Бржетислав Дитрих
Сън номер девет

Усмихна се. Преди осемдесет години наричаха тази част на столицата „лаборатория на урбанистиката“. Тогава това може би беше вярно. Високи тесни небостъргачи, бетонени преплитащи се форми на подлезите и надлезите, гигантски стоманени конструкции и огромни тъмни стъкла, площад като най-равната маса на света, улици с редове от подрязани до съвършенство дървета.

Тук навсякъде човек е незабележим и мъничък. Разхождаше се, всъщност не, пътуваше с ескалаторите от една уличка на друга. Сам. Привидно сам, добре знаеше това. Всички ескалатори, жилищни входове, всички площади и обикновени потайни кътчета внимателно и търпеливо се наблюдават от очите на телевизионните камери, изучават се от лъчите на фотоклетките.

Но кой знае. Кой знае дали всичко това все още действува. Веднъж по погрешка се озова в контролната стая на център 25 и мониторите бяха слепи, панелът за командване — покрит с прах. Нямаше никой.

Имаше такова предчувствие. Макар че би бил по-доволен поне от време на време да среща някого. Спомни си отдавнашния път до училище, до игрището. Винаги най-много от всичко се радваше на края на седмицата, когато заминаваха в провинцията. Представяше си как ще гази в утринната трева, как ще изплаши в гората катеричка, ще наблюдава спокойната повърхност на езерото.

Беше свидетел на бързото разрастване на града, който се приближаваше към набелязаната от архитектите цел, към централния площад. Радваше се, когато павирането някъде ставаше несполучливо и след дъжд нарочно нагазваше в най-големите локви.

И днес трябваше да признае — това беше един добре построен град. Дори прекалено добре, прекалено съвършено. Чувстваха ли се тук хората доволни? Щастливи? Едва ли.

Но нима земните жители не напускаха и местата, където не бяха заобиколени само със стъкло и стомана, с първокласни тревни площи, подвижни тротоари, съвършени дървета, с нарисувани по стените цветя? Защо бягаха от умиращите гори, от замърсените реки, защо заменяха старата добра Земя за далечната космическа колония? Зная, аз казвам старата и добра. Може би те не я виждат вече такава.

Сега, през 2045-а година, тук останаха само няколко компании с доста неясно предназначение, няколко автоматизирани търговски центъра, командният център на градската администрация и, естествено, станциите за наблюдения. Или за регистриране, както предпочитате. И метрото, действащо на дълги интервали. Училището вече отдавна е преместено в Новия град.

Тук живеят неколкостотин чудаци, какъвто е самият той. Чудаци? Роден е в този удивителен град, прекалено здраво се е свързал с него. Обичаше го. Понякога се страхува, че само спомените от младостта са това, което го задържа тук. Едно обаче знаеше със сигурност. Ще остане. Ще остане, и то заедно със своята лаборатория.

Лабораторията. Отново се усмихна. А защо не, защо да не каже „моята работна лаборатория“? Често работеше вкъщи — нещо обикновено за техните условия. Връзката с ръководството се осигурява чрез телевизор и обикновен телефон. Вярно, някога редовно пътуваха със семейството до почивната област 12. Изкуствена река, изкуствени тревни площи, резерват с дървета. И късче гора. Не се чувстваше там добре. Асфалтови пътища, места за почивка, слънчеви бани, навсякъде — съвършени служби и пунктове за закуски, тенискортове, басейн, сауни, всичко обслужвано от автомати. Искате да играете с начинаещ, със средно ниво, с шампион? Моля, нашият автомат изцяло е на ваше разположение. Все още нямаше изкуствени гъби и по клонките не бяха поставили изкуствени птички, опита се да се пошегува.

Когато синът му се изсели от града, изведнъж започна да има повече време. Предостатъчно време, осъзна той. Започна да си играе. Започна да прави открития. Да реализира отдавнашни идеи. Полезно ли е това? Нека другите отсъдят.

Толкова пъти обхожда различни учреждения и институции, толкова пъти писа, настоява, напомня, повтаря, стремеше се да приложи последното си откритие, докато се зарече: не, вече никъде няма да отиде, няма да напише нито един обяснителен ред.

