Так Халъс
Преговори

— Докога — попита вождът Едуърд Лонглегс старши, като се гледаше в огледалото и с две ръце наместваше в средата на главата си бойната грива от пера — ще трябва да се мотая тук и да издавам нечленоразделни звуци като някой дивак?

Той нагласи опашката от пера да пада точно между двете му плешки и след това погледна изображението на внука си в огледалото.

— Докогато е необходимо — отвърна посланикът за специални поръчения Ед Лонглегс III, вглеждайки се намръщено в костюма на дядо си. — Все още нещо не е както трябва.

Вождът Лонглегс се огледа. Ботуши. Кожени панталони и късо кожено палто с автентична мънистена везба от племето хопи. Автентична бойна украса за главата от племето сиукси. Погледна внука си.

— Всичко ми се вижда в изправност.

Посланикът поклати неубедено глава.

— Не мога да разбера точно какво е. Някак си нямаш достатъчно вид на индианец.

— Цял живот съм си бил индианец — изръмжа вождът.

— Но нямаш вид на такъв.

Вождът Лонглегс се вгледа в огледалото. Загорялото му лице и гърбавият му нос бяха в тон с бойната украса на главата.

— Най-красивият индианец, който съм виждал.

— Не става въпрос за лицето ти.

— А за какво?

Посланикът изведнъж просия и посочи към краката му.

— Ботушите ти.

Вождът повдигна единия си крак и заразглежда ботуша.

— Какво им е на ботушите?

— Не са автентични.

— Те са от истинска мексиканска кожа.

— Виждам.

— Ръчна изработка.

— И това виждам. Но кой е чувал индианец да носи каубойски ботуши?

— Аз. Цял живот съм ги носил. В резервата всички ходят с такива ботуши.

Посланикът прояви отчаянието си.

— Дядо, ние не сме в резервата. Ще трябва да направим силно впечатление на няколко бледолики.

— Вече няма разлика между бледоликите и повечето индианци. Да вземем тебе например. Ти не си индианец както и… и… — вождът махна с ръка, като обхвана кораба и Луната — … ония твари там горе.

— Иноземци — поправи го посланикът Лонглегс.

— Както и да ги наричаш, те не са индианци, както и ти не си. — Вождът Лонглегс посочи с палец зад гърба си. — Видях те там, във Вашингтон, да си приказваш с големците. Наричаш ли го от време на време Големия бял баща, за да си спомни, че си индианец?

— Обръщам се към него с мистър президент, както и всички други.

Вождът се изсмя късо, саркастично. Насочи обвинително пръст към внука си.

— Ето на! Ти не си индианец! Всеки индианец, който има известно себеуважение, ще подхвърля по няколко „Големия бял баща“ просто за да ги обърква. — Вождът Лонглегс се захили, доволен от неудобството, което изпитваше внукът му. Накрая утихна. — Докъде бяхме стигнали?

— До костюма ти. Сигурен ли си, че всичко друго е автентично?

— Горе-долу.

Посланикът се смръщи.

— Какво искаш да кажеш с това „горе-долу“?

— Знаеш, че ми се обади в последния миг.

— Зная. И какво от това?

— Затова трябваше да поизпрося туй-онуй. — Той докосна бойната украса на главата си. — Това е сиукско, но ми казаха, че е автентично, а това… — той докосна късото кожено палто — … е от племето хопи, поне по-голямата част от него. Някои от тия мъниста са пластмасови и са шити с машина, но се предполага, че орнаментите са хопи и…

— Има ли нещо от апахите?

— Какво те интересува? Ти няма да различиш апах от сиукс, дори и да те ухапе.

Посланикът поклати глава сякаш не можеше да повярва.

— Значи нищо не е апахско?

— Почти. Ако ми беше дал повече време…

— Нямахме повече време. А сега свали тези каубойски ботуши и обуй мокасини.

— Нямам мокасини.

— Тогава ще вървиш бос.

— Бос!

