Владимир Орловски
Щекерит

Глава І

— Войната? Войната, мили мой, ще изчезне от Земята едва когато последната инфузория изяде предпоследната. Не по-рано!

Щекер завърши енергичната си сентенция с не по-малко енергичен жест и като тръсна празната си чаша върху мраморната масичка, огледа дъвчещата и примляскваща зала.

— Всичко това е материал за бъдещата война — продължи той, усмихвайки се пресилено, — те и техните деца, и децата на техните деца.

Събеседникът му проследи неговия поглед и потръпна, виждайки живото човешко море.

— Е, а и вие ли също се… готвите?

— Да, само че за това не трябва да се говори на глас.

— Отровни газове?

Щекер барабанеше с пръсти по масата, следейки с поглед дима от пурата си.

— Д-да — каза той накрая, обръщайки се към своя събеседник. — Това някога ще бъде едно сюрпризче, пред което ще избелеят ипритът, люиситът и всичко, което съществува досега в областта на военната химия.

— Това нещо е тайна, разбира се?

— Надявам се, че да… Макар да душа около мен твърде усърдно.

— В какво ще се корени силата на тази отрова, върху която възлагате такива надежди?

— Газът трябва да бъде средство за нанасяне на светкавични и зашеметяващи удари… Едно докосване до него предизвиква пареща и непоносима болка. При вдъхването му смъртта е почти мигновена. Той прониква през всички обвивки с органичен произход.

— Но нали срещу всяка отрова в края на краищата бива открита и противоотрова!

— Разбира се, противоотрова не само може, а и трябва да се намери, за да предпазим своите бойци. Аз открих тази противоотрова след двегодишна упорита работа… Но докато търсят тази противоотрова онези, върху които ще се сгромоляса моят газ, той ще свърши своята работа. Представете си какво впечатление ще прави газовият облак, когато като широка вълна запълзи към противника… Представяте ли си паниката, безумието и отчаянието, което той ще предизвика. По пътя му няма да остане нищо живо…

Гейслер се вгледа в събеседника си почти с ужас.

— И можете да говорите за всичко това спокойно? Нима като се занимавате с подобни изследвания, не ви идва на ум, че те са насочени срещу живи хора, на които ще донесат страдание и смърт?

Щекер замълча за малко.

— Страданията на единиците и на милионите единици не се взимат под внимание върху везните на историята — накрая каза сухо той — и когато това е ясно, всичко става твърде просто и обикновено.

— И как ще се нарича този нов газ?

— Той ще носи името „Щекерит“. Смятам, че имам право на това.

Гейслер мълчеше, вгледан замислено във вълнуващия се човешки мравуняк.

Глава ІІ

В лабораторията се смрачи и Щекер запали осветлението. Зад прозореца изведнъж стана по-тъмно, сякаш някой спусна пред него мътна завеса.

Днес Щекер се застоя тук по-дълго от обикновено. Той прехвърли в съзнанието си всичко, което беше видял и чул през последните дни.

Гейслер му беше заявил:

— Опитайте да се поставите на мястото на стотиците хиляди, които вашият газ ще изтрови като плъхове или лалугери.

Щекер се беше усмихнал презрително. Стотиците хиляди са само пушечно месо, предназначено от железни закони да попълва статистическите рубрики на убитите и ранените. А той принадлежи към тези, които са движещата сила в сложния ход на човешките дела. Случайност, разбира се, е възможна винаги. Какво пък? Той ще съумее да посрещне смъртта по достоен начин, както подхожда на учен и мислител. Но това съвсем не променя същността на нещата.

Щекер хвърли изгасналата си пура, протегна се и приближи до работната маса, където имаше прибор за изпробване физиологичното действие на проучваните газове. Под голям стъклен похлупак имаше голям сив плъх, който се раздвижи неспокойно при приближаването на човека. Щекер го гледа няколко секунди, изчаквайки да се оттегли в далечния край на резервоара, по-близо до крана. Едва тогава пусна под похлупак облаче червеникав газ и започна да наблюдава какво ще стане.

