Мариета Чудакова
Пространство за съществуване

Всичко се разигра изключително бързо.

Крафт се затича с всички сили надолу по склона, но един от мъжете вече лежеше по гръб на тревата, а другият, наведен над него, наблюдаваше израза на лицето на своята жертва с равнодушен поглед, в който можеше да се прочете само малко любопитство.

— Арестуван сте! — извика Крафт още докато тичаше.

Непознатият дори не се опита да избяга. Бавно се обърна, спокойно огледа развълнувания Крафт, а в ръката си държеше пистолет.

Крафт потърси пулса на лежащия човек, една минута слуша мъчителната тишина в гърдите на непознатия, а след това запита строго:

— Защо убихте този човек?

— Във вашия въпрос има две грешки — отговори делово непознатият мъж. — Първо, аз не го убих, и второ, това едва ли може да се нарече човек.

С върха на обувката си докосна челото на мъртвия, след това малко колебливо приклекна, извади от джоба си уред, приличащ на пергел, и съсредоточено започна да мери лицето на мъжа, като си мърмореше:

— Разбира се. Ъгълът едва се е променил.

Крафт изпитателно гледаше арестувания мъж. С интерес наблюдаваше как разтвори дланта на мъртвия и внимателно разглеждаше и опъваше палеца на „жертвата“. След това стана, изтърси коленете си и с иронична усмивка каза на мъртвия:

— До скоро виждане.

Крафт забеляза характерните признаци за душевно заболяване, появяващи се винаги след извършването на убийство у престъпника, който не убива по професионален начин. Това душевно състояние много скоро се сменя с уплаха, когато убиецът бива обхванат от бурно и искрено чувство на разкаяние.

Но този убиец с нищо не показваше, че има намерение да облекчи съзнанието си с признание! Изглеждаше, че жертвата му вече съвсем не го интересува, и се потопи в дълбок размисъл. Приблизително тридесетгодишният висок, уморен и бледен мъж наруши тишината. Каза на Крафт да не се грижи за охраняването на трупа.

— Каквото и да направите, трупът ще изчезне оттук — после махна с ръка. — В края на краищата правете каквото искате.

Прекараха един час в компанията на трупа. Крафт очакваше да се появи някой на пътя, но околността беше пуста. Двамата седяха, без да продумат — убиецът, обърнат с гръб към мястото на престъплението, а Крафт не откъсваше очи от трупа. Винаги обръщаше внимание на случайните изказвания на престъпниците. Най-голямото сътресение в живота му представляваше мигът, когато видя, че трупът, лежащ на два метра от него, изчезна така, че дори тревата не остана смачкана. Искаше да се затича към най-близкия храст, но навреме се опомни. Храстите бяха отдалечени най-малко на сто метра. Убиецът дори не беше се помръднал от мястото си и изразът му беше такъв, като че съвсем не го интересуваше какво става зад гърба му. Можеше да се предполага само едно — че земята е погълнала трупа.

Пет минути по-късно Крафт вече беше, общо взето, готов мълчаливо да последва убиеца, който спокойно го извика. Не можеше да се съсредоточи върху нищо и втренчено гледаше в краката на мъжа, който вървеше пред него. През целия път не проговориха нито една дума. Най-после стигнаха до едноетажна вила. Влязоха в кабинета, който свидетелствуваше за антропологическите интереси на нейния обитател. Крафт се настани в огромно кресло, а непознатият мъж уморено легна на кожения диван.

— Струва ми се, че разбрахте положението. Няма смисъл да ме арестувате — обади се убиецът. — Недейте очаква да ви обяснявам всичко. Не си струва да се говори за това, пък и не затова ви доведох тук. Искам да ви помоля за нещо. Утре вече няма да бъда тук. За съжаление не мога да отнеса със себе си един ръкопис. Но в никакъв случай не бих искал той да се изгуби. Вече два пъти в миналото се опитвах да го дам на съхранение, но и двата пъти изчезна. Извинете, на колко сте години?

Крафт наближаваше четиридесетте и изглежда, че това, общо взето, задоволява непознатия. Накратко му обясни, че след тридесет години, а може и по-рано, ще си потърси ръкописа, който съдържа антропологически изследвания. Съжалява, че не може да си довърши ръкописа, макар че не много отдавна все още се надяваше, че ще успее. Много добре знае колко странно може да изглежда на Крафт неговото поведение, но го помоли да му повярва, че не е престъпник, и там, при реката, само е спасявал собствения си живот. Нищо лошо не е направил на онзи, когото Крафт видя мъртъв.