— Всичко трябва да изглежда автентично — рече посланикът Лонглегс, — а каубойските ботуши не изглеждат така.

— А нима като съм бос, ще изглеждам по-автентичен?

— Все пак е по-добре.

Вождът Лонглегс изръмжа, наведе се и задърпа левия ботуш. Той лесно се изхлузи. Десният се запъна.

— Помогни ми. Смесена кръв — каза вождът и протегна крак.

— Дядо, престани да ме наричаш мелез.

— Нали си такъв? Полубял, полуиндианец.

— Аз съм чист апах, също като тебе.

Вождът Лонглегс промърмори.

— Какво означава това мърморене?

— Никой чистокръвен апах нямаше да се отнесе към индианците, както ти се отнесе към тях.

— Какви индианци?

— В Ню Йорк. Те само искаха да им се върне законно принадлежащата на племето им земя, а ти… ти чичо Том-Том им я обръсна за сметка на Големия бял баща.

— Дядо, та те искаха да им върнат Манхатан.

— Няма значение.

— Понякога много трудно се разговаря с тебе, дядо.

Вождът изръмжа.

— А това какво означава?

— Значи, че кракът ми се измори да стърчи във въздуха. Свали го тоя ботуш.

Посланикът хвана ботуша за двата края и дръпна силно.

— Внимавай! Ще ми откъснеш крака.

— Извинявай.

Докато наблюдаваше как внукът му се бори с ботуша, вождът Лонглегс започна да се съмнява дали е постъпил разумно, като прие предложението на момчето. Щом не можеше да събуе някакъв обикновен ботуш (кракът се дърпаше и извърташе; по челото на внука струеше пот), как ли щеше да спасява човечеството, включително и бледоликите.

Отначало, когато внукът му телефонира от Вашингтон, вождът се поколеба дали да приеме да участвува в преговорите. Месеци след случката в Манхатан вождът Лонглегс разправяше наляво и надясно, че няма никакви роднински връзки с момчето. Когато го питаха дали не е роднина на Ед Лонглегс, който продаде индианците, заели остров Бедлоу, той обикновено се опитваше да подметне, че тоя Лонглегс е семинол. Никакъв роднина. Ако приемеше да участвува в преговорите, можеше да потвърди роднинските си връзки. Но все пак момчето му беше роднина. Като признаваше това, вождът беше принуден да признае и още нещо по отношение на внука си. Въпреки образованието, получено в Харвардския университет — а може би поради това, — той беше тъп индианец. А според вожда Лонглегс няма нищо по-лошо от тъп индианец освен тъп бледолик. Той прие да участвува в преговорите.

Когато момчето обясни положението, че иноземни същества са окупирали Луната, разрушили напълно базата в Морето на спокойствието и че унищожават всеки кораб или ракета, изстрелвани от Земята, че президентът иска Ед Лонглегс, който бе приключил успешно преговорите по инцидента на остров Бедлоу, да поговори с тях и да сключи някакво споразумение, че Ед Лонглегс иска вождът Лонглегс да го придружи — когато му обясни всичко това, вождът го нарече направо тъп индианец и затвори телефона.

Момчето се обади повторно. Примоли се, каза, че това е най-добрата възможност в сегашните времена да се покаже висотата на индианската мъдрост. Вождът Лонглегс отвърна, че мъдрите червенокожи си стоят в резервата, когато зелени човечета заплашват бледоликите. Момчето каза, че светът е в опасност. Вождът подхвърли, че индианците винаги са живели сред опасности. Момчето рече, че ще се прослави семейното име. Имаш предвид, че ще е добре за кариерата на Ед Лонглегс, отговори вождът. Да, призна си внукът, трудният път към президентското място ще се облекчи.

— А защо аз, заинтересува се вождът?

— Защото правителството е в отчаяние — отвърна момчето.

