Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
A Run of Deuces, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Публикувано в сп."Наука и техника", бр.26-30/1976 г.

История

  1. — Добавяне

Елсуик Хенси се напи. Той се тресеше от щастлив пиянски смях.

— Хубаво къркане! — Хенси махна призивно с ръка. — Келнер! Келнер! Още шампанско на тази маса!

Сифън се усмихна. Вече три дни той всячески ухажваше Хенси. И ето че те вече са стари приятели. Скоро Хенси ще е напълно готов.

— Ел, ти нещо много почна да се фукаш. Ако човек те слуша, ще излезе, че разработваш собствена златна жила.

— А? А?… Добре го каза! — Хенси се захили. — А може би и да си улучил. — Той се засмя самодоволно, притисна пръст към носа си и намигна. — Златна жила!

Подскачайки на стола си, Хенси се кикотеше. Той беше в отлично настроение.

На масата отново се появи шампанско. Хенси започна да налива, размахвайки ръце и пускайки шеги. Момичетата пискаха, а мъжете се чукаха.

Сифън плати сметката, без да слуша протестите на Хенси.

— Плащам за своето удоволствие — обясни Сифън. — Достатъчно е да видиш такъв късметлия като теб, за да ти стане и на теб весело. Не се среща всеки ден човек, който умее да живее и да се наслаждава на живота.

— Че какво? Така и трябва. Ако животът е хубав, умей да му се радваш. Вярно ли казвам?… — Хенси отпи от шампанското и размаха чашата така, че изплиска остатъка й. — Щом ще живеем, да живеем! Какво са парите? Та светът е пълен с тях. Виж, погледни… — Той се наведе и повика с пръст Сифън. Като се порови в джобовете си, той измъкна няколко монети, хвърли ги върху масата и силно хълцукна. — Ето, погледни…

Сифън, изпреварвайки останалите, бързо се наведе над масата. След това повдигна вежди с недоумение.

— Какви пари са това?

— А? Как какви… Ами гини бе, дурак. Златни гини. — Хенси просия в усмивка и замига… — Ако искаш, вземи ги. Там има още много. — И доволен от своята щедрост, той се обърна към момичето, което триеше носа си по шията му. — Хайде, малката, пий! Иначе няма да ни стигне цялата нощ — и взе нова бутилка.

Устните на Сифън бяха разтворени в усмивка, но очите му бяха присвити студено, а пръстите му прибраха на сигурно място златните гини.

— Какво се знае за него?

— Пристигна някъде от източните щати. Знаете ли Уокскенси, който работи с наркотици? Той го познава. — Сифън, абсолютно трезвен, въртеше между пръстите си една гина. — Дребен мошеник. Някога Брекър и неговите момчета са го използували по някакъв начин — изглежда са го взимали за шофьор при някои операции. — Гината излетя във въздуха и падна на дланта му. — Дребосък. Но сега, изглежда, работи самостоятелно. И съвсем не се оплаква от живота.

— Да, да — замислено каза мистер Чиано. — Много интересно… Златни монети, а?

— У дома му има цяла торба, не по-малко от двеста парчета. И се хвали, че ужким всеки момент може да достави колкото си иска.

— Какво, да не е открил старо съкровище?

— Нищо не знам. Щом започнеш да го разпитваш и си прибира рогата. — Сифън отново подхвърли монетата и я улови. — Има нещо в тази работа. Просто помирисвам. Той твърди, че в обяснението няма нищо престъпно. По-лесно от лесното, казва той. Да измъкнеш на дете шекерената му пръчка е по-трудно. И само гдето не умира от смях.

Мистер Чиано поглади веждите си с малкия пръст.

— Интересно.

Той протегна ръка и Сифън постави в нея гината. Мистер Чиано я прекара през пръстите си.

— Много интересно. Струва ми се, че трябва да поговорим с мистер Хенси по-официално, а? Да обсъдим неговото внезапно богатство и… да проверим дали не се откриват някакви изгодни възможности за влагане на капитал.

На Елсуик Хенси не му се харесаха двамата мрачни субекти, които стояха зад гърба му. Не му се хареса и промяната, която беше настъпила у неговия приятел Сифън. И най-вече не му хареса необходимостта да разговаря с мистер Чиано. Казано накратко, на него никак, никак не му хареса положението, в което беше попаднал.

— На нас ни е просто любопитно, мистер Хенси, любопитно и нищо повече. — Мистер Чиано беше самото добродушие.

По челото на Хенси се появиха едри капки пот. Само това не му стигаше! Кой го е карал да си отпуска така езика! И ето че от всичко това са се заинтересували професионалистите.

— Ами така, нищо — предъвка той. — Печалбица. Ами за джобни разходи. Само толкова.

— А, така… — Мистер Чиано обряза пурата си и Сифън му поднесе горящата си запалка. — Ето че и ние също търсим печалбица. Нещо новичко. — Димът на колелца започна да се издига към тавана. — Не е изключено ние да ви подпомогнем с нещо. Ние имаме връзки, канали. Ако сте се натъкнали на нещо, което да заслужава, ние ще ви помогнем да извлечете от него всичко, което е възможно. Разбирате ли ме?

Хенси потри мокрите си длани.

— Ами това е просто така. На мен просто… ми провървя малко. Това е всичко. Аз всъщност… Всъщност съвсем не съм богат. Просто се похвалих малко. Поиска ми се поне веднаж в живота си да поживея нашироко като хората.

— Ах, така ли… — Мистер Чиано дръпна от пурата и изсипа върху бюрото съдържанието на неголяма торба. — Откъде ги имате?

Хенси разкопча яката си.

— Това е… наследство. Умря една моя леля и ми ги остави.

— А! — мистер Чиано мушна с пръст няколко пъти в блестящата камара. — Английски монети, сечени в началото на XVII век. И то в отлично състояние. — През завесата от тютюнев дим неговите очи се впиха в плахо бягащите очички на неговия събеседник. — Как са попаднали у вас, мистер Хенси?

— Аз вече… Аз вече ви казах. Аз… — Хенси погледна нагоре, наляво и надясно, към Сифън и отново към мистер Чиано. Нищо утешително обаче не видя. Това бяха хора не от неговия калибър. Беше се излъгал здраво със Сифън. А може би… Хенси трескаво въздъхна. Изглежда, беше се наредил здравата. Както и да погледнеш, беше се накиснал.

— Искаме да знаем истината, мистер Хенси. — Мистер Чиано се усмихна. — Вие можете да ни се доверите. Ще запазим всичко в най-дълбока тайна.

— Аз… — По лицето на Хенси като град се стичаше пот. Той би дал всичко на света само и само да се окаже на някое друго място в момента. — Просто не мога. Това е… това е тайна… — Неговите думи прозвучаха крайно неубедително.

— Мистер Хенси, аз съм зает човек. Не ме карайте да си губя напразно времето. Вие сте открил някакъв източник на старинни златни монети. И това ме интересува много. Искам да ги купя и ще ви дам добра цена, но ми трябва да зная с кого си имам работа и доколко вие сте сигурен човек. С други думи… — Той се наклони напред и излая. — Това злато не е ли чисто?

— Ама нищо такова няма! — извика Хенси. — Работата е друга…

Той млъкна веднага. И защо му трябваше да се накисва в тази работа? Но сега вече беше късно да отстъпва. Хенси извади носната си кърпа и изтри лицето си.