Следващите седмици се изнизаха, като Крафт всеки ден си задаваше въпроса, как можа той, човек на държавна служба, да допусне убиецът да си отиде и дори взе от него на съхранение някакъв ръкопис. И всичко това само защото престъпникът успя по неизвестен още в криминалистиката начин да укрие или да унищожи трупа.

Вълнението, което предизвика в града едновременното изчезване на двама души, скоро утихна и всичко изпадна в забрава. Никой не питаше Крафт за нищо. Но той като единствен очевидец смяташе, че честта му е опетнена, и още през същата година напусна работата в полицията.

Оттогава имаше много свободно време. Затова няма нищо чудно в това, че накрая извади ръкописа на мъжа, чийто доброволен съучастник беше станал. В този ден Крафт намери отговор на въпроса, как се нарича непознатият човек. „Наричам се Фърст.“

И така от човека, който обърна живота на Крафт в съвсем обратна посока, остана вече само ръкописът и името — малко вероятно да е истинското.

Ръкописът съдържаше подробни изследователски данни, потвърдени с безброй примери. Няма нужда да разказваме с подробности, че през тези години Крафт все по-дълбоко навлизаше в основите на антропологията, в сродните научни области и както си даде сметка накрая, проучванията на Фърст бяха уникални. Авторът не обръщаше никакво внимание на находките и разкопките в пещерите на стария и новия свят. Работеше с някакъв изследователски материал, който познаваше само той и въз основа на който изказваше смели хипотези във връзка с петдесетхилядното развитие на човека. Това всъщност вече не беше антропология, а някаква друга наука, проучваща човека в неговата комплексност. Крафт се увлече особено от онази част, където непознатият мъж описваше живота на пещерните хора и на европейския ренесансов човек. Жестовете, походката, дълбокия накъсан смях на жените от каменната ера той описваше с такава непосредствена информираност, каквато може да се очаква от съвременник. А някои страници от ръкописа биха правили чест и на виден писател.

Това, което специалистите биха считали в най-добрия случай за непростима безотговорност, Крафт разбираше съвсем иначе. И тук, в чуждата за него област, му помагаше неговата изключителна способност, с помощта на която някога беше изяснил не един заплетен случай — обръщаше внимание и на второстепенни подробности. Най-после Крафт улови следа.

Най-напред беше необходимо да проучи биографията на Фърст. В полицейския архив намери достатъчно материали. Фърст бил лекар, но практикувал съвсем малко. В града се появил пет години преди да изчезне. За тези пет години нито един път не напуснал града. Нямал нито съпруга, нито деца. Кръгът на неговите познати бил ограничен на неколцина души. Из града се движел винаги само пеша.

Между всички данни един особено много заинтересува Крафт. Защо този добре печелещ човек с толкова свободно време не е пътувал? Крафт се зае усилено за работа, за да реконструира по плана на града местата, където беше се движил Фърст. Така стигна до интересно заключение. Пътищата на Фърст из града образуваха точно равностранен триъгълник; единият връх на триъгълника беше долината на реката, ограничаваща града от запад — там бяха се срещнали някога над мъртвото тяло. Северният и южният връх на триъгълника не бяха отдалечени един от друг повече от два километра. Фърст никога не ходеше из южните части на града. Градът можеше да бъде за него един вид затвор, в който беше попаднал по свое или по чуждо желание.

Загадката ставаше по-голяма и разсъжденията изненадаха Крафт със своята невероятност. В полицейския архив попадна на още три случая, при които „един жител на града изчезнал“. Най-старият случай беше отбелязан преди 150 години. Всички бяха напълно еднакви. И тримата мъже бяха изчезнали нощем и повече никой не беше ги видял. Крафт забеляза сходство и в много подробности. Беше готов до се обзаложи на сто към едно, че и трите пъти е изчезвало едно и също лице.

Междувременно градът почти напълно се промени. На мястото, където стоеше къщата на Фърст, построиха плувен басейн. Самият Крафт два пъти смени жилището си.

На стари години много се привърза към една малка и уютна гостилница, построена на толкова паметното за него място в долината на реката. Освен хубавата бира и духовитото название — „Краят на света“ — още нещо привличаше Крафт да идва тук. Ако Фърст действително се появи в града, сигурно ще се покаже тук.

