в ръце държеше пакети, свързани с разноцветни шнурчета. Радваше го тишината, лекото хрускане на снега под краката му. Мозъкът му си почиваше. Днешният ден беше много мъчителен. Неочаквано телефонно обаждане на икономиста, прекъсване на работата в лабораторията, набързо организирано събрание, тайна инструкция и на всичко отгоре недоверие в погледа на генерала.

— Кога най-после ще сте готови? — за кой ли път вече се задаваше този въпрос. Какво можеше да отговори? Той не е техник, за да съобщи точни крайни срокове, нито е производител на вина, с когото можеш да се пазариш за доставките. Особено го ядоса икономистът. Какво, дявол да го вземе, трябва да означават тези алюзии на тема граждански дълг, глупавите подхвърляния, че е станал материалист. Да върви по дяволите, но какво ще кажат шефовете? Влиятелните личности не обичат такива неща.

— Винаги съм вървял по пътя на истината — помисли физикът и неволно се обърна да погледне следите си по снега. Вляво от тях видя пакетче.

— Някой го е загубил — мина през ума му. — Но кой?

Лежеше на самия връх на една пряспа, а наоколо не се виждаха никакви стъпки.

Отби се и го вдигна. Беше прозрачно. Блестеше среброто на нишките.

— Елхов скреж — поклати глава. — Колко отдавна не съм го виждал! Сега няма откъде да се купи. Много е красив на елхата.

Елхата наредиха в хола. Децата, възбудени, изпълваха с шум съседната стая, очаквайки да звънне звънчето, което щеше да им позволи да се приближат до елхата и да измъкнат подаръците, оставени под нея. Физикът мълчаливо окачваше по клонките бенгалския огън и нареждаше свещичките.

— Нямаш настроение — забеляза жена му. — Какво се е случило?

— Нищо особено. Бях при икономиста.

— Аха, разбирам — отвърна тя. — Не му обръщай внимание — добави успокоително.

— Какво щях да направя! — извика той и се удари по челото. — Съвсем бях забравил. Елховият скреж!

Изтича в антрето и заопипва джобовете на палтото си.

— Виж какво намерих в снега — показа на жена си кутийката.

— Колко е красив — жената прокарваше през пръстите си шумящите лентички — и колко е пухкав.

Децата, тръпнещи от нетърпение, надникнаха през вратата. Украсената елха беше много силен магнит. Изскочиха от стаята, надпреварвайки се кой пръв ще запали бенгалските огньове.

Физикът подаде кибрита на големия си син, а сам се отправи към вратата да изгаси лампите. Когато се обърна, занемя. Елховият скреж светеше. По нишките се появиха най-напред червени точки, които след това се сляха в линии. Всяка нишка светеше с преливаща се светлина, елхата се къпеше в червено.

— Ох, че е красиво! — изхвръкнаха от детските уста думи на възхищение.

— Флуоресценция — определи той наум.

Миг по-късно се замисли.

— Вторично светене на нишките, но от какво?

— Чакай! — извика на сина си, но беше вече късно. Пламъкът на кибритената клечка вече беше под бенгалския огън. Наоколо се сипеха искри. В съскането на светещите искри се чуваше по-високо пукане и в един миг пламъци обхванаха нишките. Докато стигне до елхата, почти всички бяха изгорели. Останали бяха само няколко опърлени парченца. Събра ги внимателно и ги сложи в плик.

В научния институт от няколко седмици се говореше само за „елховия скреж“. В цялата история имаше нещо наистина загадъчно. Разкриването на тайната на оцелелите късчета се оказа по-трудно от разработката на производствения процес на кобалтовите бомби. Безуспешни бяха опитите да се определи химическият им състав, а явлението на светенето пъдеше съня от клепките на сътрудниците. Къде са произведени тези „нишки“, какви средства са използувани за направата им и преди всичко с каква цел? Въпросителните се увеличаваха, появяваха се все по-смели и противоречиви хипотези, учените съставяха формули, но работата не даваше резултати. Какво беше учудването на всички, когато един от младите колеги на физика заяви, че знае отговора на загадката. Наблюдавайки червените точки и разликите в нюансите им, младият човек стигнал до заключение, че това е повтарящ се код. Още веднаж проверил наблюденията си и предал проблема на аналоговата машина.

— На нишките има текст — уведоми той комисията, която се занимаваше с този проблем.

— Текст? — запита недоверчиво председателят.

— Да — потвърди той вече малко тъжно, — текст с точна информация.

— Позволете да попитам, каква?

— Председателят дори се наведе напред от вълнение. Младият човек мълчеше.

— Е?

Ученият извади от джоба си едно листче. Огледа колебливо всички лица. Физикът го подкани с кимване. И той започна:

— Текстът може да ви се стори неправдоподобен, но мога да подкрепя всичко с доказателства. Гласи следното: „Мир на разумните владетели на планетата. Ние, Аур и Уел, наблюдатели на космическото пространство, ви предаваме цялото знание на нашата цивилизация. Бъдете внимателни! Ако това познание се използува за унищожение“…

Младият човек отпусна ръката си с листчето. Членовете на комисията мълчаха.

* * *

А корабът продължаваше да лети. Двамата пътници отдавна вече спяха дълбок анабиотичен сън. Приборите от време на време оживяваха, светваха и гаснеха лампичките по пултовете, антените все по-ясно улавяха далечен сигнал. Сигналът на живота и мощта на тяхната родна планета.