Плъхът замря неподвижно в единия ъгъл и едва когато първата червена струйка, разстилаща се по дъното, близна крачетата му и го изгори, жално зацвърча и се замята в прозрачната клетка, удряйки се в стъклените стени.

Щекер следеше равнодушно познатите му етапи от действието на газа. Плъхът, тичайки от стена до стена, се натъкна на невисоката кутийка, която бе поставена нарочно в средата на дъното и се издигаше над него с няколко дюйма. Мигом се изкатери върху нея и гледайки надигащото се отдолу кърваво море, треперейки панически, заоблизва обгорените си лапи. Както и преди обаче, дишаше спокойно. Извън облака присъствието на газа не безпокоеше животното. Именно с това преди всичко трябваше да се води борба, но засега тази борба беше безуспешна. Газът имаше изключителна плътност и поради това изключително бавно се смесваше с въздуха. Ето защо той се движеше като гъста мъгла. И сега ставаше така, независимо от примесите, които имаха за задача да улеснят разпръскването на отровния облак. Вярно е, че те напомняха за себе си отдалеч със слабата си тръпчива миризма, която вече беше позната на Щекер, но тази миризма се предизвикваше именно от летливия примес, който не беше отровен, макар да причиняваше слабо виене на свят.

Щекер включи вентилатора, монтиран в горната част на похлупака. Със завъртането на лопатката въздушната вълна раздвижи утаилия се долу газ. Червеникавите му струйки се завихриха в спирали и бързо запълзяха нагоре. Плъхът зацвърча пронизително, вдигна нагоре трескаво разтворената си уста и задиша тежко и на пресекулки, след което се строполи в гърчове. Червената мъгла продължи да се вълнува още половин минута над вече съвършено неподвижното тяло. Щекер спря вентилатора и отвори крана, през който пръсна струя аерозолна течност под похлупака и тя само за минута погълна газа. С това опитът завърши. Той вдигна похлупака и огледа внимателно мъртвото животно. Възпалена кожа, парцали окапваща козина, помътнели очи — нищо ново.

Щекер натисна звънеца. Появи се прислужникът, ленив и сънлив младеж, нает временно да замества заболелия дългогодишен служител в лабораторията.

— Изхвърлете го — каза му Щекер, посочвайки към лабораторната маса. — За утре сутринта пригответе едно морско свинче от голямата клетка.

Прислужникът все така апатично взе за опашката мъртвия плъх и тръгна към вратата. Щекер поклати глава. Този тромав и странен човек, който винаги гледаше изпод вежди и скъпеше думите си, не му беше симпатичен.

— Този сънлив дървеняк току-виж, че направи от глупост някоя беля. Слава богу, че след три дни ще се върне старият Густав.

Тръгна към малката врата, от която няколко стъпала водеха нагоре в „тъмната стая“. Тя се използваше за опити с различни лъчи. От това помещение нямаше никакъв друг изход. По пътя си Щекер огледа няколкото стоманени бутилки, оставени до вратата. Те бяха пълни с газ под голямо налягане и се намираха тук временно, докато бъдат изпратени на изпитателния полигон.

Зад него се разнесоха стъпки. Прислужникът отново влезе и започна да размества нещо върху работните маси.

— А какво да правя с кучето, господин професор? — запита той с такъв глас, сякаш го мързеше да си движи езика.

Щекер погледна към клетката, поставена върху високата маса до прозореца, в която дремеше свито на кълбо малко куче. То беше подложено вчера на въздействието на слаби концентрации от газ.

— Дайте му храна и го оставете тук, тъй като ще се заема с него утре сутринта.

Щекер се изкачи по тясната и стръмна стълба, включи осветлението и дръпна щората, закриваща с плътни гънки отвора на вратата. Приближи се до масата, върху която имаше голям спектроскоп, плосък стъклен съд, напълнен с газ, румкорфова бобина и още няколко прибора. Тук работата беше спокойна и методична, така че протичането на времето не се забелязваше. Светлите ивици в полето на спектроскопа се сменяха една след друга, индукторът бръмчеше еднообразно, а в далечния ъгъл стържеше мишка. Долу часовникът удари девет — Щекер преброи машинално ударите; някъде далеч се хлопна врата.