— Всичко си е напълно законно, ей богу!

— Не са ли измъкнати от някой потънал кораб? Не са ли измъкнати от някой музей? От каса? От някоя мила старица, която са измамили?

— Ама нищо такова няма! В тая работа дори комар не би могъл да си навре носа. И до нищо не би могъл да се добере.

— Тогава откъде сте ги доставили? Намерили сте ги? Изкопали сте ги някъде?

— Не, разбира се! Ама, чуйте! — умолително апелира Хенси. — Вие си мислите съвсем други работи. Това е само шепичка монети, които… аз… аз колекционирам. Вече много години.

— Според думите на Сифън вие сте твърдели, че знаете къде има още много от тях. А колекционер не пръска цели шепи монети, дори когато е пиян. Така или иначе, вие ще трябва да сътрудничите с нас, мистер Хенси. — Тонът на мистер Чиано стана така заплашителен, че Хенси потръпна. — Струва ми се, че за вас би било по-добре да работите с нас, а не срещу нас. Онези, които изпробват нашето търпение, не живеят дълго и доста се мъчат, преди да умрат.

На Хенси му стана ясно, че няма друг изход. Той облиза устните си. Сам си е виноват! Ще му се наложи да им каже — няма къде да се дене. Той нямаше друго правдоподобно обяснение. И макар всичко да приличаше на бълнуване, въпреки всичко…

— Добре, ще ви кажа — промърмори Хенси. — Но вие няма да ми повярвате. Разбирате ли, има един тип, и…

 

 

Колата спря, но прахта продължаваше да се носи, закривайки всичко наоколо цяла минута след това. Седящите в колата примижаваха, мъчейки се да видят поне нещо зад стъклата.

— Нима наистина това е тук? — мистер Чиано беше разочарован.

Климатичната инсталация на колата беше включена на пълна мощност, но Хенси се обливаше в пот. Той се потеше вече трето денонощие — от минутата, в която мистер Чиано пожела да се запознае с него.

— Тук е — каза Хенси, мъчейки се да си даде кураж. — Сигурно той ни чака. Сега вече той ще решава, аз ви казах.

— Смятам, че ще можем да го убедим. — Мистер Чиано кимна. Вратите се отвориха и пътниците слязоха. Те бяха петима: Сифън, мистер Чиано, двамата му телохранители и Хенси.

Прахта се улегна и сега те можаха в пълни подробности да разгледат унилия плитък каньон, редките храсталаци и покритите с прах скали. От горещия предзалезен въздух устата им веднага пресъхна. Те видяха едноетажно безобразно бетонно здание, прилепено към отвесната стена на каньона и почти сливащо се с нея. От самолет беше почти невъзможно да се забележи тази постройка, както и да се открие път към нея.

— Хайде, да вървим! — каза мистер Чиано.

— Две крачки и всичко е наред. — Хенси си даваше кураж, но от това нищо не излизаше. — Вратата е от тази страна.

Всички тръгнаха след него. Краката им вдигаха облачета червеникав прах. Мистер Чиано носеше сако и мека шапка. Връзката му беше вързана по всички правила. Останалите оставиха саката си в колата и кобурите под мишниците им бяха открити за всички погледи. Оказа се, че в бетонната стена няма нито прозорци, нито каквито и да е други отвори — нищо освен стоманената врата.

Хенси нервно се усмихна, но като не срещна съчувствие, протегна ръка към продълговатата издатина и я натисна.

Останалите стояха и чакаха.

Чакаха дълго.

— Там няма никого — каза Сифън. Той не беше виждал през живота си такава мизерна дупка.

Мистер Чиано не отвърна, но от погледа му по гърба на Хенси полазиха мравки. На мистер Чиано не можеше да се хареса, че го карат да пътува до неизвестно място, за да се полюбува на едно изоставено скривалище срещу бомби, неизвестно от кого и за какво построено.

В отчаянието си Хенси отново натисна звънеца.

— Може би не работи звънецът? — забеляза Моук, единият от телохранителите, като се озъби мрачно. — Или пък домакинята е излязла по покупки?

— Той е там — възрази Хенси — Аз го повиках по неговата лична телефонна линия. Той е там, сигурен съм.

Карл, вторият телохранител, извади пистолета си от кобура и очите на Хенси се покатериха на темето му. Но Карл хвана пистолета за дулото му и се приготви да почука с него по вратата.

В този момент се разнесе рязко щракване и върху вратата се отвори едно прозорче.

— Кой е там? Кои сте вие? — дочу се раздразнен глас. — Нямаш нито минута спокойствие. Какво искате? — Блестящите студени очи е прозорчето забелязаха Хенси. — А, това сте вие… Бих могъл да се досетя. — Гласът стана още по-раздразнен. — И то не сам, а с приятели? Според вас аз да не съм отворил тука съкратени курсове?

Хенси съвсем помръкна.

— Професоре, тези… Те са много заинтересовани от вашия проект. — И бързо добави: — Те са готови да заплатят добре.

— Хъм… Има си хас! Според вас аз не се досещам какво им е необходимо? Мислите си, че съм глупак? Сякаш си нямам друга работа. — Очите на говорещия ги гледаха с явно неодобрение.

Хенси отново се изпоти.

— Професоре, чуйте. — Той почти хленчеше. — На вас нали не ви се иска властите да научат за това място, а?

Професорът му хвърли изпепеляващ поглед и сърдито изръмжа. Прозорчето се затръшна с трясък.

За миг можеше да се помисли, че професорът е счел разговора за завършен. Но стоманената врата бавно се отвори. Професорът отстъпи встрани с недоволна гримаса.

— А бе, щом вече сте тук, влизайте. Но внимателно, нищо няма да пипате.

Гостите му влязоха. Мистер Чиано присви очи в малки резки.

Професор Лейър имаше сърдит глас като на учител, който не може да търпи да обясни нещо, а да не говорим да повтори казаното. Тридневната му четина и измачканият халат не правеха лицето му по-меко.

— Това съвсем не е машина на времето, а е съоръжение за изместване на пространство–времето. Движението в пространството и времето е строго координирано. И аз мога да премествам по желание едно тяло от точка А в точка Б, макар, разбира се, много неща да зависят от точността на настройката.

Мистер Чиано все още беше склонен да смята, че зад всичко това се крие някакво мошеничество и въпреки това… Той погледна дебелите кабели, извиващи се по пода.

— А зад тази врата какво има? Да не е вашата силова инсталация?

— Да — отряза Лейър. — Искате ли да видите? С удоволствие ще ви покажа. Възможно е ефулгенцията да ви подействува оздравяващо.

— Ефулгенцията?

— Да, радиацията — избухна Лейър. — Да не си мислите, че съм включен към градската мрежа? С какво според вас се занимавам тук? Мислите си, че би могло да ми стигне жалкото напрежение на градската мрежа. — Той злобно изръмжа. — Постоянно подаване на енергия е задължителното условие и пълно изключване на всякаква възможност за авария. — Той посочи с не дотам чистия си пръст към стената. — То е там, на половин миля от нас. Екранира се от земните пластове.

— Какво, сам ли си изкопахте тунела? — осведоми се Сифън.

— Много остроумно! — унищожаващо каза Лейър. — Това е изоставен златен рудник и някои галерии и шахти се оказаха напълно подходящи за моите цели.

