Юн Бинг
Риестофер Юсеф

Риестофер разбираше, че всъщност би трябвало да му е много мъчно. В книгите за възрастни той четеше, че болните деца, които не могат да играят с другарчетата си, гледат печално през прозореца към техните игри и плачат.

Но в Риестофер нямаше нито капчица тъга, макар да беше болен толкова, че въобще не излизаше от къщи. Той имаше нещо на кожата и от слънцето върху нея се появяваха страшни обриви. Поради тази причина много рядко се показваше на чист въздух и прозорецът на стаята му гледаше към север.

Но дори и да я нямаше тази противна болест, Риестофер едва ли щеше да може да тича така, както другите деца. От рождение левият крак беше сакат. Да ходи с него можеше, но да тича и скача беше невъзможно.

Баща му веднъж разказа, че е трябвало да се родят близнаци, но братчето на Риестофер умряло веднага след раждането. На двамата било тясно в маминия корем и поради това пострадал левият му крак. Риестофер понякога сам си казваше, че този странен крак е всичко, което е останало от брат му. Макар че не, не всичко. Та нали родителите му очаквали двама сина и им били избрали две имена. Оживял обаче само единият и на Риестофер му се паднали и двете имена, той бил наречен Риестофер Юсеф. Това дори му харесваше.

Риестофер четеше не само за това, колко тъжно живеят децата, неможещи да играят с другите деца. Той въобще четеше много за това, какво пишат за децата възрастните, тълкувайки по свой начин как биха искали да живеят, какво мислят и чувствуват.

Всички смятаха, че би трябвало да му е страшно самотно и скучно. Та никой не идваше на гости при Риестофер. Той знаеше само мама, татко и гувернантката, която го обучаваше по училищната програма, тъй като той не можеше да ходи дори на училище. По-голяма част от деня Риестофер прекарваше в детската стая сам. Но той не скучаеше и не се чувствуваше самотен.

Може би е неправилно, че съвсем не му е така зле, както би трябвало? И след като мама, пожелавайки му лека нощ, загасваше лампата, Риестофер понякога лежеше и си казваше колко е обидно, че не може да бяга като другите и не може да излиза на слънце. Внушаваше си, че му е мъчно и самотно. След това се мъчеше да заспи, облян в сълзи, но нищо не се получаваше. Той дори се сърдеше — та нали ако се вярва на книгите, на другите нищо не им коства да заспят облени в сълзи.

А в неговата глава отново се връщаше всичко, което беше правил през деня, всичко, което беше видял, чул и почувствувал. Мислеше си още и за всичко онова, което се намираше в неговата стая и очаква кога той ще стане. Мислите и спомените се редуваха така стремително, че си налагаше да замижава по-силно с очи. Тогава в тъмното пространство под клепките му пламваше многоцветен фойерверк, многобройни танцуващи точки. Той се вглеждаше в тях, откриваше тайнствени фигури и приказни герои и заспиваше.

След закуска Риестофер най-напред отиваше на своя наблюдателен пост. Прозорецът в детската стая гледаше към морето и всяка сутрин през пролива в двете посоки минаваха кораби.

На рамката се намираха неговите съоръжения: дневникът с графиците, в които той записваше времето и отличителните знаци, големият бинокъл на татко, четири цветни молива, компас и други необходими неща. Като сядаше на високата табуретка, Риестофер внимателно наблюдаваше всичко, което ставаше в морето, рисуваше и записваше.

Не всички хитроумни прибори, които сам си беше сглобил, му бяха необходими. Но те изглеждаха така внушителни. Например механизмът на стария будилник, вграден в малко колело и окачен на ластик. Или дебелата лупа, която преобръщаше целия свят с краката нагоре. А матовото стъкло, осветено отдолу с джобно фенерче, нима не е истински радаров екран?

Но наблюдаването на корабите беше само от многото важни дела на Риестофер. Ако му досадеше това занятие, други вече го чакаха. Рисуване, книги, пощенски марки, карти… И, разбира се, неговата собствена страна.

Страната на Риестофер се състоеше от две дъски, с които мама и татко понякога удължаваха масата в столовата, когато очакваха гости. Върху тези дъски Риестофер правеше планини от глина, гори от кибритени клечки, а от пластелин правеше микроскопични човечета и животни и населваше с тях своята страна.

След прочитането на някоя много хубава и увлекателна книга той веднага пресъздаваше върху своите дъски местността и героите, за които се разказваше в нея. Тук Кай и Герда продължаваха да живеят дълго след като техният автор се беше разделил с тях. Индийци и пирати, война и мирен живот — за всичко имаше място в малкия свят на Риестофер.

Той можеше да седи с часове на пода пред своите дъски. Да се пренася в измислен свят и да си говори за всеки от хората, да гони добитък през прерията, заедно с Еленоубиеца да се спуска по реката във форта на белите, да извежда племето през таен преход от глухата долина зад глинената планина. До него се намираха кутийките с пластелин във всички цветове — бял, червен, син, тъмнокафяв, яркожълт.