Така неусетно измина цял час, а може би и повече. Внезапно отчаян и пълен със смътна болка и страх кучешки вой нахлу в тъмната стая и замря… Щекер скочи на крака, натисна ключа и се втурна към вратата, но когато отдръпна щората, спря като замръзнал, без да смее да пристъпи по-нататък. Тясната цепка долу беше изпълнена с червеникава маса, която кротко се олюляваше и бавно пълзеше нагоре от стъпало на стъпало като някакво отвратително желе.

Глава ІІІ

Ужасът го скова. Не смееше да повярва на очите си и още не си даваше сметка какво се е случило. Някъде дълбоко в него обаче прошавна съзнанието за непоправима беда и сърцето му се стегна от непреодолим страх.

Газът беше се измъкнал от балоните. Това не будеше никакво съмнение. Към това, което виждаше, се добави и едва доловимата тръпчива миризма, в чието значение беше невъзможно да се излъже. Но тогава… Тогава това е краят. Отровният облак, изкачвайки се нагоре, запуши единствения изход и продължаваше да се изкачва, изпълвайки постепенно каменната клопка, в която той се оказа затворен като в капан.

Щекер се облакъти върху стената, за да не падне — виеше му се свят и в устата му стана отвратително сухо. Не знаеше колко време е изминало в това вцепеняване, но когато дойде на себе си и погледна надолу, неволен жалък и объркан вик се откъсна от гърдите му. Той помнеше твърдо, че при първия поглед към стълбата горните четири стъпала бяха свободни от газ, а сега над червената, олюляваща се маса се издигаха само две. Извика още веднъж, но сега вече умишлено, надявайки се да чуе нечий отзвук. Отговорът беше само воят на кученцето.

Тогава Щекер си спомни за малкото прозорче в стената на неговия затвор. То наистина не се отваряше към улицата, а към лабораторията, от която към него беше опряна стълба. Той се хвърли към тази тъмна дупка, сякаш очакваше оттам спасението… От прозорчето, намиращо се почти под тавана на високата просторна стая, не можеше да се види нищо.

Щекер извади кутия кибрит, запали клечка и се опита да освети тъмната дупка. В трепкащото проблясване на клечката той можа да види близкия ъгъл на стаята и се отдръпна назад: подът, масите, табуретките вече не се виждаха. Те бяха скрити под пелената от червеникава мъгла, чиито очертания и граници беше трудно да се обхванат. Още веднъж Щекер извика в тъмната бездна, но нов жален вой беше отговорът, долетял от дълбините.

Отново се хвърли към вратата. Червеникавите вълни бяха покрили още едно стъпало и замайващата миризма се долавяше все по-силно. Първият му порив беше да се спусне надолу и да затръшне вратата, но само след една крачка спря. За да се добере до вратата, трябваше едва ли не до раменете си да потъне в отровния и изгарящ облак, което беше равносилно на смърт.

Придърпа щората с надежда поне някак си да задържи изкачването на газа, отстъпи от масата и като се отпусна безсилно върху табуретката, остана в това състояние известно време, без да откъсва очи от тъмните гънки на материята, изпод която скоро трябваше да се появи отровната вълна.

Какво да прави? И как се беше случило всичко това? Дали прислужникът по невнимание или от любопитство беше отворил крана на бутилката? А може би газът сам се беше промъкнал през недобре завинтената запушалка? И защо вратата долу се оказа отворена? Нима беше забравил да я затвори след себе си? Но всичко това не беше важно. Сега главното е да измисли какво да прави. Нима това е краят… Днес… В тази каменна кутия?

Долу кученцето изквича още веднъж с отчаян глас и замлъкна.

Със страшно усилие на волята си Щекер се овладя. Необходимо е да обмисли спокойно положението и да потърси начин за спасение. От стаята няма изход. Телефонът? Той е долу и за да се добере до него, трябва да се промъкне през тясната цепнатина, запушена от газа… Да пробие стената? Върху масата имаше малко чукче със заострен край. Колко ли време ще му е необходимо, за да пробие с него тухлената зидария? Три-четири часа? Той взе чукчето и удари по стената. Посипаха се дребни парченца мазилка и прах. След няколко минути се оголи една тухла, от която и най-силните удари отчупваха само незначителни късчета. Щекер се огледа назад. Червеникавата мъгла беше изпълзяла изпод щората и лъкатушните й струйки опипваха прага.