Мистер Чиано акуратно заобиколи камерата на съоръжението за изместване. Той още веднъж отбеляза за себе си дебелината на кабелите, изчезващи зад масивната плътно затворена врата.

— Външно нищо особено — каза той, — но нали всичко това е, така да се каже, айсберг, а? Вижда се само повърхността?

Лейър изкриви устни.

— Сходство с айсберг тук е трудно да бъде открито. Макар, казано количествено… може би.

— А енергията се подава постоянно? И тя може да се ползува във всяка минута?

— Полето се поддържа постоянно. Нима би могло иначе? Достатъчно е да се изключи или намали напрежението и контактът ще се наруши невъзстановимо. Това не мога да допусна и поради това в системата въобще не е предвиден изключвател. Достатъчно е да ви се поиска да „загубите“ в миналото някого и на мен ще ми се наложи да унищожа цялата тази инсталация. Но трябва да ми вярвате, че това не си заслужава.

— Дори не ми е минавала такава мисъл — каза мистер Чиано. — Ако инсталацията наистина работи, аз в никакъв случай не бих искал да влияя върху енергетичното поле.

— Има си хас! — Лейър сне очилата си и ги изтри с една изключително мръсна кърпа за нос. — Зная какво ви трябва — обяви той злобно. — Същото, каквото и на другите като вас — лесна печалба.

Мистер Чиано изобрази на лицето си доброжелателно възмущение.

— Лесна печалба? Не, аз се ръководя преди всичко от любов към историята. — Той посочи към изблъсканите в ъгъла мебели и към масата, отрупана с различни предмети. — Макар че, трябва да призная, интересувам се и от… а… антикварни нещица.

— Ха-ха-ха! — саркастично се изкикоти Лейър и посочи с пръст телохранителите. — И поради това ви е необходима въоръжена охрана? А какво има в това куфарче? Малък арсенал, предполагам?

— В куфарчето има някои неща, които сме взели за случай, че станат необходими. — Мистер Чиано се мъчеше да възприеме леден тон. — Що се отнася до оръжието, което сте могли да забележите, то е предназначено изключително за целите на самоотбраната, ако се случи нещо непредвидено.

— Ха-ха — отново се обади Лейър. — Вие, какво, мислите си, че аз съм кръгъл глупак? Та нали зная кой сте вие: от същата порода като него. — Той вдигна пръст по посока на Хенси. — Жалки мошеници, които си мислят само как да докопат нещо. Но мен какво ме интересува? Дори и да застреляте някого, той и без това си гние в гроба вече от четири-петстотин години. Така че разликата не е кой знае колко голяма. Ако искате да отмъкнете нещо — моля. Но не си мислете, че ще ви помогна заради красивите ви очи.

— Вече изпращали ли сте там… други свои приятели? — запита Сифън.

— И още как — проскърца Лейър. — И всичко това, защото ми стана жал за един нищожен глупак. Аз го спасих, а се оказа, че той се крие от полицията. Оттогава нямам мира от неговите приятели. И почти всички дават обещания, които веднага нарушават. — Той хвърли към Хенси унищожителен поглед.

Хенси се обиди.

— Аз платих ли си, така ли е? Точ в точ. Гините са по-скъпи от доларите.

Лейър се усмихна сухо и с рязко движение постави очилата на мястото им.

— Не споря. Но в замяна на това те привличат твърде много нежелателно внимание, а аз, за разлика от вас, никога не съм се посвещавал на изкуството да пласирам крадено. — Той сърдито изпухтя. — Ако ви е хрумнало да изчистите някоя банкова кантора от седемнадесетия век, това си е ваша работа. Но аз искам да ми се плаща в долари. — Като се обърна към мистер Чиано, той сърдито добави: — И да ми се плаща предварително!

Мистер Чиано загледа върха на носа си и на свой ред презрително отряза:

— Откъде да знаем дали наистина можете да организирате такава шега и не ни будалкате? Ако изведнъж се окаже, че всичко е шашма, тогава какво?

— Ако стане така, то ще е поради вашата тъпотия — тръсна Лейър. — Вижте какво, на мене ми дойде до гуша. При мен са идвали вече десетки като вас: обещават половината, но не дават предварително нито цент. И какво получавам в края на краищата? — Той се задъха от ярост и махна с ръка към старинните мебели. — Дори да се върнат, пробутват ми всякакви боклуци. Аз да не съм вехтошар. — Гласът му се извиси до пронизващ вой. — Не, стига ми! Ако сте разчитали да се възползувате от моя апарат, на вас просто не ви е провървяло. Стига! Дойде ми до гуша! Отказвам се от тази работа. — Той правеше впечатление на умопобъркан.

— Вие казахте: „Ако те се завърнат“ — бързешком вметна мистер Чиано. — Това означава, че някои не се връщат?

— Точно така — Лейър го измери със свиреп поглед. — Вие разбирате ли какво нещо е миналото? Какви преимущества крие то? Един съвременен човек там е крал. Дори той и да няма друго оръжие освен пистолет тридесет и осми калибър, той фактически е непобедим. О, да! Вече се наслушах на всякакви обещания. И каква полза имам от това? Изхвърлят диска за обратна връзка и плюят на всичко. Казвам ви: на мене ми стига. — Гласът му отново премина във вой.

Дори мистер Чиано побледня.

— По-леко, по-леко, професоре! — каза той предпазливо. — Когато имате работа с мене, можете да не се безпокоите за нищо. Та аз да не съм някой дребен мошеник. Аз имам големи планове. Ако всичко това е истина, ние ще успеем да се договорим за наша взаимна изгода. Аз ще се погрижа никой да не ви безпокои повече.

— И това вече съм го чувал — иронично отвърна Лейър. — Всички сте от един дол дренки. Обещания, обещания и нищо освен обещания! Е, на мене ми омръзна. Или платете предварително, или се махайте, където ви се ще. Както предпочитате. А на мен от любители на подаръци ми е дошло до гуша.

— Успокойте се, професоре! Успокойте се — каза мистер Чиано. — Аз съм представител на богати делови хора и ние ще се радваме да ви предложим необходимия ви капитал.

— Ще повярвам, когато видя — скептично отвърна Лейър. — Повече на тази въдица няма да се хвана. Чистотата на вашите подбуди и намерения не ме интересува. Всички тези приказки можете да си ги запазите. В наличност — или ми позволете да ви пожелая всичко най-хубаво.

Мистер Чиано се замисли и след това погледна към Сифън. Сифън отвори куфарчето и извади дебела пачка долари. След това и втора пачка. После трета и четвърта. След това постави и четирите пачки на масичката, която би била украшение за всеки кралски дворец.

— Ако не се лъжа, вашата цена е двадесет хиляди долара на глава — мистер Чиано впи в Лейър своя пронизващ поглед. — Тези пари ще стигнат за прехвърлянето на двамина. Ако всичко е добре, можете да разчитате и на по-нататъшно заплащане. И ние няма да ви искаме намаление. — Той замлъкна очаквателно.

— Хъм… — Професор Лейър се приближи до масичката, взе една пачка, опипа останалите и се приготви да ги натъпче в джоба си.

— По-полека, професоре. — Сифън го хвана здраво за лакътя.

— Това пък какво значи? Струва ми се, че тези пари са предназначени за мене — озъби се Лейър. — Или плащате, или не. И стига сте ми губили времето напразно.