Микроскопичните човечета послушно правеха всичко, за което си мислеше Риестофер. Но те имаха и самостоятелна воля. Започваха да живеят самостоятелен живот, Риестофер се привързваше и разговаряше с тях. При това героите, които той сам си измисляше, могъщият Страховит, се оказваха по-жизнени и самостоятелни от който и да е книжен герой.

По този начин стана така, че Риестофер, без да излиза от стаята си, всеки ден ту се гмуркаше за съкровища сред живописни коралови рифове, ту пушеше лулата на мира с индианци в топли понча, ту водеше ескадрила от бойни самолети срещу ненавистния враг в другия край на стаята, ту дебнеше тигри, скрит сред клоните на могъщо тиково дърво в джунглите на Индия.

Мама се смееше и ласкаво рошеше косата му с ръка. Риестофер беше забелязал, че когато си играе в своята страна, мама по-честичко седи в ъгъла и ужким прави нещо.

— Можеш да си помислиш, че това наистина са реални хора — казваше тя. — Самата аз привикнах с тях. Откъде се взимат толкова много у тебе? Защо Страховит изчезна сред стълб от пламъци?

Риестофер погледна към площадчето между вигвамите, от което излетя Страховит.

— Ти не разбра ли, че той има ракета? — обясни той на майка — Той отпътува до родната планета, до нея е много далеч и там дърветата са червени и пеят.

— Ех че фантазия имаш, млади човече! — засмя се мама.

Фантазия? Възрастните винаги говорят за детска фантазия. Като че съчинява всичко това, сякаш той само си го представя, а всъщност нищо подобно не съществува.

Но тъкмо това не е истина! Онова, което той създаваше, беше толкова истинско, колкото всичко в неговата стая. Той наистина пътуваше из своята страна, виждаш лианите, оплели влажната джунгла, изгорената от жегата савана, чуваше индианските барабани, яздеше на кон.

Фантазия?… Каква е разликата между спомените му за живота в неговата страна и за тазсутрешната закуска? И едното, и другото живее еднакво ярко в неговата памет. Тогава защо едното да се нарича действителност, а другото — фантазия? Той не може да върне мига, в който Страховит изчезна сред облак дим, но не може да върне в живота и урока по аритметика с гувернантката, който свърши преди един час!

На възрастните просто им е необходимо да вкарат всичко в някаква схема…

А може би те не са виновни за това? Може би и той, когато порасне, ще гледа на децата точно по същия начин? Ще ахка и възклицава: „Каква е тази фантазия?“ Риестофер въздъхна. Дори и да забрави всичко това, то във всеки случай няма да казва за фантазията: „Това с годините ще мине, ще пораснеш и ще станеш възрастен и разумен както нас.“

В буквара на Риестофер на буквата „С“ беше нарисувано слънце. И още от деня, в който той стигна до тази буква, не му даваше покой мисълта, че слънцето играе такава голяма роля във всичко, за което чува или чете. Ласкавото слънце, което свети и грее и посребрява вълните и свети в росните капки… Но между Риестофер и слънцето стоеше болестта.

Слънцето му се струваше като огромен портокал, зрял, горещ, сладък и съблазнителен забранен плод.

Мама го уверяваше, че той непременно ще се поправи и все някога ще се запознае със слънцето. Но в гласа й се долавяше възрастно съчувствие, което не му харесваше. Дали ще се поправи, или няма да се поправи, нима това е най-важното? Да би могъл само да опознае слънцето! Но как би могъл да опознае някого, с който въобще не се среща?

— Ще се наложи някога сам да го навестиш — каза веднъж привечер мама, смеейки се.

Когато тя си излезе, Риестофер продължи да мисли върху нейните думи. И петната, които той виждаше в мрака, тази вечер бяха оранжеви.

На другата сутрин Риестофер започна да разглобява лагера на Страховит. Той разкъсваше мъничките фигурки и разпределяше пластилина обратно в кутията, всеки цвят в неговото отделение.

— Какво си намислил да построиш сега? — запита мама.

— Ракетодром — отвърна Риестофер.

Мама се засмя.

Като изстърга остатъците от глинената планина, прерията и влажната джунгла, Риестофер започна да строи ракетодром. Строеше с размах, като цялото пространство на дъските отдели за градче на космонавти: здание за управлението, жилищни сгради с градинки, склад за гориво, коли и кранове… Извая много техници и учени.

След това заедно с тях се зае с ракетата.

Риестофер знаеше чудесно как трябва да изглежда ракетата. Тя трябваше да бъде голяма, сребриста и с капсула за един човек. Тя ще трябва да достигне слънцето.