Бяха опитали да се свържат с иноземците по всички възможни начини. Когато радиовръзката се оказа безполезна, изпратиха посланици. Всеки път, когато корабът на посланика навлизаше в орбита около Луната, иноземците го унищожаваха. Ед Лонглегс видя възможността да спаси човечеството и между другото да осигури кариерата си и затова внуши на президента идеята за вожда Едуърд Лонглегс старши, познавач на древния индиански фолклор, събрал в себе си свещени мистични прозрения, човек в пълна хармония с природата и самия себе си, толкова ведър, че дори гърмящите змии можеха да го ухапят само насила — накратко, човек, който може да влезе в досег с всичко — земно и неземно.

Вождът Лонглегс премисли описанието и се подвоуми, като си спомни за последната среща с гърмяща змия. Змията бе забила зъби в прасеца на вожда и ако бе проявила някакви чувства, те приличаха по-скоро на удоволствие, отколкото на принуда. Накрая вождът заговори.

— Аз ли?

— Да, ти.

— Но…

Всичко, увери го Ед Лонглегс, е просто измама, безобидна хитрост, за да може момчето да заговори с иноземците и да спаси света. Нима вождът Лонглегс има нещо против да се мамят бледоликите?

Разбира се, че не, отвърна вождът, но той не одобряваше положения, при които животът на вожда Лонглегс можеше да се окаже в опасност.

Момчето го увери, че няма защо да се опасява. В Харвард бяха го научили да се справя с всякакво положение.

Въпреки убеждението си вождът Лонглегс се остави да бъде убеден от дълбокомислията, които преподаваха в Харвардския университет. Още повече, че му харесваше мисълта да измами бледоликите, били те бледобели или бледозелени. И отгоре на това щеше да пътува безплатно до Вашингтон и да се повози на ракетен кораб, ако ги наричаха така. Щеше да го отвлече от ежедневните пазарлъци с японската вносна компания, доставяща глинените черепи, които той продава на археолозите. Накрая прие.

Докато гледаше как момчето дърпа ботуша и усещаше болката от това дърпане в ставите, вождът Лонглегс се усъмни дали е постъпил разумно, като е приел.

— Почакай — каза вождът, издърпа ботуша от ръцете на внука си и го постави на коляното, — остави ме аз да опитам.

Той дръпна форта, изпъна пръсти и изтегли крака си.

Посланикът Лонглегс обърса челото с ръкава си.

— Добре. Да вървим.

— Къде?

— На командния пост. Почти стигнахме.

Вождът Лонглегс последва внука си в коридора. Качиха се на асансьора и потеглиха в мълчание. Почти през цялото пътуване от Земята вождът Лонглегс бе мълчал. Бяха му забранили да напуска кабината и той се чувствуваше като затворник. Момчето бе казало, че по този начин ще се повиши авторитетът му — ако го държат зад сцената до решителния миг и тогава го извадят на показ като спасител.

Вождът Лонглегс не даваше пет пари за авторитета си. Искаше да разгледа кораба. Беше му дошло наум така да изрисува по чирепите, че археолозите да си помислят, че апахите са произлезли от иноземни космически пътешественици. Щяха да се повишат продажбите. Но му трябваха автентични рисунки. Затова трябваше да разгледа кораба. Но дори когато обясни положението на момчето, и то съвсем просто и ясно, внукът му въпреки това го остави да стои в кабината. Харвардският университет явно бе променил стойностите у момчето.

Вратата ги изведе в командния пост. Там стоеше изправен с гръб към тях някакъв човек и през широките прозорци се вглеждаше в Луната. Човекът чу съскането на отварящата се врата и се обърна, като в същото време каза на един от многобройните хора, седнали пред командните пултове, да наблюдава планетата.

— Да не мисли, че ще избяга нанякъде? — пошепна вождът Лонглегс и се захили.

— Пшт! Помни, само на апахски — предупреди го внукът му.