Той почувства как някаква задушаваща топка се впи в неговото гърло и стегна гърдите му… Късо ридание се откъсна от тях и той не можа да познае своя глас. Цялото му тяло изведнъж се покри със студена пот. Машинално изтри с кърпичката си челото и продължи да гледа струйките тежък газ, пълзящи към неговите крака. Само още една минута и ще бъде невъзможно да стои повече върху тези студени плочи.

В този миг някакъв странен звук привлече вниманието му. В далечния ъгъл се мернаха два тъмни силуета. Това бяха плъхове, изгонени отдолу от газа. Те бяха от тези, които впоследствие вероятно им беше съдено също да попаднат под похлупака в голямата лаборатория. Животните се мятаха из стаята и попадайки случайно в трепкащите червеникави кълба, издаваха крясъци от болка. Внезапно и двете, сякаш уговорили се помежду си, се втурнаха към дългата маса до стената и се изкатериха на нейната гладка повърхност.

Щекер огледа пода. Газът вече облизваше подметките на обувките му. Инстинктивно движение хвърли и него там, където в ъгъла се гушеха изплашените животни. Той скочи върху горната дъска на масата и застана, облегнал се на стената, бледен, раздърпан, страшен, с блуждаещи очи, стискащ в ръката си дръжката на чукчето. Какво да прави по-нататък? Да се бори против неизбежното или… Толкова просто би било да сложи край на всичко. Дали да не се хвърли надолу и да вдъхне от това гадно желе…

Не, винаги има време да направи това… Като избра едно място на височината на гърдите си, той се приближи до стената и започна ожесточено да я кърти с чукчето. Отново се посипа мазилка и парчета от тухли, смесени с бял прах. Работеше в изстъпление, без да спира нито за минута и обливайки се с пот. Работата му донесе успокоение. Не че в него се зароди надежда, а просто с цялото си същество потъна в тези трескави удари. Беше необходимо да пробие само малък отвор, да повика за помощ, да види хора.

Погледна още веднъж назад. Газът вече достигаше до половината от височината на масата, а дупката в тухлите беше не по-голяма от юмрук. Щекер пое въздух с целите си гърди; зави му се свят от замайващата тръпчива миризма. Какво безумие! Трябваше да започне да дълбае много по-високо. Колкото е възможно по-високо, за да не може газът да достигне до краката му. Погледът му попадна върху табуретката, която се намираше на три крачки от масата. Как можа да допусне такава грешка? Та след половин час върху масата вече няма да може да се стои.

Остана няколко минути в нерешителност, след това изведнъж постави чукчето до стената, кой знае защо закопча догоре сакото си, стисна зъби и скочи долу… Нетърпима пареща болка обхвана краката му до коленете. Изпусна звук, подобен на ръмжене, и направи крачка напред. С трескаво движение хвана табуретката и я хвърли върху масата. Пред очите му притъмня, краката му горяха непоносимо. Олюлявайки се като пиян, той прекрачи към масата, почти се строполи върху края й и със страшно напрежение измъкна върху плота внезапно натежалото си и отпуснато туловище.

Около пет минути лежа върху масата, гърчейки се от болки и плачейки с безсилни студени сълзи. След това болката малко го поотпусна, а заедно с това мисълта му отново заработи. Вгледа се втренчено в олюляващото се червено море. То се вълнуваше почти на същото ниво и очевидно скоростта на движението му се беше забавила или само му се струваше така? Погледна часовника. Беше дванадесет без петнадесет, но той не знаеше кога катастрофата е започнала. Във всеки случай предстоеше една цяла нощ. Помощта би могло да дойде не по-рано от сутринта, ако дотогава той все още беше жив.