Мистер Чиано направи знак на Сифън да се оттегли.

— Взимайте ги, взимайте ги, професоре. Те са ваши. Но преди да изпратите някого в миналото, ние искаме да ни покажете как се прави това…

— Как се прави това? — Лейър сякаш малко се пообърка. — Какво имате предвид? — Той донатъпка последната пачка в джоба на халата и си оправи очилата. — Ако сами опитате, какво ви е необходимо повече?

— Като начало изпратете някого другиго. Е… — Мистер Чиано замислено погледна към своите телохранители. — Ето например Карл… И го върнете тука. Ако той потвърди, че наистина можете да изпращате хора в миналото и да ги връщате оттам, тогава ние ще обсъдим как най-добре да използуваме тази възможност. Струва ми се, че това е нещо напълно разумно.

Лейър вдигна рамена.

— Никакви безплатни демонстрации. Ако искате да видите кое и как става, ще ви се наложи да заплатите като за пълно прехвърляне.

— Това е твърде скъпо — започна да спори мистер Чиано. — Необходимо ни е той само да провери дали вашият апарат наистина работи. За това е достатъчен и половин час.

— Ваша работа — сухо каза Лейър. — Вие заплатихте за две прехвърляния и аз ще ви организирам две прехвърляния. Но аз не нося никаква отговорност за това, как ще почне да се държи прехвърленият там.

— Какво, какво?

— Аз вече ви казах. Съвременният човек, попадайки в миналото, започва да гледа по нов начин на нещата. Дори съвременният глупак знае много повече от тогавашните хора. И пред него се откриват маса възможности. Властта… Вие не можете да си представите колко съблазнително нещо е…

— Значи според вас Карл ще поиска да остане там? — мистър Чиано изпъчи напред брадичката си. — Та той не е толкова глупав. Той ще направи онова, което му заповядат. Той си знае много добре какво го чака в противен случай.

— А, така ли? — насмешливо каза Лейър. — А какво бихте могли да му направите, ако ви разделя разстояние от няколкостотин години? Нима ще почнете да хвърляте на вятъра пари и време, изпращайки хора да го гонят във вече преминалите епохи? Може би имате там връзки? И къде всъщност ще го търсите? А къде е гаранцията, че вашите пратеници няма да последват примера му? Знам ги тези работи много добре. Аз вече имам опит в това отношение. За съвременния човек миналото е незавладяна територия. И там съвсем не е трудно да окажеш известни услуги на някое влиятелно лице и да му станеш приближен. Съвременният човек, всеки съвременен човек може спокойно да разчита, че там ще стане важна особа. При мене са идвали… — той се замисли и почна да брои наум — точно деветнадесет души, за да направят кратко пътешествие в миналото. А се върнаха само трима. В това число и той. — Лейър кимна към Хенси.

— Откъде знаете, че те са останали там доброволно?

— Ами те връзват диска за обратна връзка към ей този боклук. — Лейър злобно посочи струпаните в стаята мебели. — Столове, маси, глупости… Според тях това е остроумно. — Той раздразнено закрачи из стаята. — Изглежда, те си въобразяват, че аз се храня с въздух. Не, вече ми стига! Повече не рискувам.

— Нима не можете да ги върнете против волята им?

— Като действувам оттук? Не. Та нали дискът трябва да се сложи по определен начин. Да се носи през цялото време е неудобно, а освен това той изглежда малко странно. Поради това обикновено го свалят и го скриват някъде. А аз чакам тук уговорения сигнал. И когато най-накрая го дочакам, то в камерата стои ето такава незавършена статуя от средновековна Флоренция. Това съвсем не е така просто, както може да ви се стори на пръв поглед.

Мистер Чиано замислено извади нова пура, отхапа края й, пъхна я в устата си, намръщи се и запали от запалката, която му поднесе Сифън.

Карл очевидно се чувствуваше не много добре под немигащия му поглед. Накрая мистер Чиано заговори:

— С други думи, ние нямаме средства да гарантираме, че пътешественикът ще се върне, че ще поиска да се върне?

— То средство има. — По лицето на Лейър се мярна дяволска усмивка. — Немалко мислих и нещо измислих.

Той се приближи до старинното бюро, издърпа едно чекмедже и извади от него пластмасова туба.

— Ето! Едно такова хапче може да убие човек за шест часа. За пълното му асимилиране от организма е необходим един час, а още един час давам за всеки случай. По този начин остават още четири часа, които са напълно достатъчни за някой доброволец да надзърне в миналото. Но ако той нещо започне да се колебае, неговата смърт е неминуема, тъй като противоотровата ще остане тук.

Мистер Чиано опъна от пурата и забрави да издъха дима.

— Хъмм. Не е лошо, не е лошо — каза той накрая с видимо удоволствие.

В замяна на това Карл погледна към Лейър без какъвто и да било възторг. Този план очевидно не му харесваше.

— Аз отрова няма да гълтам — предупреди той.

— Карл! — каза строго мистер Чиано. — С тебе няма да се случи нищо лошо. Ще се върнеш тук след два-три часа, ще вземеш противоотрова и работата е свършена.

— М-да? Отрова няма да гълтам — повтори Карл. — Ами ако се случи нещо изведнъж? Ако ме тряснат случайно по главата? А ако изгубя този диск? Не, моля да ме извините, мистер Чиано, но този номер няма да мине.

Мистер Чиано се огорчи и дори леко почервеня, но независимо от това разбра, че няма да успее да разколебае решителността на Карл. Той си отбеляза това, за да го има предвид в бъдеще, и заяви:

— Е, добре, Карл. Значи ще отиде Моук. Чуваш ли, Моук.

Моук проверяваше магазина на пистолета си. Той дори не вдигна глава.

— Тази работа на мен също не ми харесва, мистер Чиано. А и религията ми не позволява. Ако си играеш с отрови, това не би могло да е за дълго, т.е. не е мъчно да сбъркаш нещо.

Мистер Чиано пламна целият. Той не беше свикнал с подобно неподчинение. Попаднаха в пустиня и вече си мислят, че могат да правят, каквото си искат! Той за малко не избухна.

— Сифън? — В гласа му се появи нещо пронизително.

На Сифън също не му се искаше да гълта отрова, но изрази това много по-дипломатично.

— Не е ли по-добре да изпратим човек с опит, който вече знае всичко в тази област и поради това ще избегне грешките много по-лесно?

Останалите проследиха посоката на погледа му.

— А? — Хенси дори подскочи. — Почакайте, почакайте! Та аз вече бях там. Защо да ме изпращате отново? Та нали всичко ви разказах.

— А може да искаме да ви послушаме още веднъж — вкрадчиво отвърна мистер Чиано. — И да видим какво ще се получи при вас.

— Ама, чуйте ме… — Хенси огледа отчаяно лицата им. — Защо ви е това? Аз бях там и зная, че няма нищо опасно. Защо трябва отново да ходя там? Какво ще ви докаже това?

— Бихме искали да видим механиката, така да се каже, процедурата. И за тази цел вие сте напълно подходящ.

Хенси нервно дърпаше колана си.

— Ама аз не съм подходящ. По-добре е Сифън… да провери. Щом не вярвате на думите ми, то е по-добре… някой друг…

— Ние съвсем не ви смятаме за лъжец, мистер Хенси — с упрек отбеляза мистер Чиано. — Ние ви вярваме. Но защо ви вълнува толкова мисълта за още едно пътешествие? И то само за два-три часа?