— Ооо — възкликна капитан Карапалида, приближи се към тях и протегна ръка на вожда. — Посланика и вожда Лонглегс. — Той стисна с две ръце ръката на вожда Лонглегс и я разтърси здравата, като се взираше — почти с обожание — в очите му. — Тъкмо щях да ви повикам вас двамата. Почти сме готови да навлезем в орбита около Луната. — Капитанът се засмя.

— Защо се хили? — попита вождът на апахски.

— Щом навлезем в орбита, отговорността се прехвърля върху нас.

Капитанът погледна посланика Лонглегс с вдигнати вежди.

— Какво казва, посланик?

— Питаше дали придружаващите ни кораби са все още с нас.

Капитан Карапалида отново насочи вниманието си към вожда, отривисто поклати глава и с повишен глас каза:

— Да, сър. С нас са, сър.

— Кажи му, че не съм глух.

— Той не е глух.

— О, извинете — рече объркан капитанът. — Ако дойдете насам, ще видите ескорта ни.

Вождът Лонглегс последва двамата мъже към центъра на стъклената стена. Пред тях Луната — полумесец от техния ъгъл на виждане — висеше в пространството подобно на лунен глобус. Дори каквото бе останало от базата в Морето на спокойствието, която върху лунните глобуси приличаше на точка, върху Луната също беше като точка. От двете страни кораби, гиганти с носове като луковици, проточили след себе си по три дълги тръби и накичени със сложните устройства на слънчевите батерии, летяха със същата скорост и наближаваха Луната. Само техният кораб беше снабден с приличащ на паяк спускателен апарат.

— Кога обикновено взривяват посланиците? — попита на апахски вождът Лонглегс.

Внукът се намръщи.

— Какво казва? — осведоми се капитанът.

— Иска да знае кога навлизаме в опасната зона.

— В нея сме.

— Разбирам — отвърна колебливо посланикът. — Ще трябва да се посъветвам с дядо си. — Той продължи на апахски. — Какво ще правим сега?

— Откъде мога да знам, дано попаднат всички в празни ловни полета! — Изразът „по дяволите“ трудно се превеждаше на апахски.

— Нали ти си мъдрецът?

— А нали ти си завършил Харвардския университет?

— Дядо, положението е сериозно. Опитай се да измислиш някакъв нов подход. Човечеството се нуждае от време. — Той посочи към Луната, която се виждаше през прозорците.

— Тия същества притежават необходимата техника, за да дойдат тук от звездите и да унищожават нашите големи птици, сякаш са дребни мухи.

— Какво искаш да кажеш с големи птици?

— Космически кораби — отвърна на английски посланикът.

— Аз пък винаги използувам небесно кану.

— Както и да го наричаш, те могат да го унищожат. Трябва да спечелим достатъчно време, за да се изравним с тях.

— Всичко по реда си. Дори не знаем дали са още там долу. Може би са отлетели. Можеш да се опиташ да поговориш с тях.

— Добра идея. Капитане, възможно ли е да влезем в контакт с тези същества?

— Разбира се. — Капитанът се обърна към един от техниците и нареди да се установи визуална аудиовръзка с повърхността на Луната. Когато това стана, той се обърна към посланика. — Това е честотата, която използуваха преди. Другите успяха да говорят тридесет секунди, преди да ги взривят.

Вождът Лонглегс видя как внукът му преглътна.

— Добре, ще опитаме. Къде да застанем?

— Където и да е. Камерата ще ви улови и ще подаде сигнала по канала.

Посланикът Лонглегс изпъчи гърди и пристъпи напред, загледа се към Луната и вдигна ръка, разтворил длан.

— Идваме с мир от името на цялото човечество — заяви той.

Два лъча синя светлина бляснаха от повърхността. Придружаващите кораби пламнаха, превърнаха се в нажежени до синьо топки и изчезнаха.

— Май идеята не беше много подходяща — рече вождът Лонглегс, като наблюдаваше гаснещите искри от експлозията.

Посланикът Лонглегс само кимна с глава в знак на съгласие, тъй като беше прекалено смаян, за да проговори.