Стъпвайки с мъка на обгорените си крака, той се домъкна до табуретката и я премести в ъгъла до стената, за да има по-голяма устойчивост на тялото си. След това, едва не плачейки от болка, се изкатери на несигурната дървена площадка и се изправи на крака. Спомни си внезапно за своята неотдавнашна жертва, която също се спасяваше върху кутийката, предвидливо поставена под похлупака. Стори му се, че има нещо странно в тази съпоставка, някаква дяволска насмешка на съдбата, но още веднъж се стегна и отхвърли натрапчивите мисли. Сега трябваше да мисли само за едно и дори не да мисли, а да работи — да копае, да копае, докато все още пръстите му могат да държат чукчето.

И той се зае за трети път със своята работа, като избра в стената място близо до ъгъла. Някак си се стегна целият, стисна зъби и заудря, без да се оглежда назад. Ударите му следваха един след друг, чести, звучни и упорити, а под тях се сипеше бял и червен прах. Ясно се чуваше неговото стичане в напрегнатата тишина, която ставаше с всяка минута по-непоносима. Удряше по стената с настървение, шепнейки проклятия между стиснатите си зъби, борейки се чрез звука на ударите с плашещото го мълчание. Вече беше загубил представа за времето в това непрекъснато напрежение, но в този миг някакъв шум под краката му го накара да погледне надолу.

Това бяха плъховете, притичали от своя ъгъл до табуретката. Газът се беше изкачил до нивото на масата и обгаряйки ги, пълзеше на вълма̀ по нейната повърхност.

Щекер отпусна ръце и едва сега почувства колко е уморен и разнебитен от тази трескава работа. Цялото му тяло беше плувнало в пот, мокрите му коси падаха върху очите, а пръстите му от напрежение трепереха и едва задържаха дръжката на чукчето. Сърцето му чукаше с болезнени тласъци и въздухът не му достигаше. Машинално следеше с очи суетенето на изплашените животни и внезапно изтръпна. Плъховете спряха до табуретката и гонени от болката, започнаха да се катерят по дървените й крачета. След секунда един от тях, катерейки се по костюма му, започна да се изкачва първоначално по краката, а след това и по тялото му.

Щекер изкрещя от страх и отвращение. Откъсна от тялото си плъха и го захвърли в ъгъла на стаята. След това с крак започна да отблъсква второто животно. Табуретката се люлееше и можеше всяка секунда да се обърне. Най-накрая с ритник той отхвърли плъха във въздуха.

Облегна се в ъгъла на стената, задъхан и разтреперан. Силите му го напускаха.

Да продължи ли да работи и по-нататък? Вече е късно… Газът ще го настигне още преди да е завършил и половината от работата си. Освен това чувстваше, че дори не може да си вдигне ръката.

В този момент стана нещо ново, което той дори не можа да осъзнае веднага. Светлината изгасна…

В това също беше виновен газът, прекъснал някъде зле поставен контакт. Щекер застина неподвижно върху своето люлеещо се убежище просто замаян от ужаса на случилото се.

Сега вече не можеше да вижда как се промъква към него онова неумолимо нещо, което се олюляваше някъде тук, под краката му. Дали то е близо, или далеч, той вече не можеше да разбере. Дали още се издига нагоре? А може би вече е спряло? Може би червената вълна е започнала да спада и все още е възможно да се спаси?

Щекер си спомни за кибритените клечки. Внимателно, мъчейки се да не изпусне малката кутийка, той извади кибрита от джоба си и с треперещи пръсти преброи дървените клечки. Оказа се, че са само три, три припламвания светлина в хаоса на мрака. И в този момент, нямайки сили да сдържи непреодолимото си желание да погледне надолу, той запали една от тях. Пламна жълтеникаво огънче, но това, което освети сред мрака, беше смътно и неясно. Клечката опари пръстите му и загасна. Мракът наоколо отново се спусна като плътна завеса.

В главата му вече нямаше никаква мисъл. Остана само слепият инстинкт, който го заставяше да се бори за живота си до последна възможност. Отново стисна в юмрук дръжката на чукчето, което не беше изпуснал през цялото това време, напипа с лявата си ръка направената в стената дупка и вече слепешком, почти наслуки започна да дълбае, като спираше само за да си поеме дъх. Гърлото му пресъхна. Нещо в главата му чукаше, а пред очите му се мятаха огнени вихри. Въпреки това той удряше и удряше, без да мисли за нищо. Но това не би могло да продължава безкрай. Ударите ставаха все по-слаби, попадаха случайно, а и пръстите му трепереха. И ето че най-накрая при един силен кос удар заостреният край се плъзна по някаква неравна повърхност и чукчето се измъкна от ръцете му, потъвайки в мрака. Възцарилата се тишина бе разчупена от див и вече почти нечовешки крясък.