Хенси избърса потното си чело и криво се усмихна.

— Ами няма никакъв смисъл. Аз вече бях там. Тогава нека друг някой да отиде — той се обърна към Лейър. — По-сигурно ще бъде да отиде — той се обърна към Лейър. — Според мен ще бъде по-сигурно да отиде… да отиде Карл. Или пък Сифън, т.е.…

— На мен ми е абсолютно безразлично — отряза Лейър. — Разберете се сами. Кажете ми, когато решите.

Хенси отново огледа новите си приятели. И се предаде.

— Е, добре. Според мен това е глупаво, но щом искате така, съгласен съм. Само че няма да гълтам отровата.

— Но без това не може — ласкаво каза мистер Чиано. — Тя е гаранцията за вашето благополучно завръщане.

— Ама защо? — Хенси отново се обля в пот при мисълта, че здравата е затънал. — Ами аз… аз ще се върна и този път. Миналото на мен не ми действува. Съвсем не ми се иска да оставам там.

— Е, все пак мисълта за противоотровата може да послужи като юзда на вашите желания, в случай че там срещнете някоя красавица — меко забеляза мистър Чиано. — Това е само една невинна предпазливост срещу изкушенията. Това е заради самия вас. Просто не виждам защо трябва да се възразява срещу това.

— Отрова няма да гълтам — отряза Хенси.

Разнесе се неприятно щракване на пистолетни предпазители и телохранителите на мистер Чиано се приготвиха да обкръжат Хенси с дружеско внимание.

Хенси бавно изтри дланите си в панталоните.

— Не — промърмори той едва чуто. — Не.

Но му се наложи да отстъпи пред желанието на мнозинството.

Дискът за обратна връзка беше прикрепен към лек метален обръч, който се надяваше върху главата. Тънки проводници водеха към сигналния диск, окачен на гърдите. Други проводници бяха съединени с гривни, надянати на краката. Накичен по този начин, на Хенси само му оставаше да влезе в камерата за прехвърляне в пространство-времето.

— Огромна роля играе поляризацията — обясни Лейър. — Честотният диференциал на тези сплави е уникален и неповторим. Може тези гривни да не са много красиви, но те служат за идеален репер на идентификацията във времето и пространството.

Той хвана Хенси за лакътя и тръгна с него към кръглата камера. Лицето на Хенси блестеше от пот.

— Ето така, близо до центъра. Краката събрани. Стойте право. Тук е важно да запазиш минимум разстояние между контактните ленти — обясни Лейър на слушателите. — Гривните са под коленете, но те могат да се използуват и като стремена. А обръчът на челото е като… лавров венец — добави той със студена усмивка. — Разстоянието трябва да бъде точно толкова — нито повече, нито по-малко. В никакъв случай както при отиване, така и при връщане гривните не трябва да се държат в ръце. А също така не трябва да се навеждаш и ниско. Ако главата се приближи към краката, това ще изкриви полето и ще доведе до катастрофа. Засега още никой не е пробвал да направи експериментална проверка. Но аз не препоръчвам да се правят подобни опити. Гривните и обръчът са по-здрави, отколкото изглежда. Те могат да влизат едни в други и да се сложат в джоба. А това — Лейър показа малкия диск — е сигналът за завръщане. Когато стигнете на мястото, отворете го и натиснете един път копчето. Това означава, че сте пристигнали благополучно. Ако моментът или мястото са неподходящи, копчето трябва да се натисне два пъти, след което пътешественикът веднага се прехвърля в алтернативна временна ивица. Двойният сигнал освен това може да се използува за прехвърляне от една седмица в друга. Но за едно и също заплащане не повече от три пъти. Четвърти двоен сигнал без допълнително заплащане се приравнява към троен сигнал и означава, че пътешественикът иска да се върне.

Лейър огледа критично Хенси и се убеди, че всичко е в пълен безпорядък освен неговата екипировка.

— Когато решите да се върнете, натиснете копчето три пъти. Но преди това проверете дали гривните са надянати правилно и заемете стойката „мирно“. Това е напълно достатъчно, за да ви гарантира пълна безопасност.

Лейър извади малка кислородна маска и я протегна на Хенси, който я надяна на носа и устата си без всякакъв ентусиазъм.

— В момента на прехвърлянето могат да се появят смущения в дишането, макар и според мерките на субективното време — само за една-две секунди. За предотвратяване на неприятните усещания ви се дава тази маска с миниатюрен кислороден балон. Но това е допълнителна и незадължителна предвидливост. Ако загубите например маската, можете да се върнете и без нея съвсем спокойно. В случай пък на някакви непредвидени и съвсем слабо вероятни усложнения тук разполагам с всичко необходимо за реанимация. И така, мистер Хенси, готов ли сте? Чудесно. А сега, джентълмени, бъдете добри да се отстраните от камерата.

Лейър се обърна към пулта за управление. Той сне чохъла и се откриха внушителни редици от светещи копчета и разноцветни лампички. Лейър щракна няколко копчета и върху пулта замигаха червени пламъчета. Той внимателно впери поглед в осветената карта на графствата в Югоизточна Англия. Щрак, щрак — ръцете му действуваха бързо, енергично и сигурно. Плочата на силовата инсталация се плъзна на своето място.

Вззз! Извитата врата на камерата закри от тях изпотения Хенси, който стоеше изпънат като чугунен стълб. Отнякъде се разнесе пронизителен вой.

Лейър беше погълнат от своята работа. Той гледаше циферблатите, натискаше копчетата и движеше ръчките, обръщайки изключвателите. Затвори се и втората плоча на силовата инсталация. Лейър вдигна глава и започна да оглежда гирляндите от изолатори и кабели по тавана на помещението. Той видя искра и изключи главния кабел.

Разнесе се оглушителен грохот, от който всички освен Лейър трепнаха, и воят премина в равно мъркане.

Мистер Чиано, който се беше взрял в индикатора на времето видя, че цифрите на дните се сляха в непрекъсната ивица, стремително пробягваха месеците, подскачаха, сменяйки се една друга годините — 1948, 1947, 1946, 45, 44, 43, 42, 41… Все по-бързо и по-бързо, а скоро и те се превърнаха в неразличимо пробляскване.

Лейър, поглеждайки към картата, водеше малко ярко петънце към северната граница на Мидълсекс. След това, без да отделя очи от селектора, той обърна с една ръка дръжката, а с другата дръпна надолу ръчката. Движенията му, както и досега, бяха бързи и сигурни.

Върху индикатора на времето отново можеха да се различат цифрите и думите. Движението на барабаните се забавяше все повече и повече. 1683… 1682… декември, ноември, октомври, септември, август… 22, 21, 20, 19, 18, 17, 16…

Ръцете на Лейър запърхаха над клавиатурата. Бавно изпълзя „трети август“ и се превъртя във „втори“ август. Минутите замряха. Лейър прехвърли ръчката. Неговият поглед се плъзна по дебелите пръстени на антената зад пулта за управление. Краят й засвети оранжево. Угасна. Отново засвети.

— По дяволите! — Лейър обърна изключвателя, измени настройката и натисна някакви копчета.

Мистер Чиано видя как датата се сменя: трети август, четвърти, пети… и така до десети. Лейър отново измести ръчката и погледна антената. Тя засвети оранжево. Един път.