— Остави ме аз да опитам — каза вождът Лонглегс.

Преодолял смайването си, посланикът погледна дядо си.

— Ти?

— Какво можем да загубим?

— Живота си!

— Май се поуплаши, а? — подхвърли вождът Лонглегс.

— По-скоро съм предпазлив.

— Слушай, няма да направя нищо по-лошо от тебе.

— Защо си сигурен в това?

— Ти загуби две небесни канута, прав ли съм?

Внукът му кимна с глава.

— А аз мога да загубя само едно.

— Дядо, да ти припомня, ако не си забелязал, че ние се намираме на него.

— Забелязал съм го — отвърна вождът Лонглегс и пристъпи напред. — Махай се от пътя ми.

Вождът Лонглегс вдигна дясната си ръка към Луната.

— Хоу!

Той се вгледа в повърхността на Луната в очакване на синия лъч. Но той не се появи. Окуражен, той продължи.

— Говори вождът Едуърд Лонглегс. Какво правите, вие чужденци, из нашите ловни полета?

— Дядо, не сме сигурни дори дали знаят английски или руски, но съм уверен, че не знаят апахски.

— А стрелят ли?

Посланикът Лонглегс млъкна.

— Слушайте, вие бледолики — продължи вождът Лонглегс. — Вървете да ловувате небесните бизони в нечие друго ловно поле. Разбрахте ли?

Внезапно на около метър пред вожда въздухът затрептя и постепенно се появи някакво същество — хуманоидно, двукрако, покрито с пера от гърдите до ноктите на краката. То напомни на вожда за някаква кръстоска между танцьор от племето хопи и папагал. Човката му стърчеше също като на голям папагал. Привидение ли е? Холографно изображение? Може би самото същество се е телепортирало в командния пост? Трудно беше да се установи.

Като го видяха, членовете на екипажа изпаднаха в паника и се втурнаха да бягат. Толкова плътно се наблъскаха в асансьора, че последният човек, дебел, облян в пот мъж, трябваше да се покатери по първата редица и останалите трябваше да го задържат над себе си. Вратата на асансьора се затвори и в поста останаха само капитанът и двамата Лонглегс.

Когато заговори, човката на съществото, заобиколена от две присвити очи, затрака, като удрящи се дървени блокчета.

— Ще се срещнем с оня с перата — рече съществото, като апахският му език с изключение на тракането нямаше никакъв акцент, а то поглеждаше към някакъв предмет, скрит под перата на ръката му — в двадесет и три часа по Гринуич.

Привидението изчезна.

След като корабният лекар даде някакво успокоително на посланика Лонглегс, вождът и внукът му се прибраха в кабината си, за да се подготвят за слизане на повърхността. Вождът Лонглегс забеляза мъката на внука си от това, че е бил надминат в собствената му специалност — дипломацията, — и реши да позлорадствува.

— Разбираш ли — рече вождът Лонглегс, докато сваляше бойното украшение от главата си и навличаше специалния костюм, даден му от капитана, — просто трябва да знаеш как да разговаряш с тия същества.

— Дядо — отвърна посланикът Лонглегс, като закопчаваше своя костюм, — престани да злорадствуваш.

— Не злорадствувам. Само ти казвам кое какво е. Ако в Харвардския университет бяха те понаучили на мистичната индианска мъдрост, щеше да го знаеш.

— Ти не знаеш нищо повече от мене за мистичната индианска мъдрост.

— Зная обаче, че тия същества не стрелят.

Привършиха обличането в мълчание. Вождът Лонглегс, уморен да ходи бос по студената метална палуба, нахлузи каубойските си ботуши, тъй като се опасяваше от артрит, а след това намести на главата си бойната украса от пера и я закрепи.

— Как изглеждам?

— Смешно. Бойната украса и ботушите не отиват на костюма.

— Жалко.

— Но ти все пак ще си останеш с тях.

— Да.

— Защо?