— Спасете ме! Спасете ме!

Сякаш в отговор отдолу се разнесоха ударите на часовника. Те бяха дванадесет.

Кръгът на неизбежното се затвори. Пред него стоеше само смъртта, но кога ли тя щеше да настъпи? А може би проклетият облак е спрял и вече се утаява надолу? Нищо не говореше повече за приближаването или отдалечаването на невидимия враг. Нито звук, нито искрица, нито миризма. Вероятно притъпените му чувства бяха престанали да възприемат.

Пареща болка в стъпалата му го прониза до най-дълбоките гънки на мозъка. Краят? Отровата беше завзела и последното му убежище!

Извади отново от джоба си кибрита и с треперещи пръсти се опита да запали една от клечките. От несигурните му движения или от влагата тя припламна за миг със слаба искра и загасна, без да освети нищо. Без да се замисля, измъкна последната и драсна по кутията. Клечката се запали и отново бледата светлина разпръсна мрака от тъмния ъгъл… Щекер се наведе, взирайки се трескаво надолу. Табуретката стърчеше още като самотен остров в червеното море. Болката го беше излъгала. Това беше пристъп от предишното изгаряне, но облакът се покачваше.

Клечката изгасна, тя беше последната. Беше безполезно да се бори повече. Сгърби се върху табуретката, вперил възпалените си очи в мрака. Внезапно някой почти до него произнесе с насмешлив глас: „Страданията на единиците и дори на милионите единици не се взимат под внимание върху везните на историята…“

Изплашено се озърна, сякаш очаквайки да види някого в мъртвия хаос, но след това си спомни: та това са неговите собствени думи, казани вчера на Гейслер. Вчера? Или преди хиляди години? Кога започна всичко това?

Някакъв мътен образ изплува като петно от мрака. Вгледа се в него. Това беше неестествено голяма глава на плъх с изпъкнали зъби и разтворена уста. Разтърси глава и петното потъна в мрака. Някой въздъхна зад гърба му и го докосна с влажна ръка… Той изкрещя още веднъж с някакъв жалък и съвсем животински вик. Мракът се изпълни с неразбираеми звуци, въздишки и движения със смътни очертания.

Сега Гейслер говореше някъде от далечния ъгъл.

— Опитайте се да се поставите на мястото на стотиците хиляди, които вашият газ ще изтрови…

След това настъпи хаос и забрава.

 

 

Едва на следващата вечер лабораторията беше очистена от газа. Оказа се, че крановете на газовите балони са отворени; служителят, който заместваше стария Густав, беше изчезнал.

Разследванията показаха, че той се е отправил по посока на френската граница, която гостоприемно се беше разтворила за онзи, който по-късно при внимателно разследване се оказа офицер от френския генерален щаб.

В горната стая върху масата до табуретката лежеше човек с абсолютно бели коси, с гримасата на неописуем ужас и с изцъклени очи. Тялото му не беше засегнато от обгаряния, като се изключи долната част на краката. Очевидно беше паднал върху масата, след като движението на облака беше спряло и газът се беше утаил надолу, процеждайки се през външните цепнатини.

Сред камарата нечистотии до главата на човека лежаха чукчето и празната кибритена кутия. Върху пода, разяден от отровата, се търкаляха труповете на два плъха.

Това беше всичко. Погребаха Щекер след три дни с голяма тържественост. Бяха произнесени речи, в които се изтъкваше неговата мъчителна смърт, сполетяла го на научния му пост.

Гейслер слушаше тези думи и упорито си мислеше за онова далечно време, когато безумието на човечеството ще остане в далечно минало и историята ще отгърне нова страница, за която сега мечтаят и упоритите фантазьори, и хората със силна воля, вървящи към далечната, но неизбежна цел.