В епохата на биостимулаторите никой няма нужда от човек с такава съмнителна, макар и безвредна идея.

Лекарите и учените избавиха хората от обикновените и естествени сънища. Доводът, твърдят те, е прост. Колко пъти сте се пробуждали недоспали, неспокойни, с чувство на слабост, с лошо настроение благодарение именно на неприятните сънища? Но нали има и хубави, и цветни сънища, упорстваше той. А той все пак предлага изключително само приятни сънища, леки и ефирни, само със следи от действителността или само приказни. И — което е важно — това са сънища контролируеми. Никакви наркотици, дроги, никакъв допинг. Можете предварително да изберете своя сън.

Все пак хората искат да мечтаят, да приличат на някого, да срещнат някого, да преживеят нещо изключително. Поне за миг, поне насън. Че не могат да осъществят това на практика, вината не е моя, доказваше на чиновници, специалисти, координатори. Напразно. Никой не проявява интерес към неговото откритие. Мозъците на подбраните научни работници в областта на изследователската дейност чрез регистраторите на импулси са свързани пряко с концентрирани електронноизчислителни системи и им доставят неограничено количество идеи. Всичко се записва. Абсолютно всичко. И най-скромните разсъждения, желания, хрумвания, ситуации. Просто събличат мозъка ви до голо. Вярно, незначителният шлак се отделя, всичко полезно се оценява, реалните и възможни идеи, и от тях се създават изкуствени конструкции, теории, представи, варианти.

Не, дори и тогава компютрите от не знам кое си поколение не могат да заместят човешкия мозък. Първият импулс, поне първият, основен импулс, винаги трябва да произхожда от човека.

Що се отнася до вашето откритие — излишна работа. Защо по-добре не се посветите на нещо по-полезно, уговаряха го те. Вашите прахчета са само някаква панаирджийска атракция. Приятна, забавна. Възможно е. Подобни имаше на истинските панаири преди… замислиха се, преди някакви си сто години. При това се усмихваха, както си мислеше, така, малко съчувствено. Но той все пак предизвиква сънища по време на спане, обикновени, приятни сънища, каквито някога всеки е сънувал. Ще вървите по красива цветна поляна в планината, по тиха алея в есенния парк, ще крадете тъмночервени вишни, ще ловите шарани в езерото, ще карате велосипед по забранени пътища. Може би мъничко приказка, спомен, както казвате, но вие знаете ли все още какво е това фантазия, поезия, малка радост от нещо неочаквано? Мога, разбира се, да ви предложа и много други сънища, моля, ето ви най-новия ми списък. Това беше неговият последен триумф.

Отново го погледнаха и му зададоха този страшно обикновен въпрос: поляната, парка, вишните или, да речем, откриването на електрическата крушка като Едисон, наистина ли мислите, че някой се интересува днес от това? Действително ли смятате така?

Върна се в своята лаборатория. Най-много място тук заемаше отдавна изхвърлен компютър от трето поколение. Колко време подготвяше своята програма на сънищата? Проучи може би всички стари книги с тълкуването на най-различни сънища; обобщи възможните зависимости на неочакваните действия от природните условия и положението на небесните тела, ориентира се в телепатията и в спиритизма и в какви ли не още науки и лъженауки. Изследва привидно невъзможни връзки, сравняваше никога дотогава несравняваното. Имаше, наистина, и моменти, когато започваше да се съмнява в собствените си мисли и се питаше къде е границата между разума, реалното съзнание и началото на съня.

Не, хората, изглежда, вече не изпитват нужда да сънуват, мислеше си на глас. Трябваше да разбера това по-рано.

Включи екрана и с няколко натискания се свърза със сина си, който живееше със семейството си в третата космическа колония. Как се чувстваш на Земята, попита го синът и след няколко изречения екранът угасна. Повреда. Съвсем обикновена повреда.

Струваше му се, че е сам. Отчайващо сам. Това все още не беше сън. Погледна през прозореца към далечния и сияещ град.

Старея, помисли си.

Отвори капачето, сложи на езика си бяла точка.

Сън номер девет бавничко се разтопяваше.

Аз съм откривателят на сънищата…