Така и стана. В една тиха октомврийска вечер Фърст дойде в гостилницата така неочаквано, като че излезе от стената. Тромаво пристъпваше на вратата, оглеждаше се, като че не можеше да се реши в коя посока да направи първата си крачка.

Крафт беше вече на 67 години, но беше запазил не само трезвата мисъл, а и душевната си енергия. Сега обаче му трябваше доста време, докато успя да се съсредоточи. В действителност виждаше само това, което очакваше — за изминалите тридесет години Фърст не беше се променил ни най-малко. Крафт му махна. Фърст незабавно и с втренчен поглед се отправи към него.

— Това вие ли сте, мили приятелю? — каза му тихо. — Случайно ли ви срещам тук или сте ме очаквали?

— Очаквах ви — заяви Крафт с решителен глас. — Чаках най-после всичко да ми разкажете, за да ми олекне на душата. Ръкописът ви е невредим. Както виждате, остарях и наградата, която искам от вас, не е голяма.

— И аз остарях — отговори Фърст. — И моят път е към своя край. Бих бил много тъжен, ако трябваше да си отида, без да разкажа някому за себе си. Но аз няма да разказвам нашироко. Ще ви обясня всичко с едно изречение. Вие сте последният във времето, аз съм последният в пространството. Това е всичко.

Фърст погледна Крафт със спокойния поглед на сивите си очи и побледнелият Крафт кимна.

— Моят измерим с време път в миналото е много по-дълъг от вашия, а в бъдещето е безкраен. Но в пространството е много по-къс от вашия. Така че в сравнение с вас и аз се приближавам към своя край, към това, което вие наричате смърт.

— Там при реката? — попита Крафт.

Фърст кимна.

— Да, сигурно ще стане там. В никакъв случай по-далеч от кулата на стария град. Няма да преживея кулата така, както е вероятно и вие да не надживеете стогодишна възраст. Вече ми остана пространство с дължина едва триста метра и ширина петдесет метра. Времето винаги минава плавно и най-нещастният ден трае точно толкова, колкото и всеки друг ден. Но понякога пространството намалява скокообразно. Човек изведнъж установява, че му е останало много по-малко пространство, отколкото е предполагал.

— И какво правите тогава?

— Отивам в друго време. Не мога да спра намаляването на пространството, така както вие не можете да забавите хода на времето. Но вие можете да си удължите живота благодарение на пространството. Преживял не един, а десет живота — казват за онзи, който е пропътувал земното кълбо. Освен това като резерва съществуват и планетите. А аз удължавам живота си благодарение на времето. Преживях много животи, но всеки от тях се разигра на незначителна територия, от която никога не можах да изляза.

Последните думи така смаяха Крафт, че едва успя да проговори. Попита Фърст колко далеч е стигнал.

— Приключения мога да преживявам по желание — отговори Фърст.

— Ходите ли и в далечното минало? — попита изненаданият Крафт.

— В далечното минало? Признавам си, че настръхвам само като си помисля, че отново ще се озова между нашите предци, че отново ще видя пещери и огромни дървета тук, на мястото на този град, който по време на толкова много периоди почти смятам за свой… Не, не искам да се върна в далечното минало. Само едно нещо ме привлича. Бих искал отново да воювам в легионите на великия Цезар. Но и това ще ме наскърби, защото трябва да нападам галите — усмихна се Фърст.

Седяха до прозореца и Фърст гледаше с такъв израз на лицето градската кула, с какъвто старите хора гледат гробищата. В дълбочината на душата си Крафт съжаляваше този човек, който създаваше впечатление, че е на такава възраст, на каквато е и самото човечество… В сравнение с живота на Фърст неговият собствен живот му приличаше на трошичка, защото през изминалите десетки хилядолетия Фърст носеше на плещите си цялата тежест на сменящите се поколения. Постепенно разбра за какво става дума. Нямаше много утеха в обстоятелството, че животът на Фърст не се ограничава от годините, а от няколко метра.

— Хауърд, Пелие, Фослър, които някога са изчезнали от града, това вие ли сте били? — запита Крафт.