— Е, много добре — облекчено въздъхна Лейър и като се наклони над таблото, включи автоматичното приемане.

Взззз — извитата врата на камерата се отвори.

Сифън влезе вътре и се огледа. Облъхна го някаква странна миризма. Хенси беше изчезнал без следа. Сифън почувствува как кожата му настръхна. Но той се овладя и се върна при останалите, за да чуе обясненията, които мистер Чиано с известна мъка измъкваше от Лейър.

 

 

Обувките на Хенси бяха облепени с дебел пласт кал. Краката му бяха целите мокри и дори панталоните до коленете му също бяха напоени с вода. Кал. Е добре, той ще се намаже от краката до главата. Хенси тихо изруга. Отрови, противоотрови — не, това не е за него. Ами ако изведнъж се случи нещо…. На Лейър също не трябва да се доверява много-много. Трябва да се мотае четири часа тука. А и какво всъщност може да прави? Този глупашки кафтан го стяга под мишниците. Но все пак е по-добре, отколкото нищо. Без него би замръзнал на бърза ръка. Той се огледа наоколо.

И все пак е добре да живееш в такъв век. Неизчерпаеми възможности. Тези хора ще повярват на каквото си поискаш. Можеш да забогатееш яката.

Четири часа. Остава още малко. Четири. А с този Чиано шегите са лошо нещо. Да, колко по-добре би било да можеше да не се връща там. Нека тогава професор Лейър да се оправя с тях, това е негова работа.

Хенси поразмърда замръзналите си пръсти в тесните обувки. Скоро ще стане време да се връща.

 

 

— Сами ще видите в колко трудно положение съм. — Лейър беше малко поомекнал и поеше своите гости с кафе от съдове с различни размери и стил, които не отговаряха твърде на строгите изисквания на хигиената… — Моите първоначални… е-е… фондове се изтощиха, когато основната част на работата вече беше завършена. Имам предвид инсталацията. Но в последно време притеснеността и средствата просто ми вързват ръцете. Апаратурата трябва да се усъвършенствува, а за това трябват скъпо струващи съоръжения и трябва да призная, че съм радостен най-накрая да получа известна сума в наличност. Вашите предшественици смятаха очевидно, че тук е благотворително учреждение, и ме подхранваха само с обещания.

— А кои бяха те? — осведоми се мистер Чиано. — Не помните ли как се казваха?

— Тук някъде съм записал — каза Лейър. — Наизуст, разбира се, не ги помня. Струва ми се Уилям Клейфилд и… е… Сидни Уайнбаум. И още един субект на име Картечаря. Хъм. Ах, да, и още един избягал каторжник. Как го казваха? Фелч или Уелч?

— Сидни Уайнбаум! — удивено повтори мистер Чиано. — Ето значи къде се е пъхнал!

— Мистер Уайнбаум? Да-да. Подбрах му специален маршрут из Франция през XVII век. И за това получих ето тези две кресла в стил Людвиг XIV.

— А Уили Боксер? — запита Карл. — С него какво е положението?

— Какъв е пък този Уили?

— Ами Клейфилд, Уили Клейфилд. Той къде отиде?

— А, той ли? На него му беше необходимо сигурно убежище, докато позатихне шумът — така ми се струва, че се изрази той.

— А това, което замъкна от банката, взе ли го със себе си?

— С него имаше някакво куфарче. И за разлика от останалите той все пак ми плати нещичко предварително. Кълнеше се, че ще се върне след две седмици и ще ми даде останалото. Но така и не се върна.

— А закъде замина?

— В хиляда триста и петдесета година. И досега си стои там.

— Кажете ми — започна мистер Чиано — защо трябва да чакаме тук толкова време, колкото човек стои там? Ето, да речем, при случая с Хенси. Защо просто не го прехвърлите тук, като извадите четири часа от бъдещето?

— Това самият аз не го разбирам добре — призна Лейър. — Върху тези проблеми сега всъщност работя. Разбира се, работата би се опростила много, но съществува твърда и ненарушима взаимовръзка между хода на субективното време на този, който прави прехвърляне, и онзи, който се подлага на това. Това значи, че за да престоиш там четири часа, необходимо е и тук да изминат четири часа. На това имам намерение да посветя своите следващи изследвания. Освен това трябва по някакъв начин да се осигури абсолютна точност, за да може веднага да се попада не просто в необходимия месец на определена година, но и в точно определена секунда на даден ден. И точно на определено място. Възможностите са неизчерпаеми, мистер Чиано. — Очите на Лейър се запалиха от фанатичен огън. — Човек ще може да види как се поставя последният камък на Великата пирамида, от върха на хълма ще може да гледа пожара на Рим, ще види кървавия набег на хуните и как Микеланджело завършва Давид, битката при Ватерлоо. Колко много неща ще могат да се видят! Със собствените си очи, без разходи на излишно време, в продължение само на няколко минути!

Зачервен, Лейър замлъкна и настъпи странна тишина.

Изведнъж той забеляза, че неговите събеседници го гледат подозрително и тъпо. Оживлението му веднага угасна и лицето му стана както и преди кисело.

Сифън сръбна от отвратителното кафе.

— С тази работа ми се струва, че може да се свърши добър бизнес — забеляза той.

Вззз… Вратата на камерата се затвори. Едно след друго последваха три оранжеви припламвания. Пет секунди. Едно, две, три. Пет секунди. Едно, две, три…

Лейър се приближи към пулта. Замяркаха се годините. 1691, 92, 93, 94…

Равномерното бучене, към което вече бяха привикнали, отново започна да преминава в пронизителен вой. Ушите им писнаха. Но воят веднага премина в глух и нисък рев, а след това замря съвсем.

Зелената лампичка замига. Всички погледи бяха приковани към вратата на камерата.

Лампичката припламваше и те с все по-нарастващо напрежение чакаха да се отвори вратата.

Завърши една нетърпимо дълга минута и започна втора…

— Какво става? — извика мистер Чиано. — Защо не се отваря?

— При изпращане в бъдещето не е необходимо да се спазва точност до нищожна част от секундата — отвърна Лейър, — но при връщането е необходима абсолютна точност. Иначе могат да настъпят необратими разрушения. Точно както един асансьор забавя движението си преди да спре на даден етаж. Ето, най-сетне!

Вззз! Вратата се отвори.

Хенси свлече кислородната маска. Върху лицето му се четеше неимоверно облекчение.

— Противоотровата! Бързо ми инжектирайте противоотрова! Вече ми се повдига!

Поднесоха му стол в стил Людвиг XIV и той седна, а професор Лейър през това време напълни спринцовката.

Мистер Чиано внимателно оглеждаше Хенси от краката до главата, отбелязвайки си тъмните петна на коленете му, сякаш от сочна трева, странната кройка на горната му дреха, широкополата шапка и щраусовото перо… Мистер Чиано дори се наклони самолично и прекара пръст по подметката на обувката му. Калта беше още влажна. Всъщност Хенси беше съвсем мокър. Периферията на шапката му беше просмукана с вода. От него миришеше на дъжд… и не само на дъжд.

— Вие, какво, да не сте пили? — негодуващо каза Лейър. — Идиот. Та вие сте могли да се натряскате до безсъзнание.

Хенси хвърли кафтана и му поднесе оголената си ръка.