— За да ме отличават от тебе. Вероятно на тия същества ние всички им изглеждаме еднакви.

— Когато се спуснем там, долу, остави ме аз да говоря.

— Спомни си, че те пожелаха да разговарят с мене, оня с перата.

— А знаеш ли поне нещо за работата на посланиците?

— Те не стрелят. Само това ми трябва да зная.

Телефонът в кабината замърка. Посланикът Лонглегс го докосна. Появи се лицето на един от техниците.

— Повикване по лазера от Белия дом.

— Включете го.

На екрана се появи лицето на президента, с посивяла коса, но благороден израз, по което личеше умора.

— Ед — обърна се президентът към посланика и му кимна.

— Кажете, мистър президент.

— Положението е сериозно.

— Съгласен съм, сър.

Погледът на президента се насочи покрай посланика към леглото зад него.

— Това ли е дядо ти?

— Да, сър.

— Внушителна фигура. Говори ли английски?

— Само апахски. Както ви казах на конференцията, сър, той не е засегнат от модерната цивилизация.

— Разбирам — рече президентът. След това вдигна ръка с разперена длан към вожда Лонглегс. — Хоу!

— Хоу! — отвърна вождът от леглото.

Президентът отново насочи вниманието си към посланика.

— Капитанът ме осведоми за първоначалния ви контакт със съществата. Отначало изпитвах съмнения относно предложението ти. Дядо ти, макар и да е несъмнено прозорлив, ми се стори неподходящ дипломатически инструмент за тази работа. Но, изглежда, че нещата се развиват добре. Трябва да продължим същата стратегия. Когато се спуснете на повърхността, искам да оставиш дядо си да води преговорите. Изглежда, че те с желание го слушат. Получих пълномощия от всяка страна — членка на Обединените нации, да го оставим да сключи всякакво споразумение, каквото той сметне за оправдано. Нуждаем се от време, Ед, за да се изравним технически с тия същества. Дядо ти трябва да ни спечели това време. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Пожелавам ви щастие.

Екранът потъмня.

Двамата излязоха от кабината и отидоха във въздушния шлюз, за да се прехвърлят на апарата за спускане. Според плана на повърхността трябваше да се издигне геодезичен купол и да се напълни с нормална земна атмосфера. Съществата можеха да използуват собствените си привидения, за да проникнат в купола.

Като се завърза за седалката и постави бойната украса на коленете си, вождът Лонглегс се зае да планира стратегията на преговорите. Апаратът за спускане се отдели от големия кораб и запада към лунната повърхност. Пилотът на апарата предаваше цифрови данни на кораба. Под тях осеяната с кратери повърхност се приближаваше. Вождът Лонглегс, потънал в плановете си, не й обръщаше внимание. Когато внукът му го попита за плановете му, вождът отвърна:

— Смятам да се държа с това същество като с индиански агент.

Приближиха повърхността и се стрелнаха над надупчения от кратери терен. Накрая се показа иноземният кораб — нестабилно изглеждаща структура, подобна на нефтена сонда с някаква сфера отгоре. Пилотът кацна на около двеста метра от кулата и натисна върху таблото копчето за геодезичния купол.

Отстрани на апарата за спускане се разнесе шум. Стреснат, вождът Лонглегс погледна през прозореца. Под него една рампа точно докосваше повърхността. По рампата върху Луната се спусна количка. Тя спря на стотина метра встрани и от нея изскочиха метални пръти. От количката веднага се протегнаха механични ръце и бързо започнаха да сглобяват рамката на купола. Щом я завършиха, количката напръска рамката с пластмаса от специален накрайник, съедини купола с апарата за спускане чрез пластмасов тунел и се отдръпна на десетина метра, където спря. В апарата светна зелена светлина.

— Готово — съобщи пилотът.

— Да вървим, дядо.

— Какво значи това да вървим? — вождът се посочи с пръст. — Птицата пожела да говори с мене.

— Да, но…

— А и белият началник във Вашингтон каза, че аз трябва да водя разговора.