— Да, аз — отговори Фърст спокойно. — Нито един път не изчезнах доброволно. И мене ме дебне опасност. Вече ви споменах, че като вас и аз не мога да избягна случайностите. Един път например, ако си спомням добре, в началото на миналия век, имах неблагоразумието да седна във файтон. В тази къща, в която исках да отида, вече един път бях живял. Но кочияшът беше пиян и ме откара с около десет метра по-далеч, с което значително ми намали живота. Нямах време да го спра и скочих. За щастие успях да се отърва само със счупен крак. Оттогава не пътувам с никакво превозно средство. Прекалено скъпо заплатих за това удоволствие. Сега имам само един истински неприятел.

— Този, с когото се бихте долу при реката? — запита внимателно Крафт.

— Да, нарича се Сегънд. Той е също като мене, само по едно се различаваме. Появи се много по-късно от мене, в нещо като подобрено издание и затова е много по-близък до човешкия род. Така както вие не знаете какво ще се случи с вас утре, така и той не знае какво ще се случи с него на най-близките метри в пространството и в кой отрязък от време ще премине. Управлява го някаква външна сила, неочаквано и своеволно го откъсва от някой отрязък на времето. Наистина той има много по-малко грижи от мене. Не му се налага да решава сам в кой отрязък на времето да се прехвърли. Този чудак обаче мисли, че е ужасно щастие да можеш сам да си управляваш времето, и смята, че са го лишили от тази възможност. Тогава, когато се срещнахме, Сегънд неочаквано ме нападна и ме блъсна в реката. Успя да ме окраде с пет метра и след това аз бях принуден да изчезна. Не зная защо му беше необходимо това. Сигурно ме позна. Рядко се срещаме, но се познаваме от пръв поглед.

— Той къде изчезна тогава?

— Моят удар го изпрати в друг отрязък от време, това е всичко. Може би се намира недалеч от нас в компанията на свои познати.

Крафт потръпна и огледа почти празната гостилница. За миг му се стори, че вижда около себе си силуети на седящи хора, които още не са се родили.

— Възможно е също да пътува във времето напред и назад — продължи Фърст и се намръщи. — Тогава се появи очевидно от далечното минало. Не можете да си представите колко е страшно да забележиш на съвременно европейско лице ужасната гримаса на неандерталския човек. Тогава го свалих…

— Колко страшно е това — отбеляза тихо Крафт. — Само двама сте, при това сте врагове и трябва да се срещате.

— Какво да правим? Сегънд и аз попаднахме в едно и също пространство, вие пък имате врагове в своя отрязък от време. В края на краищата това и не е толкова важно. Страшното е това, че човек непрестанно чувствува ограничеността на пространството, това, че неудържимо приближава към крайната точка и че нещастните метри непрестанно намаляват.

Най-после Крафт се осмели да зададе последния въпрос:

— И вие ли се боите от смъртта?

Фърст наведе глава, след това попита:

— Знаете ли нещо за смъртта?

— Нищо. Но винаги съм смятал, че знаем за смъртта, и затова се страхувам от нея.

— Разбирам за какво мислите — каза сериозно Фърст. — Сецирал съм трупове и отлично зная какъв е човек, когато свърши своя път във времето. Но страшно е да се мисли какво ще стане с мен, когато се свърши пространството ми…

Вече се готвеха да затварят гостилницата и двамата излязоха на чист въздух. Сбогуваха се пред къщата на Крафт. Фърст взе част от ръкописа си и си отиде с надеждата, че още същата вечер ще си намери квартира и на другия ден ще се срещне с Крафт.

Крафт дълго време не можа да заспи. Мислеше за това какво безкрайно щастие му е било отредено. През дните, които доживя, можа да говори с човек, видял такива неща, каквито не могат да се прочетат в нито една книга в света.

Сутринта Фърст не се обади. На обяд Крафт излезе от къщи и когато си купи вестник, веднага забеляза едно съобщение. В него лишеше, че предишната вечер в северната част на града файтон с чифт хубави коне блъснал непознат млад човек. Кочияшът вдигнал нещастния мъж, който бил в безсъзнание, и го откарал по посока на градската болница. Когато файтонът спрял пред вратите на болницата, не намерили в него човека. Внимателно огледали наоколо, но без резултат. Намерили само куп окървавени ръкописи, на които се виждали скици на черепи и кости; очевидно това принадлежало на нещастния мъж. Тялото на непознатия очевидно паднало от файтона на моста, през който преминал файтонът, оттам в реката и вълните го отнесли.

Крафт потрепера и свали шапка. Знаеше, че Първият между хората е завършил своя път.