Юрий Глазков
Мрежа

… А животът пораждаше живот. Той просто продължаваше. Дори в безшумната епоха на атомните бомби, на ревящите самолети, криещите се в дълбините подводни крайцери и ракетите, летящи в отвъд облачните висоти и промъкващи се над самата Земя. Животът продължаваше дори когато в Космоса се появяваха земни завоеватели. Те строяха, изстрелваха и подреждаха в орбити специални, необикновени спътници. Спътниците кръжаха над континенти, страни, градове и селища. Те подслушваха, надзъртаха, записваха, предаваха, следяха и се взираха в домовете и дори в душите на хората. И постепенно хората свикнаха да живеят под тези взиращи се в тях погледи. Те ставаха по-тихи, по-незабележими и даже по-приличащи си един на друг. Хората така свикнаха с чуждия поглед, че дори влюбените, когато се целуваха „под Луната“, знаеха, че някой ги гледа. Именно тогава се роди Натали.

Течаха месеци. Момиченцето растеше. Тя беше умно и подвижно дете. Но нощем започваха кошмари. Тя викаше насън, събуждаше се и плачеше, молеше да я прегърнат или, ридаейки, се завиваше под одеялото.

Повикаха лекар.

— Кошмарните сънища сами ще изчезнат — каза успокояващо лекарят.

Но всичко си остана постарому. Безсънни нощи и тревогата на нищо неразбиращите родители Люси и Лем.

Веднъж им дойде на гости младият лейтенант Джим, който беше брат на Люси. Цялата вечер смелият лейтенант, без да позволява да го прекъсват, на висок глас и с удоволствие разказваше:

— Сега аз ще бъда почти до вас, скъпи мои. Съвсем наблизо ни построиха база. Аз вече съм много по-близо до Бога. Там — лейтенантът вдигна пръста си нагоре — се носят нашите сиви мишки и вероятно го безпокоят. Може би той ще се пресели някъде по-високо? — изкикоти се Джим. — Между другото, Люси, твоят брат е един от най-добрите офицери и само на мен можеха да доверят такава работа. От този момент мога да ви гарантирам спокойствие и безопасност.

Звънът на телефона прекъсна лейтенанта.

— Това е за тебе, Джим — каза Люси, като му подаде слушалката — от някакво си 2732…

— Лейтенант Грю слуша — Джим дори застана мирно пред телефона. — Разбрах. Разбрах. Да, да предам в Бюрото за информация. Разбрах. Около базата. Разбрах. — Джим затвори телефона и в този момент от детската стая се донесе вик. Когато възрастните се втурнаха в стаята, където спеше Натали, те видяха как детските ръчички се протягат безпомощно нагоре и в отворените очи беше застинала болка. Момиченцето ридаеше и се мяташе в кревата.

— Ето, Джим. Така е всяка нощ и нищо не можем да направим. — Лицето на Люси се беше вкаменило. Тя стоеше изправена над мятащото се дете, но дори не се докосваше до нея. — Всичко е безполезно, Джим. Това идва от само себе си, като самовнушение. Но става всяка нощ, разбираш ли, всяка…

Смелият лейтенант мълчеше. Той знаеше какво става с детето, но беше давал клетва и поради това мълчеше, нервно опипвайки с пръсти копчетата на своя красив мундир.

Момиченцето затихна.

— Два и нула секунди — промълви лейтенантът.

— Какво, Джим? — Люси го погледна с мъка.

— Нищо. Просто така. За часа. Време е за сън — отвърна Джим.

Но на следващия ден лейтенантът натовари своите изчислителни машини с работа. Машините заопипваха Земята. Те търсеха място, където няма спътникови облъчвания. Търсиха дълго и упорито и… намериха. Те съобщиха за наличието на една ивичка, за малко градче, което се намираше между орбитите на спътниците.

„Х–2244858004“, записа си в бележника лейтенантът и още същата вечер посети Люси.

— Трябва да се преселите — каза той с тон, който не търпеше възражения. — Нашата база и без това ще се разшири, а тук — той посочи с пръст бележника си — климатът е много здравословен. На мен ми казаха, че там детето ще се чувства по-добре. Тя ще се поправи…

Животът в новия град потръгна. И стана чудо! — Натали започна да спи дълбоко и спокойно. Сутрин тя дори разказваше на щастливата си майка своите сънища за добри слонове, смешни маймуни, кресливи папагали и за морето, в което се гмуркаха делфини…

А през есента пристигна Джим.

— Джим, скъпи, благодаря ти, Джим. Ти просто спаси Натали и тя порасна толкова. Ето я, виж, там в двора! — нареждаше Люси и замъкна Джим в къщата.

— Имам лоши новини, Люси — каза й мрачно лейтенантът. — И именно поради това пристигнах тук. Почти всички новородени във вашия бивш град, а и в останалите градове заболяват като Натали. Родителите им просто се побъркват…

— Ами трябва просто да се каже на всички да се преместят тук! Тук е толкова хубаво! Децата трябва да се спасят от това безумие! Толкова е хубаво, Джим, че има такова място!

Лейтенантът й отговори през зъби:

— След три месеца, Люси, това място няма да го има. Тук ще нахлуят цели тълпи.

— Джим, аз просто не разбирам…

— Слушай, Люси, децата заболяват поради спътниците, които контролират Земята денем и нощем. — Тук — той очерта кръг с ръка — е последното късче земя, непопадащо под техните орбити. Последното, Люси.

— И всичко това сте направили вие, Джим? Такива като тебе? Защо? На кого е нужно това? Та вие сте безумци!

Джим не понасяше истерика. Лицето му застина безстрастно.

— Това се прави за вашата безопасност, дявол да го вземе. За вашето щастие, сестро моя. За щастието на…

Натали спеше, усмихваше се в съня си… Познатата страшна сянка пробяга по лицето й, очите й се разтвориха в бездънен ужас, тялото й се метна над кревата и вопъл на отчаяние се откъсна от устните й.

На прага на стаята стоеше Люси. Стоеше и гледаше дъщеря си, без да мръдне.

На сутринта от небето слезе Бог. Той беше с лицето на Джим. Слезе от вертолета и тръгна към къщата на Люси. Тя излезе насреща му.

— Люси, вчера изпробвахме новата станция. — Джим спря на няколко метра от младата жена. — Сега и това място се намира под орбитите на спътниците.

Люси мълчеше.

— Но все пак има изход. — Лейтенантът се опита да се усмихне. — Ние измислихме специални мрежи, които могат да се надяват на тялото и така да се живее. Излъчването не може да преминава през тях…

Люси мълчеше.

— Нима има разлика, сестро! — лейтенантът започна да нервничи. — Та и в мрежа може да се живее! Тя няма да пречи никак!…

Люси мълчеше.

Джим решително тръсна глава и тръгна към вертолета… Закъсняваше. След един час трябваше да го повишат в звание — идеята с мрежата беше негова, както впрочем и откриването на незаетата дефицитна местност за ново спътниково трасе.

Люси гледаше към издигащия се в небесата вертолет.

Душата й беше преизпълнена с мълчание.