— Зная, но…

— Никакво но. Отивам сам.

Преди внукът му да успее да възрази, вождът Лонглегс грабна едно задействуващо се от звук печатащо устройство, откри входа към пластмасовия тунел и тръгна към купола. Макар да разбираше, че за пилота постъпката му можеше да изглежда проява на храброст, действителната причина да хукне навън от апарата беше желанието да се отърве от внука си. Независимо от мистичната харвардска мъдрост на момчето му липсваше здрав разум. Само щеше да раздразни птицата и да я накара да ги взриви.

Вождът Лонглегс влезе в купола и постави на главата си бойната украса от пера. Почти веднага покритото с пера привидение затрептя и се втвърди. Вдигна едната си завършваща с големи нокти ръка.

— Хоу! — изтрака то.

Вождът Лонглегс със задоволство установи, че съществото най-после е научило английски — в апахския език липсваха думи за някои от нещата, за които те щяха да бъдат принудени да говорят — и отвърна с вдигната ръка:

— Добре. Как си?

— Чудесно. Какво искаш от нас?

— Какво вие искате от нас? — контрира го вождът Лонглегс.

— Възнамеряваме — изтрака пернатият пратеник с прямота, на която вождът можа само да се възхити — да завземем всички използуваеми светове в този ръкав на Галактиката.

— Звучи разумно. Мога ли да попитам защо?

— Това е предопределението ни. Висшето ни предопределение.

Вождът Лонглегс бе чувал това изречение и преди. Повдигна рамене, защото не можа да си спомни източника на изказването. Като прецени противника си, вождът Лонглегс реши, че те са същества, които и двамата говорят еднакъв прям език.

— Хайде да оставим настрана харвардските тънкости и да се заемем с работа. Имам едно предложение.

— Какво предложение? — попита съществото, като присви близките до човката му очи.

Заеха се да преговарят. Вождът Лонглегс предлагаше, птицата отхвърляше. Птицата предлагаше, вождът отхвърляше. След няколко часа тежка работа по подробностите вождът трябваше да признае, че птицата здравата се пазари, по-добре от японската компания, която произвеждаше чирепите, по-добре от индианския агент, дори и от археолозите. Въпреки това птицата реагираше доста подобно на тях, та успяха да постигнат споразумение — грубо, но задоволително.

Изготвиха звукоотпечатан документ и го подписаха, знакът от дланта на птицата до Х на вожда.

Вождът Лонглегс нави своя екземпляр от договора на тръбичка взе звукоотпечатващото устройство и тръгна към тунела. На входа се поколеба, защото в мисълта му се оформи въпрос. Погледна назад.

— Как така вие се съгласихте да разговаряте с мене, а унищожихте всички други?

— Видяхме перата ви и ви взехме за човек.

Вождът Лонглегс се отправи към апаратурата за спускане със задоволено любопитство. Апаратът излетя към кораба на орбита около Луната. По време на краткия полет посланикът Лонглегс зачете договора, като с всеки нов член се намръщваше все повече.

— Дядо — каза той, когато наближи кораба, — това е най-неблагоприятният договор, който съм виждал. Ти си им дал всичко.

— Аха.

Разгневен, посланикът Лонглегс размаха документа и бодна пръст от свободната си ръка някъде в средата.

— Погледни тук, дядо. Човечеството се ограничава върху четирите вътрешни планети на Слънчевата система в продължение на сто години!

— Аха.

— Не мога да покажа на президента такъв договор — възрази посланикът. — Предопределението на човечеството е да притежава звездите. Не можем само… само… — Той вдигна ръце. — … чакай! Ти си превърнал вътрешните планети в нещо като… — продължаваше да размахва ръце. — … като резерват!

— Аха.

— Само „аха“ ли можеш да казваш? Какво ще трябва да кажа на президента?

— Кажи му, че вярвам в него. Когато дойде времето. Големият бял баща ще знае как да наруши договора.