— Там беше яката студено — промърмори той. — Вие ме изхвърлихте сред голо поле, а дъждът се лееше като из ведро. Изходих цяла миля, без да срещна жива душа.

Лейър натърка кожата му със спирт, вкара иглата и инжектира противоотровата.

— А не е ли твърде късно? — с тревога запита Хенси. — На мен нещо не ми е много добре.

— Няма да ви се случи нищо — отвърна Лейър. — А какво друго донесохте оттам?

— Какво да донеса? Та аз нямах време! Вие какво очаквахте? Когато се разхождаш отровен, не можеш да си позволиш много работи.

Като отстрани кафтана и шапката, Лейър помогна на Хенси да махне обръча и гривните.

— Нима нищо не видяхте и нищо не направихте?

— А какво бих могъл да направя? — възрази Хенси. — За да се аклиматизираш, да набележиш подходяща работа и да подготвиш всичко, са необходими най-малко два дни. — Той потърка коляното си. — А на мен само дето не ми счупиха коляното с една скамейка.

В това време Сифън шареше по джобовете на кафтана — дантелена кърпичка, медна табакера, увяхнало букетче, голям железен ключ, кутийка с огниво, броеница, две смачкани писма, шепа медни пенсове и кожена кесийка с десетина гини и сребърни монети.

— А това какво е? — запита Лейър и се дръпна.

— Внимателно, според мен е зареден — Хенси разхлаби възела и сне от пояса си кремъчния пистолет, висящ „рамо до рамо“ със своя по-съвременен роднина. — Всъщност не исках да го взимам, но нали разбирате, че е жалко да убиваш човек само за това, че ти трябва кафтанът му. А да мръзна също не ми се искаше.

— Какво да се прави! — Лейър вдигна рамена и се обърна към мистер Чиано. — Ето още една проблема — как да се подбират най-подходящите климатични условия. Трябва да се работи, да се работи, има да се правят още толкова неща!

Мистер Чиано кимна.

— Да, да, разбирам — каза той, но очите му някак си странно заблестяха.

Те се препираха кой да замине сега. Хенси излезе, за да откара колата под замаскирания навес.

Никой не се съгласяваше да му дадат отрова. Вече беше решено, че за разузнаване и приспособяване към условията на миналото са необходими няколко дни.

Първоначално беше решено да отидат Сифън и Карл и те се съгласиха охотно. Мистер Чиано обаче помисли, помисли и започна да дъвче сърдито долната си устна. Той и преди не вярваше много на Сифън, а Карл съвсем скоро беше допуснал непростимо нарушаване на субординацията… Да изпрати Сифън и Моук? Моук и Карл? Той преценяваше и така, и иначе, но всяка нова комбинация му харесваше по-малко от предишната.

— Три дни трябва да стигнат — обяви Сифън. — Ние ще разузнаем какво и как ще подготвим всичко за операцията в широк мащаб с отчитане на интересното. Смятам, че изборът ще бъде голям. А след това ще може спокойно да се събират плодовете.

Мистер Чиано помръдна пръсти, отърсвайки пепелта от пурата. Най-накрая той взе решение.

— Ще отида аз с Карл. А вие ще наглеждате тук всичко да бъде в ред.

— Защо самият вие? — изненадано залита Сифън.

— Това е крупен бизнес — каза мистер Чиано. — Аз искам да видя всичко със собствените си очи. Не искам пропуски и грешки. Като начало трябва да се намери действена форма за контрол на този край. — Той изплю остатъка от пурата. — Мога да бъда спокоен, само ако организирам лично всичко.

— Но, мистер Чиано…

— Никакво „но“. Аз нали ще се върна. — Той се обърна към изобретателя. — Професор Лейър, можете ли да ме изпратите заедно с Карл на някое място, което да е подходящо за организиране на постоянен пункт за прехвърляне?

— Вие искате да организирате редовни съобщения с определена епоха? Така, така. Ако там остане някой за насочване, съотношението ще бъде постоянно и аз ще съумявам да изпращам там произволно количество хора.

Той си поигра с писалката.

— Те винаги връщат обръчите и гривните. Практически без дисковете е невъзможно да ги намериш.

— Е, добре — каза мистер Чиано, — моят диск вие няма да можете да видите без мене. Поради това заемайте се с работата.

— Както искате. Мисля ще се съгласите, че хиляда шестстотин и четиридесета година е била в Лондон много интересна. А, вие искате да отидете там заедно?

— Точно така. Аз и Карл.

— Чудесно — каза Лейър. — Това ще ви струва още двадесет хиляди долара. Бъдете така добри…

— На Карл е смачкано ъгълчето. Няма ли да попречи?

— Ни най-малко. Това е само кутия. Влизайте, влизайте, джентълмени.

Карл и мистер Чиано застанаха, опирайки се гръб о гръб. Разнесе се „взззз“ и вратата на камерата се затвори.

Разнесе се вече познатият пронизителен вой. Лейър дърпаше ръчките и натискаше изключвателите. Бууум! И воят премина в равномерно мъркане. Карл и мистер Чиано се отправиха в миналото.

 

 

Измина един ден, след това втори. След това и трети. Хенси отскочи до града да купи припаси, а заедно с това и да поръча специалните съоръжения, които трябваха на Лейър. Самият Лейър почти през цялото време стоеше затворен в своята работилница, запоявайки и припоявайки някакви жици. Сифън и Моук играеха на карти. Понякога сядаше да играе с тях и Хенси — само когато не беше необходимо да се занимава с готвене и чистене.

Към края на третия ден таблото се озари от оранжево припламване — един път, два пъти, три пъти. Сифън се хвърли към Лейър, но се сблъска с него на половината път. Сигналът се предаваше автоматично и в работилницата.

Вззз! Лейър бързо и точно направи всички привични му движения.

Мъчителната скука на последните дни се смени с напрегнато очакване.

Хайде, отваряй се, отваряй се!

Сякаш минаха векове, но ето че вратата се отвори.

Камерата беше празна. Лейър се хвърли към нея, но Сифън го изпревари. На пода се търкаляха гривните и обръч с диск, към който беше завързана сгъната хартийка.

Сифън хвана обръча, измъкна хартийката и я разгъна. По нея бяха се налепили песъчинки. Той прочете разлетите драсканици:

„Проф. Лер, стана както казахте, с мистер Чиано се случи беля, той потъна. Не изпращайте никого и не ме търсете. Всичко е наред. К. М.“

— Какво?… Как?… — объркано мърмореше Сифън.

Лейър взе записката и започна да я чете, а Сифън разглеждаше диска. Да, ъгълчето беше смачкано — това беше дискът на Карл.

— Аха — Лейър му върна равнодушно бележката. — Така и става то. Добрите стари времена, какво да се прави. Живеейки в тях, ние можем да бъдем сигурни в бъдещето. Известно ни е какво ще стане със света и след сто, и след двеста години, а наоколо има предостатъчно удоволствия.

— Мистер Чиано е потънал? — недоумявайки повтори Сифън. — Карл не би посмял!

— Нещастен случай — забеляза Лейър. — А може би на Карл не му е харесала конкуренцията. Или просто не е издържал да му забраняват да къса ябълките, който просто сами са искали да паднат в ръцете му.

— А, така ли? — изръмжа Сифън. — Ще го науча аз…

И се пресече — да се добереш до Карл съвсем не беше проста работа.