Една сутрин, когато мама отиде до магазина, той се промъкна в кухнята и си измъкна алуминиев лист за корпуса на ракетата, който беше направил от кръгли пръчици и пластилин. Риестофер го обгърна с листа, който закрепи с топлийки. Техните иглички изглеждаха точно като нитове. Най-много трябваше да си играе с носовата част и той дълго ряза и приглажда листа, преди той да прилепне както трябва.

И ето че след много дни упорита работа ракетата е готова. Техниците и учените на космодрома бяха много доволни и началникът на базата каза, че може да се стартира по всяко време. Те вече се бяха съвещавали с Риестофер как да нарекат космическия кораб. Сега се състоя ритуалът по кръщаването — произнесоха се речи, имаше голям банкет и началникът на базата обяви на всеослушание, че ракетата ще се нарича „Сребърно слънце“.

Вечерта, лягайки си да спи, Риестофер каза на мама, че утре ще отлети до слънцето и ще донесе в къщи късче от слънчевото вещество, за да го опознае по-отблизо. От тъмнозелен стъклен буркан той направи товарна секция. Ще стигне до слънцето, ще напълни секцията с вещество и ще поеме обратния курс. За кожата си той не се страхува — нали стъклото е тъмно.

Мама се засмя и го погали по главата.

Стартът се състоя на следния ден. Риестофер се прости тържествено с техниците и учените, изкачи се на кулата до ракетата, отвори тежкия люк и влезе в командната кабина. Седна в коженото кресло и се огледа.

Бляскавите уреди бяха няколко реда… Имаше цветни лампички по всички стени… Имаше и големи радарни и телевизионни екрани… Той провери всичко, внимателно прегледа своя скафандър и извика по радиото командния пост на космодрома. Отговориха му, че всичко е в ред. Започна броенето — спокойно и безстрастно. Риестофер се отпусна в креслото и напрегнато зачака.

— Пет… четири… три… две… едно… нула!

„Сребърното слънце“, опирайки се на огнената си опашка, се издигна във въздуха, метна се нагоре и като проблясваше с корпуса си, изчезна в Космоса. Риестофер беше притиснат в креслото, в ушите му силно чукаше нещо, но той беше щастлив. Ракетата не го подведе!

С опитна ръка той въртеше ръчките на приборите и след като взе върху себе си управлението, следеше курса и изпращаше доклади до земята. Стремително и сигурно ракетата се носеше към центъра на слънчевата система. Както си и мислеше, пътешествието се оказа дълго и еднообразно.

Но ето че най-накрая върху екрана на телевизора се появи слънцето! Дори в скафандъра на Риестофер му стана много горещо, тъй като слънчевите лъчи пареха немилостиво. Той включи климатичната инсталация и горещината се смени с прохлада.

Ракетата се носеше направо към огненото кълбо. Пред него вече се разстилаше клокочещо море от пламък, но Риестофер управляваше безстрашно космическия кораб по-нататък, та нали самият той го беше конструирал и вярваше твърдо в своите изчисления.

Настъпи решаващата минута. Риестофер дръпна червената ръчка. Люкът на изолираната товарна секция се отвори, в него нахлуха езиците на кипящия бял пламък и веднага се затвори.

Риестофер веднага измени курса и ракетата се устреми нагоре — към дома.

Уморен и измъчен, той се измъкна от командната кабина и слезе на земята, където го очакваше целият персонал на космодрома. Началникът на базата го поздрави, момчетата след трикратно „ура“ вдигнаха Риестофер на ръце. Сребристото тяло на ракетата беше поопушено и понапукано, но Риестофер не тъгуваше. Корабът беше изпълнил задачата си.

Още същия ден той започна да разглобява всичко, което беше построил. Преди всичко половинметровата ракета „Сребърно слънце“, за която положи толкова труд. Внимателно сне алуминиевия лист и разпредели пластилина по кутийките. След това взе тъмния стъклен буркан и внимателно го постави на шкафчето край кревата си.

Когато вечерта мама влезе му каже „лека нощ“, умореният щастлив син вече я очакваше.

— Аз бях на Слънцето, както ти ме посъветва — каза той, — взех със себе си малко късче слънчево вещество. Утре ще почна да го изучавам. Може би ще стане за вулкан в моята страна или пък за нещо друго.

Мама се усмихна, каза „разбира се“ и изгаси лампата.

По-късно тя, както винаги преди лягане, още веднъж надзърна да види дали всичко е в ред в детската стая. Риестофер дишаше дълбоко и равно. Тя поправи одеялото и поостана, загледана в сина си.

С едната си ръка тя загърна пижамата му, а с другата неочаквано докосна буркана на шкафчето.

Мама отново пак се усмихна, прекара пръсти по гладкото стъкло и свали капака.

И лицето на спящото момче се озари от ярък бял слънчев лъч На дъното на буркана грееше малко слънце.