— Ако искате да отидете там, където е той, бих могъл да направя настройката по диска на мистер Чиано. Карл може би си мисли, че под водата той няма да може да действува. А това съвсем не е вярно.

— Не можете ли да върнете тук мистер Чиано?

— Ако гривната е в джоба му, нищо няма да стане. При оптимален вариант ще получим парче от сакото му, нищо повече.

— Ех, Карл ще ми плати за тази работа — каза Сифън, хвърляйки обръча.

— Докато дискът на мистер Чиано работи, ние във всеки случай можем да определим, ако не местонахождението на Карл, то поне неговото временахождение.

— Ах! — Сифън удари с юмрук по дланта си.

Той имаше свои представи за верността и лоялността. Кодексът беше нарушен непростимо. Какво ще кажат главатарите на другите организации? Той се замисли. Да, какво ще кажат, като научат? Ще му повярват ли? Ако не му повярват? Той беше доверен помощник на мистер Чиано… Във въображението му се редуваха една след друга неприятни възможности. Отговорност, пропуски. Карл е на свобода, цял и невредим. Това няма да им хареса. По кожата на Сифън премина студена тръпка. Той се нахвърли върху Лейър с въпроси. Може ли да вземе Моук, запасния диск и да върне Карл жив или мъртъв? И мисли, мисли: сигурен ли е Моук? Колко души трябва да се изпратят там? Няма ли да се разбунтуват изпълнителите, когато попаднат извън границата на досегаемостта? Сифън тропна с крак. Бъдещето не му обещаваше нищо хубаво. Сега, когато неговият патрон, наставник и ръководител беше изчезнал, него го заплашваха опасности от всички страни. Как ще може да отговори на въпросите? А Карл в момента им се смее…

— Мислиш да отидеш за него? — запита Моук.

— Не — отвърна Сифън. И си спомни за Елейн. Винаги недоволна, непрекъснато искаща нещо. Той вече започна да претегля — наистина, повече на шега — как по-ловко да се избави от нея. И ето че вече я няма Елейн и Шарлота също. Стига, втръснало му е! Да започне всичко отначало… А защо не? Други са започвали. Щом Карл е предпочел миналото, той е решил, че то е по-добро от настоящето…

— Не — повтори Сифън. — Аз ще отида там, само че в друго време.

Ама, разбира се, завладяващи приключения, съвършено нов живот! С неговия ум…

— А? А аз какво ще правя?

— Каквото ти се иска.

Сифън взе куфарчето и го хвърли на пода пред Лейър.

— Ето ви пари за билет. — След това се наведе, отвори го и извади две кутии с патрони. — Те ще ми потрябват. Аз ще замина в миналото. Да кажем, в хиляда седемстотин седемдесет и трета година — довърши той наслуки.

— Хей, почакай — мрачно се намеси Моук. — Никъде няма да ходиш. Искаш цялата отговорност да се струпа върху мен?

— Какво? А бе аз няма да те взема със себе си. Оправяй се както си искаш.

— Нда? — Моук вдигна пистолета си. — Аз имам право на тези пари не по-малко от тебе.

Но в този момент се намеси Лейър, вероятно смекчен от забележимото увеличаване на своя капитал, а може би защото беше съобразил, че една престрелка едва ли ще бъде от полза за неговата апаратура.

— Чакайте, не трябва да спорите. Като отчитам обстоятелствата, готов съм да обслужа и двамата за един и същи хонорар. — Той въздъхна и с ритник отблъсна куфарчето в ъгъла. — Чудесно разбирам създалото се положение. Не ми е за първи път! Ще направя за двама ви всичко, което е по силите ми. Кажете ми само къде искате да отидете…

Сифън реши, че хиляда седемстотин седемдесет и трета година наистина напълно му подхожда. Моук избра по-близка епоха. Стигаше му и началото на сухия режим. Тогава са били времена!

След това те влязоха последователно в камерата и изчезнаха в мрака на вековете.

 

 

Хенси си живееше разкошно — Лейър с готовност му изпълняваше желанията, защото той винаги се връщаше.

Тъмни личности отново го бяха проследили, подложили на разпит с пристрастие и принудили да им разкаже всичко. И отново на професор Лейър се наложи да прекъсне своите научни изследвания, за да разговаря с магнати от престъпния свят. Неговата инсталация все повече се усъвършенствуваше. Без да се стеснява, той изразяваше своето огорчение, че е принуден да оказва услуги на хора, които се ръководят само от чиста корист, но… те плащаха веднага, плащаха на ръка, без да искат разписки или заплащане на данъци. И освен това те мълчаха.

Но на всичко хубаво рано или късно идва краят.

Банкнотите, които Хенси обмени в Майами, се оказаха част от откупа, получен от похитителите на малката Беренис Бернуази. В резултат Хенси привлече върху себе си вниманието на пазителите на закона. И всичко си застана на мястото.

— Прехвърляне във времето и пространството! Фантастика! — федералният агент Диксел внимателно разглеждаше инсталацията. От пулта за управление му намигаха светещите циферблати, копчета и изключвачи. — Помисли си само!

Гордън, вторият агент, каза, като внимателно надзърташе в камерата за прехвърляне:

— Точно така. Точно това трябва — бандитите да се прехвърлят в миналото. Та това е идеалният начин да се избавим от тях — добави той замислено.

Диксел възхитено поклати глава.

— И всичко до последната лампичка той е направил със собствените си ръце. Направо гений!

— По-добре би било да насочи своята гениалност в служба на обществото — забеляза Гордън. — Впрочем всичко зависи от гледната точка. Още един клиент и щяха да станат точно четиридесет онези, които той е премахнал от нашия свят. При това за минимална цена от пет хиляди долара. Ей-ей, не пипай нищо! Не ми се иска никъде да ме отправяш!

Диксел се засмя и се приближи до камерата.

— Не се тревожи, Джони, всичко е изключено. Дори и да се отправим някъде, това ще бъде в рамките на нашето време.

— На моята жена това не би се харесало — отвърна Гордън. — А и как тя би могла да получи застраховката ми?

— Това прозорче за наблюдаване ли е? — запита Диксел, надзъртайки вътре.

— А? Прилича — отвърна Гордън и прекара ръка по сегментите на кабела, издигащ се до тавана. — Вероятно се зачервява така, че не може да се пипне.

Сега обаче кабелът беше студен и напълно можеше да се използува за стълба. Гордън се изкатери до горе, побутна панелата и откри, че тя леко се измества встрани. Като пъхна глава в отвора, запали фенерчето си.

— Е, какво има там? — запита Диксел. — Батареи на времето?

— Аха.

Като пошари с фенерчето още около една минута, Гордън се спусна и излезе от камерата, в която не се чувствуваше много уютно.

— Е, какво има там? Какво видя?

— Надувен дюшек, хладилник, маркуч, две кофи, гардероб, комплект гривни и обръчи с дискове и библиотечка с криминални романи. Скривалището на нашия приятел Хенси. — Гордън огледа лабораторията. — Чудесно. Машина на времето. Евтина и общодостъпна тенекия, лампички и буйно въображение. — Като изведнъж стана сериозен, той се обърна и се вгледа в пода на камерата. — И пропадащ люк над най-дълбоката от изоставените мини в Аризона.

Край
Читателите на „„Времето е пари““ са прочели и: